Избор на богове

15.

Хорас Червения облак остана приклекнал край огъня дълго след като двамата бели си тръгнаха. Той ги бе наблюдавал как се отдалечават, изкачвайки се нагоре по склона на котловината, сгушена между хълмовете, докато не се скриха зад една нейна извивка. Утрото отдавна бе настъпило, но лагерът все още тънеше в сянка, тъй като слънцето не бе се издигнало достатъчно високо, за да надникне иззад надвесените скални зъбери. Лагерът беше тих, по-тих от обикновено — другите, разбира се, знаеха, че нещо става, но никога нямаше да му се натрапват, нито да го безпокоят край огъня. Нямаше да питат, а щяха да изчакат той сам да им каже. Жените се заеха с обичайните си задължения, но с по-малко суетене, без тракането на тенджери и непрестанни викове. Дребосъците се гушеха на групички, шепнеха си едни на други, изгаряйки от вълнение. Останалите не бяха в лагера — вероятно работеха по царевичните ниви, ловяха риба или скитаха из гората. Не може да се очаква един мъж, и особено млад човек, да прекарва целия ден в еднообразна работа. Дори кучетата мълчаха.

Огънят бе догорял до сива пепел. Бяха останали само няколко почернели главни по края му. Топлина идваше от самото му сърце и тънка струйка дим се издигаше от пепелта. Вождът бавно протегна ръце, подържа ги на дима, търкайки ги една в друга, сякаш ги миеше. Правеше го разсеяно и се почувства някак развеселен, когато осъзна какво върши. Рефлекс на цивилизацията, помисли си той, все още държейки ръцете си там, миейки ги с дима от огъня. Така и неговите далечни прадеди са измивали ръцете си в дима като пречистващ ритуал, един от многото безсмислени на пръв поглед жестове, които правеха пред прага на магията, пречиствайки се символично, за да могат да извършат тайнството. И колко ли изгубиха той и другите, като и обърнаха гръб? Вярвания, разбира се, но може би имаха някаква стойност, макар и съчетани със заблуда. Но нима човекът искаше да плати цената на вярата със заблуди? Загубили сме много малко, каза си той, но спечелихме неимоверно повече — едно разбиране за себе си като екологичен фактор. Научихме се да живеем с дърветата и с водата, със земята, с небето и с вятъра, с времето и с дивите създания, сякаш са наши братя. Използваме ги, когато имаме нужда от тях, без да злоупотребяваме с това, уважаваме ги, живеем заедно с тях, защото сме едни от тях. Не както ги използва белият човек, а без да са наша собственост, без да ги пренебрегваме, без да ги презираме.

Той се надигна бавно от огъня и тръгна надолу по пътеката към реката. До самия бряг, там, където свършваше пътеката, канутата бяха изтеглени върху чакъла, а пожълтялата върба, със сведените си клони, потапяше златото на листата си в течащата вода.

По бързея се носеха като ладийки други окапали листа, червеното и кафявото на дъба, аленото на брезата, жълтото на бряста — данък от другите дървета нагоре по течението, техните оброчни дарове за реката, която им даваше вода през горещите и сухи дни на лятото. Реката му говореше, и не само на него, той знаеше това, а и на дърветата, на хълмовете, на небето, ромолейки приятелски слуховете, които се разнасяха наоколо.

Той спря и събра ръцете си в шепа, потопи ги във водата и после ги вдигна. Шепата му беше пълна, но водата изтече между пръстите и изчезна, оставяйки само малко езерце там, където дланите му се събираха една в друга. Той разтвори шепа и остави водата да се върне отново в реката. Така трябва да бъде, каза си той. Водата, въздухът и земята изчезват, щом се опиташ да ги присвоиш. Те не искат да бъдат уловени и задържани. Те не са нещо, което можеш да притежаваш, а нещо, което дарява живот. Толкова отдавна, още в самото начало, е било така, после се появили хората, които се опитали да ги направят своя собственост, да ги задържат, да ги покорят и да ги изтощят, а след това ново начало, чийто край наближава, може би?

Ще повикам всички разпръснати групи от племето, беше казал той на Джейсън, седнал до огъня. Беше почти настъпило времето, когато се приготвя месо за зимата, но зимните запаси сега не бяха толкова важни. Може би беше глупаво от негова страна да казва такова нещо, защото би трябвало да знае — и знаеше — че армия, хиляда пъти по-голяма от цялото племе, не можеше да устои срещу белите, ако те искаха да се върнат. Силата нямаше да достигне, решимостта щеше да е безплодна, любовта и привързаността към земята щяха да са нищо срещу хора, които можеха да прекосяват с кораби пространствата между звездите. Те поеха по една пътека, а ние по друга, още от самото начало. Нашата не беше погрешната (всъщност беше вярната), но се оказа безсилна срещу тяхното хищничество, както и всичко друго бледнееше пред алчността им.

Добри години бяха, след като те заминаха. Имаше достатъчно време, за да открият отново старите пътеки. Отново вятърът задуха свободно, а водата потече неограничавана надолу из полето. Отново прерийната трева избуя гъста и сочна, горите станаха девствени, а небето почерняваше през пролетта и есента от птичите ята. Не му се нравеше идеята да посети строежа на роботите, ужасяваше се от Езекия, който караше кану, споделяйки временно този древен начин на живот, но Джейсън имаше право — това бе единственото нещо, което можеха да направят, единственият шанс, който имаха. Той пое обратно по пътеката към лагера. Всички чакаха. Вече бе решил да ги призове. Мъжете щяха да потеглят с гребни канута. Някои от младите трябваше да се погрижат за прясно месо и риба по време на пътуването. Жените трябваше да приготвят храна и дрехи. Предстоеше им много работа.

Смяташе да тръгнат призори.