Идеалната съпруга

Глава шестнадесета

Силно разтърсване събуди Сабрина. Тя лежеше свита на една страна, все още увита в грубото, смрадливо одеяло. Земята под нея беше мека като невтасало тесто. Страхът я караше да стои неподвижно и безмълвно. Тя напрягаше слуха си, за да долови някакъв шум, някакво движение, нещо, което да й подскаже къде се намира.

Вляво от нея се чу леко тупване и някой изръмжа. След това се чу второ тупване и въздухът бе раздран от вик на ужас. Сабрина протегна предпазливо вцепенените си крайници. Одеялото около нея беше хлабаво. Тя го отхвърли встрани и скочи на крака.

Единствено звездите над главата й осветяваха затвора й, който приличаше на много голяма дупка или окоп. Някаква тежка, суха и непозната миризма се носеше във въздуха. До нея лежеше една тъмна фигура. Сабрина отиде до нея и протегна колебливо ръка.

Фигурата подскочи незабавно.

— Не смей да ме докосваш, мръсник! — долетя приглушеният глас на Уин изпод одеялото.

— Уин, аз съм. Стой мирно, ще ти сваля одеялото. — Сабрина махна въжетата, които придържаха одеялото, а след това и самото одеяло.

— Къде сме?

— По средата на твоето проклето приключение — отвърна нетърпеливо Сабрина. — Къде е Белинда?

— Майко? — обади се един слаб глас от тъмнината.

— Белинда? — Сабрина тръгна по посока на гласа и за малко щеше да се спъне в тялото на дъщеря си. Белинда също беше увита в грубо одеяло. Сабрина я освободи, помогна на дъщеря си да се изправи и я прегърна.

Белинда се разхлипа.

— Къде сме, мамо? Какво се случи?

— Не знам, скъпа, но подозирам, че сме в безопасност. — Тя напрегна очи, за да види през тъмнината. — Поне засега.

Шумът от стъпки по пясъка и приглушени гласове я накараха да вдигне глава нагоре. Няколко фигури се надвесиха над отвора на дупката. Страхът на Сабрина бе заменен от гняв.

— Кои сте вие? Какво искате от нас?

— Няма да ви нараним, английска госпожо. — Дрезгавият глас й се подиграваше. Мъжът говореше със силен акцент, но думите му бяха разбираеми. — Ще останете тук известно време. Да?

— Не!

— Много добре тогава, вървете си. Хайде, тръгвайте.

Спътниците му избухнаха в смях.

— Какво искате? — попита отново тя, като се опитваше да потисне нарастващото си раздразнение. — Защо ни отвлякохте?

Настъпи кратко мълчание, сякаш похитителят й обмисляше колко мъдро беше да й каже истината.

— Ние не позволяваме на онези, които искат да ни откраднат оставеното ни от нашите прадеди, да направят това.

— Разбира се, че не. — Тя изпита облекчение. Ако успееше да го накара да разбере, че не бяха дошли тук, за да търсят антични предмети, останали от древните египтяни, а нещо много по-съвременно, оставено от французите, без да му разкрива, че става въпрос за злато, то тогава може би… — Разбирам защо се обиждате от кражбата на културните ви ценности. Мога да ви уверя, че…

Смехът му се разнесе високо над главата й.

— Ние изобщо не се интересуваме от камъните и статуите, които осейват земите ни, откакто свят светува. Но вие се интересувате. Европейците плащат скъпо за онова, което някога е принадлежало на прадедите ни. За техните богове, за техните храмове и за техните тленни останки.

— Останки? — попита уплашено Белинда.

Той или не я чу, или не й обърна внимание и продължи без колебание:

— Изключително доходно е да се намират и продават стари неща. Моето село има споразумение с мосю Дровети…

— Кой? — попита Уин.

Той отново не обърна внимание на прекъсването.

— Ние продаваме само на него и не търпим присъствието на други в земите си.

— Много добре — тросна се Сабрина. — Имате думата ми, че няма да търсим проклетите ви премети. А сега бихте ли ни пуснали?

Той се разсмя отново и дрезгавият му глас опъна нервите й още повече.

— Да ви пуснем? Това би било твърде глупаво, английска госпожо. Ние ще ви върнем на роднините ви срещу една добра печалба. А ако те откажат да платят… — Тя по-скоро усети, отколкото видя усмивката му. — Тогава просто ще ви продадем на някой друг.

Белинда изстена и Сабрина за първи път се съгласи с дъщеря си. Нещата не се развиваха добре, фигурите се махнаха от ръба на дупката. Звездите вече светеха по-слабо. Оставаха само няколко часа до разсъмване. Сабрина вече различаваше фигурите на Уин и Белинда. Какво щеше да се случи с тях на следващия ден?

— Трябва да се измъкнем оттук. — Сабрина отметна косата от лицето си и започна да крачи напред-назад. При всяка нейна стъпка земята поддаваше и краката й потъваха леко. Странно. Тя вече беше покрита от ситен прах. — Какво ли има под нас? — Тя тропна с крак и от земята се вдигна облак прах, който обгърна трите жени.

— Майко! — Белинда се закашля и замаха с ръце, опитвайки се напразно да разпръсне праха. Уин също се закашля, а Сабрина се изплю, за да се отърве от гадния вкус, който изпълваше устата и носа й.

— Сабрина? — каза предпазливо Уин. — Какво знаеш за обичаите в древен Египет?

— Колкото всеки друг, предполагам. — Тя да не си мислеше, че това е подходящият момент за урок по история? Сабрина стисна зъби и реши, че трябва да бъде търпелива с Уин. Горкото същество вероятно беше също толкова уплашено, колкото и Белинда. — Знам за пирамидите, разбира се. Знам за мумиите; нещо свързано с тяхното вярване за живот след смъртта.

— Много добре. — Уин се поколеба. — Сещаш ли се за нещо друго?

Сабрина въздъхна раздразнено.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Уин?

— Ами…

Търпението на Сабрина започваше да се изчерпва при нежеланието на Уин да продължи. Какво й ставаше? Обикновено човек не можеше да накара тази жена да млъкне.

— По дяволите, Уин, изплюй камъчето! Какво се опитваш да ми кажеш?

Уин си пое дълбоко дъх.

— Ако си била велик крал — не просто монарх, а владетел на огромно богатство и с огромно влияние, — си строиш великолепна гробница. Пирамидите са най-добрият пример за това, но има и безброй други кралски гробници освен тях.

— Продължавай — подкани я Сабрина. Дали в дърдоренето на Уин имаше някаква цел?

— Влизането в отвъдния свят не е било ограничено само с членовете на кралското семейство. Всеки древен египтянин е вярвал в задгробния живот. — С всяка дума Уин се оживяваше все повече. Сабрина започваше да изпитва любопитство и й кимна да продължи. — Но очевидно не всички са можели да си позволят грандиозна или дори по-малка гробница. Понякога мумиите били погребвани в плитки дупки в пустинята, понякога с били поставяни в пещери, а понякога… — Гласът й заглъхна.

Сабрина бе обзета от ужас.

— А понякога… къде?

— В огромни масови гробове. Можеш да ги наречеш катакомби, ако искаш. Мумиите са били наредени в редици като дърва за огрев. — Уин се втренчи безпомощно в Сабрина; след това изтърси онова, което се опитваше да каже от толкова време. — Дупки, Сабрина, дупки за мумии. Страхувам се, че се намираме на точно такова място. В дупка за мумии.

На Сабрина й се повдигна и тя с усилие се овладя да не повърне.

— Дупка за мумии? — Гласът на Белинда трепереше с една октава по-високо от нормалното. — Ние се намираме в гигантски гроб? В гробница? При мъртвите? — Тя се олюля и Уин скочи напред, за да я подхване.

— Белинда, ти няма да припаднеш — каза остро Сабрина. — Няма да ти позволя.

— Но, майко! Мъртви тела?

— О, не, че те не са като живите тела; просто са мъртви от толкова отдавна, нали разбираш — опита се да успокои страховете на момичето Уин. — След толкова много години от тях не е останало нищо повече от прах.

— Прах? — Белинда протегна пред себе си посипаните си с прах ръце. — Прах? — Гласът й затрепери и коленете й се подкосиха. Тя започна бавно да пада към земята, въпреки че Уин я държеше.

— Белинда — Сабрина сграбчи дъщеря си за раменете и я разтърси силно, — нямаме време за такива глупости.

Уплашените очи на Белинда се втренчиха в лицето на майка й и тя преглътна тежко.

— Но, майко, аз не мога…

— Разбира се, че можеш — сряза я Сабрина, сякаш ставаше въпрос дали да приеме покана за някакво соаре вместо за друго. — Ти, скъпа, си направена от много по-издръжлив материал, отколкото някога си предполагала. Баща ти определено беше дързък човек и подозирам, че ако се наложеше, можеше да бъде изключително храбър. А и аз самата съм се справяла с трудни ситуации доста успешно. Следователно ти също би трябвало да можеш да се справиш с една такава дреболия, каквато са няколко мъртви и отдавна забравени египтяни.

Белинда не изглеждаше напълно убедена.

— Послушай я, Белинда — опита се да помогне Уин. — Изложени сме на много по-голям риск от страна на онези живи, дишащи обитатели на пустинята, които ни захвърлиха тук отколкото от…

— Уин — скастри я рязко Сабрина.

— Майко! — Белинда изглеждаше, сякаш отново щеше да припадне.

Сабрина си пое дълбоко дъх.

— Белинда, любов моя, нека да ти изясня още нещо. Ако припаднеш, нито Уин, нито аз, ще те държим изправена. Така че просто ще паднеш като камък на земята. — Тя млъкна, за да обмисли следващите си думи. Те бяха много по-силни, отколкото й се искаше, но може би шокът беше най-добрият начин за въздействие върху разглезената й дъщеря. Шок, или една силна плесница през красивото й лице, въпреки че на Сабрина не й се искаше да стига чак дотам… засега. Гласът й прозвуча строго. — А ти знаеш какво лежи под земята.

Ако светлината беше по-силна, Сабрина вероятно щеше да забележи как лицето на дъщеря й пребледнява. В продължение на няколко секунди Белинда не каза нищо. Дори Уин мълчеше. Най-накрая Белинда си пое дълбоко дъх.

— Много добре, майко; какво трябва да правя? — Гласът й трепереше, но тя се владееше поне малко. Сабрина кимна одобрително. Кръвта вода не ставаше.

— Наистина, Сабрина — каза Уин. — Какво ще правим сега?

— Сега трябва да се измъкнем от това проклето място. — Сабрина огледа замислено затвора им. — Уин, ако те вече не мумифицират мъртвите си, какво точно правят съвременните египтяни с дупка за мумии?

— Несъмнено изравят прадедите си. За тях могат да получат добра цена. Мумиите са изключително популярни в Европа като декоративни предмети, а има и много хора, които вярват в лечебните им свойства.

— Хората ги ядат? — Белинда се задави, докато произнасяше тези думи.

Уин кимна спокойно.

— О, да. Смлени, разбира се. Тази рецепта се използва в определени кръгове от неколкостотин години.

— Достатъчно, Уин. Не искам да слушам лекция за икономическата изгода от продажбата на тленните останки на прадедите ми, нито пък за здравословните качества на сготвената от тях храна. — Уин се обиди и Сабрина съжали, че бе реагирала толкова остро. — Съжалявам. Твоите познания за всичко това биха били много интересни при други обстоятелства, но точно в този момент ми се иска само да намеря начин за бягство.

— Извинявай, Сабрина. Страхувам се, че понякога се отнасям. Сигурна съм, че някой ден ще се поправя. В крайна сметка — Уин се ухили, — това е първото ми приключение.

Сабрина се разсмя.

— Е, аз съм имала доста приключения и не съм съвсем сигурна, че човек се поправя. — Тя въздъхна и поклати глава. — Въпреки че никога не съм била в такова голямо затруднение.

Тя се огледа замислено. Дупката беше дълбока приблизително два пъти колкото ръста й. Стените не бяха съвсем отвесни, но бяха твърде стръмни, за да се опитат да ги изкачат. На светлината от зазоряването затворът им вече не й се струваше толкова голям, колкото й се бе сторил отначало, формата му беше приблизително правоъгълна и дължината му беше между четири и шест метра.

— Как според теб измъкват оттук мумиите?

— Със стълби, предполагам — отвърна Уин, — или с въжета.

Сабрина подпря ръка върху стената.

— Жалко, че не са забравили някоя стълба. — Тя подраска с нокът по стената. — Пръстта се отдели лесно, но въпреки това стената остана достатъчно здрава. — Ако имахме нещо, с което да копаем…

— Нещо като, да речем, нож — каза замислено Уин. Сабрина кимна.

— Един нож би ни свършил отлична работа. За съжаление, тъй като не бях предвидила подобни усложнения, когато излязох от палатката си, не носех със себе си никакво оръжие.

— Капитанът ми каза, че винаги си носила нож в ботуша си — каза Уин с възхищение в гласа.

Белинда се задъха от възмущение.

— Нож? О, мамо, ти не си правила подобно нещо!

Сабрина не й обърна внимание и се усмихна, когато си спомни за онези години.

— Някога наистина го правех, но това беше много отдавна. Страхувам се обаче, че съм се отказал от този навик. Не съм толкова подготвена, колкото бях в миналото. — Тя се разсмя. — Вече не съм свикнала с приключения от какъвто и да било вид.

— Както и би трябвало да бъде — заяви възмутено Белинда.

Уин се притече в защита на майка й.

— Мисля, че способността да се предвижда, е качество, достойно за възхищение. И на което трябва да се подражава. — Тя се поколеба. — Капитанът предложи по време на това пътуване да последвам примера ти.

— Моят пример ли? — попита озадачено Сабрина. Очите й се разшириха, когато осъзна какво беше чула. — Господи, Уин, да не би да ми казваш, че имаш нож?

Уин кимна и посегна към огромните си ботуши, които беше успяла да купи от някакъв моряк на кораба на Мат.

— Държа го тук и трябва да ти кажа, че е доста неудобно. — Тя плъзна ръка в ботуша и извади малка, но добре поддържана кама. След това я размаха победоносно. — Но знанието, че го имам, ме кара да изпитвам определено вълнение.

— Това е прекрасно. — Сабрина издърпа оръжието от протегнатата ръка на Уин. — Тези стени не са идеално прави, а са леко наклонени. Ако успеем да издълбаем малки стъпала, на които да можем да стъпваме, може би ще успеем да се изкачим горе.

Уин кимна.

— Страхотно, Сабрина. Много добре.

— Мамо, това е просто невъзможно. — Белинда скръсти упорито ръце на гърдите си. — Няма начин да ме накарате да се катеря по стените на тази дупка. Та аз дори не съм облечена.

Едва сега Сабрина забеляза, че дъщеря й беше облечена само в нощница. Уин беше облечена напълно, също като самата Сабрина. Това беше странно; Сабрина бе смятала, че Уин спи в палатката. Облеклото й беше безсмислено, освен ако… крайно време беше да разбере в какво се състоеше връзката й с Мат. Но при сегашните обстоятелства това трябваше да почака… малко. Тя махна с ръка към дъщеря си.

— Ще мислим за липсата на подходящи дрехи за теб, когато и ако се измъкнем оттук.

Сабрина се обърна към стената и се залови за работа. Тя очерта малко стъпало с ножа и започна да дълбае. Когато почвата стана достатъчно мека, Уин се опита да я изгребе с пръсти. След няколко минути двете жени вече работеха усилено. Сабрина подозираше, че усилията им бяха напразни. Издълбаването на достатъчно стъпала щеше да им отнеме часове. Но тъй като тя нямаше други идеи, трудната работа отклоняваше вниманието й от затруднението, в което бяха изпаднали, и не позволяваше на мозъка й да мисли за това, какво щеше да се случи с тях, ако не успееха да избягат.

Уин и Сабрина работеха застанали една до друга. Белинда стоеше малко зад тях и имаше задачата да държи под око ръба на дупката, в случай, че похитителите им се завърнеха неочаквано. Тя наблюдаваше тревожно за пустинни същества, които можеха да решат да ги навестят, и погледът й се местеше от ръба на дупката към стените и обратно.

— Уин — подхвърли Сабрина, — ти защо си облечена? Мислех, че беше заспала.

— Мисля, че мога да те попитам същото.

— Излязох да поговоря с Никълъс. — Тя повдигна вежди. — Със съпруга си.

— И аз излязох да се поразходя — каза Уин и се нахвърли с още по-голям ентусиазъм върху стъпалото, по което работеха в момента.

— Така ли? — Сабрина обмисли отговора й. — Сама?

— Аз… — Уин отдръпна очи и въздъхна. — Не бях сама.

— С Мат ли беше? — попита я нежно Сабрина. Другата жена кимна. — Така си мислех. Уин, мислила ли си за бъдещето? За това какво ще се случи, когато настъпи краят на това пътешествие?

Уин я погледна право в очите.

— Мислила съм много. Когато това приключение свърши, ще тръгна на друго. Смятам да запълня живота си с експедиции и…

— А… Мат?

Уин се обърна и насочи усилията си към едно по-твърдо парче почва.

— Предполагам, че капитанът ще продължи да живее както и преди. С неговите кораби, пътувания…

— Това не те ли притеснява? — попита удивено Сабрина.

— Не… да… не знам. Какво трябва да направя, Сабрина? Най-сетне ми се удава възможност да изживея всичко онова, за което мечтая от години. Най-сетне имам възможност да пътувам и да видя света със собствените си очи. Имам чувството, че съм прекарала целия си живот в някакъв луксозен, но отегчителен затвор. Подозирам, че капитанът е от онези мъже, които смятат обвързването с една жена за най-лошия затвор. Сега, когато най-после получих свободата си, не мога — няма — да му наложа подобен затвор. — Тя се обърна към стената и започна да рови ожесточено.

— Може би той желае да бъде затворен в такъв затвор — каза тихо Сабрина. — Той те обича.

Уин застина по средата на движението си.

— Какво те кара да мислиш така?

— Той сам ми го каза.

Уин въздъхна.

— Смея да твърдя, че не съм очаквала подобно нещо.

Сабрина я погледна изненадано.

— И защо не?

— Всичко, което съм чела за мъже като него, показва, че любовта не е чувство, на което те се отдават лесно. Смелост, страст, още много други чувства — да, но любов… — Тя сведе поглед. Гласът й бе почти шепот, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на Сабрина. — Не, никога не съм очаквала това.

Сабрина остана загледана в нея няколко секунди.

— Обичаш ли го?

Уин вдигна очи към нея.

— Дали го… о, да. Разбира се, несъмнено.

Сабрина се усмихна.

— Много добре тогава; значи вие двамата ще се ожените и…

— О, не! — Уин поклати твърдо глава. — За брак и дума не може да става.

— Защо? — попита Сабрина, шокирана от отказа на тази стара мома дори да помисли за сватба с мъжа, когото беше признала, че обича.

Уин отговори нетърпеливо.

— Ти сигурно разбираш, че бракът няма да бъде приет добре от капитана. Той е човек, който е свикнал с приключения и интриги, дори в личните си дела. Въпреки че ще бъде обвързан с брачната клетва, той несъмнено все някога ще потърси други жени. — Уин смекчи тона си и се втренчи в ръцете си. — А това аз няма да мога да понеса. — Тя се поколеба за миг. Най-накрая погледът й срещна очите на Сабрина. — Как е възможно човек да го понесе?

Въпросът прониза сърцето на Сабрина почти осезателно и тя затаи дъх. Как наистина човек можеше да понесе подобно нещо? Не трябваше ли и тя да очаква точно това от Никълъс? О, разбира се, сега той беше очарован от нея; само един глупак не би разбрал това. Но в бъдеще? Какво щеше да се случи, когато се върнеха в Англия? Когато приключенията и вълненията останеха далеч зад тях?

Дали той отново щеше да очаква тя да се превърне в почтената лейди Сабрина, която първоначално бе избрал за своя съпруга? Животът й щеше да се превърне в затвор, както се бе случило с Уин и също като нея Сабрина предполагаше, че нямаше да може да се върне към такъв начин на живот. Последните няколко седмици на неограничена свобода бяха твърде силни и бяха изтрили предишното й поведение.

Ами поведението на Никълъс? Този човек беше развратник; това си беше заложено в самата му природа. Тя не бе очаквала той да се промени, когато се беше омъжила за него, но бракът по сметка, на който се бе съгласила, не вървеше така, както тя бе възнамерявала. Любовта не бе имала място в първоначалните й планове, още по-малко пък изгарящата страст, която тя изпитваше всеки път, когато графът я погледнеше. Колко време щеше да мине, преди той да потърси някоя друга? Преди да започне отново любовните афери, с които си беше създал такава слава?

Тя пропъди картината на това болезнено бъдеще и се зае отново с настървение с работата си, като атакуваше почвата, сякаш тя беше виновна за страховете й. Думите й бяха напълно откровени.

— Не всички хора се държат като герои от книга, Уин. Може би просто трябва да му дадеш една възможност.

Отговорът на Уин беше бавен и замислен.

— Може би. — Известно време тишината се нарушаваше единствено от звука на стърженето на ножа в почвата. — А ти, Сабрина? Ще дадеш ли такава възможност на Никълъс?

— Аз съм омъжена за брат ти. — Горчивината в гласа й изненада дори нея. — Нямам голям избор. Знаех какъв е той, преди да се съглася да се омъжа за него. Ще трябва да се науча да се справям с последствията.

— Страхувам се, че не познавам брат си добре, но знам каква е репутацията му. Той е известен с любовните си афери. И все пак той е мъж на честта. Уверена ли си, че ще те предаде?

Отговорът на Сабрина беше кратък и твърд.

— Да. — Тя погледна Уин и сви рамене. — Аз очаквам това от него. Както казах, ще успея да се справя. Но не съм напълно сигурна, че ще мога да живея с това.

— Нали не би си помислила за развод? — попита ужасена Уин.

— Разбира се, че не. Аз ще имам своето злато и следователно няма да завися финансово от брат ти. Не мога да си представя, че той би имал нещо против да живеем разделени, ако се стигне дотам. Но не, Уин, аз никога няма да се разведа с него. — Гордостта й пречеше да каже нещо друго. Тя не можеше да каже на Уин, че се молеше всеки ден Никълъс да открие, че я обича. Тя не можеше да обясни, че докато бяха законно свързани в брак, имаше някаква надежда. И не можеше да изрази с думи как самата й душа щеше да се разбие, ако страховете й по отношение на съпруга й се окажеха верни.

— Ще имам достатъчно време да мисля за това по-късно. В момента имаме по-неотложни проблеми. — Сабрина хвърли камата на пода и огледа замислено стената на дупката. Стъпалата вече бяха стигнали на една ръка над главата й. — Да видим дали това ще свърши работа. Повдигни ме, Уин.

Другата жена сплете пръсти и Сабрина сложи крак в подложените й ръце. Тя се хвана за стената и бавно се надигна нагоре. След това сложи единия си крак на стъпалата, които току-що бяха издълбали, и се отпусна леко. Стъпалото издържа. Тя издърпа и другия си крак от ръцете на Уин и го сложи на второ стъпало. То също издържа на тежестта й. Стъпалата стигаха само на двадесетина сантиметра над височината на телата им и тя не можа да стигне твърде далеч. Но разстоянието беше достатъчно, за да им покаже, че идеята им наистина щеше да доведе до тяхното бягство. Сабрина бе обзета от вълнение и надежда.

Тя остана долепена до стената като насекомо по време на буря и се ухили надолу на Уин.

— Мисля, че ще се получи.

Уин се ухили радостно в отговор.

— Не съм се усъмнила в това нито за миг.

Сабрина си възвърна оптимизма и огледа стените над себе си.

— Само че отсега нататък ще се наложи да дълбая стъпала увиснала по този начин. До върха не е много далеч, така че предполагам, че ще…

— Майко! — изпищя Белинда. — Тук има змия! Змия, майко, змия! — Тя гледаше с широко разтворени очи към една от стените на дупката.

Сабрина скочи от стената и двете с Уин се търкулнаха на пода. Сърцето й заби учестено и тя трескаво започна да се оглежда за влечугото. Сабрина грабна ножа от земята и миг по-късно забеляза някакво златисто, виещо се същество. Тя инстинктивно метна камата, като се молеше да не беше изгубила умението си да борави с нож.

Чу се глухо тупване и камата се заби в стената, като закова за нея влечугото. Сабрина отмести косата от лицето си с трепереща ръка и се усмихна колебливо. Беше се справила. Не беше изгубила нищо — нито уменията си, нито бързината си, нито смелостта си. Тя изпита чувство на задоволство. Със или без Никълъс, тя щеше да оцелее.

Сабрина се обърна към останалите. Белинда я беше зяпнала безмълвно. Погледът й се местеше между закованата на стената змия и майка й.

— Майко — успя да промълви най-сетне тя с дрезгав от изненада глас. — къде си се научила да правиш тока?

Сабрина не знаеше дали това се дължеше на облекчението, или на шокираното изражение на лицето на дъщеря й, но ужасно много й се искаше да се разсмее истерично. Тя прехапа устни и си наложи да се овладее.

— Скъпа, това е просто едно от онези неща, които човек научава тук-там. — Белинда премигна от удивление, но не каза нищо.

— Тази змия изглежда много странна, Сабрина — подхвърли замислено Уин.

Сабрина се загледа в съществото и се приближи предпазливо към змията. Миг по-късно смехът, който бе потискала, избухна с пълна сила. Белинда и Уин я гледаха, сякаш бяха уверени, че тя е полудяла.

— Това не е змия — успя да изрече между пристъпите на смях Сабрина. — Това е въже. Аз убих някакво въже.

— Белинда? — Тихият шепот идваше отгоре. Сабрина млъкна моментално.

— Ерик? — попита Белинда с надежда в гласа.

В отвора на дупката се появиха очертанията на една позната глава.

— Добре ли си, Белинда?

Момичето се втренчи нагоре и в гласа й се долови вълнение.

— О, да, Ерик, добре съм. Всички сме добре. А сега те моля да ни измъкнеш от това неприятно място.

— Ерик — извика Уин на племенника си. — Наистина оценяваме помощта ти, но ние със Сабрина тъкмо щяхме да…

— Уин — каза остро Сабрина и дръпна другата жена встрани от стената. — Млъкни.

Уин се обърна към нея; в погледа й се четеше изненада.

— Щях само да му кажа, че неговата помощ, колкото и любезна да е, е напълно ненужна. Ние сме напълно способни да се спасим сами и ако имахме още малко време, щяхме да се справим прекрасно с тази си задача.

Сабрина въздъхна.

— Знам това, ти също го знаеш, а сигурно и Белинда го осъзнава. Но по време на вашето пътешествие по море заболяването на Ерик е помрачило малко младата любов, поне в очите на Белинда. — Уин все още я гледаше объркано. — Не разбираш ли? Това, че той ще ни спаси, този негов рицарски жест, е точно онова, от което тя се нуждае, за да забрави отвращението си от болестта му. Това ще позволи на Ерик да бъде нейният рицар, нейният спасител, нейният герой.

— Разбира се. — Уин кимна. — Не бях помислила за това. — Тя се обърна и застана до Белинда. — Ерик, скъпи, ние бяхме ужасно уплашени. Но сега, когато ти дойде да ни спасиш, всичко ще бъде наред.

Сабрина изстена мислено. Тактът определено не беше измежду силните черти на Уин. Тя поклати глава и се зае с най-належащата задача. Въпреки че те наистина щяха да успеят да се измъкнат и сами, глупаво беше да откажат помощта на Ерик. Издълбаването на останалите стъпала щеше да отнеме повече време, отколкото имаха. С помощта на Ерик те щяха да се измъкнат горе за броени минути.

— Ерик. — Сабрина издърпа камата от стената и остави въжето да увисне свободно. — Ще увия този край на въжето около Уин и ти можеш да я издърпаш. — Сабрина се обърна към Уин. — Използвай стъпалата, за да се отблъскваш от стената.

— Много добре, лейди Сабрина — прошепна над тях Ерик. — Кажете, когато бъдете готови.

— Майко. — Думите на Белинда бяха изпълнени с възмущение. — Мисля, че аз трябва да се кача първа.

— Какво? — Сабрина бе обзета от раздразнение. Колко още щеше да търпи очарователното й дете да я ядосва, преди напълно да изгуби самообладание?

— Е — каза авторитетно Белинда, — в крайна сметка Ерик дойде най-вече за да спаси мен, и тъй като аз съм онази, която очевидно е най-деликатна, ми се струва най-разумно първа да изляза от дупката.

Сабрина стисна зъби и си наложи да запази спокойствие.

— Скъпо дете, мисля, че Уин трябва да тръгне първа, защото след това ще може да помага на нас двете да се изкачим горе.

— Сигурна съм, че и аз бих могла да направя това — заяви упорито Белинда.

— А какво стана с деликатността ти? — подхвърли Уин. Белинда не й обърна внимание.

— Майко, ще ми дадеш ли въжето, или ще продължаваш да спориш? — В погледа й блестеше предизвикателна искра.

Сабрина се вгледа в дъщеря си. Как беше възможно да бе отгледала такава упорита, разглезена егоистка. Тя се загледа в дълбините на очите на Белинда. Внезапно я осени една мисъл, и тя преглътна язвителната забележка, която щеше да изрече. Момичето беше уплашено, дори ужасено. С безпогрешния инстинкт на майка Сабрина усети зад упоритото желание на дъщеря й да тръгне първа, внимателно скрития страх. Раздразнението й се изпари мигновено.

— Много добре. — Тя уви въжето около кръста на Белинда. — Дръж се за въжето и използвай стъпалата за опора. — След това смекчи тона си. — Сигурна ли си, че можеш да се справиш?

Белинда вирна брадичка и се пое дълбоко дъх.

— Да, майко, сигурна съм.

Сабрина кимна и дръпна въжето.

— Можеш да я издърпаш, Ерик.

Ерик бавно изтегли Белинда от дупката. Тя наистина последва указанията на майка си и използва за опора дупките, които майка й и Уин бяха издълбали в стената. След няколко минути тя се озова над ръба на дупката и се скри от погледите им. Сабрина чу приглушените думи на поздравите на Ерик и дъщеря й, последвани от тишина, която очевидно се дължеше на прегръдка. Тя преброи мислено до десет, което беше границата на търпението й. Млади влюбени или не, тя искаше да се измъкне веднага от тази адска дупка. Сабрина дръпна възмутено въжето и секунда по-късно то отново се спусна до дъното на дупката. Сабрина го върза около Уин и Ерик изтегли и нея. Сабрина остана сама в дупката.

Тя се огледа край себе си и за миг бе обзета от ужас. Това можеше да се окаже началото на едно приключение, което едва ли щеше да се хареса на Уин. Сабрина не искаше да си мисли какво можеше да се случи, ако не се бяха измъкнали. Всъщност те още не бяха извън опасност. Тя стисна зъби и улови въжето, което сега висеше пред нея. Най-сетне се озова над ръба на дупката и се срина на земята със затворени очи. Хладен ветрец галеше кожата й, сгорещена от страха, усилията и вълнението.

— Майко?

— Лейди Сабрина? — В гласа на Ерик се долавяше загриженост. — Сигурна ли сте, че сте добре?

— Съвсем. — Сабрина се отърси от умората си, седна и подаде ръка на младежа. Той я сграбчи и я издърпа на крака. — Ерик, имаш вечната ми благодарност за навременната ти поява. — Тя изтупа дрехите си в напразен опит да се отърси от праха, който я покриваше от главата до петите. — Предполагам, че си уредил някакъв транспорт, с който да се махнем от това дяволско място, преди да се върнат онези презрени разбойници?

— Така е, лейди Сабрина. — Ерик се ухили гордо като човек, който знаеше, че е постъпил правилно. — Аз, така да се каже, взех назаем два коня. Ще трябва да яздим по двама и предлагам да тръгнем веднага. Слънцето скоро ще изгрее. — Той погледна към Белинда, която го гледаше с безрезервно възхищение. — Белинда може да язди с мен.

Сабрина кимна, обърна се към конете и се спря. Тя се обърна кръгом и се вгледа внимателно в младата двойка. Те сякаш бяха забравили за света и се гледаха втренчено и дори случайният наблюдател можеше да забележи любовта и… желанието в погледите им. На светлината на първите слънчеви лъчи нощницата на Белинда се бе превърнала в полупрозрачен, съблазнителен воал, който загатваше за неизречени обещания за страст и съблазън.

Сабрина се приближи до тях.

— Предлагам Белинда да язди с мен. Уин може да се качи на твоя кон.

Ерик се изчерви.

— Разбира се. — Сабрина се усмихна на себе си. Тя знаеше съвсем точно какво си мислеше младежът; той беше същият като баща си.

Ерик помогна на Сабрина и Белинда да се качат на коня си, след което издърпа Уин зад себе си. Сабрина бе обзета от тревога. Слънцето щеше да се появи над хоризонта всеки миг и техните похитители сигурно щяха да се върнат. Трябваше да се махнат оттук, и то бързо.

В мига, в който Уин се озова на коня на младежа, тя се обърна към Ерик.

— Знаеш ли пътя обратно към лагера?

— Мисля, че да. — Той посочи наляво към блясъка в небето, който предвещаваше изгрева на слънцето.

— Да тръгваме тогава. — Тя кимна и Ерик пришпори коня си. Сабрина го последва миг по-късно. Продължиха да яздят в равен тръс доста след като слънцето се бе показало над хоризонта и се бе изкачило на половината път в небето, след което намалиха скоростта си. Ерик ги увери, че до лагера не остава много. Двата коня се движеха един до друг.

— Как успя да ни намериш? — попита Сабрина.

— Тъкмо бяхме се изкачили на хълма, когато татко реши, че някой трябва да остане да защитава жените. Двамата с капитан Медисън се скараха кой трябва да се върне и кой да тръгне след конете. Двамата, изглежда, не се разбират много добре.

Сабрина изсумтя.

— Това не е нещо ново за мен. Всеки от тях с удоволствие би видял как другият виси на скъсано въже над пълна със змии пропаст.

— О, не бих казали че е… — Ерик въздъхна. — Права сте, разбира се. И ще стане още по-лошо, когато татко… е, когато той разбере за всичко.

Сабрина погледна към Уин. Ерик очевидно знаеше за връзката й с Мат. Никълъс ли беше единственият, който не знаеше?

— Както и да е — продължи Ерик, — аз предложих доброволно да се върна и когато се изкачих на хълма, видях как ви отвличат банда диваци, облечени в езически одежди. Просто ги последвах на проклетата камила колкото се можеше по-дискретно. Подозирам, че не са ме забелязали най-вече защото са били убедени, че никой няма да ги преследва, а не защото съм се справил умело. Дупката, в която ви намерих, се намира близо до едно село, откъдето успях да се снабдя с тези два отлични жребци. — Ерик огледа конете с възхищение. — Те са прекрасни коне.

— Ти си прекрасен. — Белинда въздъхна зад майка си.

Ерик се изчерви и седна малко по-изправено на седлото си. Сабрина наведе глава и се ухили. Тя нямаше намерение да поставя Ерик или дъщеря си в неудобно положение. Въпреки това тя не можеше да не чувства известно задоволство, да не говорим за веселие. Белинда отново беше лудо влюбена в годеника си и Сабрина не се съмняваше, че бракът им щеше да бъде щастлив и дълъг. Що се отнасяше до нейния… не му беше сега времето да мисли за това.

— Майко? — обади се предпазливо дъщеря й.

— Да, скъпа?

— Съжалявам, ако съм те разочаровала.

Сабрина се стресна и се обърна да погледне дъщеря си. Белинда бе свела поглед.

— Как ти дойде наум подобно нещо?

— Очевидно е, мамо. — Белинда вдигна глава и я погледна. — Видях те в съвсем нова светлина. Ти не си жената, която винаги съм смятала, че си. Ти имаш страст към приключенията, каквато не съм мислила, че можеш да изпитваш, както и изненадващо изразителен речник. — Думите на дъщеря й накараха Сабрина да се намръщи. Белинда продължи без колебание. — Ти си способна да се справяш сама, да се грижиш сама за себе си, независимо дали става въпрос за похитители или развратници. Освен това, изглежда, без колебание нарушаваш нормите на обществото и вършиш онова, което искаш. — Тя заговори по-тихо. — И, майко, ти очевидно имаш голям опит в боравенето със смъртоносни ками.

Белинда въздъхна.

— Аз не съм като теб. Откакто напуснах Лондон, всичко ми се струва дразнещо и неудобно. Дори Уин очевидно се впусна с ентусиазъм в това начинание и се радва на всичко. Какво ми има на мен, че не мога да съм такава?

Сабрина отметна глава назад и се разсмя тихо, облекчена, че дъщеря й нямаше по-сериозни тревоги.

— Скъпа моя, на теб ти няма нищо. Ти си точно такава, каквато се очаква да бъдеш — добре възпитана млада дама, дъщеря на маркиз, която разбира положението си в обществото и света. Вината, дете мое, не е у теб, а у мен. Аз съм онази, която не е такава, каквато изглежда. Онази, която никога не е оправдавала очакванията на останалите.

Белинда сви объркано вежди.

— Не разбирам. Ти винаги си била образец на почтеност.

Сабрина сви рамене.

— Преструвка. От години се преструвам за пред обществото, че съм жена, която всички смятат за почтена. И не съжалявам за поведението си. Страхувам се обаче, че свободата, която опитах по време на това пътешествие, ме промени завинаги. Чувствам се такава, каквато бях преди много години. — Тя поклати глава. — Не мога да се откажа отново от тази жена. Но ти, скъпа, си точно такава, каквато трябва да бъдеш. И ние с Ерик те обичаме.

— Благодаря ти, мамо. — Белинда се умълча. — И все пак ми се струва, че по някакъв начин съм те разочаровала. — Очите й грейнаха. — Ами ако аз… ами… може би… — тя си пое дълбоко дъх — също облека мъжки дрехи?

На лицето й беше изписано любопитство и Сабрина потисна желанието си да се ухили.

— Само ако смяташ, че ще ти бъде приятно да го направиш.

Белинда изправи рамене, сякаш нещо толкова просто като смяната на дрехите й беше огромно предизвикателство, което изискваше невероятна смелост.

— Мисля, че ще ми бъде, мамо.

— Лейди Сабрина — прекъсна ги напрегнатият глас на Ерик. Той спря коня си и Сабрина направи същото. — Не искам да ви тревожа, но ми се струва, че срещу нас се движат ездачи. — Той кимна към едно възвишение пред тях.

Сабрина затаи дъх. Над възвишението се издигаше облак прах. Тя дочу слабия тропот на конски копита в далечината. Звукът ставаше все по-силен с всяка измината минута.

— Какво ще правим, Ерик? — попита тревожно Белинда. Дори Уин изглеждаше разтревожена.

— Това не може да са същите мъже, които ни отвлякоха, нали?

— Или още по-лоши от тях — промълви Сабрина. Ерик се наведе към нея и я заговори тихо, за да го чуе само тя.

— Мисля, че нямаме много възможности. Не можем да се върнем там, откъдето дойдохме. Който и да се намира на възвишението, ще ни забележи само след няколко секунди и не виждам как бихме се измъкнали. За съжаление, аз не съм въоръжен.

Ножът на Уин, който Сабрина беше прибрала в ботуша си, беше слаба утеха. Тя можеше само да се надява, че онези, които се приближаваха към тях, не бяха нито похитителите, нито някакви други кръвожадни обитатели на пустинята. Сабрина обаче се страхуваше, че надеждите й бяха напразни. Ерик беше прав — те нямаха много възможности.

Тя си пое дълбоко дъх и овладя ръцете си да не треперят. Независимо какво щеше да се случи, нямаше да отстъпи пред страха. Сабрина можеше да застане смело срещу всичко.

Ездачите се появиха и се отправиха към тях.

Тя стисна здраво юздите и захапа долната си устна.

— Мътните да ме вземат.