Идеалната съпруга

Глава шеста

— Заради него се чувствам като плъх в клетка! — беснееше Сабрина, докато крачеше из голямата капитанска каюта със скръстени пред гърдите си ръце. Тя се обърна и погледна ядосано Саймън. — Всеки път, когато се опитам да изляза на палубата, той е там, не мога да го пренебрегна, невъзможно е да го избегна. Но ако прекарам само още една секунда в тази каюта, направо ще се побъркам!

— Струва ми се, че не той те държи затворена тук, момиче — отбеляза спокойно морякът. — Струва ми се, че ти стоиш тук по собствено желание.

— По собствено желание ли? Едва ли. Аз не съм го молила да идва с мен. Не го искам тук. Той ще провали всичко.

Саймън се облегна назад в стола си и се загледа в нея с присвити очи.

— Все още не разбирам защо не искаш да си край него. Трудно ми е да повярвам, че жената, която някога познавах, може да се страхува от нещо или от някого. — Очите му заблестяха весело. — Особено пък от един мъж.

— Разбира се, че се страхувам. И много добре знаеш, че си имам основания за това. — Тя отиде до масата, взе една чаша и протегна ръка към него. Той й наля голяма доза от личния запас бренди на капитана. Сабрина отпи голяма глътка и алкохолът изгори гърлото й. Тя тръсна чашата обратно на масата.

— Прекарах последните десет години от живота си, опитвайки се да опровергая репутацията, която имахме с Джак, докато той беше жив. Репутация, която, смея да кажа, беше съвсем заслужена. С него живеехме доста разгулен живот. О, не скандален, съвсем не — ние все пак се съобразявахме с някои норми, — но почти скандален. Доста се трудих да изтрия спомена за нашето поведение. И се справих отлично. — В гласа й се долавяше нотка на задоволство. — Живях спокоен живот, съвсем в границите на благоприличието, въпреки че от време на време достигах до границата на скуката, за да се уверя, че репутацията ми няма да попречи на бъдещето на дъщеря ми. За да гарантирам, че тя ще заеме своето място в обществото. Няма да позволя всичко това да бъде разрушено точно сега. Най-малкото пък от Уайлдууд.

Саймън поклати глава и в погледа му се забеляза весело пламъче.

— И ти се страхуваш, че графът ще успее да проникне под маската на благоприличието на лейди Станфорд.

— Адски си прав. — Сабрина въздъхна и се отпусна в един стол. — Той не е глупав. Стига само да разбере, че сама съм управлявала финансовите си дела — нещо, което никоя почтена жена не би направила, — и че съм пенсионирана контрабандистка, и всичко ще свърши. — Тя вдигна чашата си и отпи голяма глътка. — Той няма да даде разрешение на сина си да се ожени за Белинда. Цялата история ще се разчуе. Дъщеря ми ще бъде опропастена. Не мога да позволя това.

— Мисля, че ти може би не си преценила добре този човек.

Едно изразяващо недоверие изсумтяване — нетипично за една дама — беше единственият й отговор на тази забележка.

— Докато ти се криеше тук през последните няколко седмици — каза той, без да обръща внимание на хладния й поглед, — аз го поопознах малко. Не е чак толкова лош, като се има предвид, че е високомерен английски лорд.

— Ти мразиш англичаните — каза тихо тя, докато отпиваше от чашата си. Саймън се ухили.

— Ти си англичанка.

— Това е различно — каза самодоволно тя.

— Знам само, че този човек се отказа от красивите си дрехи и сега се облича като един от нас. И когато има нужда, сам предлага помощта си. — Саймън сви рамене. — Според мен, ако му дадеш възможност, може би ще успеете да преодолеете различията си. По дяволите, може дори да го харесаш.

— Кого, него ли? Ха! По-скоро бих го хвърлила на акулите.

Саймън повдигна вежди.

— Мисля, че когато между един мъж и една жена има толкова искри, колкото има между него и теб, да нахраниш рибите би било последното нещо, което би пожелала да направиш с него.

Сабрина се втренчи в чашата си, защото не искаше да погледне моряка в очите. Той се усмихна. Въпреки думите й, тя не се беше променила. Дори след всичките тези години той все още успяваше лесно да прочете мислите й. Саймън бе подозирал, че в отказа й да се намира в близост до графа има нещо повече, отколкото тя му казваше. Беше заподозрял това още от първия миг, в който ги беше видял заедно. Подозрението му се беше превърнало в увереност, когато тя бе започнала да избягва Уайлдууд сякаш беше чумав и да се държи гневно с всеки, който споменеше името му пред нея. Бяха необходими няколко седмици на самота и голямата доза бренди, която тя бе изпила тази вечер, за да се реши Сабрина да признае, дори само пред себе си, че единственият проблем, за който не бе споменавала, можеше да се окаже и най-големият.

— Още дълго време ще бъдеш с него на този кораб, момиче — каза нежно той. — Трябва да решиш какво наистина искаш. — Саймън се изправи и тръгна към вратата. — И как смяташ да го постигнеш.

Морякът затвори тихо вратата след себе си. Той се усмихна и се зачуди какво ли щеше да каже капитанът му за всичко това. Изгаряше от нетърпение да го качи на борда. Тогава щяха да хвърчат искри и животът на кораба щеше да бъде всякакъв, но не и скучен. Саймън се ухили при мисълта за това.

Сабрина едва забеляза, че той си беше тръгнал. Тя дори не свали погледа си от чашата. Какво искаше наистина?

Искаше златото. Искаше да осигури бъдещето на дъщеря си. Искаше да излезе от тази проклета каюта.

И някъде дълбоко в себе си искаше… Уайлдууд.

Не! Тя смаза безмилостно издайническата мисъл. Проклетото привличане, което изпитваше към графа, не беше нищо повече от временно неудобство, малък проблем.

Сабрина стана с чашата си в ръка и започна да обикаля каютата. Не беше излизала навън — откога? Седмици? Месеци? Цяла вечност? Времето беше загубило значението си. Тя бе имала предостатъчно време да разучи и запамети писмото и картите, които Уилс предвидливо беше сложил в багажа й. Повече от достатъчно време да прочете всички книги в капитанската каюта. И повече от достатъчно време да остави мислите си да се отклоняват все повече и повече към Уайлдууд.

Споменът за танца им се появяваше в най-неудобните моменти. Точно когато монотонността на ежедневието й заплашваше да превърне презрението й в нещо като чиста омраза, тя си спомняше силата на тялото му срещу своето, изгарящата топлина на ръката му и бездънните му черни очи, които съдържаха неизречени обещания и неразкрита страст.

Сабрина се замисли над силата на привличането си към графа. Тя се чувстваше, сякаш двамата с него се познаваха отдавна, сякаш се бяха срещали на някакво друго място, по някое друго време. Сякаш съдбата се беше намесила в живота й. Тя никога досега не беше изпитвала толкова силно привличане към някой мъж. Дори и с Джак бе било толкова различно. Той я беше завладял със силна вълна от забавления и веселие; опитният Джак беше способен да накара всяко току-що завършило училище момиче да се влюби сляпо в него. Но колкото и силни да бяха някога чувствата й към него, те не можеха да се сравняват с незабавното желание, което я беше изпълнило още когато за пръв път беше погледнала графа в очите.

Сабрина се питаше какъв ли щеше да бъде животът й, ако се беше омъжила за някой като Уайлдууд. Ако го беше срещнала, преди да срещне Джак. Никога нямаше да й се налага да се тревожи за пари, за разобличаване или за създаване на нова репутация. Мисълта за това беше твърде интересна. Колко различно щеше да бъде всичко, ако се беше омъжила за някой като Уайлдууд.

Сабрина разклати брендито в чашата си и остана да гледа как кехлибарената течност блести на светлината на фенера. Тя въздъхна дълбоко и прие истината — влюбването на едно момиче нямаше нищо общо с желанията на една жена. Все по-трудно щеше да й бъде да стои близо до Уайлдууд, без да разкрие много повече от себе си, отколкото й се искаше.

И това беше най-странното от всичко. Откакто беше открила писмото, спокойната, резервирана личност, под чиято маска тя се беше крила цяло десетилетие, беше започнала да изчезва. Бавно… неизбежно. Тази роля някак си вече не й се струваше подходяща. Сякаш времето се беше върнало назад. Онази смела жена от миналото й все повече и повече навлизаше в сънищата, мислите, душата й. Тя копнееше да може да казва какво точно иска, без да обръща внимание на последствията. Сабрина се възмущаваше от себе си, че не можеше да допусне това. Възмущаваше се от Уайлдууд. Само неговото присъствие й пречеше да се държи нормално.

Е, не повече. Придобила решителност от алкохола и раздразнението си, тя се обърна и тръшна чашата си на масата. Стига толкова. Не той, а тя си беше у дома на този кораб. И щеше да бъде проклета, ако се остави той да я държи неволна затворничка дори още една минута повече. Сабрина си пое дълбоко дъх, решена да задържи самообладанието си независимо какво щеше да се случи, след което тръгна към палубата.

Тя почти се разочарова, когато не видя графа. Постепенно мускулите й, които се бяха напрегнали в очакване на сблъсъка с него, се отпуснаха и тя се облегна на перилата на борда. Нощем морето беше особено загадъчно. Лунната светлина хвърляше отблясъци върху вълните, а небето беше осеяно с безброй ярки звезди. Лекият ветрец развяваше косата й и около лицето й танцуваха къдрици. Раздразнението й се изпари. Толкова отдавна не бе стояла на палубата на кораб. Толкова отдавна не беше вдишвала морския въздух. Не обичаше нищо друго повече от морето.

Като дете Сабрина бе прекарвала всяко лято в едно тихо крайбрежно село, където пралеля й се оттегляше през тези месеци. Беше израснала, играейки си с децата на рибари и собственици на магазини, встрани от ограниченията, които биваха налагани на децата на повечето благороднически семейства. Понякога се чудеше дали пралеля й не й беше позволявала нарочно да се среща с децата на хората, които стояха извън нейния свят на привилегировани личности, или старата дама просто не се беше интересувала какво правеше Сабрина през свободното си време. Независимо от причината, тя беше благодарна за тези безгрижни, независими години, защото я бяха научили на уроци, които в крайна сметка се бяха оказали изключително полезни.

Корабът се поклащаше леко под краката й и Сабрина отметна глава назад и едва не се разсмя на радостта от чувството за свобода, което винаги й бе давало морето. Тук беше нейното място. Тя не се чувстваше жива, когато не се намираше близо до морето.

— Виждам, че сте преодолели неудобството от пътуването с кораб — чу тя зад гърба си весел и много познат глас.

— Беше само за малко, милорд. — Тя сви безгрижно рамене. Сабрина беше изтърсила тази глупост за проблемите си при пътуването с кораб само за да има извинение да не бъде близо до него. Но в мига, когато бе изрекла думите, бе осъзнала, че той разбрал, че това е една лъжа. Невероятна, огромна лъжа.

Сега, когато най-сетне се намираше в негово присъствие, тя беше донякъде изненадана, че остатъците от самообладанието й не я бяха напуснали. Дали това се дължеше на натрупания през годините опит, или на брендито? Сабрина остана загледана в точката, в която небето и морето се сливаха в безкрайна тъмнина, изпълнена от задоволство, че все още беше идеалната лейди Станфорд.

— Никълъс — измърмори той.

— За мен би било нахално да се обръщам към вас на малко име.

— Нали ще бъдем едно семейство. — Тя долови намек за веселост в думите му. Сабрина усети присъствието му някъде зад себе си, толкова близо, че можеше да го докосне. Усети силата му. Въпреки това не се обърна. Много по-лесно й беше да играе тази игра, без да го гледа в очите, които бяха тъмни като нощта и много по-опасни. Тази игра на котка и мишка с думи. Тя я беше играла и друг път с други мъже и беше доста добра. Той не беше по-различен от останалите мъже. Увереността й нарастваше с всяка изречена дума.

— Много добре. — Тя въздъхна, сякаш се съгласяваше с неохота. — Въпреки че това едва ли е прилично.

— Прилично? — Смехът му отекна в ушите й и тя потръпна. — Смея да твърдя, че сега е твърде късно да се тревожим за това. Та нали ние напуснахме Лондон, за да се отправим бог знае накъде. Без придружители, дори без слуги. Страхувам се, че отдавна мина времето, когато трябваше да мислим за приличието, особено що се отнася до нещо толкова незначително като това как да се обръщаме един към друг.

Колкото и да се опитваше, Сабрина не успя да потисне усмивката си.

— Туше. — Тя се обърна и се облегна на перилата. — В такъв случай ще бъде Никълъс и Сабрина.

Бледата светлина на луната и няколкото фенера на палубата хвърляха слаба светлина, но тя успя да забележи лицето му, което се извисяваше над нея. Застанала до него, тя забеляза, че той беше по-висок, отколкото си го спомняше.

— И все пак — каза тя леко предизвикателно, — струва ми се, че един мъж като теб би трябвало да мисли доста за приличието.

Той повдигна въпросително вежди.

— Мъж като мен ли?

— Мъж, който познава добре дипломацията. Лорд. Човек, който, ако информацията ми не е погрешна, е решил да се занимава с политика. Мисля, че ти най-много от всички би трябвало да се интересуваш какво биха казали хората за теб.

Той се ухили.

— Предполагам, че си права. Поне за пред обществото.

— А неофициално?

— Неофициално ли?

— Ти си също толкова известен и с личните си… нека да ги наречем афери, колкото и с обществената си дейност. Заслужена ли е репутацията ти на покорител на жените?

Някъде в дъното на съзнанието й се чу предупредителен глас; тя беше навлязла в опасни води. Но Сабрина не можеше да устои на привличането от словесния двубой.

— Дали е заслужена? — Той се разсмя отново. — Интересен въпрос. Предполагам, повечето мъже биха предпочели да вярват, че репутацията им в сърдечните дела е заслужена. Но ти, разбира се, знаеш колко лесно се градят и сриват репутации във висшето общество.

— И защо мислиш така?

— Ами — той млъкна, сякаш преценяваше ефекта от думите си, — вие със Станфорд сте имали доста лоша репутация.

— Не е съвсем същото… Никълъс. Вярно е, че нашите действия невинаги следваха правилата на обществото, но дребните ни приключения не включваха любовни афери. — Тя му се усмихна лукаво. — Както казах, това съвсем не е същото. А и беше толкова отдавна.

— Така е. — Той се вгледа за кратко в нея. — Наистина ли си се променила толкова много?

— Повече отколкото мога да кажа — отвърна тихо тя. Думите й бяха отнесени от вятъра, след което настъпи тишина. Сабрина осъзна колко близо стоеше графът до нея. Твърде близо. Дали само й се струваше, че усещаше как съблазнителната топлина на тялото му я придърпва към него? Дали туптенето в ушите й не беше звукът от биенето на сърцето му? Или на нейното?

Очите му отразяваха лунната светлина и блестяха — силни, опасни… възбуждащи. Тя забеляза смътно, че косата му беше пораснала малко по време на пътуването и сега се извиваше под ушите му. Сабрина потисна импулсивното си желание да протегне ръка и да хване един кичур между пръстите си. Погледът й улови неговия и безгрижието на мига изчезна, за да бъде заменено от напрежението между тях.

— Защо си тук? — прошепна тя.

Той сви рамене, сякаш отговорът беше очевиден.

— Ерик ме помоли да говоря с теб за това пътуване. Опитът ми се оказа неуспешен. Ти ми отправи това смешно предизвикателство и… — Той поклати глава и я погледна в очите. — Защо съм тук ли? Истината е, че сам не знам. — Той се приближи още малко към нея. — Знам само, че от мига, в който се запознахме, се заинтересувах от теб. В един момент ме пленяваше, в следващия ме отрязваше направо. Повярвах, че ослепителната жена, която бях видял само за миг, бе някаква илюзия, някакъв мираж. И дамата, която беше известна в обществото със своето намерение да бъде истинска жена. Повярвах, че тази спокойна, почтена жена би била подходящата графиня.

— Графиня! — едва си пое дъх Сабрина, шокирана от думите му. — Брак? С мен?

Той сложи пръст върху устните й, за да я накара да млъкне. По тялото й мина сладка тръпка. Ръцете му се увиха около кръста й и той я придърпа към себе си, сякаш тя беше някаква покорна кукла, задвижвана от невидим конец.

Никълъс приглади един кичур от косата й и Хвана нежно брадичката й.

— Но когато ти ми се противопостави и направо ме предизвика да тръгна с теб, тогава започнах да се питам дали красивата лейди Станфорд наистина беше почтеният, донякъде скучен образец на добродетел, за който ме бяха подготвили моите детективи. Бих се оженил за тази дама. — Силата на погледа му не й позволяваше да отвори уста. — Иска ми се да познавах тази жена.

— Мисля, че едва ли…

Устните му се впиха силно в нейните, заглушиха възражението й и подчиниха волята й. Желанието, което тя беше потискала от момента, в който се бяха запознали, избухна в нея. Тя се вкопчи в графа, безпомощна да се пребори с нуждата да бъде докосвана от него. Устните й се разтвориха жадно и посрещнаха езика му. Приветстващи. Подканващи. Изискващи. Той имаше вкуса на груба сила и неограничена страст. Усещания, които Сабрина беше забравила отдавна, или може би не беше познавала никога, надигнаха глава някъде вътре в нея и тя притисна тяло към неговото.

Ръцете му я хванаха през гърба и той я придърпа още по-близо до себе си. Едрите й гърди се притиснаха към неговите; зърната им бяха втвърдени и възбуждащи. Дъхът й с мирис на бренди се смеси с неговия и Никълъс си помисли, че алкохолът никога не му се бе струвал толкова вкусен. Той изстена и отдръпна устата си от нейната. Главата й се отметна назад и той започна да целува врата й.

Тя вдигна отново глава и прокара пръсти през гъстата му, мека като коприна коса. Плъзна ръце до лицето му и отново насочи устните му към своите. Сабрина искаше — не, имаше нужда — да го погълне и да бъде погълната от него. Сякаш в просъница тя осъзна, че тази проява на страст на палубата скоро нямаше да бъде достатъчна.

Джак я беше научил на много неща за удоволствията, които можеха да бъдат изпитани между един мъж и една жена. Никога след смъртта му тя не бе искала да сподели такива интимни неща с който и да било мъж. Но дори и Джак не бе имал способността да я накара да реагира толкова бързо и с такова огромно желание.

Никълъс захапа рамото й. Ръката му умело погали гръдта на Сабрина през плата на роклята й. Тя потръпна под пръстите му и изпита желание за нещо повече. Какво ли щеше да си помисли той за своя образец на добродетел, когато я вкараше в леглото си? Този почтен, донякъде скучен образец на добродетел.

«…почтения, донякъде скучен образец на добродетел, за който ме бяха подготвили моите детективи.»

Детективи?

Той я беше проучвал?

Страхът от разобличение се смеси в възмущение и страстта й угасна като огън, залян от морска вълна. Тя прехвърли бързо разговора им в съзнанието си, като търсеше някакъв намек, някакво доказателство, че той беше разбрал за миналото й. Ако беше научил нещо, сигурно щеше да се издаде по някакъв начин. Страхът й изчезна и на негово място остана само растящ гняв. През всичките тези години тя си бе имала работа с твърде много арогантни мъже, за да позволи на поредния да си мисли, че всичко му е позволено просто защото е мъж.

Никълъс продължи да изучава тялото й, като се концентрира върху мястото, на което рамото се сливаше с врата й — място, за което той отдавна беше научил, че е възбуждащо за много жени.

— Никълъс…

— Ммм? — Топлата плът под устните му изглеждаше малко по-хладна.

— Защо си ме проучвал?

Хладината в гласа й проникна през възбудата му и той се отдръпна объркан.

— Не виждам нищо необичайно в това. Синът ми ще се жени за дъщеря ти. Естествено е да съм загрижен за момичето и семейството й.

Сабрина се отдръпна от прегръдките му и отстъпи назад.

— И каква информация получи за мен и за дъщеря ми?

Той се втренчи нея, опитвайки се да види изражението й на слабата светлина.

— Нищо необичайно, уверявам те. Живяла си относително консервативно след смъртта на съпруга си, като си се оттеглила в провинцията за период повече от достатъчен за траур. В обществото те приемат добре, въпреки че нямаш много обществени изяви. През годините на няколко пъти са ти искали ръката, но имената само на трима души са били вписани в книгата за залозите на Уайт като сериозни кандидати за благоразположението ти. Изглежда, че си в добро финансово положение. Никакви разтърсващи открития. Що се отнася до брака ти… — Той сви рамене. — Нямах нужда от детективи, за да разбера това. Онова, което сте правили със Станфорд, е публична тайна, която, ако смея да се изразя така, граничи с легенда.

Възмущение замени облекчението, което Сабрина изпита след думите на графа. Тя пренебрегна гласчето, което й напомни, че и тя беше проучила Уайлдууд. Наистина ли действията му бяха толкова различни от нейните? Той бе направил само онова, което беше необходимо, за да предпази сина си, също както тя бе трябвало да предпази дъщеря си. Дали се ядосваше повече на разследването, или на заключенията, които той си беше направил вследствие от него? Думите му не излизаха от ума й.

«Почтен, донякъде скучен образец на добродетел.»

— Отговори ли дъщеря ми на изискванията ти към бъдещата съпруга на сина ти? — В съзнанието й започваше да се оформя една идея. Той кимна.

— Разбира се.

Сабрина отиде до перилата и се загледа в морето. Идеята й се беше оформила напълно. Абсурдна. Смехотворна. Катастрофална. Непоправима грешка.

— Предполагам, че и аз съм отговорила на очакванията ти?

— Ами, да, аз…

Тя се обърна рязко и застана с лице срещу него.

— Какви точно са условията ти?

— Условията ми? — Той определено беше объркан.

— Изискванията ти?

— Изискванията ми? Страхувам се, че не те разбирам напълно.

— За работата — тросна се тя. — За графинята. За жена ти?

— Жена ми! — заекна той. Отговорът му беше предпазлив. — Ами, същите като на всеки друг мъж с моето положение, предполагам. Имам нужда от добра домакиня, способна да управлява домакинството ми. Предпочитам жена с малък интелект, при това привлекателна. И, естествено, жена с неопетнена репутация и безупречен произход.

Никълъс се намръщи и Сабрина отбеляза доволно изражението му. Дори той можеше да види колко арогантно и егоистично звучаха думите му.

«Почтен, донякъде скучен образец на добродетел.»

— Разбирам. — Гласът й беше спокоен и безизразен. Сабрина усети как стомахът й се стяга. Тя замълча, сякаш обмисляше нещо. — Ти не спомена нищо за любов, нито дори за обич, така че предполагам, искаш връзка, която ти позволява да продължаваш да живееш личния си живот както си искаш. И с когото поискаш. Ти, изглежда, търсиш жена само за пред обществото, само за показ. Брак за удобство.

— Не бях мислил по този начин — каза предпазливо той.

— А може би трябва. И според твоите детективи, ако се изключи донякъде скандалният ми брак, аз отговарям на всички твои условия?

— Ами, да, но…

— Говориш, сякаш вече си забравил какво ми каза. — В гласа й се долавяше хладна нотка на изненада. — Много добре тогава. Не съм свикнала да хваля собствените си постижения, но те не са малко. Управлявах собственото си домакинство в продължение на години и съм много добра домакиня, свикнала с изискванията на обществото. Говоря френски доста добре и знам малко испански и малко италиански. Семейството на майка ми може да проследи произхода си чак до крал Ричард. — Светлината на звездите се отразяваше в очите й и гласът й стана още по-студен. — Мъже са посвещавали стихове на красотата ми, а репутацията ми е — какви бяха точните думи, с които я описа — а, да, аз съм «почтен и донякъде скучен образец на добродетел». Мисля, че отговарям на всичките ти изисквания и дори нещо повече. Съгласен ли си с мен?

Никълъс се смяташе за интелигентен мъж, но едва когато Сабрина произнесе последните си думи, сякаш го заплюваше, осъзна, че този разговор не вървеше към добро. Той със сигурност не си беше представял, че ще си говорят за това, когато я беше прегърнал.

— Разбира се, Сабрина, но…

— Много добре тогава. — Тя изправи рамене и се обърна към него с глас, достоен за кралица. — Приемам предложението ти.

Той се втренчи в нея.

— Не бях осъзнал, че съм ти направил предложение.

Тя сви рамене.

— Наричай го както си искаш. Ти каза, че би се оженил за дамата. А от всичко, което съм чувала за теб, мисля, че си мъж на честта. Мъж, който държи на думата си.

Той сви вежди и се намръщи.

— Не мога да повярвам, че си готова да се съгласиш на подобно нещо. Как го нарече — «брак за удобство»?

— При определени условия — поясни Сабрина.

Той едва се въздържа да не се разсмее. Каквато и да беше тази жена, детективите му бяха сбъркали в преценката си за нея. Тя изобщо не беше тъпа и скучна. Зачуди се какво още не беше тя.

— И какви са тези условия?

Тя скръсти ръце и започна да крачи напред-назад пред него; Никълъс не можеше да различи изражението на лицето й на слабата светлина.

— Преди всичко, не трябва да оттегляш разрешението си за брака на децата ни, независимо какво ще се случи между нас.

— Съгласен.

— Второ, цялото имущество и всички средства, с които вляза в този брак, остават под мое разпореждане. Искам това да бъде потвърдено в писмена форма. Няма да се откажа от финансовата си независимост.

Той обмисли за кратко това. Въпреки че не беше нечувано една жена да разполага със собствени средства, това все пак беше нещо необичайно. Но Никълъс нямаше нужда от нейните пари и можеше да си позволи да бъде щедър. Ако това щеше да я направи щастлива, той нямаше нищо против.

— Много добре.

— Двамата ще бъде равнопоставени партньори във всеки един бизнес, с който се заемем заедно.

— Бизнес? Какъв бизнес? — Той присви подозрително очи. — Какъв бизнес имаш предвид?

Тя спря да крачи и му хвърли бегъл поглед.

— В момента това няма никакво значение. Просто искам съгласието ти.

— Имаш го. — Той се ухили. — Нещо друго?

— Да. — Сабрина пристъпи напред и го погледна право в очите. Небето се отразяваше в очите й и графът едва се въздържа да не посегне към нея. Тя си пое дълбоко дъх. — Тъй като това ще бъде брак за удобство и ние ще продължим да живеем личния си живот както и преди брака ни, а и тъй като ти вече имаш наследник, очаквам от теб да ми осигуриш уединение.

— Да ти осигуря уединение? — изтърси удивен той. — Да не би да искаш да кажеш, че ще бъдеш моя съпруга, но няма да споделяш леглото ми?

— Точно това исках да кажа — заяви тя. — Ще бъда всичко онова, което искаш да бъде твоята графиня. Ще бъда идеалната съпруга. Но няма да деля леглото на никой мъж с други жени и няма да се отдам на мъж, когото не обичам. — Тя отстъпи назад. — Предполагам, че няма да пожелаеш публичността на един развод; следователно, ако се окажем неподходящи един за друг, можем да уредим анулирането на брака или да направим, както правят толкова много други семейства и да живеем разделени. Ако тези условия са неприемливи за теб… — Сабрина наклони въпросително глава. — Е, Никълъс, какво решаваш?

Той я гледаше безмълвно. Още вечерта, в която се беше запознал с нея, си беше помислил, че беше подходящата за неговите цели жена. Но сега графът искаше нещо повече. Много, много повече. Лунната светлина създаваше трептящ ореол около косата й, галеше изящните й черти и стройното й тяло. Тя беше видение в мъгливата магия на черните и сребърните сенки на нощта. Той си спомняше само един друг случай в живота си, когато беше изпитвал такова непреодолимо желание към някоя жена. Нерационално, инстинктивно и в крайна сметка необуздано. Щеше да я приеме за своя жена с всичките й условия.

— И аз имам едно условие — каза тихо той. — Ако решим, че не сме подходящи един за друг, решението трябва да бъде общо. Трябва да сме съгласни, че е необходимо да се разделим.

— Това ли е всичко?

Луната му позволи да забележи изненадата, изписана на лицето й. Никълъс се усмихна на себе си. Тя очевидно не беше мислила, че той ще приеме условията й. Графът кимна.

— В такъв случай, като заместник на капитана на този кораб, Саймън може да ни ожени. Утре приемлива дата ли е за теб?

— Напълно. — Той я придърпа към себе си.

— Никълъс — каза тя, — струва ми се, че това не е най-подходящият начин да се започне един брак за удобство.

— Ние още не сме женени — измърмори той — и в момента това ми се струва адски удобно.

Настойчивостта на докосванията му я накара да затаи дъх и тя загуби желание да му се противопоставя. Сабрина се опита да се пребори с морето от силни усещания, които изпълваха вените й. Как щеше да му устои? Ако можеше да направи това с нея само с една целувка… тя потръпна в очакване и пренебрегна смътното предупреждение в дълбините на съзнанието си; това нямаше да се случи.

Той я прегръщаше и покоряваше устните й със своите. Никълъс бе усетил инстинктивно, че се беше предала. Доволен от постижението си, той я пусна. След това повдигна нежно брадичката й и се втренчи в очите й, които блестяха от силата на страстта.

— До утре.

Необходима й беше само една секунда. Графът забеляза как Сабрина се овладя и отново се превърна в хладната, спокойна лейди Станфорд. Тя беше добра, много добра.

— До утре. — Тя му кимна учтиво, обърна се и се отдалечи в тъмнината. Никълъс се облегна на перилата и се загледа след нея. Ароматът й остана да се носи във въздуха, сякаш му напомняше за някакъв отдавна забравен спомен. Той се усмихна и се замисли над неочакваната полза от женитбата си.

Никълъс, граф Уайлдууд, беше мъж на честта и щеше да спазва сделката им заедно с всичките й условия. Всичките, освен едно.