Идеалната съпруга

Глава четвърта

— Лорд Уайлдууд, колко мило, че се отбихте. — Сабрина влетя в приемната с протегната ръка и тържествена усмивка, която прикриваше нетърпението й.

Графът пое ръката й и я вдигна към устните си.

— Лейди Станфорд.

Устните му докоснаха ръката й и черните му очи се впиха в нейните. Погледът и докосването предизвикаха тръпка по тялото й. Какво имаше в този мъж, та я привличаше толкова силно? Това, че той успяваше да постигне толкова силен и незабавен ефект върху сетивата й, я притесняваше. А начинът, по който погледът й улови нейния, докато устните му галеха ръката й, изглеждаше изпробван многократно, което показваше, че той го правеше не само много добре, но и често. Това я дразнеше.

Сабрина отхвърли твърдо емоциите, които заплашваха да я обземат, и се отдръпна от госта си.

— Радвам се да ви видя толкова скоро, но трябва да призная, че не разбирам целта на посещението ви. — Сабрина му се усмихна очарователно, като същевременно се молеше той да мине направо към същността на въпроса.

— Синът ми ме помоли да говоря с вас. Струва ми се, че го направи по молба на дъщеря ви. — Уайлдууд огледа стаята. — Може ли да седнем?

— Разбира се. — Сабрина му посочи един стол, след което се настани на ръба на дивана. Един скришен поглед към големия часовник върху полицата на камината й показа, че все още имаше време, но не твърде много. Трябваше да подкара разговора по-бързо. — Предполагам, че са искали да обсъдим сватбата?

Графът прочисти гърлото си и за миг самоувереният дипломат заприлича на човек, който не се чувства твърде удобно.

— Всъщност, става въпрос за вашите планове да пътувате.

— За моето пътуване ли?

— Да. Белинда е много загрижена за неочакваното пътуване, което изглежда обмисляте, и двамата с Ерик ме помолиха да поговоря с вас за това.

Изражението на Сабрина не се промени нито за миг и тя с нищо не издаде раздразнението си, което растеше с всяка изречена от графа дума.

— Много е любезно от ваша страна, че помагате на дъщеря ми по този начин. И аз се чувствам много облекчена, като знам, че бъдещият й тъст е готов да й помогне, когато тя има нужда от него. Моите планове обаче са само мои, отнасят се до мои лични дела и аз не възнамерявам да ги обсъждам с никого. — Тя се изправи, което накара и Уайлдууд да направи същото. — Страхувам се, че посещението ви, колкото и голяма загриженост да показва, не е било необходимо.

— Лейди Станфорд — Уайлдууд сви вежди в мрачно изражение, — ако бяхте мъж, нямаше дори да си помисля да продължавам да настоявам, но тъй като сте дама, и то дама, на която й липсва мъжко напътствие, се чувствам задължен да продължа този разговор.

Сабрина едва успя да задържи усмивката на лицето си, да не стисне юмруци и да не изскърца със зъби. Тя едва успя да се овладее и да не заяви на този високомерен, лицемерен задник какво можеше да направи с мъжкото си напътствие.

Той я гледаше по начин, който тя можеше да определи само като изучаващо подхилване.

— Тъй като дъщеря ви е на път да се омъжи за сина ми, смятам, че вие също ще станете член на семейството ми. И като глава на това семейство, се страхувам, че просто не мога да ви позволя да напуснете Лондон само с едно смътно уверение, че целта ви е лична.

Думите му не успяха да разбият напълно самообладанието й. Сабрина беше свикнала с ограниченията, беше свикнала да се справя с присъщата на мъжете арогантност, както и да прави онова, което самата тя желаеше. Тя бе крила чувствата си под спокойно изражение в продължение на години. Думите на графа бяха само леко одраскали гладката повърхност на фасадата — нещо, с което тя можеше лесно да се справи. Тя си пое дълбоко дъх.

— Лорд Уайлдууд, колкото и да съм ви благодарна за загрижеността, вие трябва да разберете, че загубих покойния си съпруг преди тринадесет години. През това време живях независим живот, без присъствието на — как го казахте? — а, да, мъжко напътствие. — Тя му хвърли поредната си обиграна усмивка. — И дори вие трябва да признаете, че успях да се справя с делата си доста успешно. Така че вашата загриженост се оценява, но не е уместна.

Тя го хвана под ръка и го придружи до вратата.

— Страхувам се, че днес времето ми е ограничено. Трябва да отплавам след един час и…

— Не! — прекъсна я графът, спря се и се загледа с раздразнение в нея. — Страхувам се, че не разбирате. Нямам намерение да ви позволя да отплавате без подходящите обяснения.

— Така ли? — Сабрина се втренчи усмихнато в него. — Мисля, че нямате голям избор.

На лицето му се смениха десетки изражения и раздразнението на Сабрина се превърна в самодоволство. Той нямаше законно право да упражнява контрол върху нея, а моралните му задължения бяха, меко казано, смътни. Дали това му харесваше или не, той не можеше да направи нищо, за да я спре.

— В такъв случай… — тъмните му очи проблеснаха и по тялото й премина сладка тръпка — ще се наложи просто да ви придружа.

— Какво? — изтърси Сабрина. — Струва ми се, че не… не мога да повярвам… — Какво предлагаше той, по дяволите? Тя не можеше да го вземе със себе си. Пътуването щеше да продължи месеци. Месеци, през които двамата трябваше да бъдат заедно всеки ден, на борда на кораба и в пустинята. Можеше ли да остане с него толкова дълго, без да разкрие истинската си същност и истинските си чувства? И което беше по-важно, щеше ли да успее да устои на неочакваното изкушение, което й се беше явило в лицето на този мъж?

Очите й се разшириха при всички тези въпроси, на които не можеше да си даде отговор; след това тя просто се втренчи в него. Графът приличаше на лисица, която току-що беше нападнала успешно кокошарник. Беше уверен, доволен и триумфиращ. Много малко хора познаваха Сабрина толкова добре, че да могат да му кажат, че беше твърде неразумно да има подобно отношение към нея и че ако продължаваше да се държи така, със сигурност щеше да предизвика гнева й, да повдигне духа й и да увеличи решителността й.

Тя се стегна, хвърли му най-очарователната си усмивка и се наслади на нерешителността и съмнението, които се появиха в отговор на лицето му.

— Много добре тогава. Време е да тръгваме. — Тя кимна и тръгна бързо към вратата, оставяйки го зад себе си.

— Чакайте! — извика той с глас, свикнал да издава заповеди и да му се подчиняват безпрекословно.

Сабрина се спря и го погледна през рамо.

— Проблем ли има?

— Проблем ли? Разбира се, че има проблем! Не можете да очаквате да тръгна на някакво неблагоразумно пътешествие толкова бързо!

Сабрина се обърна и го дари със същия търпелив поглед, с който би погледнала някое капризно дете.

— Лорд Уайлдууд, аз не очаквам от вас да ходите където и да било. Не очаквам да ме придружите нито на това пътуване, нито някъде другаде. От вас очаквам да се качите обратно в каретата си и да се върнете в удобния си дом. Освен това очаквам да предадете на дъщеря ми — както и на сина си, — че съм възрастна, мислеща жена и съм напълно способна сама да се справям с делата си. И най-накрая, очаквам от вас да разберете, че независимо кой за кого ще се ожени, аз ще бъда член на вашето семейство само поради брака между децата ни. — Тя си пое дълбоко дъх и се втренчи в бездънните му очи. — А за мен това означава, че нямате абсолютно никакво право да ми казвате какво мога и какво не мога да правя. — Тя му кимна и излезе във фоайето. Уилс я чакаше там с куфара й в ръка.

— Много добре — каза спокойно графът. Тя се обърна и го погледна. Когато забеляза блясъка в очите му и изражението на лицето му, стомахът й се сви. Приличаше на човек, който току-що беше приел някакво предизвикателство. Приличаше на мъж, който беше уверен в своята победа.

— Мисля, че трябва вече да тръгваме, ако искаме да отплаваме навреме.

Сабрина отказваше да покаже удивлението си, като се опитваше да запази приятното си, безгрижно изражение. Особено когато забеляза Уилс, който все още държеше куфара й, и осъзна, че мъжките дрехи все още бяха в багажа й и че щеше да мине дълго време, преди да й се удаде възможност да ги облече.

— Уилс, ако обичаш, дай куфара ми на лорд Уайлдууд. Той ще ме придружи. — Ъгълчетата на устните на иконома потрепнаха весело и в очите му проблесна насмешливо пламъче, което изчезна толкова бързо, че само Сабрина го забеляза. Обърнала гръб на графа, тя се намръщи на иконома. — Грижи се за всичко по време на отсъствието ми. Ще изпратя писмо на Белинда при първа възможност.

Тя не си беше представяла така сбогуването им, но в присъствието на този натрапник не можеше да направи нищо друго.

— Уилс. — Сабрина кимна на стария си приятел и излезе уверено навън, решена да не позволява присъствието на Уайлдууд да се отрази на настроението й.

— Уилс — повтори графът и я последва. Той й помогна да се качи в каретата му и каза на кочияша да кара към пристанището.

Уайлдууд се настани до Сабрина и тя хвърли бегъл поглед към твърдия му, волеви профил. Изражението му не показваше за какво си мисли той. Дали беше ядосан? Раздразнен? Или поне се чувства неудобно? Тя поне така се надяваше. Самата тя определено беше ядосана, раздразнена и се чувстваше неудобно за двама. Това не беше приключението, което си беше представяла. Тя се отпусна в меката седалка.

Каретата тръгна и Сабрина погледна нагоре към прозореца на стаята на дъщеря си. Белинда стоеше зад стъклото и държеше завесата. Сабрина вдигна ръка и й помаха за сбогом, фигурата на прозореца не показа, че е видяла жеста, а само пусна завесата да се върне на мястото си. Силна болка прониза Сабрина и тя премигна бързо, за да се отърси от сълзите, които изпълниха очите й. Тя отхвърли болката и чувството за вина, което бе дошло заедно с нея, и си наложи да не мисли за Белинда. В крайна сметка, тя вършеше майчинския си дълг към нея, като се опитваше да й осигури бъдещето.

А дали наистина беше така?

Докато оглеждаше красивото лице на спътничката си, Никълъс се питаше какво беше намислила тази жена. Изражението й беше спокойно, но той не бе пропуснал да забележи тревогата, която се бе появила за миг върху лицето й, докато тя бе гледала към прозореца на дъщеря си. Какво беше толкова важно, че можеше да откъсне една жена от детето й, което очевидно означаваше толкова много за нея? Той изпита завист, която незабавно бе последвана от временно съжаление. Какво ли щеше да бъде да обичаше собствения си син толкова много?

Разбира се, той обичаше Ерик по резервирания начин, по който един баща трябваше да обича децата си. Просто не беше прекарвал много време с него. Бе далеч от сина си, докато той растеше, и ако трябваше да бъде съвсем откровен, трябваше да си признае, че изобщо не познаваше сина си. Напоследък Никълъс сам се изненадваше колко много съжаляваше за това. Съжаляваше, че единствената причина двамата с Ерик да се разбират по-добре, отколкото той се беше разбирал с баща си, бе, че двамата се бяха превърнали в непознати един за друг.

Въпреки това Ерик беше добър син. Никълъс щеше да остави делата си в неговите ръце, без да изпита нито секунда съмнение, и мислено отбеляза, че ще трябва да изпрати на Ерик бележка, че е тръгнал на това неочаквано пътуване още когато стигнеха на доковете. През двете години, откакто Никълъс се бе завърнал в Англия, момчето не му беше дало повод за загриженост. Той си беше избрал повече от приемлива съпруга и не му беше създавал никакви неудобства. Ерик се отнасяше към баща си с уважение и никога не искаше нищо в замяна.

Освен тази молба Никълъс да поговори с лейди Станфорд. И докъде го беше довело това — до пътешествие бог знае къде с тази прекрасна жена, която очевидно притежаваше много по-силен дух, отколкото му се беше сторило първоначално. Той се питаше дали впечатлението му за нея не беше изцяло погрешно. Дали тя наистина не беше нещо повече от това, което показваше пред хората. Никълъс се усмихна на себе си и се отпусна в седалката. Щеше да има достатъчно време да открие това. Достатъчно време да разгадае тайните на бъдещата графиня Уайлдууд.

Трябваше да запомни да благодари на сина си, че му беше предоставил такава невероятна възможност. Въпреки че той всъщност правеше това заради сина си, за да компенсира онова, което не беше направил за него в миналото.

А дали наистина беше така?

Сабрина мина по трапа доста преди графа. По време на пътуването до пристанището тя беше решила да се държи любезно и учтиво с него, но нищо повече. Нито щеше да му каже къде отиваха, нито каква беше целта на това пътуване. Това решение й донесе малко удовлетворение. Ако той желаеше да получи някакви отговори, трябваше да си ги намери сам.

Тя хвърли поглед през рамо. Графът все още разговаряше с кочияша си; без съмнение, даваше на горкия човечец мъжки напътствия. Тази фраза все още глождеше съзнанието й. Поне неговият продължителен разговор й бе дал възможността да се качи на кораба преди него.

— Лейди Бри!

Сабрина се обърна рязко, когато чу радостния вик.

— Саймън! — Тя сграбчи ръцете на американеца в своите. Висок и здрав, въпреки няколкото сиви косъмчета, които се виждаха в кестенявата му коса, морякът я гледаше с изпълнени с радост очи.

— Добре дошли на борда на «Лейди Б».

— Саймън, това е прекрасно! Много се страхувах, че след всичките тези години в екипажа няма да имам нито един познат. — Тя наклони глава и го огледа критично. — Виждам, че си все така красив.

Саймън Макгрегър отметна глава назад и се разсмя.

— Радвам се да видя, че не си се променила. Нито пиперливият ти език, нито красивото ти лице. Много се радвам да те видя отново, момиче.

Сабрина присви закачливо очи.

— Последния път, когато те видях, беше решил да се откажеш от моряшкия живот и да се върнеш у дома при жена си и децата си; в Мейн, ако не се лъжа. Мислеше да ставаш рибар.

Едрият мъж сви рамене и в очите му заблестя весело пламъче.

— Когато реших да го направя, най-малките ми деца вече бяха пораснали. Жена ми пък реши, че повече й харесва да бъде омъжена за мен, докато ме няма, отколкото докато съм си вкъщи. Това че се виждаме само няколко пъти в годината прави и двама ни много по-щастливи, отколкото ако живеехме постоянно заедно.

Тя се разсмя и поклати глава.

— Изобщо не си се променил. — Погледът й обходи кораба и екипажа. Сабрина изви врат, за да види зад Саймън. — Мат тук ли е?

— Капитанът трябваше да се погрижи за нещо в Париж. Ще го приберем след няколко седмици в Марсилия.

— О, боже! — Тя сви вежди в знак на разочарование и удивление.

— Но ти не се тревожи. Той много ще се зарадва, когато научи, че си на борда. Винаги е казвал, че ако някога ти се наложи, можеш да смяташ този кораб за свой.

— Мой?

— Може и така да се каже. — Саймън се ухили. — Капитанът говори доста за теб през всичките тези години. Винаги е твърдял, че някой ден отново ще се появиш. — Той се наведе напред и каза тихо в ухото й: — Той дори кръсти кораба «Лейди Б».

— Забелязах — отвърна тревожно тя.

— Това е голяма чест.

— Знам и благодаря за това, но… — Тя погледна зад себе си. Графът все още стоеше на дока и разговаряше с един моряк от екипажа. Сабрина нямаше много време. Тя кимна към кея. — Не пътувам сама.

Очите на Саймън се разшириха от изненада.

— Не бях чул, че си си намерила нов съпруг. — Той се намръщи. — Уилс трябваше да ми каже това, когато уреди пътуването ти. Смея да твърдя, че това няма да се хареса много на капитана. Е, какво пък, предполагам, че нищо не може да се направи.

— Саймън, аз не съм омъжена — каза остро тя. — Не си го помисляй нито за секунда. Лорд Уайлдууд ме придружава не по мое желание. Повярвай ми, не исках този човек да идва с мен, но изглежда, че за момента съм с вързани ръце. Имаш ли каюта, в която да го настаниш?

Саймън я заговори, но погледът му не изпускаше графа, който все още се намираше на кея.

— Имаме няколко каюти за пътници. Капитанът мислеше да направи този кораб само за транспорт на пътници. Имаме достатъчно място. — Той огледа внимателно Уайлдууд в продължение на няколко секунди. — Искаш ли да го изхвърля зад борда, когато излезем в открито море?

— За бога, не! — извика Сабрина. Тя погледна към графа и се усмихна. — Поне засега.

Саймън й отвърна с широка усмивка.

— Но мисля, че поне мога да направя пътуването му малко неудобно. Той е висок, едър мъж. Мисля, че имам каюта тъкмо за него — ако има желание да стои прав.

Сабрина се разсмя.

— Звучи чудесно. Саймън, при сегашното ми отношение към този господин, да го накараме да се чувства неудобно е напълно приемливо, дори прекрасно!

Уайлдууд тръгна към трапа. Сабрина осъзна, че все още не беше предупредила приятеля си.

— Той не знае нищо за миналото ми и не трябва да научи нищо. И ако се държа малко по-резервирано, отколкото сте свикнали да ме виждате, особено когато той е наблизо, моля те да не коментираш поведението ми.

Морякът я огледа изпитателно, но не каза нищо. Щеше да й се наложи да обясни някои неща на Саймън, а по-късно и на капитана му. Сабрина се питаше кога ли и графът щеше да настои да получи някои обяснения. Той се приближи до нея и тя въздъхна раздразнено.

Може би в крайна сметка щеше да бъде по-лесно да накара да го изхвърлят зад борда.

Никълъс огледа кораба и погледът му се спря върху лейди Станфорд, която говореше оживено с някакъв моряк. Тази жена беше истинска загадка. Той бе научил, че евентуалната крайна спирка на кораба беше Александрия. Каква работа можеше да има тя в Египет?

— Добре дошъл на борда, милорд — поздрави го едрият моряк с лек сарказъм в гласа. Никълъс присви леко очи. Господи! Този мъж беше американец! Той погледна нагоре към главната мачта и стисна зъби, когато забеляза знамето, което се вееше над нея. Целият проклет кораб беше американски! Тази жена го беше качила на борда на американски кораб, където денонощно щеше да бъде заобиколен от американци. Никълъс харесваше американците малко повече от французите. А той изобщо не обичаше французите.

Графът стисна зъби и се принуди да използва дипломатическите си умения. Нямаше смисъл да се държи враждебно с екипажа. Той вече започваше да подозира, че лейди Станфорд щеше да му създава достатъчно трудности. Никълъс погледна едрия моряк с нещо, което смяташе, че представлява учтива усмивка.

— Добър ден. Прекрасен кораб. — Той кимна одобрително.

— Да, «Лейди Б» е красив съд, в което ще се убедите сам. — Гордостта, която морякът изпитваше към кораба си, беше очевидна.

— Интересно име — каза замислено Никълъс. Това му напомняше за нещо. — На кого е кръстен?

Ъгълчетата на очите на моряка се набръчкаха и той се усмихна някак странно и самодоволно. Никълъс погледна към лейди Станфорд. Това, което забеляза в погледа й, не беше ли тревожен проблясък? Не, нямаше начин. Спокойният й поглед срещна очите му и тя му се усмихна отнесено. Сигурно беше сбъркал. Той, изглежда, често грешеше в преценките си по отношение на лейди Станфорд.

Американецът скръсти ръце на гърдите си и огледа изпитателно и нахално графа. Уайлдууд си наложи с усилие да задържи изражението си приятелско и добронамерено.

— Корабът е кръстен на някой, който е много скъп на капитана — обясни морякът. — Тя беше прекрасна жена и му беше като сестра. Смела, вярна и откровена, тя притежаваше дух, който не се среща често у жените. — Той въздъхна драматично. — Но нея вече я няма. Повалена в разцвета на живота си. Истинска загуба.

Разказът привлече вниманието на Никълъс.

— И как умря?

— О, не, сър. — Едрият мъж поклати глава със съжаление. — Тя не умря. Може би щеше да бъде по-добре, ако беше умряла. Не, тя беше почти момиченце, когато тежестта на света се стовари върху раменете й. Горкото момиче не можа да понесе това. — Той млъкна, за да остави графа да осъзнае думите му, след което вдигна очи към небето. — Отиде в манастир. Стана монахиня. Сега я наричат сестра Б. — Той сви рамене, сякаш сам не можеше да повярва на думите си. — А дори не беше католичка.

Лейди Станфорд издаде звук, сякаш се задушаваше, и графът се обърна към нея. Лицето й беше почервеняло и тя се мъчеше да си поеме дъх между пристъпи на кашлица. Никълъс се втурна към нея и стисна ръцете й.

— Добре ли сте, лейди Станфорд? — Той огледа тревожно лицето й. Няколко сълзи се плъзнаха по бузите й.

— Добре съм — отвърна задавено тя. — Просто се трогнах много силно.

Никълъс се втренчи в абсолютно невинното й изражение. Ако не беше убеден в противното, той бе готов да заяви, че тази жена водеше губеща битка с напиращия в нея смях. Да не би в историята, която току-що беше чул, да имаше нещо смешно, което му беше убегнало? Тя беше малко странна, но той не бе намерил нищо смешно в нея.

Лейди Станфорд погледна укорително към ръцете му, които все още стискаха нейните.

— Благодаря ви за загрижеността, но вече съм добре. — Погледът на Никълъс проследи нейния и графът я пусна неохотно. — Саймън, сега бих желала да се оттегля в каютата си, ако може.

— Разбира се, мадам. — Очите на моряка проблеснаха весело към лейди Станфорд и графът бе готов да се закълне, че двамата си бяха разменили някакво безмълвно съобщение.

Лейди Станфорд кимна на Уайлдууд.

— Лорд Уайлдууд, пътуването по море никога не ми е понасяло, затова не мисля, че ще се виждаме често по време на пътуването, поне за известно време.

— О? — Графът вдигна вежди. — Това ме изненадва. От начина, по който се качихте на борда, имах смътното впечатление, че на кораб се чувствате като у дома си.

Тя се разсмя весело.

— Е, милорд, впечатленията могат да се окажат погрешни. Не трябва да им вярвате твърде много. — Тя се обърна, хвана Саймън под ръка и двамата тръгнаха бързо по палубата.

— Може би сте права — каза графът на себе си. — Впечатленията наистина могат да се окажат погрешни. Но бъдете сигурна, красива госпожо, че ще открия какво сте намислили. — Той се загледа замислено след нея. — И… какво криете.