Идеалната съпруга

Глава първа

— По — дяволите! — измърмори Сабрина Уинфийлд и се втренчи ядосано в обидните документи пред себе си.

Тя забарабани отнесено с пръсти по старото махагоново бюро и прегледна отново пръснатите върху него документи. Вече й беше ясно, че нямаше никаква надежда. Счетоводните книги и инвестиционните отчети показваха лоша картина.

— Проклятие! — Тя изпъшка и хвърли бърз поглед на затворената врата, която водеше към библиотеката й. Не можеше да позволи слугите или — още по-лошо — дъщеря й да я чуят как говори като обикновена жена от улицата. Но през всичките тези години, през които тя беше живяла така, както се очакваше от жена с нейното положение, никога не бе усетила нещо по-удовлетворяващо от една хубава ругатня. Насаме, разбира се.

Сабрина се върна към документите пред себе си. Все още разполагаше с достатъчно средства, които щяха да й позволят да води почтен живот, въпреки че щеше да й се наложи да се лиши от някои неща. За нещастие, лишения бе дума, която тя не приемаше лесно.

За всичко беше виновен онзи идиот Фитцджералд. Тя трябваше да се досети, че дребният мъж със свинското лице, който се лигавеше над ръката й, когато я поздравяваше, щеше да й донесе нещастие. Тя все още не можеше да си обясни защо го беше оставила да движи финансовите й дела след смъртта на баща му.

Старият Фитцджералд беше мъж с голям опит в бизнеса и със силна интуиция. Той беше управлявал дискретно делата й в продължение на девет години до смъртта си и беше превърнал първоначалната й инвестиция в значително, дори голямо, състояние. И — въпреки пола й — той се бе вслушвал в предложенията и желанията й и бе приемал финансовата й проницателност. Но само за една година след смъртта на бащата, глупавият му син беше пропилял средствата й, оставяйки й дребната сума, която се виждаше на документите пред нея.

Някакъв слаб глас непрестанно й повтаряше, че може би вината за всичко това не беше само на младия Фитцджералд. О, първоначално бе държала под контрол инвестициите си, но с времето вниманието й се беше насочило другаде. Сабрина неохотно си призна, че ако беше упражнявала по-силен контрол, вместо да обръща внимание най-вече на дъщеря си, това никога нямаше да се случи.

Тя обаче смяташе, че парите й бяха похарчени добре. Белинда заслужаваше най-доброто. Пък и поетият риск бе донесъл добро възнаграждение. Белинда беше влюбена и желаеше да се омъжи за един очарователен младеж от добро семейство. Той беше наследник на внушителна титла и семейно богатство, което беше едновременно огромно и стабилно; Сабрина бе поразпитала дискретно, за да се увери в това. Тя не искаше животът на дъщеря й да бъде застрашен от липсата на пари или нуждата от тях — както се бе случило с нея някога.

Бракът, който щеше да осигури щастието на дъщеря й, беше точно това, което правеше настоящите й финансови трудности толкова неприятни. Една сватба означаваше осигуряването на зестра, която отговаряше на социалното положение на Сабрина и на покойния й съпруг, зестра, достойна за вдовицата на маркиз Станфорд. Ха! Внушителна титла, но с нея и с половин крона в добавка можеше да си наеме само карета, която да я разходи из града, и нищо повече.

Тя нямаше никаква представа откъде щеше да намери средствата, необходими за зестрата на дъщеря й. Малко бяха достойните начини, по които една жена можеше да спечели пари. Разбира се, ако тя самата се омъжеше, това щеше да реши всичките й проблеми. Повечето, ако не и всички, жени, които познаваше, се бяха омъжили заради положение и богатство. Все пак бракът само по финансови причини й се струваше отвратителен. Тя определено не се беше омъжила за пари първия път. Животът й щеше да бъде много по-лесен, ако беше направила противното. Дъщеря й също нямаше да се омъжи за пари. Въпреки това, наличието на значително състояние беше ако не изискване, то поне една приятна премия.

Сабрина въздъхна и отблъсна стола си от бюрото. Утре щеше да има достатъчно време да се върне към тревожните си финансови проблеми. Достатъчно време да се справи с паниката, която се опитваше да я обземе. Довечера двете с Белинда щяха да присъстват на соаре в дома на бъдещия й зет. Неговото семейство беше дало съгласието си за брака, въпреки че той все още не беше обявен официално. Сабрина очакваше тази вечер най-сетне да се срещне с бащата на зет си.

Граф Уайлдууд беше добре познат в дипломатическите и правителствените кръгове, но Сабрина никога не го беше срещала и си признаваше, че изпитва любопитство по отношение на този мъж. Според клюките той имаше репутация на голям женкар. Сабрина отказваше да мисли, че това беше нещо лошо. В крайна сметка, нейният съпруг също бе бил женкар, преди да се ожени за нея, а всички знаеха, че превъзпитаните женкари се превръщаха в най-добрите съпрузи. Синът й харесваше, така че сигурно щеше да хареса и бащата.

Тя стана, хвърли още един изпълнен с отвращение поглед към документите на бюрото, поклати раздразнено глава и се помоли всичко да се оправи. Оптимизмът, който бе част от нейната природа, се върна и тя се усмихна. Последния път, когато се бе изправила пред такава финансова криза, всичко се беше оправило. Но решението, което й бе позволило да се справи с кризата преди толкова много години, нямаше да й свърши работа този път. Истината беше, че тя не можеше да започне отново да се занимава с контрабанда.

Нежеланието й да се върне към този бизнес нямаше нищо общо с незаконността на тази дейност. Тук не ставаше въпрос за морал или съвест. Сабрина беше преди всичко реалист. Войната бе свършила и повечето стоки се продаваха свободно, така че вече нямаше нужда от контрабанда.

Колко жалко. Днес в този бизнес просто нямаше пари.

Никълъс Харингтън, граф Уайлдууд, огледа балната си зала с любопитство и удивление. Обикновено той се чувстваше много по-удобно на социални събирания. Но днес събитието се организираше в неговия дом и усилията, които бяха необходими за подготовката му, му се струваха титанични. За щастие, можеше да разчита на помощта на сестра си Уин.

Ако беше женен, щеше да се чувства спокоен и да се довери на способността да съпругата си да се справи с положението. Сестра му беше отбелязвала това все по-често през двете години, които бяха изминали от смъртта на баща им.

Той неохотно признаваше, че тя беше права. Подходящата жена щеше да бъде един актив за него, ако продължеше да се интересува от политиката и правителствените дела. И ако някога отново се оженеше, неговата графиня без съмнение щеше да бъде учтива домакиня. Това беше изискване, което вървеше с положението й.

Но Никълъс нямаше голямо желание да се ожени отново. Той не бе искал да го направи и първия път и не искаше и синът му да се ожени толкова скоро. Момчето беше едва на двадесет и една години и имаше достатъчно време, преди да сключи брак. Но Ерик настояваше, че е влюбен. И какво можеше да възрази баща му? Той с гордост заявяваше пред всички, че никога не беше изпитвал това чувство, така че не можеше да разбере какво изпитваше синът му. Бе обаче изненадан и трогнат от чувствата на момчето — дори повече отколкото бе смятал за възможно. Това, както и смътното чувство за вина, че беше поверил грижите за подрастващия си син на други го беше накарало да даде съгласието си за този брак.

Никълъс огледа залата, която бързо се пълнеше. Той вече се бе запознал с бъдещата съпруга на Ерик и я бе намерил за напълно приемлива. Тази вечер щеше да се запознае и с майката. Графът знаеше доста за нея благодарение на един дискретен детектив, на когото бе платил значителна сума срещу задължението да му осигури информация и да си държи устата затворена.

Той забеляза сина си в другия край на залата и се усмихна неволно. Интелигентен и почтен, Ерик беше син, с когото всеки баща можеше да се гордее. Никълъс съжаляваше, че не можеше да каже същото за себе си. Момчето беше отгледано от Уин и проклетия му дядо. Все пак той нямаше как да не признае — макар и неохотно, — че старецът се беше справил добре.

Ерик усети погледа на баща си и вдигна ръка да го поздрави. Той придружаваше две жени. Стройната блондинка вдясно от него беше годеницата му Белинда — красиво, крехко създание. Вляво от него стоеше една малко по-ниска жена, също руса; дори от това разстояние личеше, че тя имаше изящни пропорции. Никълъс се зачуди дали това не беше сестра на Белинда, за която той не знаеше.

Тримата се приближиха и графът затаи дъх. Жената беше истинска красавица. Тя беше ниска и стигаше едва до рамото му, но на него му се струваше, че е изпълнена с енергия, която прикриваше умело. Той бързо отмести поглед. Никой не гледаше към тях. Музиката продължаваше да свири, а гостите разговаряха помежду си.

Удивително. Той ли беше единственият, който бе забелязал силата на присъствието й? Само той ли бе забелязал промяната във въздуха около тях? Само той ли бе обзет от необяснимо вълнение и загадъчност?

— Милорд. — Гласът й беше тих и дрезгав, чувствен и подканващ. При звука му по тялото му премина неочаквана тръпка. — Аз ли направих нещо, което ви кара да гледате толкова втренчено?

Той посегна към ръката й и я докосна с устни. Погледът му не изпускаше нейния и чувството на неудобство, което бе изпитвал допреди малко, се изпари. Пред една красива жена на графа не му липсваше самоувереност.

— О, не, милейди. Просто съм изпълнен с възхищение от красотата ви.

Тя се разсмя — приятен, звънък смях, който сякаш го обгърна и потъна в душата му.

— Татко — каза Ерик, — позволи ми да ти представя майката на Белинда, лейди Уинфийлд, вдовица на маркиз Станфорд.

Никълъс се стресна. Това прекрасно същество беше жената, която той бе проучил. В докладите на детектива се споменаваше, че преди двадесет години тя е била смятана за голяма красавица, но нищо писано върху хартия не го беше подготвило за срещата с нея. Хладна, кремава, порцеланова плът. При думата вдовица тя сбърчи нос и той реши, че жестът беше очарователен. Може би този брак все пак не беше грешка.

Значи това беше бащата на Ерик. Той беше много по-красив, отколкото й бяха казали. Изключително висок, с коса, черна почти колкото вечерния му фрак, който подчертаваше широките му, мускулести рамене. По чувствените му устни играеше усмивка на флиртаджия. Той бе заобиколен от аура на сила и власт. Интересен, привлекателен, неустоим.

Сабрина се вгледа в очите му. Очевидно беше, че е запленен от нея. Това я накара да почувства удовлетворение. Дори със своите тридесет и шест години тя все още беше способна да завърти главата на един мъж. Сабрина не можа да се възпре да не наклони леко глава и да не се усмихне по-широко, при което на бузите й се образуваха трапчинки.

— Е, милорд, предполагам, че скоро ще бъдем едно семейство?

— Семейство? — Той изглеждаше изненадан, но бързо си възвърна самообладанието. — О, да, разбира се, семейство. — Той погледна към сина си и бъдещата си снаха. — И колко очарователно ще бъде това семейство с две толкова красиви дами в него.

— О, Ерик, виж. Това не е ли Ан Хартли? — Белинда кимна към една млада жена в другия край на залата. — Мамо, имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не, скъпа. Вие двамата вървете. — Тя хвърли скромен поглед на Никълъс. — Мисля, че съм в добри ръце.

Двамата млади се отправиха към приятелите си и Сабрина се загледа след тях.

— Изглеждат толкова млади.

— И вие не сте чак толкова стара — каза искрено графът.

Сабрина отмести поглед към него.

— Възрастта е относително нещо, не мислите ли? Когато бях на техните години, смятах хората, които бяха на моите сегашни години, за истински старци. Сега гледам на двадесетгодишните като на деца. Чувствата ми обаче не са по-различни, отколкото бяха по време на първия ми сезон.

Никълъс се бе втренчил в нея.

— Съжалявам, че съм пропуснал първия ви сезон.

Силата на думите му накара Сабрина да млъкне. Внезапно тя осъзна, че без да мисли, беше свалила защитата, която бе изградила около себе си преди много време. Време беше да се върне към безсмислените дрънканици, в които имаше толкова голям опит. Тя сведе поглед.

— Милорд, страхувам се, че разговорът ни става твърде сериозен дори за събитие като това. — Тя му хвърли най-бляскавата си усмивка. — Пък и аз отказвам да бъда сериозна, когато музиката свири. Предпочитам да танцувам.

Никълъс се усмихна широко.

— Не мога да се сетя за нещо по-добро от това.

Той я поведе към дансинга. Музикантите свиреха валс и Сабрина отбеляза колко естествено тялото й отговаряше на неговото. Ръката му на гърба й беше уверена и силна и тя усещаше мускулите му. Топлината на тялото му я обгръщаше и я караше да изпитва желание.

Докато се носеха из залата, тя го гледаше в очите и се учудваше на привличането, което се бе породило между тях от самото начало. В този мъж имаше нещо, която тя не можеше да определи, но което заплашваше да разбие защитата й и да я остави уязвима и беззащитна. Сякаш те двамата не бяха непознати. Сякаш ръката на съдбата се беше намесила в живота им. Това беше почти като магия.

Магия.

Някога тя бе открила значението на тази дума в обятията на съпруга си. Когато Джак Уинфийлд я беше прегърнал по време на първия й сезон в обществото преди толкова много години, Сабрина се бе потопила в страстта и огъня на един женкар, чиито очи бяха виждали само нея.

Магия.

Тя почти бе усетила магията отново, три пъти за тринадесетте години след смъртта на маркиза. Трима мъже, които беше избрала заради намека, заради леката проява на магия в погледа, докосванията, усмивките им. Въпреки че всеки от тях й се беше клел във вечна любов и бе искал ръката й, истинската магия й се беше изплъзнала. Тя бе прекратила нежно всяка от тези връзки и някак си беше успяла да не разбие сърцата им. Сабрина подозираше, че и тримата все още тайничко хранеха надежда за нещо повече.

Магия.

Сега, в ръцете на този мъж, обещанието за нещо прекрасно беше толкова силно, че тя имаше чувството, че може да го докосне. Никога не беше изпитвала такова силно привличане. Възможно ли беше магията да се връщаше в живота й? Възможно ли беше той да бе човекът, който най-сетне щеше да излекува неспокойните й копнежи? Мъжът, който щеше да я накара да се почувства цяла? Тя нямаше да приеме нищо по-малко от това.

Но какво щеше да поиска в замяна? Този неочакван въпрос изплува внезапно в съзнанието й и тя за малко щеше да се препъне.

Графът сви загрижено вежди.

— Някакъв проблем ли има?

— Просто изпуснах ритъма. — Тя му се усмихна. Един мъж като него сигурно очакваше — не, изискваше — една жена да бъде образец на социалните правила. Да бъде покорна и послушна. Да се подчинява винаги. Един такъв мъж щеше да очаква от нея да бъде онова, което изглеждаше, и да живее в лъжата, която беше част от ежедневието й.

Не. Независимо колко силно беше привличането, искрата, желанието, нямаше да бъде правилно да се замесва с този човек. Не можеше да си позволи да рискува той да открие жената, която беше погребана внимателно под пластовете на почтеното поведение. Една жена, която се криеше там от десет години. Не можеше да рискува да почувства неодобрението му.

Съдбата на дъщеря й беше в неговите ръце. Само с една своя дума той можеше да сложи край на плановете й за женитба. Това тя не можеше и нямаше да позволи. Не, независимо от силното, неочаквано привличане, което изпитваше към него, Никълъс Харингтън щеше да си остане само бащата на годеника на дъщеря й. Нито повече, нито по-малко.

Музиката спря. Неохотно, но твърдо Сабрина се отдръпна от графа. Имаше нужда от разстояние между тях, физическо и емоционално, при това бързо. Вече му беше дала възможност да види повече, отколкото трябваше.

Тя погледна към него, скрила внимателно страстта, която той бе събудил у нея под спокойното си изражение.

— Трябва да обсъдим всички подробности по сватбата, когато ви бъде удобно. Сега съм уверена, че ще искате да се видите и с останалите си гости, и няма да ви задържам повече.

Тя кимна учтиво и се обърна, без да му даде време да й отвърне, но нямаше как да не забележи озадачението, изписано на лицето му, и начина, по който проблеснаха тъмните му очи.

Сабрина не се обърна да погледне назад.

Тя взе чаша шампанско от един прислужник. Забеляза, че ръцете й трепереха. Защо този непознат й влияеше толкова силно? За това нямаше логично обяснение. Сабрина се застави да се овладее и се отправи към залата, в която се играеха карти. Една игра щеше да я накара да се отпусне. В крайна сметка, и тази вечер, както обикновено, тя се бе упражнявала достатъчно в изкуството да блъфира.

Никълъс остана загледан след нея и изпита раздразнение от прибързаното й тръгване. Защо тази жена го беше срязала по такъв начин? Дали не беше направил нещо, с което да я обиди? Струвало му се беше, че тя се бе наслаждавала на флирта им почти колкото самия него, поне отначало.

Разбира се, как не се беше сетил по-рано. Очевидно смелото му поведение я беше изплашило. Според детектива тя беше тиха, резервирана жена, която се появяваше в обществото само когато беше абсолютно необходимо. През годините името й бе свързано с няколко мъже, но нито веднъж не бе станал скандал и по всичко личеше, че тя бе живяла напълно почтен живот в Лондон след смъртта на съпруга си.

На устните му бавно се появи усмивка. Тя не само беше красива, но и беше добре възпитана, резервирана и дори малко срамежлива. Той се отърси от лекото чувство на разочарование. Някак подсъзнателно беше очаквал нещо повече от нея.

Можеше да се закълне, че когато погледът му бе срещнал нейния, в него бе проблеснала искра, която го бе накарала да затаи дъх. Очевидно първоначалното му впечатление го беше подвело.

Той наблюдаваше как тя се плъзга грациозно през залата и си взема чаша от прислужника. Никълъс присви замислено очи. Въпреки връзките й с мъже след смъртта на маркиза — а кой можеше да я вини за това, — тя се бе държала дискретно; може би беше точно това, от което се нуждаеше той. Почтена партньорка за по нататъшната му кариера. Идеалната съпруга.

Той се ухили широко. Такава графиня нямаше да му създава никакви неудобства. Тя нямаше да промени изобщо начина му на живот и търсенето на удоволствия, на което се беше отдал. А и той не беше забравил привличането, което беше изпитал още в първия миг когато я беше видял, въпреки че някъде в съзнанието му един тих глас му нашепваше, че тя не беше от жените, които предпочиташе обикновено. Беше приятна и красива, но не притежаваше жар, не обещаваше вълнение и предчувствие за бъдещи приключения. Как беше възможно инстинктите му да го бяха подвели така?

Той не обърна внимание на слабото съмнение, на въпросите и загрижеността, които преминаваха през съзнанието му. Никълъс се обърна да поговори с пристигналите току-що гости и отблъсна твърдо мисълта, която се беше загнездила в ума му.

Идеалната съпруга… колко ужасяващо отегчително.

Двадесет минути по-късно Сабрина беше погълната от една приятна игра на вист с трима възрастни лордове. Тя беше добър играч и не издаваше чувствата си, никога не залагаше твърде много и никога повече от онова, което можеше да си позволи да загуби. Въпреки това, а може би точно заради това, тя неизменно напускаше масата с повече пари, отколкото бе имала, когато бе започвала да играе.

Печалбите често бяха нищожни. Истинската награда за нея бяха откъслечните разговори за финансови дела, блестящи инвестиционни стратегии и политическите клюки, които си разменяха мъжете, предполагайки, че тя беше незаинтересована или отегчена. Мъже, които предполагаха, че зад красивата й външност се криеше липса на ум, и че тя нито се интересуваше, нито се вслушваше в разговорите им.

По време на тези игри Сабрина беше като отлична ловджийска хрътка, чието внимание можеше да бъде привлечено само от вида на червена лисица. Тази вечер обаче истинските лисици бяха твърде малко. Разговорът течеше и тя почти не чуваше думите. Сабрина се беше концентрирала върху картите, но все пак позволяваше на мислите си да се отместват към една висока фигура с проницателни черни очи.

— Не е ли така, скъпа?

— Извинете? — Сабрина върна вниманието си към масата и лорд Елдридж, който седеше вдясно от нея.

Той присви гъстите си вежди в знак на лек укор.

— Говорех, че се организира експедиция до Америка за търсене на испански съкровища. Сигурно сте чували за това.

— Разбира се. — Сабрина си спомняше смътно, че беше чела нещо за търсенето на някакво потънало съкровище в Западните Индии, вероятно испански галеон, който бе потънал преди векове. Това не беше инвестиция, в която би се впуснала. Твърде спекулативна, твърде рискована и нямаше никакви гаранции за възвращаемост.

— Е — каза Елдридж, — казвах, че човек не трябва да обикаля половината свят, за да намери съкровище. Никой не успя да извади златото на Наполеон след онова корабокрушение до бреговете на Египет. Преди двадесет години, ако не се лъжа. — Той огледа с любопитство лицето й. — Но вие, разбира се, знаете много повече за това от нас, нали?

Сабрина се намръщи озадачено.

— Страхувам се, че нямам представа за какво говорите.

— Нито пък аз, Елдридж — намеси се нетърпеливо лорд Конъли. — Какво се опитваш да кажеш?

Елдридж въздъхна тежко.

— Много добре тогава. Не мога да повярвам, че сте забравили тази история. — Той огледа трите чифта очи, които се бяха втренчили в него в очакване.

— Давай, човече — подкани го лорд Роу. — Чакаме те.

Елдридж изпъшка и измърмори нещо под мустак, преди да се облегне назад с изражението на разказвач, който знае интересна история.

— Както вече казах, това се случи преди двадесет години, през 1798. Войската на Наполеон беше в Египет. От Франция отпътува кораб, натоварен със златото за заплатите на войниците и с пари за други разходи. Корабът така и не стигна до Египет, тъй като бе потопен от един от нашите бойни кораби. Според разказите, офицерите успели да спасят златото, преди корабът да потъне, и го скрили. Най-вероятно са го заровили. Сигурно са възнамерявали да се върнат и да го приберат за себе си. — Той огледа останалите трима играчи с изражението на човек, който е успял да привлече вниманието на публиката. — А вие, скъпа моя — той направи пауза, за да увеличи драматизма, — вие знаете къде се намира златото.

— Аз ли? — разсмя се Сабрина. — И откъде мога да знам къде е скрито френското злато в Египет?

— Да, наистина, Елдридж. — Конъли се намръщи. — Откъде лейди Станфорд може да знае това?

— Знае, защото… — Блясъкът в очите на Елдридж допълваше триумфалната нотка в гласа му. — Вашият съпруг спечели тази информация по време на една игра на карти.

— Джак? — Сабрина се втренчи недоверчиво в лорда. — Кога?

— Беше няколко години преди смъртта му. — Елдридж се изчерви, тъй като очевидно му беше неудобно да говори за смъртта на съпруга й. — Ако не ме лъже паметта, играта се състоя в този клуб; който е и мой, както добре знаете. Някой на неговата маса заложи писмо, в което твърдеше, че съдържа информация за местонахождението на френското съкровище. Струва ми се, каза, че го е получил от някакъв френски моряк. — Той млъкна и присви замислено вежди. — А може и да е бил французин, който живее в Англия. Както и да е, всички си помислиха, че това е една невероятна шега. — Той огледа мъжете край масата, сякаш споделяше с тях някаква мъжка тайна. — Знаете как стават такива неща. Станфорд спечели играта. Всички предполагаха, че писмото е фалшиво. Станфорд дори се шегуваше с това. — Той се обърна към Сабрина и се намръщи. — Вие не знаехте ли за това, скъпа?

Тя поклати глава.

— Не съм сигурна. Историята ми се струва смътно позната, но… — Тя сви рамене като някаква безпомощна женичка. — Наистина не знам какво е станало с това загадъчно писмо. И въпреки че идеята за скрито съкровище е интересна, тя е твърде смътна, за да я обсъждаме. — Тя хвърли една ослепителна усмивка на тримата мъже край масата. — Продължаваме ли да играем, милорди?

Мъжете се върнаха към играта и Сабрина се присъедини към тях, като проявяваше скромен ентусиазъм. Умът й обаче не беше концентриран върху картите.

Информация за скрито съкровище. Самата мисъл за това я изпълваше с енергия, каквато не бе очаквала да почувства отново някога. Копнежът за търсене на приключения, който бе погребала преди толкова много години отново надигна глава.

Ако такова писмо наистина съществуваше, то щеше да се окаже отговорът на финансовите й проблеми. Самото търсене щеше да й позволи да задоволи една нужда, която не бе осъзнавала, че все още изпитва.

Сабрина взе решение за част от секундата — когато се прибереше у дома, щеше да намери писмото, дори ако й се наложеше да маха тухлите от стените една по една. И когато го намереше, въпреки трудностите и пречките, щеше да се отправи към Египет.

И нямаше да позволи абсолютно нищо да й се изпречи на пътя.