Избор на богове

24.

(Откъс от хроника от 29 ноември 5036 г.)

…В последните няколко столетия усещам известно влошаване на физическото ми състояние и сега понякога (в дни като днешния) усещам тежестта на годините. Изпитвам умора, която не може да бъде обяснена с обичайното натоварване, защото никога не съм се претоварвал, а в последните години и въобще не се натоварвах. Вече влача крака, а ръката ми, някога твърда, е загубила известна координация и записките в този дневник изглеждат като несигурни драсканици. Има моменти, когато написвам дума, която съм нямал намерение да употребя — много близка до думата, която съм искал да напиша, но не същата. В други случаи, когато не мога да се сетя за думата, която ми трябва, се налага да седя, пресявайки паметта си, за да я открия, по-скоро натъжен, отколкото ядосан, че не мога да се сетя. Понякога греша в правописа, което по-рано никога не ми се е случвало. Станал съм, мисля си, като старо куче, дремещо на слънцето, с тази съществена разлика, че старото куче вече не очаква нищо от себе си.

Алисън, жена ми, почина преди петстотин години и макар че не мога да си спомня много, спомням си, че смъртта и беше спокойна и предполагам, че и моята ще е същата. При живота, който водим като човешки същества, смъртта настъпва поради износване, а не поради болестни поражения и това, повече отколкото дългият живот, е истинското благоволение, на което се радваме. Понякога се питам доколко по-дългият живот — баснословно по-дългият живот — е благодат за човечеството. Тъй като подобни мисли спохождат всеки остаряващ човек, затова не бива да им се отдава голямо значение.

Едно нещо наистина си спомням и оттогава то винаги ме е преследвало. Когато Алисън умря, дойдоха много хора чак от звездите. Имаше служба и тук в къщата, и навън, на гроба. Тъй като нямаше човек, който да изпълни религиозната церемония, внукът ми Джейсън прочете някои текстове от Библията и каза думите, които обичаят изисква да бъдат казани. Всичко бе много тържествено и в много отношения удовлетворяващо. Човеците бяха наобиколили гроба, цяло множество, а малко по-далеч стояха роботите, не защото по някакъв начин бяхме показали, че би трябвало да са отделно, а по техен собствен избор и в съответствие с древния обичай.

След като церемонията приключи, ние се върнахме в къщата, а след известно време аз се оттеглих в библиотеката. Никой не ме обезпокои, защото разбираха нуждата ми да остана сам. След известно време на вратата се почука и когато извиках на онзи, който чукаше, да влезе, вътре се вмъкна Езекия, роботът монах от манастира. Беше дошъл да ми каже, че той и братята му не са били на погребението (факт, който бях пропуснал да забележа), защото по същото време отслужили литургия в нейна памет в манастира. След като каза това, той ми предостави копие от службата. Прощалните слова бяха написани четливо и красиво, с цветни калиграфски главни букви и винетки по полетата на страниците — по същия изпипан в детайлите маниер, както в ръкописите, които откривахме в скрипториумите от Средновековието. Откровено казано, не знаех как да реагирам. Беше дръзко от негова страна, разбира се, а според мен и лишено от добър вкус. Но беше очевидно, от друга страна, че това, което той и братята му бяха направили, не бе извършено поради дързост и невъзпитание, а като акт на най-голямо милосърдие. Затова му благодарих, но се опасявам, че бях някак си рязък и съм сигурен, че той го усети. В същото време аз не записах случилото се в дневника и не казах на никого. Всъщност се съмнявах, че някой изобщо е забелязал посещението на робота. С годините аз съм станал много стриктен в регистрирането на всичко случило се. В началото започнах дневника, за да предам на поколенията истината за това, което се бе случило на човешката раса и по този начин да не се превърне в мит и легенда. Мисля, че на времето нямах друга причина и не смятах да продължавам да го водя, но до такава степен бях свикнал да записвам всичко, че продължих да регистрирам всички събития от деня, колкото и дребни да бяха те, като понякога записвах дори мислите си. Защо навремето не записах случилото се между мен и Езекия — това ме е озадачавало през всичките последвали години. То едва ли имаше толкова голямо значение, а и не беше кой знае какво нарушение на етикета, че да бъде скривано. В началото, а и после, все го отхвърлях като мисъл, но от известно време този въпрос доста ме занимава.

През последните години си задавам много въпроси относно този епизод, защото сега остротата на срещата се е притъпила и аз мога да мисля обективно за нея. Хрумна ми, че тогава можехме да поканим Езекия да извърши опелото, вместо Джейсън да чете словата на утеха и раздяла, макар че дори и сега изтръпвам при тази мисъл и знам, че то беше невъзможно. И все пак истината е, че роботът, а не човекът, бе съхранил не само християнството, но и самата идея за религията. Разбирах, че може и да не е напълно вярно, защото хората на Червения облак имат набор от вярвания и модел на поведение, които могат да бъдат наречени религия. Както разбирам, тази религия не е формална, а жива и действена, защото усъвършенства поведението и укрепва морала, а не показната ритуалност, в която се бяха превърнали другите религии. Основното според мен беше, че ние или трябваше да изповядваме нашата религия, или напълно да се откажем от нея. Ние я оставихме да отмре, защото вече не ни беше грижа и бяхме се уморили да се преструваме, че вярваме. И това не се отнася само до последните няколко хилядолетия. Дори и преди изчезването на хората вярата ни бе мъртва, така че аз използвам думата „вяра“ в най-ограничения смисъл на официална религия.

Мислих доста върху това последните години, докато седях в задния двор и наблюдавах как се сменят сезоните. С времето станах изследовател на небето, познавам всички облаци по него и твърдо съм фиксирал в представите си различните нюанси на синьото, които небето може да покаже — измитото, бледнеещо синьо на горещ летен ден; омекотеното синьо като яйце на червеношийка; почти зеленикавото синьо на късна пролетна привечер; по-тъмното, почти виолетово-синьо на есента. Бях станал познавач на окраската, която листата намятат през есента и познавам всички гласове и настроения на горите и речната долина. В известна степен бях се включил в общността на природата и по този начин бях тръгнал по стъпките на Червения облак и неговия народ, макар и да съм сигурен, че тяхното разбиране и техните чувства са много повече в хармония, отколкото моите. Но бях виждал кръговрата на сезоните, раждането и смъртта на листата, блещукането на звездите в повече нощи, отколкото бих могъл да преброя и само от това, а не от нещо друго, бях придобил усещането за цел и подреденост, което според мен не би могло да бъде плод на случайността.

Като мисля за това, започва да ми се струва, че трябва да има някаква универсална схема, която кара електроните да кръжат около ядрото и задвижва по-бавната, по-величествена орбита на галактиките една около друга, до самия предел на пространството. Вероятно съществува замисъл, който започва от електроните и обхваща цялата вселена, но какъв е той и чие дело е, е непосилно за моя разум. Но ако търсим нещо, на което да се опрем във вярата си — и, разбира се, в надеждите си, — това нещо може да е точно този замисъл. Струва ми се обаче, че твърде малко разсъждаваме върху него и прекалено много се страхуваме…