Избор на богове

5.

Извънземното приличаше на кутия с червеи. То се гушеше между речните камъни, близо до групата брези, които растяха от едната страна на клисурата, свели клони над сухото корито на потока. Слънчевата светлина, проникваща през филтъра на листата, се разсипваше върху свитото му тяло. Субстанцията, от която бе създадено, разлагаше спектрално лъчите и изглеждаше като че ли то се е цопнало в малко езерце от цветни дъги.

Джейсън Уитни, седнал на покрития с мъх бряг, се облегна на младото ясеново дърво, намести се удобно и се отпусна. Лек, едва доловим мирис на умиращи есенни листа изпълваше долчинката.

Ужасно, помисли си той, и се опита да изличи ужаса в душата си. Някои от тях не бяха противни, но други… А това беше най-противното от всички, на които се бе натъквал. Ако просто стоеше неподвижно, помисли си той, така че човек да може да го разгледа и поне отчасти да свикне с него, не би било така. Но то явно не искаше да стои неподвижно. Червеите в кутията непрекъснато се движеха и тяхното пъплене го правеше да изглежда още по-отвратително.

Джейсън започна да отваря разума си предпазливо, опитвайки се да влезе в контакт с извънземното, после изведнъж се изплаши, оттегли мисълта си и я напъха дълбоко в съзнанието си на сигурно място. Трябваше да свикне с вида му, преди да се опита да поговори с пришълеца. Стара кримка като мен, помисли си Джейсън, би трябвало да е готова за всичко, но това тук ми дойде в повече.

Той поседя мълчаливо, усещайки мириса на гниещите листа в уединението си, без да си позволи да се вглъбява в мислите си. Това бе начинът да се прокраднеш до нещо, преструвайки се, че не го забелязваш.

Но извънземното не го изчака. То проникна в съзнанието му; досегът беше твърд, спокоен и топъл, коренно различен от визуалната представа за него.

— Добре дошъл — каза то — в този уютен заслон. Надявам се, че не нарушавам някакво споразумение, като се обръщам към теб и че не се натрапвам. Знам какво си. Виждал съм друг като теб. Ти си човешко същество.

— Да — потвърди Джейсън, — аз съм човек. И ти си добре дошъл тук. Не нарушаваш никакво споразумение, тъй като отдавна не сме сключвали такива, нито се натрапваш.

— Ти си един от пътешествениците — каза кутията с червеи. — Сега си почиваш на твоята планета, преди да отпътуваш надалеч.

— Не и аз — каза Джейсън. — Някои от другите го правят, но аз си стоя у дома.

— Тогава наистина съм стигнал до целта си. Това е планетата на пътешественика, с когото общувах много отдавна. Но не бях сигурен.

— Това е планетата Земя — обясни Джейсън.

— Да, това беше обозначението — каза извънземното щастливо. — Не можех да си го спомня. Онзи, другият, ми я описа и аз я търсих надлъж и нашир, а имах само най-обща представа за посоката, в която се намира. Но когато пристигнах, бях сигурен, че това е планетата, която търся.

— Искаш да кажеш, че си търсил нашата Земя? Че не си се отбил просто да си починеш?

— Дойдох да търся душа.

— Дошъл си да търсиш душа?!

— Да, душа. Онзи, другият, с когото общувах, каза, че някога човеците имали души и че може би все още ги имат, макар че не беше съвсем сигурен, признавайки невежеството си по въпроса. Той събуди интереса ми с това, което ми каза за душата изобщо, но не можа да ми опише какво точно представлява тя. Казах си, съвсем тайничко, разбира се, че такова удивително нещо си заслужава усилията. И се заех да търся.

— Може би ще ти е интересно да узнаеш — каза Джейсън, — че много хора са търсили душата си също толкова усърдно, колкото и ти.

И как така е станало, чудеше се той, по силата на какво странно стечение на обстоятелствата един от нашия род е разговарял с това същество по въпроса за душата. Не много подходяща тема, със сигурност, каза си той, която може да бъде истински опасна. Но повече от вероятно е, че не е било сериозен разговор или навярно не е започнал сериозно, макар за тази кутия с червеи да е бил, както изглежда, достатъчно сериозен, за да го накара да търси в продължение на не знам колко години, докато открие първоизточника.

— Усещам нещо странно в твоя отговор — каза извънземното. — Можеш ли да ми кажеш дали имаш душа?

— Не, нямам — отвърна Джейсън.

— Сигурно, ако имаше, щеше да разбереш.

— Не е задължително.

— Звучи като онова — рече създанието, — което ми каза един от твоя вид, докато седях цял следобед с него на върха на хълма на моята собствена прекрасна планета. Разговаряхме за много неща, но последната половина на нашия разговор се въртеше повече около душите. Той не знаеше дали има душа, а и не беше сигурен дали и другите човеци имат, сега или в миналото, и не можа да ми каже какво е душата или как едно същество, което няма душа, може да придобие такава. Той, изглежда, си мислеше, че знае предимствата да имаш душа, но мисля, че в този пункт думите му бяха някак си мъгляви. В много отношения това беше най-незадоволителното обяснение, което той ми даде, но си помислих, че улавям кълновете на истината у него. Сигурно, помислих си аз, ако успея да отида на родната му планета, ще намеря някой, който ще ми предостави търсената информация.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам, че си дошъл толкова далеч и си загубил толкова много време.

— Няма ли какво да ми кажеш? Няма ли никой друг?

— Може и да има — отвърна Джейсън и добави бързо: — Не мога да съм съвсем сигурен.

Той млъкна. Беше се изпуснал и го знаеше. Не можеше да свърже Езекия с подобно създание. Какъвто си беше смахнат, кой знае до какви крайности щеше да стигне.

— Но трябва да има и други.

— Само двама сме.

— Нещо бъркаш — каза извънземното. — Идваха и други двама. Ти не беше нито единия от тях. Постояха, разгледаха ме и си отидоха. Дори не усетиха, че се опитвам да общувам с тях.

— Не са могли да те чуят — обясни Джейсън. — А още по-малко да ти отговорят. Те използват разума си за други неща. Но ми казаха за теб. Знаят, че мога да разговарям с теб.

— Тогава има само още един, с когото мога да общувам?

— Така е. Останалите са заминали, далеч между звездите. С един от тях си разговарял. Това другият ли е?

— Не знам. Тя никога не е разговаряла с хора извън своя кръг. Тя може да се свързва с тях, независимо колко далеч се намират.

— Тогава ти си единственият. И ти не можеш да ми кажеш нищо.

— Виж — въздъхна Джейсън, — това е една прастара представа. Никога не са съществували доказателства. Било е само вяра. Имам душа, така казвал човекът. И вярвал в това, защото така са му казвали другите. Казвали са му го толкова авторитетно, че нямало място за съмнение. Толкова често са му го повтаряли, както и той самият го е повтарял, че накрая повярвал в съществуването и. Но никога не е имало сериозни аргументи. Никога не е имало доказателства.

— Но, уважаеми господине — настоя извънземното, — все пак ще ми кажеш какво е душата, нали?

— Мога да ти кажа — отвърна Джейсън — какво се предполага, че е. Тя е част от теб. Невидима и недоловима. Не част от твоето тяло. Нито дори от твоя разум. Тя живее вечно след твоята смърт. Или поне се предполага, че живее вечно и състоянието, в което тя се оказва след смъртта ти, зависи от това какво същество си бил приживе.

— Кой преценява какво същество си бил?

— Бог.

— А този бог?

— Не знам — прекъсна го Джейсън, — просто не знам.

— Ти си честен с мен. Трябва да ти благодаря най-сърдечно за това. Ти казваш почти същото, — което чух и от другия.

— Може и да има някой друг — замислено каза Джейсън. — Ако мога да го намеря, ще поговоря с него.

— Но ти каза…

— Знам какво казах. Това не е друг човек. А друго същество, което може би знае повече от мен.

— Ще мога ли да поговоря с него?

— Не, не можеш да разговаряш с него. Няма как да разговаряш с него. Ще трябва да оставиш тази работа на мен.

— Имам ти доверие — съгласи се кутията с червеи.

— Междувременно — рече Джейсън, — ще бъдеш ли мой гост? Имам жилище, в което ще се намери място и за теб. Ще се радваме да ни гостуваш.

— Долових — изрече извънземното — напрежение у теб, когато ме видя.

— Няма да те лъжа — призна. Джейсън. — Така беше. Но си казах, че и у теб може да се породи напрежение при вида ми.

Нямаше полза от увъртане, Джейсън го знаеше, ала не му достигаха думи, за да обясни на съществото какво безпокойство изпитва.

— Не, с мен не е така — каза съществото. — Аз съм толерантно. Но може би ще е най-добре да останем разделени. Ще те чакам тук.

— Нуждаеш ли се от нещо? — попита Джейсън. — Нещо да ти липсва? Мога ли да ти предложа нещо за храна и удобство?

— Не, благодаря. Добре ми е така. Аз съм затворена система.

Джейсън стана и понечи да тръгне.

— Имате хубава планета — обади се извънземното. — Толкова отморяващо място. Изпълнено със странна красота.

— Да — съгласи се Джейсън, — и ние мислим така. Ценим красотата и.

Той тръгна по дълбоко врязаната пътека, по която бе слязъл в клисурата. Видя, че слънцето е прехвърлило зенита си и клонеше на запад. Грамадни буреносни облаци се кълбяха на хоризонта и не след дълго те щяха да закрият слънцето. Появата им сякаш накара гората да притихне в очакване. Можеше да чуе как се отронват падащите листа, преди да се понесат надолу към горския килим. Някъде на запад шумолеше катеричка, обезпокоена най-вероятно от някоя чудновата горска гледка, всяла смут в пухкавата и душа.

Беше прекрасен ден, помисли си той, наистина прекрасен, и дори ако завалеше — пак щеше да е прекрасен във всяко отношение, само с едно изключение, и щеше да е жалко да бъде помрачен от проблема, стоварен на раменете му.

За да бъде почтен към чакащото в долината същество, трябваше да поговори с Езекия, но ако поговореше със самозванеца робот, не можеше да предвиди какво би се случило. Макар че да използва определението самозванец по отношение на робота, може би бе малко несправедливо. Едва ли някой би се осмелил да твърди, че когато хората не са на поста си, роботите нямат право да поемат мисията им и да опазят искрата на древната вяра на човечеството.

А какво бих могъл да кажа аз за тази древна вяра, чудеше се той. Защо се бе отвърнало човечеството от нея? В някаква степен тя все още съществуваше до деня, в който човешката раса бе отведена някъде. Все още имаше следи от нея — в ранните записки, които дядо му беше направил в първия от дневниците. Може би, в малко по-различен контекст, тя съществуваше сред индианците, въпреки че контактът му с тях никога не му разкри това докрай. Някои, а вероятно всички млади хора, установяваха тайно символично общуване с обекти от природния свят, но беше под въпрос дали подобно поведение може да бъде описано като някакъв вид вяра. Това бе нещо, за което никога не се говореше и затова той имаше толкова ограничена информация.

Бяха оставени не тези, които трябваше, помисли си той. При друг подбор на населението древната човешка вяра можеше и да разцъфти, по-силна от всякога, в някои от останалите на Земята. Но за неговите хора и за хората, които се намираха в голямата къща над реките в онази съдбовна нощ, вярата вече се бе изродила, превръщайки се в една цивилизована условност, на която те робуваха равнодушно. Разбира се, имало е време, когато вярата е била изпълнена със смисъл. През вековете след бляскавия и възход тя е била оставена да закрее и да се превърне в сянка на старата си сила и власт. Станала е жертва на лошото управление на човека, на неговата смазваща концепция за собствеността и ползата. Въплътила се във величествени храмове, изпълнени повече с помпозност и блясък, вместо да бъде съхранена в човешкото сърце и душа. И ето стигна се дотам — да бъде запазена жива от същества, които не са дори хуманоиди, от машини, създадени по човешки образ и подобие, чисто и просто в името на човешката гордост, породена от подвластните им технологии.

Той стигна до обезлесеното било. Кръгозорът бе чист, буреносните облаци се трупаха още по-високо на запад и вече бяха погълнали слънцето. Къщата лежеше пред него. Той се насочи натам и ускори темпо повече от друг път. Тази сутрин бе отворил дневника и той още лежеше на писалището му. Нямаше кой знае какво за отбелязване — посещението на Хорас Червения облак, извънземното в долината и неговата странна молба, желанието на Вечерна звезда да чете книгите и неговата покана да дойде и да живее при него и Марта. Щеше да запише част от случилото се преди обяд, а след вечерния концерт щеше да седне отново и да довърши разказа си за деня.

Музикалните дървета се настройваха. Един от младите филизи не можеше да влезе в ритъм. В задната част на къщата роботът ковач чукаше усърдно — най-вероятно изковаваше плуг. Тачър му беше споменал, че всички палешници се нуждаели от поправка за пролетната сеитба.

Вратата към вътрешния двор се отвори, Марта излезе и тръгна надолу към него. Красива е, помисли си той, като я наблюдаваше — по-красива в много отношения от онзи много далечен ден, в който се бяха оженили. Съвместният им живот беше добър. Човек не би могъл и да мечтае за по-добър. Усети топъл прилив на благодарност за всеотдайността м.

— Джейсън! — извика тя и се спусна да го посрещне. — Джейсън, Джон! Брат ти Джон се завърна у дома!