Избор на богове

10.

— В началото — започна Джон Уитни — аз бях безкрайно удивен. За всички нас, разбира се, беше чудесно, но мисля, че някак си аз се чувствах най-добре. Мисълта, че човек може да бъде свободен във вселената, че може да отиде, където си поиска, беше като някаква магия, непонятна за човешкия разум. А това, че можеше да го прави сам, без машини, без апаратура, само чрез своето тяло и ум, чрез силата, която носи в себе си и която нито едно човешко същество не бе познало преди, бе просто невероятно. Открих, че изпробвам тази сила, за да доказвам на себе си отново и отново, че мога наистина да го правя, че тази способност е постоянна и неизчерпаема, че може да бъде извикана чрез волята и че никога няма да бъде загубена, че принадлежи на човечеството по право, а не като специална компенсация, която може да бъде отнета всеки момент. Никога не си опитвал, Джейсън, нито ти, нито Марта, нали?

Джейсън поклати глава.

— Ние открихме нещо друго. Не толкова вълнуващо, може би, но по своему носещо дълбоко удовлетворение. Любов към земята и чувство за приемственост, усещане за наследственост и дори че си съществен фактор в тази наследственост, увереност, извираща от земята.

— Мисля, че те разбирам — каза Джон. — Това е нещо, което никога не съм имал, и подозирам, че точно тази липса ме тласкаше все по-нататък. Веднага щом вълнението от пътуването от звезда на звезда се поуталожеше. Макар че и сега едно новооткрито място може да ме развълнува — защото няма две, които да са съвсем еднакви. Това, което още ме изумява, е огромният спектър различия, които могат да съществуват, дори на онези планети, чиито основни характеристики, геоложки и исторически, са почти едни и същи.

— Но как издържа толкова дълго, Джон? Всичките тези години, без да се завърнеш у дома? Без да ни се обадиш. Срещал си други и те са ти казали, че ние сме още на Земята, че никога не сме я напускали.

— Мислех за това — каза Джон. — Много пъти си мислех да се върна да ви видя. Но щях да дойда с празни ръце, нямах какво да ви покажа след всичките тези години, прекарани в пътешествия. Не става дума за предмети, които сега знаем, че не са най-стойностното нещо. Но реално не бях научил нищо, не бях придобил никакво ново познание. Само разкази за местата, където съм бил, и толкова. Завръщането на блудния син…

— Не е съвсем така. Винаги сме те чакали. Чакахме години и все питахме за теб.

— Това, което не разбирам — намеси се Марта, — е защо не чухме и дума за теб. Каза, че си срещал други, аз разговарям през цялото време с нашите хора там и никой никога не спомена дори и дума за теб, нищо, свързано с теб. Ти просто се изгуби от погледа ни.

— Бях много далече, Марта. Много по-далече от всички останали. Пътувах непрестанно. Не ме питай защо. Понякога си задавах въпроси, но не намирах отговорите. Истинските отговори. Другите, които срещах съвсем случайно, двама-трима като мен, също не се спираха на едно място. Приличахме на деца, предполагам, озовали се на ново и удивително място, където има толкова много за гледане, че те, уплашени да не пропуснат нещо, бързат да видят всичко, повтаряйки си през цялото време, че веднага щом разгледат всичко, ще се върнат на единственото и най-хубаво място, може би знаейки, че това никога няма да стане, защото това прекрасно място в техните представи е винаги малко по-нататък. Те са обсебени от мисълта, че ако не продължават да пътуват, никога няма да го намерят. Осъзнавах какво правя и си давах сметка, че няма смисъл и затова се успокоявах, когато срещнах онези, другите, които бяха също като мен.

— Но в твоето пътуване е имало цел — каза Джейсън. — Дори и да не си я осъзнавал тогава, целта те е тласкала напред. Защото си намерил хората. Ако не бе отишъл толкова далече, предполагам, никога нямаше да ги откриеш.

— Така е. Но аз нямах усещането, че преследвам някаква цел. Просто попаднах на тях. Не знаех нищо за тях, нямах никаква представа къде са. Не ги търсех. Бях доловил някакъв Принцип и го преследвах.

— Принцип?

— Не знам как да ти го обясня, Джейсън. Нямам думи за това. Няма начин да изразя точно какво е, макар и да съм сигурен, че имам доста добра представа за какво става дума. Може би човекът никога няма да разбере какво точно е. Спомняш ли си, че спомена за някакво зло, идващо откъм центъра. Това зло е Принципа. Хората, които срещнах там далече, в откритото пространство, го бяха усетили и трябва по някакъв начин да са предали информацията. Но то не е точно зло; не е истинско зло. Почувствано, доловено, усетено отдалече, то носи полъха на злото, защото е толкова различно, толкова нечовешко, толкова индиферентно. Според човешките представи, е сляпо и безразсъдно, а изглежда сляпо и безразсъдно, защото в него няма нито емоция, нито мотив или цел, нито мисловен процес, който да съответства на човешкия ум. В сравнение с него паякът ни е кръвен брат и равен по разум с нас. То си седи там, но знае. Знае всичко, което трябва да се знае. И това познание се изразява в толкова непонятни за човека термини, че не бихме могли дори да се докоснем до същността и на най-простия от тях. То седи там и научава и превежда това, което знае, и преводът на това познание е толкова абстрактен и точен, че човек се свива и се отдръпва, тъй като не може да асимилира нещо толкова неоспоримо вярно, без ни най-малка опасност от грешка. Казах, че е нечовешко и може би точно способността му да бъде толкова непогрешимо, толкова абсолютно точно, го прави така нечовешко. Защото колкото и горди да сме със своя интелект и схващания, никой от нас не може да твърди със сигурност, че е прав във всеки пункт от информацията или интерпретацията и.

— Но ти каза, че си намерил хората и че те се връщат на Земята — каза Марта. — Можеш ли да ни кажеш повече за тях? Кога се завръщат…

— Скъпа моя — прекъсна я Джейсън меко, — мисля; че има още нещо, което Джон иска да ни съобщи, което трябва да ни съобщи, преди да ни разкаже за хората.

Джон стана от стола, на който седеше, отиде до замъгления от дъжда прозорец и погледна навън, после се върна и се обърна с лице към двамата, седнали на канапето.

— Джейсън е прав — каза той. — Има още нещо, което трябва да ви кажа. Отдавна искам да го кажа на някого, да го споделя с някого. Може и да греша. От толкова време мисля за него, че започвам да се обърквам в разсъжденията си. Бих искал вие двамата да ме чуете и да ми кажете какво мислите.

Той отново седна на стола.

— Ще се опитам да ви го представя колкото е възможно по-обективно. Вие разбирате, че аз никога не съм виждал това нещо, този Принцип, както наричам първоизточника, центъра. Може и дори да не съм стигнал до него. Но бях достатъчно близо, за да разбера, че той съществува, и да усетя, колкото е възможно въобще човек да усети, що за феномен е това. Разбира се, не да го разбера, не дори да се опитам да го разбера, защото съзнавам, че съм прекалено нищожен за това. А то наранява най-много — съзнанието колко си слаб и незначителен, и не само ти самият, а цялото човечество. Нещо, което свежда човешката раса до статуса на микроб, дори и под този статус. Инстинктивно схващаш, че като човешко същество си извън неговото полезрение, въпреки някои доказателства или аз поне ги тълкувам като доказателства, които показват, че то може и всъщност забелязва присъствието на човечеството.

Приближих се толкова, колкото разумът ми можеше да понесе. Но се изплаших от него. Не знам какво друго почувствах. Умът ми започна да се замъглява. Може би съм се приближил прекалено близо. Но аз трябваше да знам! Трябваше да съм сигурен и сега съм сигурен. То е там и то наблюдава, то знае и ако се наложи, може да действа, макар и да съм склонен да мисля, че няма да избързва… — Да действа? Как? — попита Джейсън. — Не знам. Всичко това е само впечатление. Интелектуална импресия. Нищо визуално. Нищо чуто или видяно от мен. И именно фактът, че е интелектуална импресия, го прави толкова трудно за описание. Нима можем да опишем реакциите на човешкия разум? Или емоционалното им въздействие върху нас?

— Ние получихме съобщението — обърна се Джейсън към Марта. — Ти го получи от някого. Помниш ли кой беше, кой може да е стигнал толкова далече, колкото или почти колкото Джон…

— Не е нужно да са стигнали толкова близо като мен — каза Джон. — Може да са го усетили доста отдалече. Аз нарочно се опитах да се добера по-близо.

— Не помня кой беше — отвърна Марта. — Двама-трима души ми споменаха за него. Сигурна съм, че беше информация от втора ръка. А може би от десета или дванадесета. Нещо, което се предава от един на друг и минава през много хора. Просто се говореше, че там някъде съществува злото, някъде близо до центъра на галактиката. Този някой е бил там и се сблъскал с него. Но никакъв намек, че се е опитал да проучи нещата. Вероятно, от страх да разследва.

— Това последното сигурно е вярно — кимна Джон. — Аз много се страхувах.

— Ти го наричаш Принцип — погледна го Джейсън. — Смешно название. Защо Принцип?

— Така ми хрумна, когато бях до него — отвърна Джон, — Не ми го е казало самото то. То въобще не влиза в контакт. Може и дори да не ме е забелязало, да не знае, че съществувам. Един малък микроб, който пълзи към него…

— Но Принцип? То е нещо, създание, обект. Странно е да се дава такова наименование на създание или обект. Трябва да е имало някаква причина.

— Не съм сигурен, Джейсън, дали е създание или обект. То просто е нещо. Може би, маса от интелект. И каква форма приема една маса интелект? На какво прилича? Дали изобщо може да се види? Облак ли е, вихър от флуиди или трилиони микроскопични прашинки, танцуващи като мъглявина в сиянието на някое от централните слънца? А причината да го наричам Принцип? Не мога наистина да ти кажа. Няма логика в това, нито причина, която да изтъкна. Просто почувствах, че това е основният принцип на вселената, демиургът, мозъчният център, нещото, което споява вселената и я поддържа в движение, силата, която кара електроните да следват орбитите си около ядрата, която кара галактиките да се въртят около центъра си, която крепи всемирния порядък.

— Можеш ли да уточниш разположението му? — попита Джейсън.

Джон поклати глава.

— Няма начин. Никакви координати. Изглежда, усещането за Принципа е навсякъде. Струи отвсякъде. Обгръща те. Заглушава те и те поглъща. Губиш чувството си за посока. И във всеки друг случай щеше да е трудно, защото има толкова много слънца и толкова много планети. Наблъскани във вселената. Слънца, отдалечени едно от друго на светлинни години. Гаснещи, повечето от тях, а планетите — мъртви. Някои с останки и руини от онова, което някога трябва да са били велики цивилизации…

— Може да е било една от тези цивилизации…

— Може би — съгласи се Джон. — Така си мислех и аз в началото. Че една от древните цивилизации е успяла да оцелее и че нейният интелект се е развил в принцип за вселената, в първоизточник. Но после започнах да се съмнявам. Защото за това е нужно много повече време, убеден съм, отколкото трае животът на една галактика. Не знам как да ти го обясня, откъде да започна, от абсолютната сила на този интелект или от неговата абстрактност. Не просто от неговата различност. Из цялото космическо пространство се срещат какви ли не форми на интелект, които са толкова различни, че тези разлики ги правят абсолютно чужди. Но не по начина, по който Принципът е чужд. И тази ужасяваща негова индиферентност намеква за друг произход, не от галактиката, а от времето отпреди съществуването на галактиката, от време и място толкова различни от галактиката, че изглеждат немислими. Предполагам, сте запознати с теорията за устойчивото състояние на вселената?

— Да, разбира се — кимна Джейсън. — Вселената няма начало и край. Тя е в състояние на непрекъснато сътворяване, образувайки нови материи, създавайки нови галактики на мястото на старите, които умират. Но преди изчезването на хората, космолозите твърдяха, че тази теория е несъстоятелна.

— Знам това — каза Джон. — Но все пак съществуваше надежда — може да се нарече надежда, защото имаше хора с определени философски разбирания, които упорито се придържаха към концепцията за устойчивото състояние. Тя беше толкова величествена и вдъхваща благоговение, че не желаеха да се откажат от нея. Те казваха: да предположим, че вселената е далеч по-голяма, отколкото изглежда, че това, което виждаме, е само локален сегмент, едно малко мехурче върху повърхността на тази голяма вселена, преминаваща през фаза, която я прави да изглежда не устойчива, а развиваща се.

— И мислиш, че са били прави?

— Мисля, че биха могли да имат право. Устойчивото състояние би дало на Принципа времето, което му трябва, за да се прояви. Преди да се е проявил, вселената сигурно е била хаотична. Принципа може да е бил инженерната сила, която е въвела строг ред в нея.

— Вярваш ли във всичко това?

— Да, вярвам. Имах време да мисля върху него, съпоставих нещата и всичко така добре съвпадна, че вече не изпитвам никакви съмнения. Нямам обаче и най-малко доказателство. Не разполагам с убедителна информация. Но тази мисъл се е загнездила в главата ми и не мога да се освободя от нея. Опитвам се да си напомням, че идеята за Принципа или някои негови аспекти може да ми е внушена, да ми е втълпена. Повтарям си го непрекъснато, защото това е единственият начин да я проумея. И все пак знам, че трябва някъде да съм сгрешил, защото съм сигурен, че Принципа не забеляза въобще моето съществуване. Не даде никакъв признак, че ме е забелязал.

— Казваш, че си бил близо до него.

— Да, докъдето се осмелих да стигна. През цялото време бях много уплашен. Не издържах и избягах.

— Някъде по пътя ти си открил хората. Така че е имало смисъл в края на краищата. Никога нямаше да ги откриеш, ако не бе тръгнал да изследваш това нещо, което наричаш Принцип.

— Джейсън — намеси се Марта, — не изглеждаш много впечатлен. Какво ти става? Ето, брат ти се е върнал, а ти…

— Съжалявам — каза Джейсън. — Струва ми се, че все още не разбирам всичко. Твърде голямо нещо е, за да го разбера. Може би съм дълбоко ужасен и това, че го наричам „нещо“, е просто защитен механизъм, с който се опитвам да го държа далеч от мен.

— И аз реагирах по същия начин — призна Джон. — В началото. Но скоро го преодолях. Е, да, никога нямаше да открия хората, ако не бях търсил Принципа. Невероятен късмет имах. Защото бях тръгнал да се връщам и се прехвърлях от планета на планета, но не по същия път, по който бях навлязъл. Както предполагам, знаете, че трябва да си изключително предпазлив, когато избираш планетите по пътя си. Можеш да ги усетиш и да избереш онези, които ти се струват най-подходящи. Има много признаци, които ти помагат доста добре в избора, но винаги съществува възможност дадена планета да притежава характеристики, които не си могъл да доловиш, или пък да и липсва нещо, което си смятал за даденост. Затова се налага да имаш алтернатива, така че, ако не ти потръгне с планетата, която си избрал, да можеш да се прехвърлиш на друга по най-бързия начин. Добре, че имах алтернатива, защото попаднах на планета, която, макар и не мъртва, не беше подходяща, тъй че завих бързо към друга, където всъщност открих хората. Тя се намираше близо до Принципа и аз се питах как устояват, как могат да живеят толкова близо до него и напълно да го пренебрегват или да се правят, че го пренебрегват. Помислих си, разбира се, че са свикнали с него, макар че не изглеждаше да е нещо, с което човек е готов да свикне. Едва след известно време разбрах, че те не осъзнават съществуването му. Те не бяха развили парапсихични способности като мен и не долавяха присъствието му. Нямаха дори и представа, че може да съществува такова нещо. Бях късметлия. Материализирах се на открито поле. „Материализирам се“ не е думата, разбира се. Нямаме термин за това. Безумие е човек да може да върши разни неща, а да няма думи за тях. Случвало ли ти се е, Джейсън, да разбереш дали някой наистина си представя какво точно става, когато ние се придвижваме из звездното пространство?

— Не, не ми се е случвало — отвърна Джейсън. — Не мисля, че знам. Може Марта да знае по-добре от мен. Тя непрекъснато провежда разговори със звездите и получава всички новини.

— Имаше и такива, които се опитваха да разберат — каза Марта. — Не стигнаха доникъде. Така беше в началото. Но мисля, че никой вече не си прави труд да разбере. Просто приемат факта. Не си задават въпроса как или защо става така.

— Може би така е по-добре — каза Джон. — Но такава, каквато беше ситуацията, можеше и да се объркам. Можех да пристигна в място, което гъмжи от хора, и някой да ме види да се появявам от нищото или аз, виждайки толкова човеци за първи път от векове, или пък разпознавайки ги като хората, които са били изчезнали от Земята, можех да се хвърля в ръцете им, въодушевен, че съм ги открил най-после, макар и да не съм ги търсил. Това обаче бе последното нещо, за което мислех.

Озовах се на открито поле и на известно разстояние видях хора — фермери, работещи с големи моторни селскостопански машини. И когато видях това, разбрах, че ако те са хора, те не могат да са от нашия вид, защото ние нямаме нищо общо с каквито и да е механизирани машини от хилядолетия. Хрумна ми, че ако съществата са наистина хора, те може да са онези, които бяха изчезнали от Земята. Коленете ми се разтрепераха при тази мисъл и бях обзет от голямо въодушевление. Въпреки че, казах си аз, това е невероятно и единствената друга алтернатива е да съм попаднал на раса от хуманоидни същества. Но и това бе невероятно, защото никой никъде в галактиката не бе открил друга човешка раса. Или пък бяха открили? Бях се отдалечил толкова много, че информацията ми бе остаряла.

— Никой не е открил такава — каза Марта. — Бяха открити много други създания, но не и хуманоиди.

— Съществуваше и фактът, разбира се, че те разполагаха с машини. И това, казах си аз, правеше възможността още по-невероятна. Защото ние открихме нови технологични раси, някои, от които с толкова странни технологии, че в много случаи ни беше трудно да схванем принципа им на действие и предназначението им. Да откриеш друга хуманоидна раса с машинна технология, ми изглеждаше абсурдно. Единственият отговор можеше да бъде, че това са хора. Щом разбрах това, станах по-предпазлив. Може и да сме от една кръв, но между нас имаше пет хиляди години и тези пет хиляди години, повтарях си аз, може да са ги направили толкова чужди, колкото и всички останали, които откривахме в космоса. А бяхме научили, ако не друго, то поне това, че първият контакт с извънземни трябва да се осъществява много внимателно. Няма да ви разказвам сега всичко, което се случи. По-късно, може би. Но си мисля, че се справих много добре. Макар и да предполагам, че беше повече късмет. Когато се приближих към фермерите, взеха ме за странстващ учен от някоя от трите планети, които човешката раса обитава — не съвсем наред с главата, занимаващ се с неща, с които нормалният човек мисли, че не си струва да се занимава. Веднъж понесен от течението, аз тръгнах с тях. Тази версия прикри много от неволните ми грешки. Те не изглеждаха нищо повече от ексцентричност. Мисля, че дрехите и езика ми ги накараха да ме вземат за скитник. За щастие, говореха на английски, макар и значително по-променен от езика, който ние говорим. Представям си, че ако се върнем пет хиляди години назад на старата Земя, езикът ни, какъвто е сега, няма да е лесно разбираем за тогавашните хора. Времето и променените условия, небрежността в изказа могат да видоизменят много изговаряните думи. Под прикритието на налудничав учен можех да се движа наоколо достатъчно свободно и да разбера какво става, да науча какво общество бяха развили, както и някои от техните дългосрочни планове.

— И то не се оказа толкова приятно, нали? — попита Джейсън.

Джон му хвърли стреснат поглед.

— Как разбра?

— Каза, че те още имат машинни технологии. Мисля, че това може да е ключът. Допускам, че веднъж разпределени, те са продължили да живеят по същия начин, по който са живели преди да бъдат изселени от Земята. И ако това е така, картината няма да е много приятна.

— Прав си — съгласи се Джон. — Не е отнело много време да бъдат разпределени, както казваш ти. Само няколко години след като за миг се намерили на друга или по-скоро на други планети в неизвестна част от космоса, те се ориентирали, организирали се и продължили да живеят по същия начин, както и дотогава. Те трябвало да започнат от нулата, но притежавали технологични познания и разполагали с девствени планети с недокоснати суровини и много бързо се справили. И не само това, имали същите очаквания, същата продължителност на живота като нас. Много от тях измрели в първите няколко години, докато се борели да се адаптират, но все пак останали достатъчно, а между тях имало хора с всякакви умения, нужни за развитието на нови технологии. Представяте ли си какво може да се случи, ако талантлив, опитен инженер или ерудиран, с неизчерпаема фантазия учен живее векове? Обществото вече не губи нужните умения със смъртта, както е било преди. Гениите не умират, а продължават да творят; инженерите не планират и не строят само няколко години, след което умират или се пенсионират, а продължават да чертаят планове и да строят. Човек, който владее теорията, разполага с толкова векове, колкото му трябват, за да развие напълно потенциала и и запазва жизнеността, която му е нужна, за да я внедри. Това има и много недостатъци, разбира се. Присъствието на хора на зряла възраст, с широк опит и ключова позиция започва да упражнява задържащо влияние върху по-младите поколения и да насажда консерватизъм, сляп за нови идеи, който накрая спира целия прогрес. Хората проявиха безпогрешен усет за тази опасност и вградиха балансиращи механизми в структурата на обществото.

— Успя ли да си изградиш някаква представа за тяхното време? Кога са започнали отново и как са се развивали?

— Най-обща. Нищо определено, разбира се. Но да речем сто години, за да се установят като жизнеспособно общество, вероятно, триста години, за да достигнат технологичното равнище, което са имали тук, на Земята. И така построили основата на това, което имаха, но с предимството да се отърват от старите воденични камъни, които им тежали на врата. Те започнали от нулата и затова нямало нужда да се борят с деградацията, която им тежала на Земята. Доста преди да изминат хиляда години, общностите, живеещи на трите отделни планети — всички на по-малко от една светлинна година една от друга — научили за останалите. Много скоро били създадени космически кораби и човешката раса отново се обединила. Физическият контакт и търговията позволили да се обединят технологичните им постижения, тъй като през хилядолетията, когато били разделени, всяка общност развила свои технологии с малки различия, поради търсения в различни посоки. Освен това, разполагали с ресурсите на трите планети, а не само на една, което сигурно е било значително предимство. Това, което последвало, било сливането на трите отделни култури в нещо като свръхкултура с общи корени.

— Никога ли не са развили парапсихически способности? Няма ли поне зачатъци на такива?

Джон поклати глава.

— Те са толкова слепи за тях, както и по-рано. Не е само поради липса на време, за да се развият, защото сега всички те разполагат с толкова време, с колкото разполагаме и ние. А защото трябва да се породи нужда от нов, различен поглед, да се премахне натиска, който определен вид технология оказва не само върху расата, а и върху всяко човешко същество.

— И какъв вид технология са развили?

— За теб и мен — каза Джон, — тя е примитивна. Те не са постигнали нищо принципно ново, но виждайки в нея осъществени целите, които са преследвали, сигурно им е изглеждала велико постижение. Във всеки случай, достойно за уважение. За тях тя представлявала свободата, свободата да се издигнеш над и отвъд природата, за чието овладяване водели битка. За нас такава технология би била пагубна.

— Но те трябва да са извлекли поука от миналото — замеси се Марта. — Прехвърлянето им от Земята е било достатъчно скорошно, за да го помнят. Трябва да са съхранили записи. Вероятно са се питали през всичките тези години какво се е случило със Земята и къде се намира тя.

— Записи, да — кимна Джон. — Но по-скоро митове, тъй като изминали доста години, преди някой да започне да записва всичко на хартия, а за това време случилото се вече потънало в забрава и най-вероятно нямало и двама души, които да имат еднаква представа за него. Но те продължавали да мислят за това. Преселението завинаги останало в паметта им. Опитали се да обяснят събитията и формулирали някои оригинални теории, но отново не постигнали съгласие и не се обединили около една от тях. Мъглявостта на всичко може и да ни се струва трудно разбираема, защото ти водиш своите записки, Джейсън, онези, които Дядо е започнал. Предполагам, че продължаваш делото му.

— От време на време — потвърди Джейсън. — Но често няма за какво да пиша.

— Нашите записки — каза Джон — са правени с ясно съзнание, спокойно. Ние не сме преживели катаклизми. Просто бяхме оставени на Земята. Но за другите случилото се беше дълбока промяна. Трудно е да си представим как са се разиграли събитията. Да бъдеш на родната Земя и в следващия миг да те стоварят на друга планета, която, разбира се, е почти същата като Земята, но в много отношения е и напълно различна. Да те стоварят там без храна, без принадлежности, без подслон. Да се окажеш внезапно пионер, и то при най-противоречиви обстоятелства. Били са уплашени и объркани и, още по-лошо, напълно смаяни. Човек има голяма нужда да си обясни какво му се е случило и защо му се е случило, а те няма как да стигнат до някакво обяснение. Сякаш им е била направена магия — много подла и безсърдечна магия. Удивителното е, че въобще някой е оцелял. Много от тях не издържали. И до ден днешен те не знаят защо или как е станало. Но аз мисля, че знам защо, знам причината.

— Имаш предвид Принципа?

— Идеята може да е само фантазия — каза Джон. — Може би стигнах до нея, защото като че ли няма друго обяснение. Ако хората притежаваха парапсихични способности и знаеха, каквото аз знам, т.е., че Принципа съществува, не се съмнявам, че щяха да стигнат до същата идея. Което не означава, че съм прав. Казах, че Принципа не ме забеляза. Не съм сигурен, че би благоволил да забележи което и да е човешко същество — все едно човекът да забележи един микроб. Макар че той може да притежава способността да се фокусира върху много фини усещания и за него да не съществуват никакви ограничения. Във всеки случай обаче, по-вероятно би било да обърне внимание на маса човешки същества, маса от каквито и да са същества, привлечен по-скоро от обществената структура и интелектуалната тенденция, отколкото от самата масовост. Мисля си, че всяка ситуация би трябвало да е уникална, за да привлече вниманието му, а от това, което ние бяхме открили тогава в галактиката, аз съм склонен да мисля, че човечеството отпреди пет хилядолетия, в пълния разцвет на технологичното си развитие и с материалистичния си подход, трябва да е изглеждало уникално. Принципа може да ни е изучавал известно време и да се е озадачавал от напредъка ни, може би малко загрижен от възможността, че с времето бихме могли да нарушим подредеността и прецизността на вселената — нещо, което той едва ли би позволил. Мисля, че той прави с нас точно онова, което хората в онези времена биха направили, ако бяха открили нов вирус, който може да се окаже опасен. Щяха да поставят този вирус в посевни епруветки и да го подложат на много тестове, за да разберат как ще реагира той при различни обстоятелства. Принципа посяга, сграбчва човечеството и го стоварва на три планети и след това го подлага на наблюдение, питайки се навярно, дали ще има отклонения и дали видът се развива правилно. До това време той трябва да е разбрал, че видът се развива според очакванията. Културите на трите планети се различавали наистина, но дори в техните различия и трите били технологични и с материалистична насоченост, и веднъж забелязали се една друга, те не се поколебали да се обединят, за да създадат една свръхкултура, също толкова материалистична и технологична.

— Не знам защо — погледна го Джейсън, — но когато говориш за хората, имам чувството, че описваш по-скоро чудовищна чужда раса, отколкото човечеството. Без да съм наясно с детайлите, звучи ми доста плашещо.

— За мен те наистина са заплаха — каза Джон. — Вероятно, не поради някакъв определен аспект на тяхната култура, защото някои от тези аспекти са много приятни, а поради усещането за непреодолимата арогантност, която излъчват. Не толкова силата, въпреки че силата е факт, а поради неприкритата арогантност на вида, който гледа на всичко като на своя собственост, която има право да манипулира и потребява.

— И все пак — възрази Марта, — те са като нас. Ние, които останахме, се интересувахме за тях, тревожехме се, чудейки се какво ли им се е случило, страхувахме се за тях. Би трябвало да сме щастливи, че сме ги открили и че са се справили толкова добре.

— Предполагам, че така би трябвало да бъде — каза Джейсън, — но някак си не мога да се зарадвам. Ако си стояха там, където са, щях да се чувствам, предполагам, по-различно. Но Джон каза, че те се готвят да се завърнат на Земята. Не можем да ги пуснем тук. Представяш ли си какво може да означава това? Какво ще причинят на Земята, а и на нас?

— Може би и ние трябва да заминем — каза Марта.

— Не можем да направим това — отсече Джейсън. — Земята е част от нас. И не само от мен или от теб, а и от другите. Земята е връзката, котвата. Тя ни държи заедно, всички нас, дори тези, които никога не са били на Земята.

— Защо е трябвало да се приберат отново на Земята? — попита Марта. — Как са могли те, загубени между звездите, да открият местонахождението и?

— Не знам — отвърна Джон. — Но те са интелигентни. Твърде интелигентни, сигурен съм. Постиженията им в астрономията и другите науки превъзхождат всичко, за което човекът на Земята е дръзвал някога да мечтае. По някакъв начин те са успели да проучат основно звездите, докато открият и идентифицират старото слънце на своята прародина. А имат и корабите, с които да достигнат дотук. Ходили са на много други, съседни слънчеви системи, проучвали са ги, изследвали са ги.

— Ще им е нужно известно време, за да стигнат дотук — каза Джейсън. — Разполагаме с малко време да измислим какво да правим.

Джон поклати глава.

— Не и с техните кораби, които развиват скорост, много пъти по-голяма от тази на светлината. Разузнавателният им кораб беше от една година на път, когато разбрах за всичко това. Той може да пристигне тук всеки момент.