Избор на богове

34.

Тя седеше до писалището с разпръснати книги, когато той влезе в библиотеката. За момент на колебливата светлина на свещта, тя не можа да го познае. Когато осъзна, че това наистина е той, скочи на крака.

— Дейвид! — извика тя.

Той стоеше и я гледаше. Тя забеляза, че не носи лъка и колчана със стрели. И още нещо липсваше — огърлицата от мечи нокти. Колко е глупаво, помисли си тя, да забелязвам подобни неща, когато единственото важно нещо е, че той се върна.

— Огърлицата… — прошепна тя, чувствайки се глупаво, докато го изричаше, и в същото време съпротивлявайки се на факта, че го казва.

— Хвърлих я.

— Но, Дейвид…

— Срещнах Скитника. Нямах нужда от лъка. Стрелите ми не можеха да го наранят. Те улучиха само кораба.

Тя не отговори.

— Ти мислеше, че Скитника е само една сянка в душата ми.

— Да — отвърна тя. — Фолклор. Един много стар мит…

— Сигурно е вярно. Не знам. Може би сянка от онази велика раса строители, които някога са живели тук. Хора, различни от нас. Не като теб и мен. Сянката, която те хвърлят върху земята дори и след като са изчезнали, все още остава върху нея.

— Призрак — промълви Вечерна звезда. — Привидение. Тя заобиколи писалището и той бързо я посрещна, обгърна я с ръце и я притисна силно към себе си.

— Това, което става с нас, е толкова странно — каза той. — Мога да върша нещата добре, да лекувам болките, а ти можеш да виждаш всичко съществуващо и да ме накараш и аз да го видя. Всичко съществуващо, което прониква вътре, в душата ти.

Тя не отговори. Той бе твърде близо, твърде реален. Отново бе тук. Нямаше време за отговор.

Но дълбоко в душата си тя се обърна мислено към Стария дъб: „Ето, това е новото начало…“

— Скоро тръгвам — каза Джон. — Няма да остана много дълго този път.

— Неприятно ми е, когато заминаваш — каза Джейсън. — Върни се при първа възможност. Като момчета бяхме все заедно…

— Имахме хубаво детство — промълви Джон.

— Има нещо много специално, когато двама мъже са братя.

— Няма за какво да се тревожим повече — рече Джон. — Земята е в безопасност. Можем да продължим да живеем както досега. Индианците и роботите могат да се развиват както си искат. Идеята на Принципа може и да не бъде приета изцяло от хората. Известно време те ще мислят за това, ще го смилат, ще го обсъждат. Ще си представят, както каза Харисън, — че всичко е лишено от смисъл, че е само една приказка. Могат да се опитат да се върнат на Земята. Почти съм сигурен, че ще се опитат, но когато го направят, ще ги ударят през пръстите и тогава ще повярват. Джейсън кимна.

— Дано да стане така. Ами онази работа с Проекта?

— Какво за Проекта?

— Искаш да кажеш, че не си мислил за това?

— Не бъди толкова тайнствен, Джейсън.

— Не съм — отговори Джейсън. — Ти просто не си прозрял истината. Никой не я е прозрял. Мислят си, че Принципа само използва Проекта като момче за поръчки.

— А не е ли така? — погледна го Джон. — Не, чакай, да не би да мислиш, че…

— Да — каза Джейсън. — Не като момче за поръчки на Принципа, а като негов говорител. Какво общо има между тях? Питахме се дали Проекта просто само слуша, но сега знаем, че не е така. Те си говорят. Проекта казва на Принципа какво става и той му нарежда какво да прави…

— Мисля, че си прав — кимна Джон. — Но не трябва да забравяш, че сме срещали и други видове разум и не сме успявали ни най-малко да…

— Това, което не схващаш — смъмри го Джейсън, — е, че Принципа не е друг извънземен или просто още един вид разум, случайно срещнат в космоса. Той можеше да разговаря с нас, мисля, че с всеки би могъл да разговаря, стига да пожелае.

— Това поставя един нов въпрос, Джейсън — изръмжа Джон. — Разговарят себеподобни. Би ли предположил, че Принципа е… не, не може да е това. Трябва да е нещо съвсем друго. Той не е машина. Мога да се закълна в това. Живях в близост до него в продължение на дни.

— Не в това е същността — каза Джейсън. — Принципа не може да има нищо общо с една машина, преди тя да се е превърнала в нещо различно от машината. Докъде трябва на една машина да еволюира, преди да стане нещо друго — друга форма на живот? Различна от нас, но форма на живот, без съмнение…

— Даваш воля на въображението си — упрекна го Джон. — Но и да не съм прав, няма от какво да се страхуваме. Роботите са наши приятели. Те са задължени да бъдат наши добри приятели. По дяволите, човече, та нали ние сме ги създали!

— Не мисля, че всичко е плод само на въображението ми — възрази Джейсън. — Имаме известно основание за страх. Съществуват някои доказателства. Например, питам се дали Принципа каквото и да представлява той, е открил за себе си по-тясна идентификация с Проекта, отколкото с човешката раса. И точно това нещо ме кара да настръхвам.

— Дори да е така — каза Джон, — а аз почти не се съмнявам в това, за нас няма значение. Освен за теб и Марта, другите са пръснати из звездите. След няколко хиляди години няма да остане никой от нас, който да се тревожи особено нито за Принципа, нито за Земята. Ние сме хора със свободна воля, които отиват, където поискат, и правят, каквото поискат. Скитането по звездите, убеден съм в това, е само част от промяната, само началото. В следващите столетия расата ни ще развие и други способности, не знам какви ще са те, но знам, че ще се проявят.

— Може и да съм късоглед — призна Джейсън. — Твърде близо до Земята живея. Никога не съумях да разсъждавам като вас. Марта и аз ще сме си отишли отдавна, когато Проекта ще се развие до такова равнище, че да се превърне във фактор. Но индианците ще са тук и какво ще стане с тях? От всички нас те може да се окажат най-важният клон от човешката раса.

Джон се засмя.

— Индианците ще се справят много добре. От всички нас, те са развили най-солидна база. Живеят в хармония с природата. Станали са част от нея.

— Надявам се — каза Джейсън — да си прав.

Те седяха мълчаливо, огънят трепкаше в камината, а коминът издаваше звуци, сякаш въздишаше. Вятърът скубеше стрехите и в стихналия полумрак старата къща стенеше под тежестта на годините. Накрая Джон проговори:

— Искам да ми кажеш едно нещо. И то истината. Какво стана с онова извънземно?

— Тръгна си — отвърна Джейсън. — Отиде си у дома. Остана по-дълго, отколкото бе възнамерявало, защото трябваше да сподели нещо с някого, да благодари на някого. Всъщност на Дейвид, защото той му бил помогнал, но момчето не може да чуе и дума от това, което извънземното казва. Така че то дойде при мен.

— А ти каза ли на Дейвид? Предаде ли му благодарностите?

Джейсън поклати глава.

— Не, не още. Ако въобще някога му кажа. Не е готов за това. Може да го изплаша. Може да избяга отново. Казах на двама души — на теб и на Езекия.

Джон се намръщи.

— Разумно ли беше да казваш на Езекия?

— Дълго мислих, преди да се реша — каза Джейсън. — Накрая му казах. Струваше ми се… Е, добре, струваше ми се, че това е в неговата област. Той е толкова обременен от фантазиите и от самообвиненията си. Помислих си, че случаят може да му помогне. Да му даде нещо солидно, за което да размишлява, просто за разнообразие.

— Не точно това имах предвид — каза Джон, — когато те попитах. Тревожи ме въпросът за душата. Кажи ми честно, наистина ли мислиш, че е възможно този странен герой от Запада да е дал душа на извънземното?

— Така ми каза то.

— Не извънземното. Ти, ти какво мислиш?

— Понякога си мисля — отвърна Джейсън, — че душата е състояние на духа.

Езекия крачеше разтревожено нагоре-надолу из градината на манастира.

Невъзможно е, мислеше той, да е вярно това, което му каза Джейсън. Сигурно господин Джейсън не бе разбрал правилно. Той искаше извънземното да е все още тук, за да поговори с него, макар че господин Джейсън му бе казал, че дори и да е тук, не би могъл да разговаря с него. Няма начин един робот да разговаря с извънземно от този вид.

Нощта бе тиха, а звездите далечни. Откъм хълма се прокрадна зимен вятър. Студено е вече, помисли си Езекия и потрепера при неговия допир. Беше едновременно възмутен от себе си и малко изплашен. Не би трябвало да трепери на вятъра, защото не би могъл да го усети. Възможно ли бе да се превръща в човек? Възможно ли бе, в своето очовечаване, да усеща порива на вятъра? Повече се изплаши от факта, че може в заслепението си да се мисли за човек, отколкото от това, че би могъл да усети вятъра.

Гордост, помисли си той, гордост и суета. Дали някога ще се отърве от тях? И нека си признае — дали някога ще се отърве от съмненията си? В мига, в който си зададе този въпрос, той повече не можеше да се крие от онова, от което се бе крил досега, от мисълта, която се бе опитвал да избегне, като си мислеше за извънземното и за неговата душа.

Принципа!

— Не! — извика той с внезапен ужас — Не! Не може да бъде! Това не може да е истина! Дори самата мисъл е светотатство!

Че това е светотатство, напомни си той яростно, за него беше извън всяко съмнение.

Бог трябваше да си остане добрият, мил старец в човешки образ, с дългата, бяла, развята брада.