Избор на богове

13.

Джейсън се събуди през нощта и повече не можа да заспи. Той знаеше, че не тялото му бяга от съня, а неговата душа, преизпълнена с размишления и полувцепенена от мрачни предчувствия. Накрая стана и започна да се облича.

— Какво има, Джейсън? — обади се Марта от леглото.

— Не мога да заспя — каза той. — Излизам да се поразходя.

— Наметни си нещо. Нощният вятър е мразовит. И се опитай да не се тревожиш. Ще ти помогне.

Докато слизаше по стъпалата, той знаеше, че тя греши. Марта винаги казваше така, когато искаше да го окуражи. Но сега това нямаше да му помогне. Когато хората се върнеха на Земята, животът щеше да се промени. Той вече никога нямаше да е същият.

Щом излезе във вътрешния двор, старият Баузър се приближи, клатушкайки се, иззад ъгъла на кухнята. Нямаше и следа от по-младото куче, което обикновено го придружаваше при разходките му или пък някое от другите. Сигурно бяха заспали някъде или дебнеха за някоя миеща мечка, а може би душеха за мишки между царевичните кръстци. Нощта беше тиха и леко мразовита. Нещо едновременно леденостудено и меланхолично витаеше във въздуха. Отънялата луна висеше на запад, над тъмната сянка на гористия нос, от другата страна на Мисисипи. Леката, остра миризма на умиращи листа изпълваше въздуха.

Джейсън слезе по пътеката. Тя водеше към скалите, под които се сливаха двете реки. Старото куче изостана зад него. Полумесецът едва хвърляше бледа светлина, макар че, каза си Джейсън, той не се нуждаеше от светлина. Беше минавал по тази пътека толкова много пъти, че би могъл да я намери и в тъмнината. Земята беше притихнала, помисли си той, не само тук, а навсякъде. Притихнала, отдъхваща си след бурните векове, когато хората сечаха нейните дървета, копаеха недрата и, оряха прериите и, застрояваха обширните и пространства, ловяха рибата във водите и. След този кратък отдих нима всичко щеше да започне отново? Корабът, насочващ се към Земята от новозаселените с хора планети, беше само изследователска сонда, чиято мисия бе да намери старата Земя, да се убеди, че астрономите са прави в техните изчисления, да я огледа и да отнесе обратно информацията. А след това, питаше се Джейсън, какво щеше да последва? Щяха ли хората да спрат, когато задоволят интелектуалното си любопитство, или щяха да се опитат да влязат във владение на древната си собственост — макар и да се съмняваше някой някога да е предоставил на човека собствеността върху Земята. По-скоро той си я бе присвоил, отвоювайки я от другите същества, които имаха същото право да я притежават, но нямаха нито интелигентността, нито изобретателността и силата да защитят правата си. Човекът бе по-скоро енергичният и арогантен узурпатор, отколкото собственикът. Той се бе наложил със силата на разума си, която може да е също толкова ненавистна, колкото и силата на мускулите, установявайки свои собствени ценности, създавайки свои собствени правила, поставяйки свои собствени цели, напълно пренебрегвайки всички останали живи твари. Една сянка се надигна от дъбовата горичка и се понесе безшумно в дълбоката клисура, за да бъде погълната от сянката и тишината, от които тя самата бе част. Бухал, каза си Джейсън. Имаше много бухали, но само нощен скитник като него имаше някакъв шанс да ги види, защото те се криеха през деня. Нещо пробягна, шумолейки из листата. Баузър наостри уши и подуши въздуха. Но или знаеше твърде много, или беше твърде стар и тромав, за да се втурне да го преследва. Невестулка, най-вероятно или може би воден пор, макар че мястото бе доста далеч от водата. Твърде голям, за да е мишка, твърде тих за заек или видра.

Човек трябва да познава съседите си, каза си Джейсън, когато вече не ловува за тяхна сметка. В миналото и той ходеше на лов, както и много от другите. Бяха дали на дивите животни възможност да нараснат до брой, който позволяваше разумен лов. Спорт, така го наричаха те, но това не беше нищо друго освен по-деликатното име за кръвожадността на хората от праисторическите времена, когато ловуването е било въпрос на оцеляване на човека, кръвния брат на останалите месоядни. Човекът, помисли си той, е най-голямото месоядно от всички. Сега нямаше нужда такива като него да преследват своите събратя от горите и блатата. Месо си доставяха от стадата и ятата, макар че и това според него беше един по-омекотен месояден начин на живот. Ако някой искаше да ловува, трябваше да се върне към лъка, стрелите и копието. Пушките все още почиваха в калъфите си и педантично бяха почиствани и смазвани от роботизирани ръце, но запасът от барут отдавна се бе изчерпал и бяха нужни много сложни изследвания и усилия, за да бъде добит отново.

Пътеката извиваше нагоре по хълма към малката нива, където се виждаха пръснати кръстци от царевица, а тиквите още се търкаляха на земята. След ден-два роботите щяха да ги пренесат за съхранение, но царевицата вероятно щеше да почака, докато привършат всички есенни работи. По-късно можеше да бъде прибрана, най-вероятно след като зърното бъдеше насипано в хамбарите, или дори чак след като снегът паднеше по полето.

На неясната лунна светлина кръстците напомняха на Джейсън индиански лагер. Гледката го накара да се запита дали роботите бяха доставили в лагера на Хорас Червения облак брашното и царевицата, бекона и останалите продукти, които бе наредил да им занесат. Сигурно бяха изпълнили нареждането му. Роботите проявяваха добросъвестност във всичко и той се запита, както и много пъти преди това, какво всъщност получаваха те за грижите си към него, Марта, къщата и фермата. Или какво един робот изобщо получава… Езекия и другите в манастира, роботите с техния мистериозен строителен проект нагоре по реката. Тези измишльотини, каза си той, се пораждаха от стария принцип за печалбата, който беше лудостта и устоите на древната човешка цивилизация. Никой не вършеше нищо, освен, ако нямаше материална изгода от това. Което, разбира се, беше грешка. Но старият навик, старият начин на мислене понякога все още се натрапваше на съзнанието му и той почувства лек срам от това.

Ако хората си възвърнеха собствеността върху Земята, старият принцип за печалбата и обосноваващите го теории щяха да бъдат реабилитирани. Земята нямаше да се окаже в по-добро състояние отпреди, въпреки силата и богатствата, които може би вече е придобила след своя петхилядолетен отдих от човешкия бич. Той знаеше, че съществува минимална възможност хората да не предприемат стъпки за връщане на собствеността. Те бяха наясно, разбира се, че основната част от нейните ресурси бе изчерпана, но биха могли да пренебрегнат и това съображение. Възможно е някои от тях (той не беше сигурен в това, а и Джон не спомена нищо такова) да изпитват копнеж да се завърнат на планетата на своите прадеди. Пет хиляди години бяха достатъчно дълъг период от време, за да направят планетите, на които те сега живеят, да изглеждат като стария им дом, но кой можеше да бъде сигурен. В най-добрия случай, Земята щеше да се превърне в атракция за потоците туристи и поклонници, завръщащи се, за да отдадат сантиментална почит на планетата майка на човечеството.

Той отмина царевичната нива и продължи покрай тесния синур към скалния нос, надвесен над двете реки. На чезнещата лунна светлина сливащите се реки блестяха като сребърни пътища, прорязващи тъмните гори в долината. Той се отпусна на речния камък, където сядаше винаги, и се загърна в плаща си, за да се предпази от ледения нощен вятър. Докато седеше смълчано в тишината, той се изненада от факта, че не страда от самотата си. Защото това беше неговият дом, а човек не се чувства истински самотен, ако остане затворен в дома си.

Тези бяха причините, поради които очакваше с такъв ужас пристигането на хората. Той не можеше да понесе завладяването на дома му, на земята, която бе превърнал в своя територия, така както другите животни бележеха своята. Не по силата на някакви човешки права и не поради чувство за собственост, а по силата на самото си съществуване върху нея. Без да надделява и да съперничи на малките си диви съседи да използват земята и да се разхождат по нея, а просто като продължава да живее в мир с тях.

Не бива да им го позволявам, каза си той. Не бива да им позволя да се върнат и отново да похабят Земята. Не бива за втори път да я замърсят с техните машини. Трябва да намеря начин да ги спра. И докато си мислеше това, разбра, че такъв начин няма. Един стар и егоистично настроен човек не можеше да се изправи срещу цялото човечество. Вероятно нямаше и право да го стори. Те имаха само своите три планети и със Земята щяха да станат четири, докато по-малката част от човечеството, хората, непопаднали в мрежата, която бе уловила и отнесла другите от Земята, сега разполагаха с цялата галактика, а може би и с цялата вселена, ако някога пожелаеха да се разселят из нея.

Само че той не пътуваше из галактиката, нито той, нито Марта. Техният дом беше тук, не просто тези няколко акра, а цялата Земя. Съществуваха и другите, индианците от езерото Лийч. За тях какво? Какво ще се случи с тях и техния начин на живот, ако другите се върнат? Отново резерват? Зад гърба му нещо откърти един камък и той се затъркаля надолу по склона. Джейсън скочи бързо на крака.

— Кой е там? — извика той.

Можеше да е мечка. Или елен. Но не беше нито едното, нито другото.

— Езекия, сър — каза един глас. — Видях ви да излизате от къщата и ви последвах.

— Ела — повика го Джейсън. — Защо си тръгнал след мен?

— Да ви благодаря — каза роботът. — Да ви благодаря най-сърдечно. Той се появи, препъвайки се в тъмнината.

— Седни — покани го Джейсън. — Ей, на онзи, големия камък там. Удобно ли ти е?

— Не се нуждая от удобство. Нямам нужда и да сядам.

— И все пак го правиш. Често те виждам да седиш на пейката под върбата.

— Това е само увлечение — каза Езекия. — Подражание на тези, които ме превъзхождат, и съвсем недостойна постъпка за един робот. Много се срамувам от това.

— Продължавай да се срамуваш, щом ти харесва — каза Джейсън, — но те моля, направи ми тази услуга. Аз имам нужда от това удобство, нужда да седя и ще се чувствам много неловко, ако продължаваш да стърчиш прав.

— Щом настоявате — въздъхна Езекия.

— Настоявам — повтори Джейсън — А сега, за каква въображаема любезност искаш да ми благодариш?

— Отнася се до поклонника.

— Да, знам. Тачър ми каза за него.

— Почти сигурен съм, че той не е никакъв поклонник. Никодимус казал на Тачър, че е поклонник. Никодимус се е поувлякъл. Лесно е да се увлечеш, сър, когато желаеш нещо много силно.

— Разбирам — кимна Джейсън.

— Щеше да е прекалено хубаво, ако той наистина беше поклонник. Щеше да означава, че се е разчуло за усилията, които полагаме. Не робот-поклонник, разбирате ли, а човек-поклонник…

Джейсън седеше мълчаливо. Вятърът развяваше робата, която роботът носеше. Езекия я подбра, опитвайки се да се загърне по-плътно в нея.

— Гордост — каза той. — С това трябва да се борим. Както и със сядането, щом не се нуждаем от него. Да не обличаш роба, когато нямаш нужда от дреха. Да не крачиш нагоре-надолу из градината и да мислиш, когато също толкова добре можеш да мислиш и застанал на едно място.

Джейсън седеше, без да помръдне, здраво стиснал устни, макар че му се щеше да изкрещи: Какво знаеш за този поклонник? Кой е той? Откъде идва? Какво е правил през всичките тези години? Но си спомни с кисела усмивка, че само допреди няколко минути тревогата и раздразнението му към човешката раса бяха засенчили всяка тревога за странника от манастира.

— Това, което искам да ви кажа, е следното — рече Езекия. — Знам колко отдавна хората от Къщата търсят други хора по света. Спомням си всички слухове, които са били донасяни, и как след всеки слух ставахте все по унили. А сега се появява един човек и вие щяхте да сте в пълното си право да дойдете веднага и да го изискате. Но въпреки това не дойдохте. Останахте настрана. Позволихте ни да задържим човека. Не ни отнехте нашия час на триумф.

— Наистина си представихме, че това ще е празник за вас — каза Джейсън. — Обсъдихме това и решихме да не се намесваме. Можем да разговаряме с този човек и по късно. Малка е вероятността да избяга. Трябва да е пътувал отдалече, за да стигне дотук.

— Нашият час на триумф — продължи Езекия — е триумф без стойност, защото разбрахме, че повече не можем да продължаваме да се заблуждаваме. Понякога се питам дали целият ни живот не е една илюзия.

— Не можеш да ме излъжеш — каза Джейсън. — Няма да се хвана на твоята игра, нито ще заплача с теб и ще се правя на мъченик. Знам, че от години седите там и се самоизяждате от терзания дали постъпвате правилно, дали не се забърквате в богохулство, дали не трябва да бъдете наказани за вашата самонадеяност. Е добре, отговорът е, че часът на възмездието още не е настъпил…

— Искате да кажете, че одобрявате. Че, вие, човекът…

— Не — прекъсна го Джейсън. — Нито одобрявам, нито ви упреквам. Кой ми дава право да ви съдя?

— Но някога…

— Да, знам. Някога човекът извайвал образи върху дърво и глина и ги обожествявал. Дори мислел, че слънцето е Бог. Колко пъти трябва човек да сгреши, преди да достигне до истината?

— Разбирам гледната ви точка — кимна Езекия. — Мислите ли, че можем някога да узнаем истината?

— Много ли силно искате да научите истината?

— Ние я търсим с цялата си енергия. Това е нашето предназначение, нали?

— Не знам — каза Джейсън. — Но много бих искал да разбера.

Той си помисли колко е смешно да седи на този ветровит синур в тъмна доба и да обсъжда с един фанатизиран робот възможностите за постигане на истината — или на каквато и да е истина. Можеше да каже на Езекия за Принципа, който Джон беше открил. Би могъл да му разкаже за извънземното, което бе дошло да търси душа. А дали щеше да му направи добро, ако му кажеше?

— Споделям своите тревоги с вас — каза Езекия, — а вие си имате свои. Разхождате се посред нощ, размишлявате.

Джейсън измърмори нещо неразбрано. Трябваше веднага да се досети. Роботите, научаваха какво става, понякога и преди него самия. Когато искаха, те можеха да се прокрадват тихо и да подслушват, а веднъж чули, предаваха си новината един на друг като електрически импулс. Тачър трябва да е чул, разговора по време на вечерята и по-късно, докато слушаха концерта на двора в ясната и свежа вечер след дъжда (и като стигнахме дотук, нещо много забавно се бе случило на концерта). Но не беше само Тачър. Тачър, може би, по-малко от останалите. Те бяха винаги наоколо. Слухтяха и си пъхаха носа навсякъде, а по-късно коментираха безкрайно помежду си. Нямаше нищо лошо в това, разбира се. Нямаше нищо, което някой да иска да скрие. Но тяхната обсебеност от всеки дребен детайл в света на хората понякога бе доста обезпокоителна.

— Аз — каза Езекия — споделям вашата голяма тревога.

— Какво значи това? — попита Джейсън, изненадан.

— Разбирам как се чувствате — каза роботът. — Може би не всички, не онези между звездите, но вие и госпожа Марта, вие двамата наистина…

— Не само ние — прекъсна го Джейсън. — Ами останалите племена? Животът на предците ни вече веднъж беше съсипан. Трябва ли да се случи отново? Те са си изградили нов живот. Трябва ли да се откажат от него? Ами вие? По-щастливи ли ще бъдете, ако наоколо има повече човешки същества? Понякога си мисля, че ще бъдете по-щастливи.

— Някои от нас, сигурно — съгласи се Езекия. — Нашата функция е да служим, а сега почти няма кого да обслужваме. Ако индианците…

— Но вие знаете, че те не искат и да чуят за вас.

— Тъкмо се канех да ви кажа, че има една част от нас, която може да не погледне с добро око на това завръщане. Не знам много за тях, но чух, че са ангажирани с някакъв проект…

— Имаш предвид строежа нагоре по реката?

Роботът кимна.

— Можете да поговорите с тях. Можете да потърсите помощта им.

— Мислиш, че ще ни помогнат? Че ще поискат да ни помогнат?

— Говори се, че работят над съвсем нова, прекрасна идея. А и били изкусни строители. Не съм виждал творението им с очите си, но…

Джейсън седеше свит на камъка. Той потрепера и се загърна още по-плътно с плаща си. Нощта му се стори по-тъмна, по-самотна и плашеща.

— Благодаря ти — каза той. — Ще си помисля.

Сутринта ще слезе надолу по реката и ще говори с Хорас Червен облак. Хорас може би знаеше какво трябва да се направи.