Избор на богове

16.

Вечерна звезда седеше във вътрешния двор, когато младият мъж с бинокъла и огърлицата от мечи нокти се появи, изкачвайки се по пътеката откъм манастира. Когато спря пред нея, той каза колебливо:

— Ти си тук, за да четеш книгите. Това е правилната дума, нали? Да четеш?

Имаше бяла превръзка на бузата.

— Тази е думата — каза тя. — Няма ли да седнеш? Как се чувстваш?

— Много добре — отговори той. — Роботите се погрижиха за мен.

— Е, добре, седни — подкани го тя. — Или си се запътил другаде?

— Нямам къде другаде да отида — каза той. — А и не искам.

Той седна на стола до нея и положи лъка си върху каменните плочи.

— Исках да те питам за дърветата, които свирят. Знаеш за тях. Вчера разговаря със стария дъб…

— Нали ми обеща никога да не го споменаваш. Ти ми обеща! — сърдито го изгледа тя.

— Съжалявам, но никога не съм срещал човек, който може да говори с дърветата. А и никога не съм чувал за дървета, които могат да изпълняват музика.

— Какво общо има между двете?

— Нещо не беше наред с дърветата снощи. Помислих си, че си го забелязала. Мисля, че им сторих нещо.

— Сигурно се шегуваш! Кой може да им направи нещо? Всичко беше наред. Свириха великолепно.

— Долових страдание. Може би някои от тях са болни. Те не свиреха толкова добре, колкото биха могли. Аз сторих нещо и на мечките. Особено на онази, последната. Може би и на всички зверове.

— Каза ми, че ги убиваш и вземаш по един нокът от всяка, за да го прибавиш към огърлицата. Начин да броиш, каза ти. Но ако ме питаш, това е начин да се възгордееш.

Тя се изплаши, че той може да се разсърди, но мъжът само изглеждаше малко озадачен.

— През цялото време си мисля — продължи той, — че причината е в лъка. Че ги убивам, защото мога да стрелям с лък толкова добре и защото стрелите ми са толкова остри. Ами ако причината съвсем не е в лъка, в стрелите или в моето умение, а в нещо напълно различно?

— Какво значение има? Ти ги убиваш, нали?

— Разбира се, че ги убивам, но…

— Казвам се Вечерна звезда — каза тя. — А ти досега не си ми казал твоето име.

— Дейвид Хънт.

— И така, Дейвид Хънт, разкажи ми за себе си.

— Няма много за разказване.

— Трябва да има. Нали имаш близки, дом? Убедена съм, че идваш отнякъде.

— Дом. Да, може и така да се нарече. Макар че постоянно сме в движение. Вечно бягаме и напускаме…

— Бягате? От какво бягате?

— От Черния скитник. Виждам, че не си чувала за него. Наистина, не си ли чувала нищо?

Тя поклати глава.

— Някакво същество — каза той, — Прилича на човек, но не съвсем. Двукрако. Може би единствено по това си прилича с човека. Не са го виждали през деня. Броди нощем. Изправя се на билото на планината и силуетът му се очертава на фона на небето. За първи път са го видели в нощта, когато всички хора изчезнаха — всички, освен нас. О, не се изразявам правилно, всички без нас и хората тук, и онези в равнините. Аз съм първият от нашите хора, който научава, че има и други.

— Изглежда си убеден, че има Черен скитник. Сигурен ли си в това? Сигурен ли си, че наистина има някакъв Черен скитник, или само си въобразяваш? Моите хора също си въобразяваха някога разни неща, за които сега знаем, че просто не са истина. Наранявал ли е някой от вас?

Той се намръщи, опитвайки се да си спомни.

— Не доколкото знам. Не е наранявал никого. Само си стоял там. Видът му е ужасяващ. Нащрек сме през цялото време и щом го видим, бягаме на друго място.

— Никога ли не се опитахте да го проследите?

— Не.

— Помислих си, че може би, затова си дошъл тук. Проследил си го, за да го убиеш. Такъв велик ловец като теб, който може да убива мечки…

— Подиграваш ми се — каза той, но без признаци на гняв.

— Може би — рече тя, — Ти толкова се гордееш, че си убивал мечки. Никой от моите хора не е убил толкова много мечки.

— Съмнявам се, че Скитника може да бъде убит със стрели. Вероятно не може изобщо да бъде убит.

— Може би не съществува никакъв Скитник — каза момичето. — Хрумвало ли ти е някога това? Сигурно, ако имаше такъв, щяхме да сме го видели или поне да сме чули за него. Моите хора ловуват далеч на запад към планините и все щяха да чуят нещо. А през всичките тези години дори не сме чули за вас. Странно… От векове хората от тази къща издирват други оцелели, проверявайки всеки слух.

— Така правели и моите хора в първите години. Разказвали са ми за това, но, разбира се, тогава аз още не съм бил роден. В живота ми е имало само двадесет лета.

— Ние сме почти на една и съща възраст! Аз съм само на деветнадесет.

— Между нас има много малко млади хора — каза Дейвид Хънт. — А и иначе не сме много, живеем заедно и сме постоянно в движение…

— Учудва ме — промълви Вечерна звезда, — че сте толкова малко. Ако сте като нас, значи живеете много дълго и не боледувате. От едно малко племе в началото, моите хора вече наброяват няколко хиляди. От няколко души в тази къща, сега има хиляди по звездите. Би трябвало и вие да сте хиляди. Би трябвало да сте силни и многобройни…

— Можеше да сме повече — каза той, — но нали вечно пътуваме.

— Но ти ми каза…

— Не на звездите, като тукашните. А отвъд Голямата вода. Някаква лудост тласка нашите хора натам. Строят салове и се отправят на запад, към залязващото слънце. Така е от много лета. Не знам защо. Никой не говори за това.

— Може би бягат от Скитника.

— Не съм убеден. Не мисля, че тези, които заминават, знаят защо го правят и дори че го правят, когато ги обхване лудостта.

— Леминги — продума замислено Вечерна звезда.

— Какво са това леминги?

— Малки животинки. Гризачи. Четох за тях веднъж.

— Какво общо имат лемингите с нас?

— Не знам със сигурност.

— Аз избягах — продължи той. — Аз и старият Джоуз. И двамата се страхувахме от водата, от нейната безбрежност. Не искахме да тръгнем, ако малкото останали хора го направеха. Казахме си, че ако избягаме, лудостта може и да ни отмине. Джоуз видя Скитника на два пъти, след като избягахме, и ние пак започнахме да бягаме от него, много бързо и много далеч.

— Когато Джоуз видя Скитника, ти…

— Не. Никога не съм го виждал.

— Мислиш ли, че другите хора са заминали? Отвъд Голямата вода, след като ти и Джоуз ги напуснахте?

— Не знам. Джоуз умря. Беше много стар. Помнеше кога хората са изчезнали. Дори и тогава е бил старец. Настъпи миг, когато дните му изтекоха. Мисля, че той си отиде доволен. Не винаги е добре да живееш толкова дълго. Когато живееш прекалено дълго, често оставаш самотен.

— Но той е имал теб.

— Да, но между нас лежаха толкова много години. Ние се разбирахме добре, разговаряхме много, но му липсваха хора от неговото поколение. Той свиреше на цигулката, а аз го слушах, койотите по хълмовете се изправяха на задните си крака и пригласяха на цигулката му. Чувала ли си някога койот да пее?

— Чувала съм ги да лаят и да вият — каза тя. — Никога не съм чувала някой да пее.

— Те пееха всяка нощ, в която старият Джоуз свиреше. Той свиреше само вечер. Имаше много койоти и мисля, че те идваха само да слушат и да пеят. Понякога бяха с дузини, клекнали на хълма, изпънали вратове към небето. Джоуз все повтаряше, че не може да свири толкова добре, колкото някога. Пръстите му вече не бяха така гъвкави, а лъкът му тежеше. Аз усещах присъствието на смъртта. Тя клечеше на хълма и слушаше вълците. Когато той умря, изкопах дълбока дупка и го погребах, с цигулката до него, защото тя не можеше да ми е от полза, а и си мислех, че така би му харесало. После с дни мъкнах скални късове и ги натрупах върху гроба му, да го запазя от вълците. През цялото време, докато вършех това, не се чувствах самотен, струваше ми се, че съм още с Джоуз. Да работиш, мислейки за него, бе все едно да си с него. Но щом свърших, се почувствах самотен.

— Можеше да се върнеш и да намериш твоите хора.

— Помислих за това — каза той, — но нямах представа къде са, а и още се страхувах от лудостта, която можеше да ме изпрати заедно с тях отвъд Голямата вода. Имах чувството, че лудостта няма да ме обсеби, ако съм сам. Онова е — как би го нарекла ти? — колективна лудост. Освен това, имаше нещо вътре в мен, което не спираше да ми нашепва, че си струва да вървя в посока на изгряващото слънце. Много пъти се питах какво ме кара да вървя натам. Нямаше причина да го правя. Сякаш преследвах нещо, макар и да не знаех какво всъщност преследвам. Срещнах твоите хора там в равнините и ако бях пожелал да остана с тях, те щяха да ми позволят. Но аз не можех. Зовът на изгряващото слънце бе все още в мен и аз трябваше да ги напусна. Те ми казаха за голямата каменна къща и аз се запитах дали не беше тя онова, което търсех. Видях много каменни къщи по пътя си, но не влязох в тях. Моите хора не живееха в къщи. Ние се страхуваме от тях. Те издават шумове през нощта, въпреки че са пусти. Мислехме си, че са обитавани от призраци, може би призраците на хората, насила отведени оттам.

— Е, вече си тук. Надявам се да останеш за известно време. Няма да намериш нищо на изток. Само пустош, гори. Някои от нашите хора живеят там, но въпреки това горите са пусти. А тази къща не е като къщите, които си видял. Тя не е празна. В нея живеят хора. Чувства се присъствието им.

— Роботите също са готови да ме приемат — каза той. — Те са много добри.

— Но те не са човешки същества. Надявам се, че искаш да си между хора. Чичо Джейсън и леля Марта, сигурна съм, че ще са доволни да им гостуваш. Или, ако поискаш, винаги ще има място за теб в нашия лагер.

— Чичо Джейсън и леля Марта в тази къща ли живеят?

— Да, но те в действителност не са ми леля и чичо. Така ги наричам, но само за себе си. Те не знаят, че ги наричам така. Чичо Джейсън и моят прадядо, разликата ни е много поколения, са били приятели цял живот. Били са млади по време на изчезването на хората.

— Може би трябва да продължа — каза той. — Зовът на изгряващото слънце може би още ме тегли. Но ще ми е приятно да си почина малко. Дойдох да те попитам за твоя разговор с дървото. Ти не ми каза нищо за това. С всички дървета ли говориш, или само с определено дърво?

— Може би няма да ме разбереш — каза тя. — Ние живеем заедно с дърветата, реките, цветята, животните и птиците. Ние сме едно с тях. Всеки от нас може да разговаря с тях.

— А ти най-добре от всички.

— Не знам. Ние не обсъждаме тези неща помежду си. Мога да говоря само за себе си. Мога да се разхождам в горите или покрай реката и никога не съм сама или самотна, защото срещам толкова много приятели и винаги има какво да си кажем.

— И те ти отговарят.

— Понякога — рече тя.

— Ти говориш с дърветата, а другите ходят по звездите.

— Ти май повярва за звездите.

— Започвам да вярвам, макар че е трудно за вярване. Попитах роботите за това и те ми обясниха, макар и да не мисля, че съм ги разбрал напълно. Те казаха, че от всички хора в тази къща са останали само двама. Другите са на звездите. Казват, че понякога се завръщат оттам да им погостуват. Вярно ли е?

— Да. И сега един се е завърнал от звездите. Братът на чичо Джейсън. Донесе тревожни новини. Той и чичо Джейсън слязоха в лагера тази сутрин да говорят с моя прадядо за това.

Избързвам твърде много, каза си тя. Може би на чичо Джейсън нямаше да му хареса, че казва това на един напълно чужд човек, появил се кой знае откъде. Просто и се изплъзна, чувстваше го като приятел. А всъщност не го познаваше. Беше го срещнала едва вчера, след като я бе проследил, и отново тази сутрин, когато се появи откъм манастира. Но сякаш го познавам от години, помисли си тя.

Той беше просто едно момче. Какво беше казал за многото лета, които лежали между него и неговия стар приятел? Може би точно това беше. Между тях двамата не лежаха години.

— Мислиш ли наистина — попита той, — че леля ти и чичо ти няма да имат нищо против да остана тук? Можеш ли да ги попиташ?

— Не сега — отвърна Вечерна звезда. — Леля Марта разговаря със звездите. Разговаря цяла сутрин. Но можем да я попитаме по-късно — или чичо, когато се върне от лагера.