Идеалната съпруга

Глава пета

— Египет! — удиви се Белинда. — Но там има само пирамиди и пясък! Защо й трябва да ходи в Египет?

Тя се втренчи в Ерик, сякаш той беше виновен за това. Той се беше отпуснал на дивана в приемната и сви безгрижно рамене.

— Нямам представа, а очевидно и татко не знае. В съобщението, което получих от него, се казва само, че тя се е качила на кораб, който ще пътува за Александрия, и той я придружава.

— Какво! Той ще пътува с нея! — Очите й се разшириха от удивление. — Без прислужница? Това е скандално! Направо ще провали репутацията й! Цялото висше общество ще започне да я обсъжда!

Белинда беше повишила глас и Ерик я огледа внимателно.

— Скъпа, мисля, че страховете ти в това отношение са неоснователни. Баща ми е почтен човек и е тръгнал с нея само за да я защитава.

— Ха! — Тя го изгледа със смразяващ поглед. — Чувала съм какво се говори за баща ти. Той има безупречна репутация в дипломацията, но е също толкова известен и като женкар и развратник!

— Белинда! — Ерик изглеждаше шокиран. — Смея да кажа, че…

— Не смей да ми казваш какво смееш, Ерик — тросна се тя. — Знаеш също толкова добре, колкото и аз, че неговите посещения в дворовете на Европа не са били свързани само с договори и правителствени споразумения. Той се е държал така, че аз, а и всеки друг, бих казала, че е бил много дискретен. А след завръщането си в Англия е станал известен с многобройните си афери с различни жени.

— Достатъчно! — Ерик скочи на крака. — Няма да позволя баща ми да бъде очернян по такъв начин!

— Очернян! Едва ли истината може да бъде наречена очерняне!

Двамата се втренчиха ядосано един в друг в продължение на няколко секунди. Гняв и объркване се бореха за надмощие у Ерик. Той нямаше никаква представа как бяха стигнали дотук. Разбираше тревогата на Белинда за майка й, но да твърди, че баща му би се възползвал от нея, беше смешно. Годеницата му беше твърде разстроена, за да оцени логично положението. Та тя дори се беше скарала с него и сега единственото нещо, което той желаеше, бе да извие красивото й вратле. Той, разбира се, никога нямаше да вдигне ръка на една жена. Все пак Белинда можеше да принуди един разумен мъж да се държи неразумно.

След малко ледените искри в очите й изчезнаха и изражението й се промени.

— О, Ерик, толкова много съжалявам. — Тя изтича през стаята и се хвърли е прегръдките му. Стройното й тяло се притисна към него и двамата седнаха на дивана. Гневът му беше изчезнал, прогонен от опияняващия й аромат и топлината на тялото й срещу неговото.

Той я придърпа към себе си и тя въздъхна. Допирът на гърдите й до неговите накара кръвта му да закипи и той изпъшка мислено, забравил всичко за майка й и баща си.

— Не исках да те обидя, наистина не исках. — Тя наклони ангелското си лице и го погледна. Очите й бяха замъглени от сълзи, устните й — пълни и съблазнителни. — Просто се тревожа толкова много.

— Знам, скъпа. — Той си помисли, че може да я целуне веднъж, за да я успокои. Устните му докоснаха нейните и той се удиви на мекотата на устата й, на начина, по който устните й се отвориха леко, и той усети дъха й. Белинда очевидно имаше нужда от повече успокояване, което не можеше да й бъде дадено само с една целувка. Като неин годеник, негово задължение — не, негов дълг — беше да направи всичко по силите си. Дълг, за който той с желание би се жертвал.

Той започна да целува брадичката й, докато тя не изстена тихо. Белинда отметна глава назад и той доволно забеляза замечтания й поглед.

Белинда си мислеше колко трудно й беше да се концентрира, когато Ерик я целуваше, но и колко й беше хубаво от това; много, много хубаво. Той откри чувствително място точно под ухото й и тя подскочи. Нямаше представа, че нещо можеше да бъде толкова приятно. Ерик прокара нежно устни надолу по врата й и мускулите й се разтопиха от възбуда. Тя се притисна плътно към него и изпита странен непознат копнеж.

— В крайна сметка — измърмори той между целувките, — ние вече не можем да направим нищо. — Той отмести сръчно ръкава й и откри едно красиво рамо. Ерик погали копринената кожа с език и зъби, след което устните му се плъзнаха надолу към гърдите на годеницата му, които се надигаха от възбуда. Езикът му очерта ръба на деколтето й и тя потръпна под допира му. Думите му бяха прошепнати срещу кожата й. — Не можем да тръгнем след тях.

Изкушението на долината между гърдите й беше непреодолимо. Езикът му облиза горещата й плът и тя потръпна. Решителността му да не позволява на страстта им да вземе връх започна да се изпарява. Той почувства болезнена нужда във вените си. Те трябваше да се оженят, на всяка цена. Какво щяха да навредят няколко страстни целувки, няколко интимни милувки, един миг на споделена възбуда?

— Ерик — каза тихо Белинда. Той смътно усети, че дишането й отново беше станало нормално. Вдигна неохотно глава и я погледна в очите. Челото й беше леко набръчкано и тя го гледаше замислено. Ерик се втренчи в нея, сякаш не вярваше на очите си. Желанието му се изпари, сякаш го бяха полели с леденостудена вода. Тъкмо бе стигнал до средата на едно доста успешно прелъстяване, а проклетото момиче дори не му обръщаше внимание!

— Защо да не можем?

— Защо да не можем какво? — Тя беше угасила страстта му, но все пак му бяха необходими няколко секунди да спре да мисли за изкушенията, които едва не му беше предложила и които той с желание би приел.

— Да отидем в Египет, разбира се. — Тя стана от дивана и започна да крачи из стаята. В гласа й се долавяше вълнение. — Това е идеалното разрешение, Ерик. Ако ние сме с тях, баща ти няма да може да се възползва от майка ми.

Ерик поклати глава, като все още се чудеше как беше възможно Белинда да премине от страст към проява на ентусиазъм за нещо съвсем друго с такава лекота и бързина. Той не беше способен да направи това. Ерик въздъхна от раздразнение.

— Мисля, че забравяш доста неща. — Той се изправи и започна да изброява, като свиваше пръсти. — Първо, тя не е тръгнала с баща ми; той я придружава, за да я защитава. Ако мога да добавя — защото аз го помолих. Второ, майка ти има някаква загадъчна работа в Египет и от това, което е казала на баща ми, ми се струва, че няма да се зарадва, ако ние тръгнем с нея. Трето, те вече отпътуваха. Няма гаранция, че ще успеем да ги настигнем. И последно… — Той извади най-големия си коз. — Ние имаме същия проблем, който имат и родителите ни — нямаме прислужница за теб. Цялата ти идея е абсурдна.

— Глупости.

— Глупости?

— Глупости. — Тя кимна твърдо. — Нито едно от твоите възражения не е достатъчно убедително. — Тя го изгледа с победоносна усмивка, след което също започна да изброява. — Леля ти Уин може да ни придружи. Смея да кажа, че на нея ще й бъде приятно да тръгне на едно такова пътешествие. Тя не излиза често. А ако отидеш на пристанището още днес, вероятно ще разбереш по какъв маршрут е тръгнал техният кораб. С малко късмет ще успеем да намерим кораб, който ще отплава по по-пряк маршрут. И най-накрая, независимо какво иска или не иска майка ми, тя се държи толкова странно, че според мен ще бъде най-добре за нея да действаме.

— Искаш да кажеш да се намесим — поправи я той.

— Може би. — Белинда сви рамене. — Знам само, че майка ми обикновено е резервирана, разумна жена, която никога не върши нищо, което може да се нарече импулсивно или неразумно.

Ерик сви замислено вежди.

— Чудех се за всичко това. Спомняш ли си тя някога да се е държала така?

— Никога. — Белинда поклати глава. — Въпреки че…

— Да?

Тя се поколеба, опитвайки се да събере отдавна забравени спомени.

— Бях на пет години, когато почина баща ми, и ние отидохме да живеем при една пралеля на мама. Някъде на север, ако не се лъжа, близо до морето. Останахме там три години. Майка ми изчезваше и не се връщаше в продължение на дни. Като си мисля за това, предполагам, че тя просто се е опитвала да се справи с положението след смъртта на баща ми по свой начин. — Тя присви замислено очи. — Бях твърде малка, за да обърна някакво внимание тогава, и не съм мислила за това досега. А и тя не се е държала необичайно, откакто се върнахме в Лондон.

— Е, в такъв случай вероятно няма за какво да се притесняваш.

— Вероятно — повтори тя. — Е…

— Е? — Той повдигна вежди.

— Е, ти ще убедиш леля си и ще отидеш да ни намериш кораб. — Тя го хвана за ръката и го повлече към вратата. — Аз започвам да си събирам багажа.

Той изпъшка.

— Белинда…

Очите й заблестяха от вълнение и тя се разсмя.

— Нямаме много време, така че побързай. — Тя се надигна на пръсти и докосна устните му със своите.

Белинда буквално го изблъска през вратата и той спря да си поеме дъх на стълбите. Ерик не харесваше идеята да предприемат пътуване с кораб, което вероятно щеше да продължи месеци. Той тръгна към каретата си, като се питаше как бе успял да се забърка в това и — което беше по-важно — как щеше да се измъкне. Той предпочиташе да си остане в Лондон, особено след като майката на Белинда отсъстваше. Въпреки че… Внезапно той се сети за нещо и застина на мястото си.

Това пътуване щеше да му позволи да прекара значително време с Белинда. С лелята или без нея, те вероятно щяха да остават насаме. Насаме, на леко поклащащия се кораб, под топлия морски вятър и великолепната луна на Средиземно море. Когато си представяше Белинда на този фон, картината беше доста обещаваща. И дори ако се проваляха, дори ако не успееха да настигнат родителите си, колко ужасно щеше да бъде това? Ерик се ухили и тръгна към каретата си изпълнен с желание да задейства плана на годеницата си.

Абсурдно или не, предложението й съдържаше доста интересни възможности.

Уинфрид Харингтън се спря пред голямото огледало във фоайето и нетърпеливо върна една заблудена къдрица кестенява коса на мястото й. Косата й постоянно се мъчеше да се измъкне от плена на прическата й. От огледалото я погледнаха две големи, черни очи, които я огледаха критично иззад очилата с позлатени рамки. Лицето й беше доста привлекателно, дори красиво. Тя си помисли, че от това нямаше голяма полза. Уин сви рамене и се отдръпна от огледалото. Днес имаше да върши твърде много неща, за да си губи времето, като се чуди какво би могло да бъде.

Въпреки това — тя се облегна на сандъка под огледалото — тази мисъл се въртеше в главата й все по-често напоследък. На тридесет и две години, тя вече не можеше да се надява да си намери съпруг. Не че никога не бе имала възможност да се омъжи; напротив, бе получила повече от достатъчно предложения през годините. През първите й няколко сезона в обществото множество младежи се бяха опитвали да спечелят благоразположението й, а по-късно мнозина бяха проявявали по-голям интерес към богатството й отколкото към самата нея. Но нито един от тях не бе отговарял на изискванията на баща й, нито пък на нейните.

Тя никога не бе срещала мъж, който да се доближава до митическите герои, легендарни водачи и рицари в блестяща броня, за които четеше в книгите, които държеше постоянно близо до себе си. Уин беше истинска интелектуалка и дори намираше известна доза удовлетворение в този унизителен епитет. Ти живееше пълноценен и щастлив живот в разказите и приказките, които запълваха свободното й време, опознаваше света с приключения, пътешествия и последните чудеса на науката.

Дори без собствен дом и семейство животът й беше достатъчно пълноценен. Освен че четете много книги, тя придружаваше баща си, управляваше с твърда ръка домакинството, играеше ролята на домакиня и освен това помагаше за отглеждането на племенника си. И ако междувременно годините бяха отлетели неусетно, то тя нямаше нищо против.

Сега обаче Уин си мислеше за онова, което смяташе, че беше историята на нейния живот. История, която все още й предстоеше да напише. История, която все още й предстоеше да изживее. Ваша й беше починал преди две години, на Ерик му предстоеше да се ожени и Уин не виждаше защо вече да не може да прави каквото си иска със своя живот. Ако Никълъс имаше нужда от жена, която да управлява домакинството му, можеше да се ожени повторно. Уин никога не се бе оплаквала от това, че винаги се беше налагало да поставя на първо място нуждите на баща си и племенника си, но сега беше неин ред. Веднага щом Ерик се оженеше, тя щеше да си събере багажа и да тръгне да обикаля света. Щеше сама да види всички онези места, за които бе чела. Може би щеше да отиде в Италия и Гърция първата година, а в Китай — втората. Може би дори щеше да посети Америка. На устните й се разля замечтана усмивка и съзнанието й беше изпълнено с картини на екзотични места и непознати страни.

Трясъкът от затварянето на входната врата и гласът на племенника й я извадиха от размисъла й.

— Лельо Уин… — Ерик дотича до нея, хвана ръката й и я повдигна към устните си. Уин въздъхна на себе си. Като дете той й беше предлагал да й даде част от тайния си запас от сладкиши, за да я накара да направи каквото искаше от нея. С възрастта той беше усъвършенствал техниките си, но Уин все още беше способна да разчита намеренията на племенника си също толкова добре, колкото четеше книгите си.

Тя издърпа ръката си и се вгледа внимателно в него.

— Не ме баламосвай, Ерик. Какво искаш?

— Какво? Ама, лельо Уин… — Ерик разтвори широко очи в престорено невинно изражение. — Ти ме нараняваш до дъното на душата ми.

— Глупости. Била съм до теб през целия ти живот и знам кога се опитваш да измъкнеш нещо от мен. Казвай какво искаш.

Ерик си пое дълбоко дъх.

— Става въпрос за сватбата. Страхувам се, че може да се наложи да я отложим за известно време. — Уин затаи дъх. Свободата, която желаеше толкова силно, започваше да й се изплъзва. — Майката на Белинда е тръгнала на някакво загадъчно и неразумно пътешествие до Египет, а татко я последвал. — Той млъкна, сякаш искаше да види как ще реагира тя.

Уин само повдигна вежди, но спокойното й изражение прикриваше многото въпроси, които й се искаше да зададе. Никълъс беше тръгнал след някаква жена? Беше се забъркал в неприятности заради жена? От опит Уин знаеше, че брат й смяташе, че жените стават само да управляват домакинствата или да служат за играчки, след което да бъдат захвърляни. Нарушаването на толкова подредения му живот беше нещо нечувано.

По време на дългите години, които брат й бе прекарал в служба на короната, за Никълъс бе било нещо съвсем обичайно да отпътува внезапно за някъде. Тогава той бе участвал в дипломатически мисии, бе гонил контрабандисти и — както Уин подозираше отдавна — се бе занимавал дори с шпионаж. Но това, което беше направил сега, беше съвсем различно. Този път не ставаше дума за служба на краля и родината му. Този път ставаше дума за някаква жена.

— Продължавай. — Тя кимна на Ерик.

— Ами… — Той се поколеба и на лицето му се появи онова неуверено изражение, което придобиваше, когато се опитваше да събере кураж. След това той заговори бързо. — Белинда иска да тръгне след тях. Но не можем да тръгнем без придружителка за нея. Затова ще ни помогнеш много, ако се съгласиш да дойдеш с нас. — Той се загледа в нея с надежда.

Египет? Загадъчната, древна страна на фараоните? По тялото й премина тръпка на вълнение. Това беше нейната възможност! Първата й стъпка към нов начин на живот. И кой знае? Може би никога нямаше да се върне отново в Англия. В ролята си на придружителка можеше да се увери, че Ерик ще се ожени за Белинда, след което нямаше да има никакви задължения към семейството си.

Гласът не издаде вълнението й.

— Казваш, че това е идея на Белинда, така ли?

Ерик направи гримаса.

— Тя, изглежда, не вярва, че майка й е в безопасност в близост до баща ми.

— Умно момиче — каза тихо Уин. — Е, ако ще предприемаме такова пътешествие, нямаме време за губене. Има няколко дузини неща, които трябва да бъдат направени, преди да тръгнем.

— Ще дойдеш ли? — Изненадата му беше очевидна.

— Разбира се. — Уин кимна. Удивеното му изражение я накара да се усмихне вътрешно. Без съмнение момчето беше шокирано, че неговата всезнаеща, надеждна леля Уин се бе съгласила да направи нещо, което не беше в неин стил, и да тръгне към другия край на света. Горкото дете си нямаше никаква представа за копнежите и желанията на Уинфрид Харингтън — копнежи и желания, които започваха да се осъществяват.

Лорд Бенджамин Мелвил хвърли нетърпеливо палтото си на слугата и огледа клуба за приятелите си. Той ги забеляза на обичайната им маса до камината и тръгна към тях, като се спря само колкото да поръча на келнера едно питие. Гореше от нетърпение да сподели с тях последната новина, която беше научил, но сега, когато вече беше при тях, все пак успя да се въздържи. Мелвил седна в един стол и се отдаде на насладата от очакването, преди да сподели информацията, за която знаеше само той.

Сър Реджиналд Чатсуърт и лорд Патрик Норкрос едва показаха, че са забелязали пристигането му, след което подновиха безинтересния се дебат за относителните качества на конете, които в момента се намираха в Татерсъл, и дали липсата на качества беше обратно пропорционална на невероятно високите цени, които бяха обявени за тях.

Мелвил огледа внимателно приятелите си и се запита — за кой ли път — как така хора с толкова различни характери можеха да се разбират толкова добре. И тримата бяха на една и съща възраст и имаха еднакъв произход и образование. Според Мелвил те бяха блестящ пример за най-доброто в английската младеж. Чатсуърт беше словоохотлив, приятен мъж, докато Норкрос имаше неприятната склонност да изпада в мрачни настроения и често се отдаваше на меланхолия. Себе си Мелвил смяташе за най-добрия от тримата — привлекателен, остроумен и като цяло човек, който не се поддаваше на прекомерни вълнения. Освен когато случаят го налагаше, както беше в този момент.

Тримата споделяха още нещо, което ги свързваше и което през годините беше предизвиквало съперничество, възмущение, а най-накрая и съчувствие помежду им. Това нещо често ставаше предмет на разговорите им и ги изпълваше със спекулации, надежда и дълги дискусии. Всички те бяха обичали и загубили очарователната лейди Сабрина Уинфийлд.

— Знаете ли, нея я няма — изтърси Мелвил и тайната му излезе на свобода като притиснат в ъгъла заек, който отчаяно се опитва да се скрие в жив плет.

Норкрос и Чатсуърт се обърнаха към него и той изпита задоволство, че беше успял да привлече ако не вниманието им, то поне слабия им интерес.

Норкрос повдигна тъмните си вежди по начин, който Мелвил смяташе за дразнещ израз на превъзходство.

— Коя тя? — попита спокойно той, сякаш изобщо не се интересуваше от отговора и единствената цел на въпроса му беше да задоволи очевидното вълнение на Мелвил.

— Лейди Станфорд. Сабрина. — Мелвил се облегна назад в стола си и се усмихна самодоволно, когато видя любопитството, което се бе изписало на лицата на двамата му приятели. — Тя е напуснала Лондон и… — той млъкна и отпи от отлежалото ирландско уиски, като се наслади на вкуса на алкохола и на израженията на приятелите си — не е сама.

— Мелвил, какви ги дрънкаш, за бога? — тросна се Чатсуърт. — Какво искаш да кажеш? — Той изимитира думите на приятеля си. — «Тя е напуснала Лондон и не е сама.» Обясни.

Дори язвителните думи на Чатсуърт не можеха да намалят удоволствието, което Мелвил щеше да изпита, докато разказваше историята си. Той обмисли колко дълго щеше да може да се бави, преди ла ядоса истински другарите си.

— Хайде, човече, започвай — подкани го нетърпеливо Норкрос.

— Добре. — Мелвил огледа първо единия, а след това и другия. — Сабрина е напуснала Лондон и е тръгнала за Египет. Изглежда, че никой не знае каква е причината за това внезапно пътуване. Очевидно в последната минута към нея се е присъединил… — той се поколеба, за да даде възможност следващите му думи да имат желания ефект — лорд Уайлдууд.

— Уайлдууд! — възкликна удивено Норкрос.

— Господи! — изстена Чатсуърт. — Не и Уайлдууд. Защо трябваше да е точно той? Не мога да повярвам, че е предпочела него пред някой от нас.

— Той е привлекателен мъж — измърмори Норкрос, — а е и богат като Крез.

— И ние сме богати! — възрази Чатсуърт.

— Изглежда, че тя най-накрая е направила своя избор — заяви мрачно Мелвил. Във вълнението си да сподели новината с приятелите си той беше забравил, че това само щеше да разбие мечтата му някой ден тя да бъде негова.

Тримата млъкнаха, като всеки от тях мислеше върху онова, което беше загубил, проклинаше съдбата и поставяше под въпрос — за кой ли път — непредсказуемия и нерационален начин на мислене на жените.

Норкрос разклати кехлибарената течност в чашата си и се загледа замислено в нея.

— Защо каза, че Уайлдууд се е присъединил към нея в последния момент?

Мелвил сви рамене.

— Научих това от прислужника си, който го е чул от слугите на Уайлдууд или на Сабрина. Нали разбирате. — Останалите кимнаха, че го разбират, тъй като отлично познаваха голямата мрежа от слуги на членовете на висшето общество, които често разпространяваха новини — верни и неверни — със скорост, по-голяма от тази на най-добрия състезателен кон. — Сабрина е имала багаж за пътуването, а Уайлдууд е нямал. Чух, че прислужникът му едва успял да му нахвърли нещата в някакъв куфар и да му ги занесе, преди корабът да отплава. В последния момент адвокатът му е бил уведомен да му осигури акредитиви. Той очевидно не е планирал да пътува с нея. — Мелвил въздъхна драматично. — Изглежда, че двамата са били обладани от романтична страст и са отпътували заедно за екзотичните чужди страни.

Норкрос се беше втренчил в нищото с удивено изражение на лицето.

— Не мога да повярвам, че си способен да изречеш нещо толкова идиотско. — Той поклати укорително глава към Мелвил. — Не се опитвай да го отричаш. Откакто те познавам, ти винаги си вадил прибързани и съвсем неточни заключения. Аз изобщо не споделям мнението ти за тази ситуация. — Той се наведе към тях и те направиха същото. — Убеден съм, че Сабрина не е имала избор. Ако са планирали да отпътуват заедно, защо багажът му не е бил приготвен? Защо е било нужно да бързат толкова в последния момент? И защо е цялата тази тайнственост? И двамата са възрастни. Никой освен нас не би им обърнал внимание. Въпреки че… — добави той неохотно — мнозина биха поставили под въпрос вкуса й и решението й да се замеси с един толкова известен развратник.

— Искаш да кажеш, че според теб Сабрина не е искала Уайлдууд да пътува с нея? Че те са заедно не по нейно желание? — попита Чатсуърт. Норкрос кимна твърдо. Чатсуърт обмисли внимателно думите му. — Това поставя цялата случка в съвсем друга светлина.

— Смяташ ли, че тя има нужда от помощ? — В тона на Мелвил се долавяше надежда. — Може би има нужда да бъде спасена?

— Може би.

Странно беше да мислят, че Сабрина може да има нужда от помощ. И тримата, по едно или друго време, бяха получили възможност да хвърлят по един поглед на огъня, който се криеше под повърхността на почтеното изражение на тази жена. Но само един поглед, съвсем лек намек, и сега всеки от тях искаше да види повече. Те обичаха да обсъждат продължително тази тема и това беше причината всеки от тях да продължава да упорства въпреки любезния й, но твърд отказ.

— Ако тя не е с Уайлдууд по своя воля — каза бавно Чатсуърт, — тогава предлагам да я последваме. В крайна сметка, независимо че ме е отхвърлила — както и вас — в миналото, ние все още имаме високо мнение за нея. И затова би било непростимо да я оставим в ръцете на някой като Уайлдууд.

Норкрос зяпна от изненада.

— Да я последваме в Египет? Това е лудост!

— Защо? — попита Мелвил. — Според мен идеята е много добра. Може би точно това е необходимо, за да й бъдат отворени очите. Да бъде накарана да разбере, че аз… — той погледна извинително другарите си, — че един от нас е подходящият мъж за нея. Ние ще тръгнем след нея и ще я спасим!

— Като някакви проклети рицари в ръждясала броня — измърмори саркастично Норкрос.

— Не, като смели герои — възрази Чатсуърт и вдигна чашата си за наздравица.

Останалите се присъединиха към него.

— За героите.

Всеки от тях се отдаде на мислите си — за жената, за пътешествието, за победата. Всички, с изключение на един. Той се бе втренчил в приятелите си над ръба на чашата. Глупаци. Те очевидно виждаха това само като някакво романтично пътешествие в търсене на жената на своите сънища. Той лично предпочиташе да последва Сабрина сам, но всеки негов опит да се опита да ги откаже щеше да събуди съмнение. Тяхното присъствие щеше да затрудни плановете му, но нямаше да ги осуети.

Единствено той подозираше каква беше истинската причина за внезапното отпътуване на Сабрина за Египет. Единствено той знаеше за какъв висок залог ставаше дума. Усмихна се на себе си. Щеше да се върне в Лондон като победител в една игра, която нямаше нищо общо със сърдечните дела.

И щеше да се завърне… сам.