Идеалната съпруга

Глава тринадесета

Сабрина се облегна на перилата и подпря глава върху дланите си. Погледът й се движеше неспокойно. При други обстоятелства екзотичната гледка на гъмжащото от хора пристанище на Неапол щеше да привлече авантюристката в нея. При други обстоятелства тя щеше да бъде омаяна от любопитното чуждестранно представление, в което участваха странни и интересни същества, от напевните езици на далечни държави, дори от силните, остри миризми, които се носеха по брега.

Вместо това тя въздъхна тежко. Сега, когато Никълъс вече знаеше целта на пътешествието им, но се беше съгласил — макар и неохотно — да участва, всяко забавяне я дразнеше. Сабрина се страхуваше, че оставащото до края на пътуването време ще се превърне в цяла вечност.

Те бяха пристанали преди повече от час. Никълъс спомена нещо за изпращане на някакво писмо и слезе на сушата. Мат не се виждаше никъде и вероятно се занимаваше с хилядите дреболии, свързани с товара и запасите на кораба, както и с най-различни други моряшки задачи. Толкова много време бе минало, откакто Сабрина се беше качила на кораб за последен път, че подробностите от престоя в пристанищата се бяха заличили от паметта й, заедно с още много други безполезни парчета информация. Тъй като и двамата мъже бяха заети, Сабрина трябваше да се задоволи с това да наблюдава дейността, която кипеше на кея.

— Едно пени за мислите ти. — Мат се облегна на перилата до нея.

— Точно в този момент мислите ми не струват и толкова. Вероятно ще остана тук цял ден и ще се дразня за всяка секунда забавяне, освен ако не ми кажеш, че ще отплаваме веднага.

Мат се разсмя.

— Бри, твоето съкровище е останало скрито цели двадесет години. Сигурно може да почака още няколко дни.

— Не се тревожа за златото.

— Тогава защо си толкова нетърпелива?

— Не знам. Но мина твърде много време, откакто за последен път направих нещо вълнуващо, че се дразня от всичко, което ни забавя дори само с една минута.

— Нищо не може да се направи, Бри.

— Осъзнавам това. Просто този факт не ми харесва.

Тя отмести очи от гледката на пристанището и се вгледа в капитана.

— Вие с Никълъс как се разбирате? През последните няколко дни, след като той научи накъде сме тръгнали и с каква цел, двамата се държите като стари приятели. Смея ли да се надявам, че сте забравили за враждата си?

На Сабрина й се стори, че Мат подбира внимателно думите си.

— О, не бих казал, че сме приятели. Всъщност, аз не мисля, че му имам доверие.

— И защо не?

— Не ми се прави на обидена, Бри. Отлично знаеш каква е житейската история на този човек. Той е участвал активно в правителството и аз подозирам, че не се е занимавал само с дипломатически мисии.

Сърцето на Сабрина прескочи един удар. Дали Мат не беше научил за предишната им среша с Никълъс? Тя все още не беше решила дали да каже на Медисън, че се беше омъжила за агента, когото бяха надхитрили преди десет години, или да задържи тази информация за себе си.

Тя му хвърли предизвикателен поглед.

— Несъмнено, но какво общо има това?

— Той ме разпитва постоянно, Бри. И го прави изключително умело. Въпросите му винаги са задавани между другото, толкова незабележимо, че ми беше необходимо известно време, преди да се усетя.

Тя почувства как я обзема тревога.

— И какви са тези въпроси?

— Най-вече за миналото ми, за живота ми. Пита ме за семейството ми, за баща ми… за сестра ми. — Той я изгледа. — Последната тема е доста трудна. Нямам представа колко отчаяна е била тази сестра, какви проблеми е имала, кога е…

— Достатъчно — прекъсна го нетърпеливо тя. — Въпросите му са съвсем безобидни.

Мат поклати глава.

— Не мисля така. Той ме пита и за корабите ми, колко притежавам сега, колко съм притежавал преди десет години. Опита се да разбере, откъде съм взел парите, за да построя флотилията с която разполагам в момента. Не, той определено търси отговори. Просто ми се иска да знам какво се крие зад неговите въпроси. Единственото нещо, за което още не ме е питал, си ти.

— Е, това поне е нещо — каза тихо тя.

Той се загледа в нея и тя се почувства неудобно.

— Какво става, Бри? — попита тихо Медисън. — Има ли нещо, което не ми казваш?

През главата й преминаха една дузина различни мисли. Заслужаваше ли Мат да знае кой беше в действителност Никълъс, или тя дължеше на съпруга си по-голяма лоялност отколкото на стария си приятел и съдружник? Само защото Никълъс беше задал няколко въпроса, не означаваше, че той изпитва подозрения, а е просто любопитен. Все пак тя беше предупредена и може би щеше да бъде най-добре и за нея, и за Мат да каже на капитана какво знаеше.

Тя си пое дъх, за да се успокои.

— Може би е…

— Извинете, капитане, момиче. — Саймън им кимна отсечено. Намесата му я зарадва, защото така й се удаваше възможност да отложи за малко онова, което имаше да казва на Мат. Пък и той нямаше доверие на Никълъс, за да ги издаде неволно.

Мат се обърна към Саймън.

— Какво има?

— Ами, капитане — очите на едрия мъж заблестяха весело, — на кея има един млад господин, който казва, че групата му се е озовала в неприятна ситуация и не може да продължи пътуването си. Те са тръгнали за Египет и искат да пътуват с нас.

— Колко са? — попита мат.

— Младежът и две жени. Младата изглежда отчаяна, сякаш всеки момент ще се разплаче. По-възрастната изглежда доста развълнувана. Постоянно нарича затруднението им кръстоносен поход, изпълнен с приключения. — Саймън се разсмя. — Обзалагам се, че е много весела — има силен дух.

Мат се поколеба и морякът се възползва от колебанието му.

— И двете са хубавици, капитане.

Сабрина изстена мислено. По изражението на Мат си личеше, че последната забележка на Саймън беше привлякла вниманието му. Морякът нанесе последния си удар с умението на фехтувач, нанасящ удара на милосърдието.

— И казват, че са готови да платят двойна цена.

— Казваш, че са хубавици, а?

— Да, сър.

— Имаме ли празни каюти?

— Само една, която е подходяща за пътници, капитане. — Саймън гледаше невинно. — Мислех си, че можем да настаним младия господин при негово превъзходителство в празната каюта, а жените в капитанската.

— Я почакайте малко… — повиши раздразнено глас Сабрина.

— Това означава, че ще трябва да разделим младоженците. — По лицето на Мат се разля широка усмивка. — Добре, Саймън, качи ги на борда.

— Мат! — Сабрина го погледна с възможно най-обиденото си изражение.

— Бри, нали не искаш да обърнем гръб на хора в беда. — Той погледна към моряка. — Англичани ли са?

Саймън кимна.

— Да, капитане.

— И при това твои сънародници, Бри. — Той я погледна тъжно. — Не те смятах за толкова безчувствена, толкова… мисля, че егоистка е най-точната дума, нали, Саймън?

Сабрина местеше гневния си поглед от единия към другия. Сякаш това забавяне не беше достатъчно зло, а сега трябваше и да дели каютата си с две непознати жени, които без съмнение бяха туристи. Те сигурно бяха като онези почтени дами, на които се беше нагледала в Лондон. Жени, които никога нямаше да разберат защо беше предприела това пътешествие, а още по-малко, че пътуваше без слуги и носеше мъжки дрехи. А най-лошото беше, че нямаше да прекарва повече нощите си в прегръдките на Никълъс. При тази мисъл тя изпита огромно разочарование.

— Бри? — попита нежно Мат.

— Много добре. — Сабрина стисна зъби. — Колкото повече, толкова по-весело ще бъде.

Мат се ухили.

— Знаех, че ще видиш нещата от моята гледна точка. В крайна сметка, това е бизнес, а превозът на пътници е работа на този кораб.

Сабрина му обърна гръб с презрително изсумтяване и се загледа гневно в корабите в пристанището, сякаш те бяха виновни за лошото й настроение. Сабрина щеше да приеме това неудобство, но определено нямаше намерение да се преструва, че й беше приятно. И нямаше никакво желание да се среща с тези натрапнички, докато това не се окажеше абсолютно необходимо.

— Доведи ги на борда, Саймън — каза весело Мат. — А сега, Бри…

Тя се обърна рязко към него.

— Не смей да ми се оправдаваш, Матю Медисън. Прекрасно разбирам какво си намислил. Ти просто не можеш да понасяш да ме гледаш заедно с Никълъс и искаш да създаваш проблеми при всеки сгоден случай.

— Бих ли направил това с теб, Бри?

Тя го изгледа с изпепеляващ поглед.

— Да, и очевидно го правиш.

Гласовете на новите пътници привлякоха вниманието им. От това разстояние те не можеха да различат лицата им, но на Сабрина й се стори, че в поне две от фигурите забелязва нещо познато.

Те стъпиха на трапа и започнаха да се приближават. Сабрина видя лицето на една жена, която беше малко по-млада от нея, и се опита да си спомни откъде я познаваше. Зад нея вървеше млада блондинка…

Сабрина затаи дъх.

— Мътните да ме вземат!

Мат се ухили доволно.

— Саймън беше прав — те наистина са красиви.

Гласът на Сабрина прозвуча студено и твърдо.

— Дори не си помисляй за това. Мат. Това е дъщеря ми.

— Дъщеря ти ли? — възкликна изненадано той. — високата с тъмната коса е дъщеря ти?

— Не тя, идиот такъв. Русата ми е дъщеря. Как, в името на всичко свято…

— Ами другата? — Сабрина забеляза интереса в погледа му.

За миг Сабрина забрави за шока от появата на Белинда на палубата и й се прииска да се разсмее. Това щеше да бъде добър урок за Мат. Той си го заслужаваше.

Тя се ухили.

— Това, мой скъпи, стари приятелю, е Уин Харингтън. Сестрата на Никълъс.

— Сестра му? — На лицето на капитана се появи леко удивление. — Той дали я обича?

— О, предполагам, че повече, отколкото ти обичаш своята сестра. В крайна сметка, неговата съществува.

Мат остана да гледа приближаването на новите пътници. Сабрина видя как той стиска решително зъби и се ухили на себе си. Тя се бе срещала само веднъж с Уин Харингтън, но от всичко, което бе чувала за нея, сестрата на Никълъс се интересуваше повече от книгите, отколкото от мъжете. От друга страна, проявата на безразличие от страна на една жена беше най-сигурният начин да бъде привлечен един мъж като Мат. В най-лошия случай, това ново развитие на нещата можеше да й осигури едно доста интересно забавление.

— Майко? — Гласът на Белинда я извади от мислите й. Сабрина се овладя и се обърна с лице към дъщеря си. Белинда я гледаше с удивление, сякаш не можеше да повярва на очите си. — Майко!

Момичето пробяга няколкото крачки, които я деляха от майка й, и се хвърли в прегръдките на Сабрина.

— О, мамо, не знаех дали някога ще успеем да те намерим. Толкова се тревожех. Онзи лош мъж ни изхвърли от скапаната си лодка. А Ерик беше толкова ужасно болен. От мига, в който напуснахме Англия, всичко беше ужасно.

Сабрина се опитваше да постигне равновесие между загрижеността за дъщеря си и веселието, което бе предизвикало у нея драматичното избухване на Белинда. Тя обви ръце около разплаканата си дъщеря и погледна към умърлушения Ерик.

— За какво говори тя?

Той прочисти гърлото си.

— Ние имахме… ъъъ… определени затруднения.

— Затруднения — каза Белинда и вдигна глава от рамото на майка си. След това погледна обидено годеника си. — Струва ми се, че «затруднения» е твърде меко казано, Ерик. По-точната дума е катастрофа.

Ерик приличаше на човек, който се опитва безуспешно да се спаси от удавяне или от нещо по-лошо.

— Белинда, аз съм уверен…

— Ерик — прекъсна го Сабрина, — може би ще бъде най-добре да оставиш Белинда да обясни какви проблеми сте имали, както и какво търсите тук. Скъпа?

— Благодаря, мамо. Когато разбрах, че си тръгнала за Египет, реших, че трябва да те последваме. — Тя изгледа предпазливо майка си. — В твой интерес, разбира се.

Сабрина въздъхна тихо.

— Разбира се.

На лицето на Белинда се изписа облекчение.

— Както и да е, ние решихме да тръгнем след теб и лелята на Ерик се съгласи да ни бъде придружителка. — Белинда хвърли бърз поглед към Уин, която стоеше и разговаряше със Саймън и очевидно не беше забелязала избухването на момичето. — Уин се държи много дразнещо, мамо. Тя, изглежда, е прочела всички книги, които някога са били написани, и не се колебае да споделя знанията си и мненията, които си е изградила върху прочетеното. Тя дотолкова разстрои капитана, че той настоя да слезем от кораба му и буквално ни заряза тук. А когато тя не ни просвещава за нещо, пише в ужасния си дневник. Имам чувството, че записва всяко нещо, което върша или казвам. Това е изключително неприятно.

— Наистина. — На Сабрина й беше невъзможно да прикрие усмивката си. Възмущението на дъщеря й беше очевидно и когато Сабрина се сетеше за любопитството, което Мат беше проявил към Уин… о, да, всичко това предвещаваше доста интересни и забавни събития. Сабрина насочи вниманието към дъщеря си. — Е, вече всичко е наред и всички сме заедно.

— О, не, мамо, това не е всичко.

— Не е ли?

— Става дума за Ерик. — Белинда въздъхна. — Той беше, ами, болен. От морска болест. — Тя се наведе към Сабрина, сякаш искаше да сподели с нея някаква тайна. — Знам, че когато човек се жени, трябва да търпи болестите и всичко останало, но истината е, че това е доста изнервящо. Осъзнавам, че не е много благородно, но да го гледам как всеки ден се навежда през борда, да го слушам как стене и да го наблюдавам как приема забележително зеленикав цвят… е, това просто не е…

— Не е романтично? Не е героично? Не е така, както си си го представяла?

— Точно така. — Погледът на Белинда потъмня от трагичното преувеличение, характерно за младостта. — Какво да правя, мамо?

Сабрина потисна желанието си да се разсмее. Тя не беше забравила как се беше чувствала на възрастта на дъщеря си. Възраст, на която самата тя вече се бе оженила и бе родила дете.

— Обичаш ли го още, скъпа?

Белинда кимна тъжно.

— В такъв случай ти предлагам — каза бавно Сабрина — в бъдеще да се погрижиш той никога да не се качва на кораб. Дръж го на сушата. Не съм сигурна дори дали трябва да му позволяваш да излиза на плажа, или да се доближава до морето.

— Но, мамо, какво ще стане с Брайтън? Аз обожавам Брайтън, а предполагам, че и Ерик също… — Тя млъкна внезапно и се усмихна. — Майко, ти се шегуваш с мен.

Сабрина й се ухили в отговор.

— Не съвсем, миличка. — Тя промени тона си. — А сега, след като вече успокоихме тревогите ти, ми се струва, че все още не си ми дала задоволително обяснение какво търсиш тук. Оставих те в Лондон и очаквах да те заваря там след завръщането си.

Белинда се отдръпна от майка си.

— Но, мамо, очевидно е защо съм тръгнала след теб, нали?

— Не, не е. Изисквам някакво обяснение и очаквам то да бъде задоволително. Не съм особено доволна, че те виждам тук.

— Много добре, майко — каза Белинда с тон, който сякаш казваше на майка й, че знае повече от нея и който със сигурност щеше да вбеси Сабрина. — Дойдохме, защото… — Белинда огледа фигурата на майка си. — Какво си облякла? — На лицето й се изписа ужас. — Панталони ли си обула? Това е скандално, майко, абсолютно скандално. Просто не мога…

— Чакай само да я чуеш как говори. Думите й са още по-ужасни от дрехите. — Никълъс вървеше към тях, следван на крачка от Ерик. — Добър ден, Белинда. Приятно ми е да те видя отново.

— Ти! — Очите на Белинда проблеснаха гневно и тя се обърна рязко към майка си. — Той е причината да тръгнем след теб. Тук сме, за да се опитаме да спасим репутацията ти. За да те предпазим от него!

От удивление Сабрина едва успя да проговори.

— Дошли сте да ме спасявате? От него? И защо сте решили, че е толкова наложително да бъда спасена, че да ме последвате през половината свят?

— Защо наистина? — повдигна весело вежди Никълъс. Белинда го изгледа гневно.

— Майко, ти може би не знаеш това, но лорд Уайлдууд има доста неприятна репутация но отношение на жените. — Тя си придаде заплашително почтен вид. — Казано направо, този мъж е развратник.

Абсурдността на ситуацията подейства на Сабрина като юмручен удар. Погледът й улови погледа на Никълъс и тя забеляза веселите пламъчета, които играеха в очите му.

— Значи сте се надявали да ме предпазите да не се превърна в поредната му жертва? Да не се поддам на печално известния му чар? Да не споделя леглото му?

Думите на майка й накараха Белинда да се изчерви.

— Точно така.

— Загрижеността за честта на майка ти е похвална — каза Никълъс. — Но се страхувам, че сте дошли твърде късно.

— Никълъс — сряза го остро Сабрина. Разговорът се насочваше в посока, които тя не беше уверена, че харесва.

— Твърде късно? — Белинда пребледня.

— Да, твърде късно — каза с тъжно изражение графът. — Ако бях знаел за загрижеността ти, щях да се въздържа. Само че…

— О, господи! — Белинда се олюля. Никълъс сви рамене.

— Доколкото си спомням, майка ти не се възпротиви много на нападките ми.

— Мътните да ме вземат — изстена Сабрина. Белинда се задави. Ерик скочи напред и прегърна годеницата си.

— Татко, не би трябвало да й говориш такива неща. Тя е доста деликатна.

Никълъс се ухили шеговито.

— Съжалявам. Не знаех. Предположих, че е… ъъъ… издръжлива като майка си.

— Никълъс! — Сабрина го изгледа убийствено и той й отвърна с поглед, който показваше, че съвестта му е чиста. Поглед, който неминуемо я накара да се възмути. — Ерик е прав. Ти я подвеждаш да си мисли неща, които не са съвсем верни.

— О, мамо! — Лицето на Белинда се проясни. — Значи той не те е съсипал?

Сабрина стисна зъби. Никълъс представляваше истинска картина на невинността — ръце, скръстени зад гърба, приятна усмивка.

— О, той несъмнено ме съсипа.

Белинда извика ужасено и се олюля отново. Сабрина погледна гневно мъжа си.

— Той се ожени за мен.

— Оженил се! — Белинда се възстанови мигновено. — Ти си графиня Уайлдууд? — Тя се обърна с изпълнен с удивление поглед към графа. — И това те прави мой…

— Доведен баща. — С едно заучено движение Никълъс пристъпи напред, вдигна ръката й и я поднесе към устните си.

— Великолепно, татко — ухили се Ерик.

— Колко интересна изненада — едва успя да промълви Белинда. Тя отдръпна ръката си и изгледа укорително майка си. — Но, мамо, ти беше маркиза, а сега си само графиня…

— За бога, Белинда! — Сабрина се вбеси. Как беше възможно собствената й дъщеря да бъде такава снобка?

На лицето на момичето се изписа объркване.

— Но, мамо, аз просто казах какво мисля. — Тя погледна извинително Никълъс. — А истината е, че ти си заменила по-висока титла за по-ниска — обясни търпеливо момичето. — Тя беше маркиза…

— А сега е съпруга — прекъсна я графът с доволна усмивка. — Подозирам, че ако я попиташ, ще ти каже, че е доста доволна от… да речем — сделката си.

— Така ли е, майко? — попита тревожно Белинда. Сабрина погледна мъжа си и с изненада видя, че очите му повтарят въпроса на дъщеря й. Проклетникът все още не беше разбрал какви чувства изпитваше тя към него. Сърцето й заби по-учестено. Може би той наистина изпитваше нещо към нея.

Тя отговори на Белинда, без да свали очи от съпруга си.

— Да, скъпа, доволна съм. Много съм доволна.

В погледа му проблесна пламък и топлината му я накара да потръпне. Вече нямаше значение, че този мъж, който бе изговарял толкова много думи за любов пред толкова много жени, вероятно никога нямаше да ги изговори пред нея, влагайки по-различен смисъл в тях. Той просто не знаеше как да направи това. Но Сабрина подозираше, че дълбоко в себе си Никълъс таеше искрица за нея. Очите му й показваха това. И дори ако това не беше любовта, която тя желаеше, може би щеше да й бъде достатъчно.

— Никълъс! Знаех, че все някога ще те настигнем. — Уин се появи до тях с грейнало лице и целуна въздуха до бузата на брат си. — И при това в Италия. Колко вълнуващо! Вече преживяхме невероятни приключения и не мога да дочакам да ти разкажа…

Никълъс се разсмя.

— Мисля, че вече чухме доста та тези така наречени ваши приключения и ми се струва, че доколко са били невероятни, е въпрос на гледна точка.

— Така ли? — Уин сви замислено вежди над златните рамки на очилата си. — Не мога ла си представя как някой може да смята, че преживяванията ни досега не са прекрасни. Разбира се, горкият Ерик беше болен, а скъпата Белинда не се радваше на новите изживявания с ентусиазма, който човек очаква от момиче на нейната възраст. Въпреки това аз… — Уин забеляза Сабрина. — Лейди Уинфийлд, подозирам, че вие най-добре бихте разбрали привлекателността на приключенията.

— И защо мислиш така? — попита предпазливо Сабрина. Уин сви рамене.

— Но това е очевидно, скъпа. Първо, ти тръгваш на някакво неочаквано и доста загадъчно пътешествие към далечна страна. Второ, без предупреждение се омъжваш за мъж, когото едва познаваш…

— Вече си чула за това, така ли? — ухили се Никълъс. Уин кимна към Саймън.

— Този господин беше така любезен да ми каже. Трябва да призная, че бях удивена.

— Нали очакваше, че някой ден ще се оженя повторно? — Никълъс повдигна изненадано вежди.

Сестра му въздъхна.

— Надявах се, разбира се. Но не очаквах, че ще се ожениш… ами… за жена като нея.

— Извинете, че ви прекъсвам — вметна саркастично Сабрина, — но губя търпение, когато хората ме обсъждат, сякаш ме няма. И какво точно искаш да кажеш с това «жена като нея»?

— Скъпа, съвсем нямах намерение да те обидя. Напротив, аз ти се възхищавам. Вече споменах за очевидната ти склонност към приключения и неочаквани събития. Желанието ти да вземеш Никълъс за съпруг потвърждава, че разбираш смисъла на предизвикателството.

— Не бих казал, че съм предизвикателство — каза обидено Никълъс. — Винаги са ме смятали за голяма печалба на пазара за съпрузи.

Сабрина и Уин го погледнаха, след което се спогледаха.

— Може би не се изразявам ясно. — Уин замълча, сякаш си подбираше внимателно думите. — Предполагам, съм мислила, че когато Никълъс се ожени отново, то ще бъде за жена, която е твърде почтена, за да си позволи дори да си мисли за приключения. — Тя наклони глава и огледа замислено Сабрина. — Като си помисля за това, винаги съм те смятала за точно такава. Поне така бих казала от всичко, което съм чувала за теб.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — отбеляза сухо Сабрина.

— Така изглежда. — Уин се усмихна. — Мисля, че ще се разбираме прекрасно. Прекрасно, наистина — Тя огледа внимателно Сабрина. — И ако ми заемеш чифт от тези очарователни панталони или ми помогнеш да се снабдя със свои…

Никълъс изстена.

— Уин.

— Бри. — Мат сръга Сабрина с лакът. — Струва ми се, че тук само аз не познавам никого. — Погледът му улови погледа на Уин и се задържа. — Какво трябва да направя, за да съм достоен да бъда представен на тази красива дама?

Сабрина потисна усмивката си, която се дължеше на неприкрития интерес на приятеля й и на намръщеното изражение на Никълъс.

— Разбира се. Не знам какво ми стана, за да не се сетя по-рано.

Сабрина премигна невинно към Мат и получи в отговор леко намръщване.

— Мат, позволи ми да ти представя лейди Уинфрид Харингтън. Уин, това е Матю Медисън, капитанът на този кораб.

— Имате великолепен кораб, капитане. — В гласа на Уин се долавяше едва забележима страстна нотка. Сабрина погледна изненадано съпруга си.

— О, великолепието му бледнее във ваше присъствие. — Мат пое ръката на Уин и я поднесе към устните си. Погледът му не изпускаше нейния и взаимното привличане между тях беше очевидно.

Мигът се проточи и Мат и Уин явно не забелязваха въпросителните погледи на останалите. Сабрина погледна към Никълъс. Той изглеждаше загрижен и беше присвил тъмните си очи. На лицето на Белинда беше изписано любопитство, а годеникът й се подхилваше самодоволно като светски лъв. Дори Саймън се беше присъединил към зяпачите ухилен до уши.

— Мисля, че е време да настаним всички по каютите им. — Гласът на Сабрина наруши мълчанието и сложи край на растящото неудобство. Имаше чувството, че тя и останалите някак си се бяха натрапили в една интимна връзка, в един личен момент, в една романтична среща.

Внезапно всички се разприказваха оживено и нервно. Уин издърпа ръката си, но в движението й се долавяше известно колебание, сякаш тя не желаеше да прекъсне връзката между тях.

— Моля да ме последвате, дами — каза Саймън и жените тръгнаха след него, без да спират да говорят.

Сабрина огледа замислено Уин. Може би това нямаше да бъде чак толкова забавно, колкото си бе мислила отначало, особено след като Уин очевидно отвръщаше на интереса на Мат по съшия начин. Колкото и интригуваща да беше мисълта да види Мат победен от една интелигентна и умна жена, на Сабрина не й се искаше да види как сърцето на Уин ще бъде разбито. А реакцията на Уин показваше, че възможност за разбиване на сърца съществуваше и от двете страни.

Сабрина не познаваше добре сестрата на Никълъс и сега се запита дали изобщо някой я познаваше. Репутацията й не я определяше като жена, която би се оставила да бъде привлечена от мъж като Мат.

Дали пък след толкова много години Уин Харингтън не се беше почувствала готова да започне да живее пълноценен живот? Дали под маската на известната аристократка не се криеше дух, който само чакаше да бъде освободен от привлекателността на приключенията и неизвестното? И какво би станало с една такава жена, когато най-сетне вълнението от свободата и обещанието за страст се окажеха толкова близо до нея?

Внезапно Сабрина осъзна с учудване, че Уин не беше много различна от самата нея. В продължение на години тя също беше прикривала истинската си същност от очите на обществото. Едва сега тя бе извадила истинския си характер на показ и бе показала каква е в действителност.

Сабрина се усмихна на себе си и влезе в каютата след Уин и Белинда. Ако Никълъс бе смятал, че ще има трудности с жена с независимо мислене, на нея не й се искаше дори да си помисли как щеше да реагира той, когато разбереше, че сестра му иска да прегърне ентусиазирано един нов свят.

Особено след като в тази прегръдка най-вероятно щеше да бъде включен и красивият американски капитан.