Избор на богове

30.

(Откъс от хрониката, 23 август 5152 г.)

…Когато един човек остарява (а аз остарявам), изглежда като че ли той изкачва планина и оставя другите зад гърба си, макар да подозирам, че ако спре и се замисли над това, ще разбере, че всъщност той е изоставеният. В моя случай ситуацията не е точно такава, защото аз и другите бяхме изоставени преди три хиляди години. Но в нормалната човешка общност, каквато бяхме преди изчезването на хората, старците се чувстваха изоставяни. Старите им приятели умираха, местеха се или просто заминаваха, толкова тихо и незабелязано, подобно на сухи листа, отнесени от вятъра, че не липсваха никому до онзи момент, в който откриваха с известна тъга и удивление, че не могат да ги намерят никъде, че от дълго време вече ги няма. Той (старият човек) може да пита някого къде са отишли или какво им се е случило, ала когато не получи отговор, ще спре да пита повече. Защото възрастните в действителност не обръщат внимание на тези неща. По един странен начин те остават затворени в себе си. Нуждаят се от прекалено малко и се интересуват прекалено малко. Изкачват планината, която никой друг не вижда, и докато се изкачват, ценните неща, на които са държали през целия си живот, започват да губят значение за тях. Докато се катерят все по-високо и по-високо, раницата на гърба им се изпразва, но сигурно не става по-лека откогато и да било и те откриват развеселени, че малкото останало в нея са тъкмо онези незаменими неща, които са събирали през целия си живот. Когато разсъждават за това, те много се изненадват, че на възрастните се пада да отсяват плявата, която са мъкнали цял живот, уверени, че е някаква ценност. Когато достигнат до върха на планината, те откриват, че виждат по-далеч и по-ясно, отколкото преди. И ако до това време не са изгубили чувствителността си, започват да се окайват, че е трябвало да стигнат до края на живота си, преди да прогледнат — способност, от която на тази възраст малко се нуждаят, но която в по-младите години е можела да им бъде изключително полезна.

Докато седя тук и си мисля за това, аз осъзнавам, че в тази идея няма толкова въображение, както би могло да се стори на някой в по-млада възраст. Струва ми се, че и сега мога да виждам по-надалеч и с по-голяма яснота, макар вероятно не чак толкова далеч, нито чак толкова ясно, както ще бъде, когато краят ми приближи.

След изчезването на хората ние поехме различен път от онзи, който човекът бе следвал през хилядолетията. Всъщност, бяхме принудени да поемем по друг път. Не можехме повече да продължаваме както дотогава. Старият свят с трясък се срина около нас и от него остана много малко. В началото мислехме, че сме загубени и наистина бяхме, ако под загуба разбираме загубата на една култура, която толкова усърдно бяхме изграждали. И все пак с времето ние осъзнахме, че тази загуба не е чак толкова голяма — и може би беше за добро. Защото това бе загуба на неща, без които наистина се чувстваме по-добре. Вместо да загубим, ние спечелихме шанс за втори старт. Трябва да призная, че съм малко объркан от това, което направихме при този втори старт, или по-скоро, от това, което вторият старт направи от нас. Защото, наистина, то не бе плод на нашите съзнателни усилия. То просто се случи, не на мен, разбира се, а на другите. Подозирам, че бях твърде стар, твърде незначителен в предходния си живот, за да се случи и на мен. Останах встрани не защото особено много ми се искаше, а защото нямах избор.

По-важният аспект на тази ситуация, според мен, е, че това пътуване до звездите и разговорите из галактиката (Марта прекарва по-голямата част от следобедите си в сладки приказки, преодолявайки светлинни години) е само начало. Може да се окаже, че звездните пътешествия и телепатията са наистина само началото на това, което ни очаква. Те може би са първите лесни стъпки, както оформянето на каменната брадва е било първата крачка към висшите технологии, които по-късно бяха създадени.

Коя е следващата стъпка, питам се аз и не мога да си отговоря. Изглежда като че ли в тези неща няма логика и причината е, че сме прекалено невежи, за да разберем какво влекат след себе си. Праисторическият човек, който започнал да обработва кремъци, нямал представа, когато за първи път ударил по повърхността на камъка, защо каменният блок се разцепва по точно определен начин. Той знаел как да го направи, но не знаел защо става така и, предполагам, не е губил много време, за да си го изясни. Но както разцепването на кремъка става понятно за хората от по-късните епохи, така и механизмът на парапсихичните способности ще стане понятен за хората едва след хилядолетия.

Както стоят нещата сега, мога само да размишлявам върху това. Размишлението е безплодно усилие, съзнавам го, но не мога да се въздържа. Застанал на моя планински връх, аз напрягам очи, за да прозра в бъдещето. Дали ще дойде време, когато, навярно, една раса от богоподобни хора ще може да влияе върху самия строеж на вселената? Ще могат ли да пренареждат атомите, подчинявайки структурата и енергията им само със силата на разума? Дали ще могат да спасят една звезда, придвижвайки я непосредствено в началната и фаза от нейната собствена еволюция, като направят възможно нормалното и и стабилно съществуване? Дали ще могат да проектират планета, превръщайки я от безполезен къс материя в люлка на живот? Дали ще могат да променят генетиката на живите организми само със силата на разума, премоделирайки ги в по-значими и по-съвършени форми на живот? А може би най-важното е дали ще могат да освободят разума на различните проявления на космически интелект от веригите и ограниченията, които мъкне от незапомнени времена в хода на еволюционния цикъл, за да стане по-благоразумен и по-състрадателен?

Приятно е да се мечтае и, разбира се, има надежда човекът да се прояви накрая като фактор в установяването на по-голям порядък във вселената. Но не виждам пътя, по който ще стигнем до това време. Мога да видя началото и да мечтая за желания край, но това, което е между тях, ми убягва. Преди да се стигне дотам, е необходимо да се извърви дълъг път на развитие. Именно законите на това развитие не мога да установя. Разбира се, трябва не само да опознаем, но и да разберем вселената, преди да започнем да и влияем. До способността ни да и въздействаме трябва да ни изведе път, за който нямаме карта. Всичко, по необходимост, става бавно. Трябва да изминем този непознат път стъпка по стъпка. Трябва да израснем качествено и да придобием способност да караме нещата да се случват без помощта на примитивни механични приспособления, а това развитие няма да бъде бързо.

В далечна перспектива, от „планината“ на моята възраст като че ли виждам край, точка, отвъд която не можем или може би няма да поискаме да отидем. Отвъд която, може би, няма да дръзнем да отидем. Но си мисля, че крах, какъвто преживяха технологиите, вече няма да има, ако не настъпи ден, в който някой не се намеси и не прекрати това тук, което става на тази планета. Оставен сам на себе си, човек не би сложил точка. Човек винаги трябва да прави следващата крачка и да открива едва след като я е направил, че тя не е последна. Днес мога да си представя бъдещето само дотам, защото не разполагам с данни да разпростра въображението си отвъд определена точка. Но когато човекът достигне тази точка, където моето въображение е безсилно, той ще разполага с информацията, която ще му позволи да измести тази точка далеч в бъдещето. Няма да има спиране. Ако човекът упорства докрай, няма да бъде спрян. Въпросът според мен е, не дали той ще упорства, а дали има право на това. Потръпвам, когато си представя човека, онова праисторическо чудовище, как продължава да съществува във време и свят, в които не му е мястото…