Избор на богове

1.

1 август 2185.

И така, започваме отново.

Всъщност, започнахме отново преди петдесет години, но тогава не го осъзнавахме. Известно време хранехме надежда, че на Земята са останали повече хора и че можем да започнем, оттам където бяхме спрели. Надявахме се, че след като веднъж шокът премине и сме в състояние да мислим по-ясно и да планираме по-мъдро, някак си ще съумеем да се опрем на онова, с което разполагаме. В края на първата година би трябвало вече да сме разбрали, че това е невъзможно, а в края на петата — да сме готови да го признаем. Но не бяхме. В началото отказвахме да погледнем истината в очите, а когато се наложи да го направим, една неразумна и упорита вяра ни пречеше да го признаем. Старият начин на живот не можеше да бъде възстановен. Бяхме твърде малко и никой нямаше специални познания, а старата техника беше извън строя и бе невъзможно да я възстановим. Беше твърде сложна и специализирана, твърде разнообразна, за да бъде възстановена и поддържана без наличието на многобройна работна ръка с подходящи знания и умения, нужни не само за да се управлява самата техника, но и за да се произвежда енергията, която тя поглъща. Сега не сме нищо повече от паразити, препитаващи се от трупа на миналото. Някой ден, обаче, ще стигнем до самия му скелет, а накрая ще трябва да разчитаме само на себе си. С годините ние възстановяваме или преоткриваме някои от старите основни технологии, пригодени за един по-прост начин на живот, и се надяваме тези основни, елементарни умения да ни предпазят от деградацията и превръщането ни в диваци. Никой не знае какво всъщност се случи. Това, разбира се, не възпира някои от нас да градят теории и да се опитват да го обяснят. Бедата е, че всички те се свеждат до прости догадки, изградени върху всякакъв род метафизични схващания. А съществуват само два много простички факта и първият от тях е, че преди петдесет години, през юли, по-голямата част от човешката раса изчезна или бе отведена някъде. От население над осем милиарда, което наистина е внушителна цифра, сега са останали най-много няколкостотин души. В къщата, където седя и пита тези редове, има шестдесет и седем човешки същества. Те са толкова много, защото в нощта, когато това се случи, бяхме поканили близки и познати да отпразнуваме пълнолетието на нашите двама внука близнаци Джон и Джейсън Уитни. От индианците край езерото Лийч може би са останали около триста, макар че рядко ги срещаме, тъй като те, несъмнено щастливи от развоя на събитията, отново се бяха върнали към старите си племенни традиции и странствания, или поне на мен ми се струва така. От време на време до нас стигат слухове за оцелели групи хора (слуховете обикновено ни донася някой бродещ робот), но когато тръгнем да ги търсим, никога не ги откриваме, нито пък намираме следи, че въобще са били там. Това, разбира се, не доказва нищо. Близко до ума е, че някъде на планетата трябва да има и други оцелели, макар и да нямаме представа къде точно. Вече не ги търсим, дори и когато слуховете зачестят, защото ни се струва, че всъщност не се нуждаем от тях. През изминалите години започнахме да изпитваме удовлетворение от рутината на селския живот.

Роботите все още са тук на Земята и ние нямаме представа колко са на брой. Трябва да са останали всички роботи, които изобщо са били създадени. Те не изчезнаха или не бяха отведени, както се случи с човешката раса. През изминалите години някои от тях се настаниха при нас, като поеха дребната домакинска шетня и всички обслужващи дейности, осигуряващи ни удобство, и в действителност се превърнаха в част от нашата общност. Случва се някои от тях да ни напускат, понякога и да се запиляват нанякъде, но има и случаи, когато се появяват нови и те или остават при нас завинаги, или се задържат поне за известно време. На незапознатия със ситуацията може да му се струва, че роботите са работната сила, от която се нуждаем, за да поддържаме в действие поне един малък сектор от по-жизненоважната стара техника. Възможно е роботите да могат да усвоят необходимите умения, но трудността идва от това, че няма подготвени хора да ги обучават. Но дори и да имаше, изпитвам съмнение, и то доста основателно съмнение, че това би решило проблема. Роботите не притежават технологична мисъл. Не са били създадени с такава цел. Те са създадени да крепят човешката гордост и суета, да отговорят на странния копнеж, който, изглежда, е присъщ на човека — нуждата от други човешки същества (или разумни копия на човешки същества), които да задоволят неговите потребности, роби, над които да доминира, същества, над които да упражнява властта си и по този начин да си изгражда лъжливо чувство за превъзходство. Роботите бяха произведени, за да служат като готвачи, градинари, икономи, камериери, лакеи (никога не можах да си изясня какви точно са задълженията на лакея) — прислуга от всякакъв вид. Те бяха слугите и робите, низшите придружители, които казваха само „да“. Мисля, че в известен смисъл, служейки сега на нас, те все още си остават роби. Въпреки че се съмнявам роботите да възприемат положението си като робство. Тяхната ценностна система, макар и изградена с посредничеството на човека, не се покрива напълно с човешката. Те ни служат доброволно и изпълнени с благодарност, че им позволяваме да го сторят, те ни натрапват своите услуги, явно доволни, че са си намерили нови господари. Такова е положението, що се отнася до нас. При индианците нещата стоят по-различно. Роботите не се чувстват спокойни в присъствието на индианците, а индианците, от своя страна, гледат на тях с чувство, граничещо с ненавист. Тъй като белият човек винаги се е занимавал с машини, ние с готовност ги приемаме като част от цивилизацията ни. За индианците те са нещо нечисто, отвратително и враждебно. Те не искат да имат нищо общо с тях. Всеки робот, попаднал в индиански лагер, бива прогонван начаса. Неколцина роботи служат при нас, но освен тях сигурно съществуват още много хиляди. Тези, които не са около нас, свикнахме да наричаме диви роботи, макар и да се съмнявам, че това определение им подхожда. Често пъти, от нашия прозорец или докато седим или се разхождаме във вътрешния двор, виждаме групи диви роботи, устремени нанякъде, сякаш призовани от неотложна работа или преследващи някаква важна цел. Досега не сме могли да разберем каква е тази тяхна работа или цел. Наистина, от време на време до нас достигат истории за тях, но това са истории без доказателства и затова не заслужават да ги повтарям тук.

Споменах за два факта, а се увлякох в обяснения за първия. Ето го и вторият: сега живеем много по-дълго от преди. По някакъв странен начин, който за всички нас остава необясним, процесът на стареене много е забавен, макар и да не е спрян напълно. Аз, например, не изглежда да съм остарял изобщо, нито пък другите са остарели през изминалите петдесет години. Дори и да са се появили още няколко бели косъма, не ги забелязвам, дори и да се движа малко по-бавно от преди, не го усещам. Тогава бях на шестдесет, на шестдесет съм и сега. Младите съзряват по обичайния начин и в нормалния ход на времето, но веднъж достигнали зрелостта като че ли спират да стареят. Нашите внуци близнаци, чийто двадесет и първи рожден ден празнувахме преди петдесет години, все още изглеждат на двадесет и една. Физически те са на възрастта на синовете и на най-големите си внуци и това в някои моменти е съвсем объркващо за хора като мен, прекарали целия си живот с мисълта за старостта и в очакването и. Но колкото и объркващо да е, аз не възразявам, защото поради забавянето на процеса на стареене, се радваме на невероятно добро здраве. Това беше нещо, което ни тревожеше в началото. Останали сами, какво щяхме да правим без лекарите и болниците, ако някой от нас се разболееше? За щастие, хронологическите граници, в които жената е способна да ражда деца, са почти същите отпреди увеличаването на продължителността на живота. Женската репродуктивна система вероятно изчерпва своя запас от яйцеклетки в рамките на около тридесетина години, както си беше и по-рано.

Почти няма съмнение, че изчезването на човешката раса и забавянето на стареенето по някакъв начин са свързани. И макар че всеки от нас може само да бъде благодарен за този по-дълъг живот, а може би и за премахването на социалното напрежение, породено от пренаселването на планетата, онези от нас, по-склонни към размишления, понякога се тревожат за последиците, които може би се крият зад всичко това. В тъмнината на нощта лежим будни в леглата си и мислим и, въпреки че с годините шокът е избледнял, понякога ни обзема страх.

И така, в тази августовска сутрин към края на двадесет и втория век от рождението на Христос, аз започвам своите записки, в които ще се опитам да изложа подробно спомените си за случилото се. Някой все трябва да го направи, а тъй като аз съм най-старият сред обитателите на този дом, моята ръка, изглежда, е най-подходяща за целта. Без такива записки, направени докато човешката памет е все още жива и ни служи всеотдайно, това, което се случи на нашата раса, с времето ще се превърне в мит…