Идеалната съпруга

Глава седемнадесета

— Къде беше, в името на всичко свято? — изрева Никълъс над тропота на конските копита Той спря коня си толкова близо до нея, че Сабрина забеляза маранята, която се вдигаше над животното. — Не знаеше ли колко е глупаво да изчезваш посред нощ в проклетата пустиня? Нямаш ли разум, жено? — Сабрина смътно забеляза, че Мат и една група водачи и слуги на камили придружаваха Никълъс.

— Виждам, че сте открили конете — каза спокойно тя.

— Проклетите коне могат да вървят право в ада. — Очите му блестяха гневно. — Все още не си отговорила на въпроса ми. Е?

Може би беше поради ужасната горещина. Може би беше поради изтощението й. А може би беше поради начина, по който графът се държеше с нея. Независимо от причината, нещо в Сабрина се пречупи. Тя нямаше намерение да търпи да бъде обвинявана, че е извършила нещо нередно.

Сабрина се изправи на седлото си, погледна го със спокойствието, постигнато след толкова много години на опит, и се усмихна хладно.

— Е, какво?

Никълъс я погледна, сякаш не вярваше на ушите си. Тя посрещна погледа му спокойно и хладно, сякаш го предизвикваше да продължи.

— Никълъс, беше ужасно — намеси се Уин. — Ние бяхме отвлечени, измъкнати буквално от леглата си…

— От най-ужасните хора — присъедини се към нея Белинда. — Те ни затвориха в онази отвратителна дупка с мъртви тела.

— Мъртви тела? — Гневът му се смеси с объркване.

— Дупка за мумии — обясни Уин.

— Какво представлява дупката за мумии? — попита любопитно Мат.

Уин си пое дълбоко дъх и започна да обяснява.

— Дупката за мумии е…

— Тишина! — изрева Никълъс над всички. — Ерик, вярно ли е това?

— Напълно, сър. Те са преживели голямо премеждие.

Белинда хвърли изпълнен с обожание поглед на годеника си.

— И Ерик ни спаси. Той беше великолепен.

Никълъс се обърна към Сабрина с тревога в очите.

— Защо не ми каза веднага за това?

— А ти защо не ми даде тази възможност? — Тя отмести поглед и подкара коня си в тръс в посоката, от която се беше появил Никълъс, без да се обръща, за да види дали останалите я следваха. Когато стигна на върха на възвишението, Сабрина забеляза лагера и се насочи към него.

— Майко… — започна колебливо Белинда. Сабрина въздъхна.

— Сега не ми е до разговори.

— Но, майко, лорд Уайлдууд беше…

— Белинда! — Гласът на Сабрина изплющя като камшик. — Моля те!

Дъщеря й млъкна и Сабрина заби пети в хълбоците на коня си. Животното сякаш усети раздразнението й и реагира незабавно. След няколко минути те вече се намираха в лагера.

Слугите помогнаха на Белинда да слезе от коня, а Сабрина скочи сама от седлото. Тя се облегна на коня, затвори очи и вдъхна дълбоко въздуха, който й се струваше толкова сладък сега, когато вече беше свободна отново.

— Мисля, че е необходимо едно извинение.

Сабрина отвори рязко очи при думите на Никълъс.

Тя се изсмя остро.

— Нямам намерение да ти се извинявам. Никълъс кимна.

— Несъмнено, но аз смятам да ти се извиня. Мисля, че си извадих някои прибързани заключения.

— О? — Сабрина присви очи. Тя нямаше намерение да го улеснява в това признание. — И какви бяха тези заключения?

— Реших, че двете със сестра ми сте тръгнали сами да търсите конете.

Тя повдигна скептично вежди.

— Това би било извънредно глупаво.

— Така е, наистина. — Той прокара уморено ръка през разрошената си коса.

Едва сега Сабрина забеляза как изглеждаше съпругът й. Явно той също не беше спал. Въпреки това тя изпита някакъв неразумен гняв, който се дължеше на умората и на думите му.

— И според теб аз съм глупава, така ли?

— Дявол да го вземе, Сабрина. Какво друго можех да си помисля? От мига, в който те видях за първи път, ти се държиш непредсказуемо, да не казвам упорито, и да, аз смятам, че глупаво е доста точно описание на някои твои постъпки.

Тя се вбеси.

— Какво толкова глупаво съм направила?

— Какво си направила ли? — На лицето му се изписа удивление. — Първо се опитваш да заминеш за Египет, без да кажеш на никого къде отиваш и защо. След това се събираш с един мъж с непочтено минало, който вероятно е някакъв проклет контрабандист и на всичкото отгоре е гаден американец. И през цялото време не обръщаш внимание на основните изисквания за прилично поведение и облекло. И правиш всичко това заради някакъв документ, чиято достоверност е твърде съмнителна.

Сабрина го гледаше гневно и се ядосваше още повече, защото думите му бяха опасно близо до истината.

— Несъмнено е доста трудно човек да бъде женен за една толкова глупава жена като мен.

— А това е още едно нещо. — Той я сграбчи за ръката, дръпна я към себе си и я погледна с буреносен поглед. — Ти се омъжи за един мъж, когото едва познаваше, само защото той те ядоса. Защото нарани гордостта ти. Това наистина беше глупава постъпка. И да, Сабрина, понякога е трудно. Понякога е много трудно.

Тя го гледаше вцепенена от думите му. Сабрина почувства как я обзема тревога. Това, което й казваше той, потвърждаваше най-лошите й страхове. Очевидно Никълъс съжаляваше за постъпките си. Съжаляваше, че се беше оженил за жена, която се бе оказала много по-различна от идеалната съпруга, която бе търсил. В гърлото й се загнезди буца. Тя стисна юмруци и ноктите й се забиха в дланите. Сабрина беше свързана с този мъж, без съмнение завинаги. Мъж, който не само че не я обичаше, но и я намираше за бреме. За бъдещето, което тя си представяше с него, нямаше почти никаква надежда.

Болката и гневът втвърдиха сърцето й и вледениха думите й.

— Съжалявам, че намираш брака си с мен за отвратително бреме. Може би ще бъде по-добре да се върнем към първоначалното си споразумение. Брак по сметка, само за пред хората. За предпочитане… и за двама ни. — Тя се обърна и се отдалечи.

— Не съм казвал такова нещо. — Той повиши глас от раздразнение, но Сабрина не му обърна внимание. Никълъс остана загледан в нея докато тя се отдалечаваше с гордо вдигната глава към палатката си. Господи, тя беше способна да го вбеси. Той осъзнаваше, че гневът му към Сабрина вероятно беше неоснователен и дори може би преувеличен. Но той все още не беше забравил ужаса, който го беше обзел, когато се бе върнал в лагера и бе разбрал, че нея я няма. От друга страна, той може би беше сглупил, като бе предположил, че тя беше тръгнала сама да търси откраднатите коне. И все пак, ако имаше нещо, което той бе научил за жена си през последните няколко седмици, то беше, че тя беше ужасно независима и имаше склонността да поема нещата в свои ръце. Като се имаше предвид това, заключенията му изобщо не бяха лишени от основание.

Как я беше търпял първият й съпруг? При тази мисъл настроението му се помрачи. Сабрина и Станфорд бяха от един дол дренки. Онзи проклетник сигурно би се включил в тази глупава експедиция, без да се замисли нито за миг за опасностите, които я съпътстваха. Това вече нямаше значение; Станфорд бе мъртъв, а Сабрина бе негова жена.

Тя се скри в палатката си и гневът му отслабна. Дали животът му със Сабрина винаги щеше да бъде толкова неспокоен? Сигурно, когато се махнеха от проклетата пустиня и се завърнеха в Лондон, съществуването им щеше да бъде много по-спокойно. Внезапно на Никълъс му хрумна една мисъл — той вече не желаеше да има спокойна, уравновесена жена, с която да прекара остатъка от живота си. Почтената лейди Сабрина, която беше избрал за своя съпруга, може би щеше да го радва отначало, но той имаше чувството, че в крайна сметка скуката щеше да надделее. Сега той искаше много повече. Желаеше нея. Нейната страст, нейният смях, дори вбесяващото го независимо поведение, което беше толкова характерно за Сабрина. Животът с нея щеше да бъде всякакъв, но не и скучен.

За миг той обмисли идеята да я последва в палатката. Да я вдигне на ръце и да й покаже колко много я желае. Колко много я обича. Не, първо щеше да я остави да се успокои, да обмисли нелогичните си коментари и неразумните си действия. Никълъс беше твърдо решен бракът им никога да не бъде брак по сметка, брак само за пред хората.

Той се усмихна бавно. Щеше да я остави на мира известно време. Той можеше да почака. Имаше достатъчно време. Независимо дали тя вярваше в това и дали го приемаше, те щяха да прекарат остатъка от живота си заедно. Ако, разбира се, преди това той не я убиеше.

Сабрина крачеше пред огъня и гледаше гневно пламъците, сякаш те бяха виновни за лошото й настроение. Бяха изминали три дни от отвличането й. Никълъс й бе казал, че конете очевидно са били откраднати, за да бъде отвлечено вниманието на мъжете и нападателите да отвлекат жените необезпокоявани. Всичко това беше свързано с глупавата страст на европейците към египетските предмети и ожесточената конкуренция между различните банди, които се занимаваха с търсене на древни предмети. Разбира се, той не й каза всичко това направо. Тя отказваше да говори с него и го избягваше.

Без съмнение Никълъс си мислеше, че тя все още му е сърдита. Сабрина го беше забелязала да я оглежда през изминалите няколко дни, не й беше убегнала усмивката на устните му и веселите пламъчета в очите му. Гневът й се беше изпарил отдавна и бе заменен от силна болка, която пулсираше по тялото й с всеки удар на сърцето. Болка, която тя никога нямаше да му позволи да види.

Сабрина ритна пясъка и се загледа в пламъците. Слугите се бяха оттеглили отдавна. Белинда, Уин и Ерик седяха и си говореха тихо. Дори от това разстояние Сабрина забелязваше вълнението им. Тази вечер никой от групата нямаше да заспи.

Златото най-стене беше пред тях, само на пет часа път от лагера им. Сабрина бе искала да продължат, но Никълъс беше настоял да останат да пренощуват тук. Другите се бяха съгласили с него и Сабрина неохотно си беше замълчала. Тръпката от експедицията беше изчезнала с разбиването на сърцето й. Сега тя искаше от съпруга си единствено свободата, която щеше да си купи с френското злато. Колко иронично беше, че златото беше френско. Никълъс мразеше французите дори повече отколкото мразеше американците.

— Бри, трябва да поговорим. — Гласът на Мат я стресна и тя се обърна. Никълъс стоеше до Мат.

Тя усети как започва да се дразни.

— За какво има да говорим?

— За утре, Бри, трябва да поговорим за утре.

Сабрина сви рамене.

— Утре ще приберем златото и ще се махнем от тази забравена от бога земя колкото се може по-бързо. На мен всичко ми изглежда много просто.

Мат кимна към Никълъс.

— Ние не мислим така.

— Ние? — Тя повдигна вежди. — Това е някакъв дяволски заговор, нали?

Никълъс не каза нищо. Мат прочисти гърлото си, сякаш се чувстваше неудобно от това, че тя беше разбрала за връзката между двамата мъже.

— Ние всички сме съдружници, Бри, повече или по-малко. Идеята беше твоя, ако смея да добавя.

Тя хвърли изпепеляващ поглед на Никълъс.

— Аз не бих му се доверила, Мат.

Капитанът се разсмя весело.

— О, аз все още не му вярвам. Но съм работил с много мъже — очите му блеснаха закачливо, — а също и с жени, на които нямах особено голямо доверие. — Той се ухили. — Открил съм, че определена липса на доверие прави деловите отношение много по-здрави и за двете страни.

— Така ли? — Погледът й се плъзна нахално по фигурата на Никълъс и се спря върху очите му — Може би си прав. Доверието може би не е необходимо. Във всяка една връзка.

Ъгълчетата на устата на графа се изкривиха в лека усмивка.

— Може би доверието трябва да бъде заслужено?

Тя се изчерви, отмести очи от него и се обърна към Мат.

— Добре, Мат. Какво искаш да обсъдим?

Мат погледна първо Сабрина, след това Никълъс и отново нея. Той поклати леко глава, сякаш му беше омръзнало да усеща постоянното напрежение между старата му приятелка и съпруга й.

— Добре, Бри, кой ще отиде да търси съкровището утре?

— Кой ли? — Неочакваният въпрос я завари неподготвена. — Не съм мислила по този въпрос, но аз ще отида, разбира се, както и ти…

— И аз — заяви твърдо Никълъс.

— Несъмнено — измърмори Сабрина.

— Добре. — Мат прочисти отново гърлото си и хвърли бърз поглед на графа. Защо ли се чувстваше толкова неудобно? — Уин също иска да дойде. Честно казано, не мисля, че ще можем да тръгнем без нея.

— Предполагах, че ще стане така. — Сабрина кимна недоволно. — Добре, тя също може да дойде. Не ми се иска да полея със студена вода желанието й за приключения. Но искам да тръгнем веднага щом се съмне.

— У теб ли е писмото? — попита Никълъс. Тя го погледна право в очите.

— Държа го у себе си, откакто напуснахме Кайро. — Сабрина сложи ръка върху връзките на панталоните си, малко под кръста. — Тук е. Не искам да се загуби. — Тя буквално изплю думите. — Това би било изключително глупаво.

На лицето на Никълъс се появи широка усмивка.

— Така е, наистина. — Погледът му улови нейния и тя го погледна, сякаш искаше да го изпепели с очи. Между тях се появи някакво странно напрежение — ярост от нейна страна, веселие от негова.

Мат извъртя очи към небето, на лицето му се изписа отвращение и той се отдалечи, за да се присъедини към останалите.

Никълъс скръсти ръце на гърдите си.

— Направи ли си някакви изводи за поведението си напоследък?

— И още как. — Тя присви очи и смекчи тона си. — Трябваше да те хвърля на акулите, когато имах тази възможност. — С тези думи Сабрина се обърна и се отдалечи, сподирена от дълбокия му смях.

Тя спря на ръба на светлия кръг, който хвърляше огънят. Тъмнината се простираше над пустинята. Сабрина заби пета в пясъка и се загледа напрегнато в движението на песъчинките. Как можеше Никълъс да намира нещо смешно в ситуацията? Очевидно той не притежаваше нито грам чувствителност. Той беше прегазил сърцето й и това му се струваше забавно. Може би беше прав за глупостта й в едно отношение — тя не бе трябвало да се омъжва за него.

— Сабрина — долетя един глас до нея от тъмнината. Тя вдигна рязко глава и се втренчи в тъмнината. От нея постепенно се появиха три познати фигури.

Тя затаи дъх. Бенджамин Мелвил, Реджиналд Чатсуърт и Патрик Норкрос се появиха изневиделица.

— Господи! Как се озовахте тук?

— На коне, скъпа — каза весело Норкрос, сякаш обсъждаше някаква случайна среща в парка, а не среща в пустинята някъде на края на света. — Оставихме недалеч оттук животните и онова, което в тази презряна държава минава за слуги. Идеята беше на Чатсуърт. Той реши, че ще бъде по-добре да дойдем при теб сами вместо с внушителен антураж.

— Така е. — Мелвил закима усърдно. — Всички се съгласихме, че ще бъде най-разумно да поговорим с теб насаме.

— Така — добави тихо Чатсуърт — ни се стори най-добре.

Сабрина гледаше объркано бившите си ухажори.

— Най-добре за какво? Милорди, не ви разбирам. Присъствието ви ме обърква. Какво търсите тук?

— Начинът, по който ти изчезна… — каза Мелвил. Норкрос кимна.

— Естествено, ние се разтревожихме.

— Разтревожили сте се? — Сабрина поклати глава. Тя все още не разбираше нищо от обяснението им. — За какво сте се разтревожили?

Тримата се спогледаха.

— За Уайлдууд, разбира се — отвърна Чатсуърт. — Неговата репутация е печално известна. Той е развратник.

Норкрос се присъедини към него.

— Разбойник…

— Женкар, Сабрина. — Мелвил замълча, преди да продължи. — Макар че трябва да му се признае, че има отлична репутация в дипломатическите среди…

— Очаква се да остави следа в работата на парламента — отбеляза Норкрос.

— Прибавете към това и парите му. Джобовете на Уайлдууд са толкова издути, че сигурно би могъл да купи половин Англия — добави Чатсуърт

— А думата му никога не е била подлагана на съмнение, когато е ставало въпрос за чест. — Мелвил изправи рамене. — И въпреки това, когато става дума за сърдечни дела, този човек е мръсник…

— Женкар… — каза Норкрос.

— Прелъстител — сви рамене Чатсуърт.

Сабрина ги гледаше с удивление. Тя вече не беше вцепенена от невероятната поява на тримата, но когато те бяха започнали да изброяват недостатъците на Никълъс, това я бе удивило още повече. Не че те лъжеха, разбира се. Никълъс беше прекарал голяма част от зрелия си живот, изграждайки си славата на покорител на женските сърца, която караше дори и най-праволинейните мъже да се усмихват с възхищение или тайно да му завиждат.

— Господа, думите ви ме ласкаят. — Никълъс се появи от сенките, като вървеше наперено, а на устните му грееше широка усмивка. Сърцето на Сабрина спря да бие.

Съпругът й беше познат с умението си да стреля с пистолет също толкова, колкото и с любовните си афери.

— Никълъс — каза бързо тя, — предполагам, че познаваш лордовете Мелвил и Норкрос и сър Реджиналд Чатсуърт.

— Не сме първи другарчета, но мисля, че понякога пътищата ни са се пресичали. — Той присви очи. — На какво дължим удоволствието от неочакваното ви посещение тук?

— Ами… — Мелвил задърпа нервно яката си. Сабрина забеляза, че и тримата бяха облечени повече като за разходка в Хайд парк отколкото за пътуване в сърцето на Египет. — Ами…

— Продължавай, Бенджамин — подкани го Норкрос с неприкрито раздразнение. — Този проклетник не може да извика и трима ни на дуел. Може да застреля само един от нас. — Той се втренчи в Никълъс и гласът му загуби част от увереността си. — Наведнъж, разбира се.

— Така е. — Чатсуърт погледна графа. — Може да застреля само по един от нас.

— Да ви застреля? — Удивлението на Сабрина нарастваше с всяка измината секунда. — Защо му е да ви убива?

— Много е просто, Сабрина. Виждаш ли — Мелвил си пое дълбоко дъх, — ние дойдохме да те спасим.

— Да те избавим — добави Чатсуърт.

— От лапите му — довърши Норкрос. — Преди да те е съсипал напълно.

— Да ме съсипе? — Сабрина почти изпищя. Мелвил кимна.

— Да провали безвъзвратно репутацията ти.

— Чудя се дали някой може да провали репутацията на жена, която вече е била омъжвана веднъж? — попита Никълъс с изражение на любопитство. Тя му хвърли леден поглед.

— Сабрина никога не е раздавала свободно благоразположението си — защити я твърдо Мелвил. — За разлика от някои други вдовици, които познавам. Нейното поведение винаги е било безукорно.

Никълъс изсумтя презрително. Норкрос не му обърна внимание.

— Сабрина, ние отлично знаем, че ти никога не би тръгнала с този мъж — поне не доброволно. Затова ние предположихме, че…

— Той те е подмамил някак — довърши Чатсуърт.

— Но не трябва да се страхуваш — каза Мелвил. — Малцина в Лондон знаят за твоята недискретност. Уайлдууд е завъртял не една женска глава и без съмнение се е възползвал от някой твой момент на слабост.

— Чудя се защо ли е избрал да я отмъкне на това отвратително място — каза тихо Норкрос и сръга Чатсуърт. — Аз бих я отвел в Париж или в Рим. А и във Венеция е прекрасно по това време на годината.

Мелвил продължи, без да спира.

— Ние обаче имаме решение на проблема ти. Няма да се говори много и няма да има дори намек за скандал, ако ти се върнеш в Лондон омъжена…

Сабрина подскочи.

— Омъжена!

— Точно така. — Норкрос кимна. — За един от нас.

На лицето на Никълъс се появи весела усмивка.

— Да, скъпа. — Мелвил взе ръката й и падна на колене пред нея в пясъка. — Обичам те от мига, в който се запознахме. Знам, че трябваше да те ухажвам по-упорито през годините, но някак все си мислех, че има време. Предполагах, че някой ден ще ми се удаде възможност. Надявах се само да не бъде твърде късно. Омъжи се за мен, Сабрина.

— Да се омъжа за теб? — Гласът й беше шокиран шепот.

— Отдръпни се, Мелвил. — Норкрос хвана ръцете й в своите и я погледна с тържествена откровеност в очите. — Няма да падам на колене, Сабрина. Аз съм известен повече с остроумието си отколкото с красивите думи. Но аз също те обичам отдавна. Не искам нищо повече, освен да те направя щастлива и да прекарам остатъка от живота си, като се грижа за твоето щастие. Сабрина, направи ми честта да станеш моя жена.

— Твоя жена — каза тихо тя.

— Ами ти, Чатсуърт? — обади се Никълъс. — Ти нямаш ли какво да прибавиш към този изблик на чувства?

В очите на Чатсуърт проблесна неопределена емоция.

— Сабрина знае какви са чувствата ми към нея. Веднъж й поисках ръката. Предложението ми е все още в сила. — Той кимна на Сабрина. — Ако тя ме пожелае.

Сабрина ги гледаше безмълвно.

— Ако целта на тази благородна загриженост е да се спаси репутацията на Сабрина, мисля, че забравяте за един потенциален съпруг в желанието си да върнете доброто й име — каза замислено Никълъс. — Ами аз, господа? В крайна сметка, нали аз съм причината за нейното нещастие.

— Никълъс — каза остро тя. Той й се усмихна невинно.

— Да се омъжи за теб? — заекна Мелвил. — Немислимо.

— И дума да не става — заяви Норкрос. Чатсуърт изсумтя.

— Дяволски тъпо, ако питате мен.

— Но, господа — каза Никълъс, — аз съм чувал, че бившите развратници ставали най-добрите съпрузи. А вярвам, че всички тук сме на мнение, че аз съм заслужил с право тази титла.

— Никълъс! — Какво правеше той? Дали не се опитваше да се забавлява за тяхна сметка? Или за нейна?

Мелвил поклати глава.

— Не, не, Сабрина никога не би се омъжила за теб. Това ще бъде истинска катастрофа.

— Абсолютна глупост — добави Чатсуърт.

— Тъпо и абсурдно — завърши Норкрос. Никълъс изглеждаше замислен.

— Глупаво, така ли?

Сабрина усети как в нея се надига ярост.

— Глупаво ли?

Чатсуърт кимна.

— Изключително глупаво.

— Меко казано — допълни Мелвил.

— Точно така — завърши Норкрос. — Само една жена, която е загубила ума си, може дори да си помисли за подобно нещо.

— Дяволите да ви вземат! — изруга ги тя. — Няма да стоя тук и да ви слуша как ме обиждате. Не бих се омъжила за нито един от вас, дори ако от това зависеше животът ми. Ако трябваше да избирам между вас и бесилката, щях да отида по дяволите с усмивка на лицето и с песен на устата с пълното съзнание, че съм избрала по-добрия вариант. — Тя се обърна кръгом и се отдалечи към огъня.

— Какво толкова казахме? — попита Чатсуърт след нея.

— Това няма значение. Ти чу ли какво каза тя? — Че Мелвил беше шокиран, не можеше да има никакво съмнение.

— Наистина — каза Мелвил. — Доста възмутително от устата на почтената лейди Станфорд. А видяхте ли как беше облечена? Скандално. Въпреки че панталоните наистина й стоят добре.

— Сабрина. — Мелвил и останалите тръгнаха след нея.

— Лорд Мелвил? Норкрос? Чатсуърт? — В думите на Белинда се долавяше изненада и тя пристъпи към новодошлите, — Мътните да ме вземат.

— Белинда! — скастри я строго Сабрина.

— Извинявай, мамо — изчерви се момичето.

— Господи, Чатсуърт, виж това. — Норкрос кимна към Уин. Разпуснатата й коса блестеше съблазнително на светлината на огъня, а пламъците подчертаваха стройната й фигура. Норкрос се втренчи с възхищение в нея. — Още една красавица в панталони. Все пак си има някои предимства човек да се намира в тази проклета пустиня. — Уин премигна изненадано и се изчерви, Мат присви очи, а Сабрина изпита облекчение, че Белинда не беше успяла да си намери панталони.

Мелвил огледа насъбралите се край огъня хора и очите му се спряха върху Сабрина.

— Сабрина, скъпа, не знам точно какво казах, за да те разстроим толкова. Но всички ние говорехме съвсем сериозно. Молим те да направиш на един от нас честта да му дадеш ръката си.

Мат се ухили.

— Ръката й? Вие искате да се ожените за нея? Всичките? О, това е страхотно! — Той се разсмя. — Благодаря ти, Бри. Ти винаги си била изключително забавна и съм благодарен на бога, че не си изгубила тази си дарба през годините.

— Капитане — каза Уин, — винаги ли е така с приключенията? Човек никога не знае какво или кого да очаква.

Мат й се усмихна.

— Затваряй си устата, Уин, и се наслаждавай на спектакъла.

Тя кимна замислено.

— Ще трябва да си запиша това.

Мелвил не им обърна внимание, сграбчи Сабрина за раменете и я погледна в очите.

— Ние всички много те обичаме.

— Ако държиш на здравето си — каза заплашително Никълъс, — бих те посъветвал да си свалиш ръцете от съпругата ми.

Мелвил му хвърли изпълнен с раздразнение поглед.

— Хайде, стига, Уайлдууд. Това вече го обсъдихме. Сабрина никога няма да се омъжи за теб. Би било абсурдно.

Норкрос кимна.

— Напълно неразумно.

— Дяволски глупаво — завърши Чатсуърт.

— Както казваше моята гувернантка светица, за глупостта почивен ден няма. — В погледа на Никълъс се виждаше неизречена заплаха. — Пак ти повтарям, Мелвил, свали си ръцете от съпругата ми.

Сабрина се измъкна от ръцете на Мелвил.

— Искам всички вие да престанете да ме обсъждате, сякаш не съм тук.

— Да те… обсъждаме? — Очите на Мелвил се разтвориха широко от удивление. Той погледна първо Сабрина, след това Никълъс и отново нея. — Господи, Сабрина, нали не искаш да кажеш, че…

— Нали не казва, че… — каза Норкрос.

— Че си се омъжила за Уайлдууд? — завърши Чатсуърт.

— Точно това ви казва. — Никълъс се усмихна самодоволно. На Сабрина й се искаше да избърше усмивката му с един шамар.

— Просто не знам какво да кажа. Това променя всичко. — Мелвил се умърлуши и Сабрина изпита съчувствие към него.

— Така е, наистина — каза тихо Чатсуърт.

— Виж, Уайлдууд. — Норкрос се приближи колебливо до Никълъс. — Надявам се, че не си се обидил от коментарите ми за вида на Сабрина в тези прекрасни дрехи.

— Глупости, старче. — Никълъс го потупа по гърба, сякаш двамата бяха стари приятели, и по лицето на Норкрос се изписа облекчение. — Ти казваше истината. — Никълъс огледа Сабрина от главата до петите по начин, който показваше на останалите, че можеха да изразяват възхищението си, но нищо повече. Погледът му я накара да стисне юмруци и зъби.

— Щом Сабрина вече не е свободна, Уайлдууд — Норкрос погледна замислено към Уин, — мога ли да те помоля да ме запознаеш с това очарователно създание?

— С удоволствие. Нямам нищо против да я запозная с мъж, с когото тя споделя еднакво образование и произход. — Очите на Никълъс проблеснаха весело. Норкрос се държеше, сякаш се намираше на бал на висшето общество, а не посред пустинята. — Норкрос, позволи ми да ти представя сестра си, лейди Уинфрид Харингтън.

Норкрос сграбчи ръката на Уин и я поднесе към устните си.

— За мен е удоволствие, скъпа.

Мат се приближи до нея и изръмжа:

— На твое място щях да й пусна ръката, ако не ми е омръзнал животът.

— Капитане… — каза доволно Уин. Никълъс се разсмя.

— Съжалявам, Норкрос. По-добре го послушай. Той е недисциплиниран американец. Те са доста избухливи и непредсказуеми хора.

Норкрос въздъхна, хвърли последен, изпълнен със съжаление поглед на Уин, след което се отдръпна. Сабрина се беше втренчила с недоверие в съпруга си. Той очевидно знаеше за връзката на сестра си с Мат и вероятно бе знаел през цялото време. Бе знаел и въпреки това я бе позволил, като просто се беше преструвал, че не забелязва нищо.

— Изглежда, че опитът ни да те спасим се оказа ненужен. Моите извинения, Уайлдууд. Желая и на двама ви всичко най-хубаво.

— Благодаря ти, Бенджамин — каза Сабрина. — Наистина съм трогната от усилията ви. — Тя кимна на Норкрос, който беше застанал до Никълъс, и се усмихна на Чатсуърт, който стоеше до Белинда.

— Няма защо — каза безгрижно Норкрос, сякаш да пропътува половината свят, за да направи предложение за женитба, беше нещо също толкова обикновено, колкото и една вечер в Ковънт Гардън. — Очевидно присъствието ни вече не е необходимо тук. Предлагам да си тръгваме.

— Точно така. — Мелвил хвърли изпълнен с копнеж поглед към Сабрина. — Въпреки че резултатът от това начинание не беше такъв, какъвто очаквах, така може би е най-добре. — Той отиде до Мелвил. Чатсуърт все още се бавеше от другата страна на огъня до Белинда. — Чатсуърт? Мисля, че повече нямаме работа тук.

Чатсуърт поклати бавно глава.

— Не мога да се съглася с теб. — Той извади от джоба си един пистолет и го насочи към групата. — Моята работа тук все още не е свършена.