Идеалната съпруга

Глава осма

— Прекрасен ден, не мислиш ли?

Сабрина дори не помръдна клепач в отговор. Тя се наведе още по-напред през перилата и се втренчи в морето.

Никълъс потисна усмивката си и опита отново.

— Нищо не е толкова ободрително, колкото сънят на борда на кораб. Сигурно е заради морския въздух. Ти добре ли спа, скъпа?

Сабрина го погледна само за миг, погледът й сякаш премина през него и тя отново продължи да гледа ясното небе и синята водна повърхност. Графът се ухили на себе си. Без съмнение тя не бе спала добре на неудобния стол. През нощта той бе дочул няколко тихи въздишки и неразбрано мърморене. Трябваше да настои тя да си легне в леглото.

За миг той изпита слабо чувство за вина. Не беше виновен, че бе избрала да спи на стола. Въпреки условията на брачното им споразумение, нямаше нищо против да сподели с нея леглото. А какво точно означаваше това — е, той нямаше да я насилва, въпреки че истината беше, че това беше негово законно право. Но той щеше да остави Сабрина сама да направи първата стъпка. Никълъс беше уверен, че някога тя сама щеше да дойде при него.

Несъмнено това щеше да отнеме време. Тази жена беше упорита. Упорита, умна и вероятно много смела. Решителността му да проникне през пластовете, които прикриваха онова, което той усещаше, за което се надяваше, което искаше, се засили.

Той подпря едната си ръка на перилата и се загледа в профила й. Кичури златиста коса се повдигаха от вятъра и обгръщаха деликатните й черти. Мъжкото облекло очертаваше тялото й. Панталоните показваха стройни крака и закръглени задни части. Той никога не бе смятал мъжкото облекло за толкова привлекателно колкото сега. Графът се надяваше, че няма да му се наложи да чака твърде дълго, за да открие какво се крие под тези дрехи.

Никълъс не беше свикнал да чака благоразположението на някоя жена. Обикновено жените, на които хвърлеше око, с желание му се отдаваха и задоволяваха всяко негово желание и прищявка без много усилия от негова страна. О, разбира се, от него се изискваше да измърмори няколко романтични фрази. Той никога не се беше влюбвал, но това не му пречеше да използва заявяването на това чувство в романтичните си завоевания. Тази мисъл едва не го накара да се разсмее. При Сабрина тази тактика определено не беше свършила работа. Това нямаше значение; той все някога щеше да разбере как можеше да я покори. Никълъс я желаеше и щеше да я има. Всичко беше толкова просто. Той винаги получаваше онова, което желаеше, и не приемаше лесно поражението.

— Какво зяпаш? — изръмжа Сабрина.

Графът й хвърли най-ослепителната си усмивка.

— Теб, красива съпруго. Видение на грациозност и красота.

Тя се втренчи с недоверие в него.

— Аз съм видение, така е, но едва ли на грациозност и красота. Спах твърде малко. Едва си държа очите отворени. Главата ме боли, а всяко завъртане на врата ми е изключително болезнено. Видение? Ха. — Тя отново се обърна към морето, като измърмори тихо: — Чувствам се дяволски гадно.

Тя наистина ли каза… не, той сигурно беше сбъркал. Графът се замисли за миг, след което пристъпи зад нея и сложи нежно ръце върху врата й.

Тя се отдръпна рязко и го погледна ядосано.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Тъй като неудобството, което изпитваш, се дължи на мен — макар и непряко, — мога поне да направя нещо, за да го облекча. Така. — Той сграбчи раменете й и я завъртя с гръб към себе си. — Така по-добре ли е?

По добре ли? Усещането беше дяволски прекрасно. Тя изстена високо.

— Да, за бога. Невероятно е. — Сабрина наведе глава напред и ръцете му се придвижиха от раменете към врата й. Вцепенените й мускули започнаха да се отпускат под силните му, уверени пръсти. В съзнанието й изплува една мисъл — какво ли друго можеха тези пръсти? Сабрина въздъхна. — Къде си се научил да правиш това? В някоя чужда държава ли?

Той се разсмя тихо.

— Удивително е колко полезни дреболии съм научил по време на пътешествията си. Но това тук е резултат от опитите ми да облекча болката, която изпитвам след няколко рунда с човек като господин Джаксън. Посещавам неговата зала в Лондон.

Под натиска на пръстите му Сабрина изпита облекчение и си помисли, че можеше вечно да остане така, стига той да продължеше да я разтрива.

— Значи обичаш бокса — каза отнесено тя. — Кажи ми какво друго те интересува — освен жените, разбира се. Учудвам се колко малко знам за теб в сравнение с онова, което ти знаеш за мен.

— Може би. Макар по всичко да личи, че моята информация за теб е била погрешна. Какво точно знаеш за мен?

— Ами, това онова. Всичко, което се говори в обществото. Чувала съм, че в правителствените среди имат високо мнение за теб и че се очаква да се отличиш в парламента. Знам, че богатството ти е едновременно голямо и стабилно.

— И това ли се знае в обществото?

— Съвсем не. — Тя затвори очи. — Направих някои проучвания.

Ръцете му застинаха върху раменете й.

— Ти си ме проучвала?

— Аха.

Той я сграбчи за раменете и я обърна с лице към себе си. Сабрина го погледна учудено. Гласът му беше строг, но погледът му я гледаше весело.

— Чакай да си изясня нещо. Ти си ме проучвала, но въпреки това се ядоса, когато ти казах, че и аз съм проучвал теб?

— Това е различно — отвърна тя.

— Не бих казал. — Той се разсмя. — Но няма значение. То просто ни поставя на една и съща основа. Аз ценя особено много честността, особено между мъжете и жените.

— Разбира се — каза тихо Сабрина. — Аз също. — Тя млъкна и обмисли думите му. — Честност. Като например да казваш на една жена, че я обичаш, за да постигнеш целите си?

Той се ухили лукаво и й отговори с нейните собствени думи.

— Това е различно.

— Разбирам. — Тя също се усмихна. — Във войната и в любовта всичко е честно.

— Точно така.

Сабрина само поклати глава. Колкото повече време прекарваше с Никълъс, толкова повече той успяваше да проникне зад защитата й. Наистина беше толкова очарователен, колкото се твърдеше, че е, както и много по-забавен, отколкото беше предполагала. Сабрина осъзна с изненада, че всъщност го харесваше.

Не беше разчитала на това, когато бе взела решение да се омъжи за него. Но след като бракът им вече бе факт, може би беше по-добре, че все пак го харесваше. А дали това харесване нямаше да бъде първата стъпка към любовта? Да се влюби в Уайлдууд щеше да бъде катастрофално за нея и щеше да й донесе само нещастия. Не се съмняваше, че за един мъж, който с такава лекота говореше за любов, думите не значеха нищо.

Не, тя щеше да си позволи да го харесва, дори да се радва на остроумието и дрънканиците му, но нямаше да си позволи да се влюби в него. Това не беше начинът, по който започваше един брак по сметка.

А и все още оставаше неудобният въпрос за честността. В миналото и настоящето на Сабрина имаше много неща, които тя криеше от Никълъс. И смяташе да ги крие вечно. Как ли щеше да реагира той, ако научеше тайните й?

Когато слънцето започна да залязва, Сабрина едва успяваше да държи очите си отворени. Двамата с Никълъс бяха прекарали един приятен ден, заети с неангажиращ разговор, в който не бяха засегнали неудобни теми. Компанията й, изглежда, му беше приятна и тя бавно се отпусна, тъй като беше осъзнала, че може да свали малко гарда си, без да се изложи на опасност.

С всеки час, който двамата прекарваха заедно, Сабрина показваше все по-голяма част от истинската си същност. Думите й ставаха все по-смели и тя не усещаше никакво неодобрение от негова страна. Когато осъзна, че Никълъс я смяташе не само за привлекателна, но и за интересна и приятна, Сабрина изпита облекчение. Знаеше за много бракове, които се основаваха на много по-малко от това.

Тя се прибра в каютата доста преди графа и се зачуди какво щеше да й донесе втората нощ от брака й. Хвърли изпълнен с отвращение поглед към стола. Искаше й се тази нощ да се наспи, а не да прекара часове в отчаяно търсене на удобство. Тази нощ той можеше да спи на стола, ако искаше; леглото оставаше за нея.

Тя съблече дрехите си, хвърли ги върху шкафа, изми се и извади една нощница от куфара си. Навлече памучната дреха през глава. Никога не беше харесвала плътните вълнени нощници с високи яки и предпочиташе пред тях лукса на памука и дантелите.

Нощницата й беше по-предизвикателна и откриваща отколкото й се искаше при дадените обстоятелства. Но по този въпрос не можеше да се направи нищо. Ако бе подозирала, че ще й се наложи да дели каютата си с мъж като Никълъс, може би щеше да си вземе нещо вълнено — ако не за друго, то за зашита. Тя вдигна ръце към тавана и се протегна лениво

— Много приятна гледка за посрещане на мъж, който се завръща у дома. — Никълъс стоеше в рамката на вратата и се хилеше. — Смея да твърдя, че бракът си има своите предимства.

— Никълъс. — Тя въздъхна и потисна желанието си да се покрие с нещо. — Никой ли не те е учил, че трябва да почукаш, преди да влезеш в стаята на една дама?

Усмивката му стана още по-широка.

— Не си спомням някой да се е оплаквал от това досега.

— Е, аз обаче възразявам. — Тя говореше делово, за да прикрие тръпката, която бе изпитала от присъствието му. Сцената беше твърде интимна. Високият, мускулест мъж в рамката на вратата, с очи, блестящи на светлината на фенера, и тя, облечена в дреха, която внезапно й се стори предизвикателна и съблазнителна.

Сабрина си пое дълбоко дъх.

— Предполагам, че настояваш да спиш тук и тази нощ?

— Не мога да се сетя за друго място, на което бих предпочел да бъда. — Той затвори вратата и тръгна към нея.

— Какво правиш? — тросна се нервно тя. Никълъс спря и повдигна въпросително вежди.

— Мислех да седна и да сваля ботушите си. Може ли?

— Разбира се. Аз просто… — Тя поклати глава в напразен опит да прочисти съзнанието си от нежеланите картини на голото му, загоряло тяло. Странно — досега не беше мислила за онова, което беше видяла миналата нощ. Но докато тя стоеше покрита само с парче плат в малката каюта, а в очите на графа се виждаше неприкрито желание… — Сигурно съм много уморена — довърши тя.

— Несъмнено — измърмори той. Погледът му се плъзна по тялото й. Искаше й се да избяга, да се скрие. Навсякъде, където я докоснеха очите му, усещаше горещина, каквато не бе познавала досега. Зърната на гърдите й се втвърдиха и тя се уплаши, че Уайлдууд щеше да забележи доказателството за възбудата й под плата на нощницата. Щеше да го забележи и… Тя се изчерви и усети силно желание. Сякаш самата стая започна да пулсира и да вибрира от силата на потиснатата й страст.

В каютата беше горещо. Много горещо. Как не беше забелязала това досега? Ставаше все по-трудно да диша и тя несъзнателно започна да си вее с ръка. Погледът му се спря на нея и Сабрина замръзна на мястото си. Любов или не, толкова ли лошо щеше да бъде да си вземе онова, което желаеше? Онова, което можеше да се окаже неизбежно? В крайна сметка, той беше неин съпруг.

— Никълъс, аз… — Тя пристъпи към него.

— Сабрина. — Той произнесе името й като въздишка и в гласа му се долови някаква странна смес от предупреждение и желание.

Никълъс я придърпа в прегръдките си и впи жадно устни в нейните. Между тях премина искра и Сабрина усети как топлина се разлива по цялото й тяло. Езикът му продължаваше да изучава устата й и тя му отвърна по същия начин. Той миришеше на море и слънце. Сабрина осъзна, че само една целувка нямаше да бъде достатъчна.

Графът отдръпна устните си, обзет от нужда да вкуси още повече от това опияняващо създание. Устата му се плъзна жадно по врата й към изящните дантели, които обвиваха едрите й, стегнати гърди. Тя отметна глава назад и изстена и той дръпна нощницата й надолу. Пред очите му се появи едно зърно — втвърдено и примамливо. Той изстена и нежно го всмука в устата си. Никълъс започна да я гали с език и зъби, докато тя не започна да диша учестено и тялото й не се притисна плътно до неговото, сякаш искаше да се слеят в едно.

Той прокара ръка по стройния й крак и опипа твърдия й задник. След това бавно повдигна плата, докато пръстите му не напипаха гола кожа. Сабрина потръпна от докосването му и той прокара ръката си по крака й до извивката на бедрото. Пръстите му се плъзнаха по стомаха й и тръгнаха надолу към копринените къдрици между краката й. Ръката му започна да изучава деликатните гънки на плътта й, които бяха влажни и натежали от желание.

— Никълъс — изстена тя. Мислите й вече не бяха ясни и тя се беше концентрирала само върху докосването му. Мъжествеността му се притискаше силно към тялото й през дрехите му — решителна и изискваща. Тялото й копнееше за повече, за натиска на неговата плът, гола и изгаряща срещу нейната. Тя беше негова и точно това искаше. Това беше всичко, което искаше.

Той усети мига, в който Сабрина се предаде, и веднага разбра, че тя беше негова и той можеше да я обладае, когато пожелае. Графът изпита задоволство и залепи победоносно устни върху нейните. Тя му отговори със същия плам.

«… няма да се отдам на мъж, когото не обичам.»

Думите й, смешните й условия, изплуваха внезапно в съзнанието му. Той не обърна внимание на слабото чувство за вина, на лекия намек за срам, който усети. Сабрина не беше някаква невинна девица, която току-що беше излязла от класната стая; тя го желаеше също толкова, колкото и той нея. Сякаш за да потвърди това, Сабрина се вкопчи в него и езикът й нахлу в устата му.

Дали тя щеше да съжалява за това? Дали нямаше да го намрази, че беше изгубил самообладание? Дали самият той нямаше да се намрази?

«Чувала съм също, че си мъж на честта. Мъж, който държи на думата си.»

Никълъс изстена мислено. Той наистина беше мъж, който държеше на думата си. Може би нямаше толкова големи скрупули в отношенията си с жените, колкото имаше в останалите области, но все пак държеше на думата си. Проклетата жена вероятно му вярваше. Господ му беше свидетел, че тя вероятно бе изпитвала нужда от напътствията на мъж доста отдавна. Той не можеше да си позволи да я разочарова.

С усилие на волята, каквото не бе подозирал, че може да събере, той пусна нощницата да падне върху бедрата й, като мислено ругаеше съвестта си, че се беше обадила в такъв неподходящ момент. Уайлдууд се опита да се овладее.

— Мисля, че тази нощ ще спя на палубата. — Той се обърна бързо и тръгна към вратата. Графът я отвори рязко и се обърна, за да погледне назад, при което решителността му да си тръгне за малко не се изпари.

Сабрина стоеше неподвижно в средата на каютата. Светлината на фенера проникваше през прозрачната материя на нощницата й. Косата й беше разрошена, устните й — подути, а лицето — зачервено. Зелените й очи бяха разширени от изненада и блестяха от желание. Прииска му се да се върне при нея.

Никълъс си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Можеш да използваш леглото. — Той кимна отсечено и излезе навън, като затвори вратата зад себе си.

Сабрина остана втренчена в затворената врата, изненадана от внезапното му решение да си тръгне. Защо я беше оставил? Какво беше направила?

Никога през живота си не беше изпитвала такова силно желание. Никога не беше желала мъж толкова необуздано. След смъртта на Джак не бе спала с нито един мъж, но дори и покойният й съпруг не бе имал способността да предизвика такава страстна реакция у нея.

Разтърсена от незадоволената си нужда, стисна юмруци до бедрата си. След тринадесет дълги години беше успяла да намери мъжа, който разпалваше пламъците на желанието със сила, каквато тя не бе вярвала, че съществува. Никълъс. Нейният съпруг.

Сабрина бе обзета от раздразнение, което бързо бе заменено от растящ гняв. Това да не беше някаква груба шега? Дали той просто не се опитваше да й докаже нещо? Да й докаже, че можеше да преодолее принципите, резервите и желанията й, когато пожелаеше? По дяволите, той почти беше успял да го направи. Защитата й се беше срутила почти само пред изпепеляващия поглед на очите му.

Сабрина започна да крачи из стаята. Как беше позволила да се държи толкова глупаво? Сега той най-вероятно беше на палубата и се усмихваше весело на победата си. Тя не разбираше защо Никълъс беше решил да спре, когато беше постигнал своето, но й се струваше, че това вероятно беше част от плана му. Той очевидно не я желаеше истински. Нарастващото удоволствие, което бяха споделили, докато бяха разговаряли, вероятно също беше престорено и имаше за цел да я постави в неудобно положение. Да я постави на мястото й. За него тя не означаваше нищо повече от която и да било от безбройните жени, които бе имал преди. Нищо повече от една обикновена уличница.

Тя вдигна рязко глава и се втренчи ядосано в леглото. Само като си помислеше, че бе била готова да му се отдаде, и то с желание. Да се върже така с този смехотворен брак. Е, Никълъс беше получил последния си шанс. Друга възможност нямаше да му бъде дадена.

Сабрина се хвърли на леглото и се зави плътно. Туптенето на сърцето отекваше в ушите й. Тя дръпна одеялото над главата си и затвори плътно очи.

Плътно. За да изтрие спомена за вкуса му, за докосването му.

Плътно. За да потуши нуждата, която все още кипеше в нея.

Плътно. За да пропъди болката.

Кокалчетата на ръцете му побеляха от силата, с която стискаше перилата. Никълъс се беше втренчил в нощта, но не виждаше нищо. Опитваше се да се овладее, да възвърне нормалното си дишане, да успокои пулса си. И това усилие го караше да трепери.

Никога през живота си графът не беше напускал жена, когато успехът бе на крачка от него. Никога не беше отказвал онова, което му се бе предлагало свободно и лесно. Никога съвестта му не се беше намесвала по време на търсенето на удоволствия.

Какво му беше станало, по дяволите? Защо да отведе Сабрина в своето — в тяхното — легло му се беше сторило не само непочтено, но и неправилно? Та той искаше точно това. Това беше всичко, което искаше. А дали наистина беше всичко?

Не! Просветлението дойде толкова неочаквано, че той се почувства, сякаш някой беше забил юмрук в стомаха му. Той искаше нещо повече от нея. Нещо повече от миг на безумна страст. Той искаше… какво?

Любов?

Никълъс отхвърли тази мисъл, но тя се върна като някаква досадна муха и се загнезди в съзнанието му, като отказваше да бъде пренебрегната и настояваше за вниманието му. Любов — каква странна идея. Той никога не бе изпитвал любов и дори не вярваше, че това чувство съществува. Дали изобщо беше способен да разпознае любовта?

Мисълта се загнезди трайно в съзнанието му. Може би това обясняваше много от въпросите, които го измъчваха — странното му поведение по отношение на Сабрина и противоречивите чувства, които го изпълваха. Може би това обясняваше защо нейната целувка му беше въздействала със силата на юмручен удар. Може би Това обясняваше защо физическото задоволяване не му беше достатъчно, защо мисълта, че тя може да го намрази, бе непоносима за него.

Смехотворно. Ако беше толкова глупав, че да се влюби, то сигурно нямаше да бъде в жена, която дори малко щеше да прилича на Сабрина. О, тя беше красива и гореше от страст, която той не бе подозирал, че ще намери у нея, но тази жена беше упорита и много по-интелигентна, отколкото имаше право да бъде една жена. Тя вече беше доказала, че му е равна в словесния двубой. Не, здравият разум диктуваше той да се влюби в някоя покорна жена. Жена, която щеше да се съгласява с желанията му и щеше да уважава авторитета му.

Любовта не беше правилният отговор. Трябваше да има някаква друга причина за това, че се беше спрял, когато бе толкова лесно да я отнесе в леглото. За това, че внезапно бе взел присърце нейните тревоги и желания. За това, че се интересуваше толкова много какво желаеше и какво си мислеше тя.

Уайлдууд стоеше сам на тъмната палуба, придружаван само от раздразнението и нещастието си. Ако това наистина беше любов, то той не искаше да има нищо общо с нея.

Нощта щеше да бъде много дълга.

Ако някой й беше казал това, тя едва ли би му повярвала, но истината беше, че Сабрина спа по-зле на леглото отколкото на стола. Мяташе се неспокойно през цялата нощ. Тя си даде дума, че ще избягва и пренебрегва Никълъс, но още в мига, когато излезе на палубата, забеляза, че той вече е там.

— Сабрина — започна той, — за миналата нощ… — Тъмните му очи излъчваха предпазливост и загриженост и тя си наложи да не се поддава на влиянието на думите му. Той я беше накарал да се чувства като глупачка и тя нямаше да забрави това скоро.

— Не желая да обсъждам миналата нощ — каза хладно тя. — Предпочитам да забравя за случилото се. — Тя се обърна и насочи вниманието си към морето.

— Бих искал да ти обясня.

— Мисля, че всичко е пределно ясно.

— Така ли? — Той сграбчи ръката й и я обърна с лице към себе си. — Тогава може би ти ще бъдеш така любезна да ми го обясниш.

Сабрина го гледаше ядосано и решителността й да се преструва, че миналата нощ не се беше случило нищо, отстъпи пред растящия й гняв. Тя стисна зъби в последен опит да запази спокойствие.

— Пусни ме.

— Не и преди да ми кажеш какво имаше предвид. — В очите му прехвръкваха кехлибарени искри.

— Много добре. — Тя издърпа ръката си от неговата и се намръщи на болката, която изпита за миг. — Ти искаше да ми покажеш, че за теб не съм по-различна от която и да било друга жена, когато се стигне до устояването на печално известния ти чар. Искаше да ме унижиш и да ме поставиш в неудобно положение. Да ме сложиш на мястото ми. Дори не беше необходимо да завършваш прелъстяването, за да докажеш правотата си.

— Така ли мислиш? — попита той с недоверие в гласа. — Честно ли мислиш, че бих постъпил така с теб?

— Да. — Тя му хвърли предизвикателен поглед, сякаш го подканваше да се опита да отрече обвинението й.

— Защо, Сабрина? Каква причина бих имал да те унижавам?

— Причина? — Тя не беше мислила за това. Гневът не й беше позволил да потърси логическите причини за действията му. — Не знам.

— Е, узнай тогава. — Очите му се втренчиха в нейните и тя почувства безпокойство и съмнение. Дали не беше сбъркала? — Желая те от мига, в който се запознахме. Желаех почтената и спокойна лейди Станфорд. Но не толкова, колкото желая огнената, непредсказуема, упорита, вбесяваща ме Сабрина Харингтън, моята жена, ако случайно си забравила за тази малка подробност. — Той сграбчи рамото й. — Но какъвто съм си глупак, за първи път през живота си поставих желанията на една жена над моите собствени. Съгласен съм, че не трябваше да позволя нещата да стигнат чак дотам, докъдето стигнаха, но все пак в крайна сметка си тръгнах. Спазих идиотските условия на този така наречен брак. Дадох ти уединението, което толкова много искаш.

Сабрина го гледаше, изненадана от силата на думите му и огъня, който гореше в очите му.

— И след всичко това ти се осмеляваш да ме обвиняваш в най-ужасното престъпление. — Той я пусна внезапно. Сабрина отвори уста, за да каже нещо, но не успя да намери подходящите думи. Гневът й отстъпи пред справедливото възмущение на Никълъс.

Той я погледна ядосано.

— Освен това не ми харесва, че използваш думата прелъстяване. Струва ми се, че и от двете страни имаше значителни усилия в тази насока.

— Да не би да обвиняваш мен за всичко? — Гневът отново накара кръвта й да кипне. — Аз не съм онази, която се държи свободно и флиртува с теб. Аз не съм онази, която те оглежда с погледи, които ме карат да се чувствам, сякаш съм без дрехи. И аз определено не бях онази, която настояваше да дели каютата си с теб.

— Така е, но ние ще продължим да делим каютата — отвърна той. — За пред хората. Нямам намерение да позволявам на екипажа да си мисли нещо друго, освен че сме щастливо женени.

— Съмнявам се, че ще успееш, ако продължаваш да говориш толкова високо — изсъска тя.

Той си пое дълбоко дъх в очевидно усилие да се успокои. Гласът му прозвуча хладно и спокойно:

— Можеш да се чувстваш спокойна и да се отпуснеш. Миналата нощ няма да се повтори. Ще спазвам твоите условия и ще имам предвид твоите желания.

— Добре — тросна се Сабрина. Никълъс прокара ръка през косата си.

— Ще се съглася с теб и за още едно нещо. Аз също предпочитам да забравя за снощната случка. Миналата нощ не можах да спя изобщо и мисля, че ще бъде най-добре да забравим за това.

— Не си спал? Срамота, Никълъс. — Тя се усмихна самодоволно и се обърна към морето. — Аз лично спах много добре.

През целия ден Сабрина се държеше предпазливо и внимателно край Никълъс, сякаш вървеше по счупени стъкла. Приятните мигове, които бяха споделили предния ден, вече ги нямаше и отношенията им бяха напрегнати. Когато се стъмни, те бяха обявили неспокойно примирие.

И тази вечер Сабрина се прибра първа в каютата. Преоблече се бързо и легна в леглото. Никълъс почука, преди да влезе, и за миг тя изпита съжаление за условията, които му беше поставила преди брака им, както и за това колко неуместно той се беше сетил за тях миналата нощ. Беше любезен и учтив, но развратникът у него не се появи нито за миг. Изпълни обещанието си буквално и Сабрина беше повече от доволна от поведението му. Все пак тя не можеше да не се запита защо това задоволство не беше толкова сладко, колкото беше очаквала.

Те си пожелаха лека нощ и Никълъс легна в стола. Слабата светлина на луната преминаваше през малкия прозорец в кърмата на кораба и очертаваше сянката му с другия край на стаята. Сабрина усещаше всяко негово движение, всяко вдишване, всяка въздишка.

Корабът се поклащаше леко в тъмнината. Морските вълни се люлееха във вечния ритъм на живота. Плясъкът им в корпуса отекваше в ушите на пътниците.

И никой не можа да заспи.