Избор на богове

20.

Беше излъскан и блестеше на утринната светлина. Казваше се Стенли и беше доволен, че бяха дошли. Разпозна трима от тях — Езекия, Джейсън и Червения облак — и им съобщи, че слухът за пристигането им ги бе изпреварил. Когато го представиха на Джон, той изрази необичайно удоволствие от срещата си с човек, бил сред звездите. Беше любезен и благовъзпитан и каза, че са постъпили като добри съседи, посещавайки ги, макар и след всичките изминали години, и че е неутешим, защото не може да им предложи нито храна, нито напитки, тъй като роботите не използват нито едно от двете.

Очевидно бяха ги наблюдавали още, откакто флотилията им се появи иззад завоя на реката, защото той ги очакваше на върха на скалистия нос. Те изтеглиха канутата на брега и тръгнаха по стръмната пътека, оставяйки гребците да чакат долу.

Над носа се извисяваше мистериозна конструкция — огромна и виеща се прозрачност, която се разтваряше като камбана, с по-голям диаметър на върха, отколкото в точката, в която изникваше от земята, черна поради блясъка на многото метални пластини, които улавяха утринното слънце; огромна и виеща се прозрачност, която се издигаше към небето, по-скоро като фантастичен паметник или скулптура-мечта, отколкото като съоръжение. Когато човек я гледаше, тя му се струваше неразбираема. Разположена в кръг, тя не затваряше съвсем кръга, а оставяше един празен У-образен сектор, зеещ от едната и страна.

На известно разстояние от мястото, на което стояха, зад фуниевидната конструкция, лежаха руините на древния град, с порутени стени и метални скелети на сградите, които все още стърчаха над неравната земя и които за останалия свят изглеждаха като вкочанените ръце на трупове, от благоприличие заровени набързо и твърде плитко.

От другата страна на реката имаше още една осеяна с руини площ, но там разпадането на сградите не изглеждаше толкова напреднало, защото на известни разстояния все още се забелязваха големи зидове. Стенли видя, че Джейсън гледа натам.

— Старият университет — каза той. — Много усилия положихме, за да запазим някои сгради.

— Използвате ли ги?

— Съдържанието им. Оборудването и библиотеките. Старите работилници и лаборатории. С годините пренесохме от другите образователни центрове това, което липсваше в тях. Макар че — продума той с известна тъга — вече не е останало кой знае колко.

— Използвали сте познанията си, за да я построите — каза Джон, като посочи виещата се конструкция.

— Да — каза роботът Стенли. — Това ли дойдохте да чуете?

— Отчасти — каза Джейсън, без да му обърне внимание. — Но има и нещо друго.

— Разполагаме и с друго място — каза Стенли, — където може да се чувствате много по-удобно, отколкото тук, изложени на прерийните ветрове. Последвайте ме.

Те тръгнаха след него по отъпкана пътека. Накрая стигнаха до полегат склон, който водеше надолу в пространството, затворено от виещата се конструкция. Докато вървяха надолу, те видяха, че по-малко от половината от конструкцията се издигаше над земята и гладките и страни потъваха в голяма дупка. Склонът се спускаше стръмно надолу, заобикаляйки в голяма извивка виещото се съоръжение.

— Стигнахме до скалната основа, за да е по-стабилно — каза Стенли.

— Това ли наричате Проект? — попита Червения облак.

Той проговори за първи път. Джейсън го бе видял да замръзва в състояние на ярост, когато блестящият робот излезе да ги посрещне и за миг бе затаил дъх, уплашен от това, което неговият стар приятел можеше да каже. Но той бе замълчал и Джейсън почувства прилив на обич и възхищение към него. През годините, в които Червения облак идваше в къщата, между него и Тачър се бе установило нещо като предано уважение, но Тачър беше единственият робот, когото старият вожд би удостоил повторно с поглед. А ето го тук това крачещо, компетентно, самоуверено конте да се държи като техен домакин. Джейсън можеше да си представи как бе кипнал старият индианец при вида му.

— Така го наричаме, сър — кимна Стенли. — Така го нарекохме, когато го започнахме. Свикнахме да го наричаме така и никога не променихме името. Което е добре, разбира се. Това е единственият проект, който имаме.

— А целта му? Трябва да има някакво предназначение?

Начинът, по който Червения облак го изрече, не оставяше съмнение, че се съмняваше в целесъобразността му.

— Веднъж да стигнем там, където сме се запътили — каза роботът, — ще ви разкажа всичко, от което се интересувате. Тук ние нямаме тайни.

По пътя си срещнаха други роботи, които изкачваха склона, но те нито ги поздравяваха, нито се спираха. Ето това обяснява, помисли си Джейсън, докато крачеше надолу, устремеността на забързаните „подивели роботи“, които бяха виждали през вековете — изцяло отдадени на задачата си, щъкащи във всички посоки, за да си набавят необходимите материали за този строеж.

Накрая те стигнаха в подножието на склона. Тук кръгът на конструкцията наистина беше много по-малък, отколкото на върха. В пространството на основата имаше нещо, което изглеждаше като открита сграда, като покрив, поддържан върху стабилни колони, приютил под себе си маси, бюра и столове, както и картотечни шкафове и някои доста странни машини. Джейсън реши, че това е комбинация от оперативен център и строителен полигон.

— Господа — обърна се към всички Стенли, — ако обичате, намерете си места за сядане. Ще изслушам въпросите ви и ще се опитам да ви обясня всичко, което пожелаете. Мога да повикам и други…

— Един от вас стига — прекъсна го грубо Червения облак.

— Мисля, че не е нужно да безпокоим другите — побърза да смекчи думите му Джейсън. — Нали сте в течение на нещата.

— Казах ви, че нямаме тайни — започна роботът. — Ние всички сме един разум или нещо много близко до това. Мога да извикам другите, ако стане нужда. Предполагам, че не е необходимо да ви казвам, че познавам всички, с изключение на господина от звездите. Вие се ползвате с добра репутация. Вожда, когото познаваме и от когото се възхищаваме, макар да усещаме враждебността на неговите хора към нас. Можем да разберем корените на това отношение, въпреки че съжаляваме за него, и сме приели, сър — обърна се той към Червения облак, — да не ви се натрапваме.

— Думите ти са прекалено любезни — погледна го Червения облак, — но признавам, че сте се държали настрана от нас.

— Господин Джейсън — каза роботът, — гледахме на вас като на голям, добър приятел. Много се гордеем с Езекия и работата, която той върши.

— Щом е така — каза Джейсън, — защо никога не дойдохте да ни видите?

— Смятахме, че не би било съвсем редно. Може би сте разбрали отчасти как се чувствахме, когато внезапно вече нямаше хора, на които да служим, когато самият смисъл на нашето съществуване ни бе отнет, буквално за един миг.

— Но други идваха при нас — прекъсна го Джейсън. — Заобиколени сме от безброй роботи, за което сме им много благодарни. Грижат се чудесно за нас.

— Вярно е — отвърна Стенли, — но вие имахте всичко, от което се нуждаехте. Дори много повече. Нямахме желание да ви досаждаме.

— Тогава да приемем ли — намеси се Джон, — че ще бъдете доволни, ако чуете, че хората се завръщат.

— Хората! — извика роботът, изтръгнат от своята самоувереност — Хората се връщат?

— Те са били на други планети — каза Джон. — Открили са местонахождението на Земята и един разузнавателен кораб идва насам. Много скоро може да пристигне.

Стенли видимо се бореше със себе си. Когато накрая проговори, бе си върнал предишния тон.

— Сигурни ли сте в това?

— Абсолютно сигурни — отвърна Джон.

— Питате дали ще сме доволни? — изгледа го Стенли. — Не мисля, че ще бъдем.

— Но нали каза…

— Така беше в началото. Преди пет хиляди години. Неизбежно е да не са настъпили промени през един толкова дълъг период. Вие ни наричате машини и предполагам, че сме машини. Но за пет хиляди години дори една машина може да се промени. Не като механика, разбира се. Но вие ни направихте машини с мозък, а мозъкът търпи развитие. Гледните точки се променят. Могат да се появят нови ценности. Някога работехме за човека. Това бе целта и смисълът на живота ни. Ако имахме избор, нямаше да променим нещата. Ние получавахме удовлетворение от нашата служба. Бяхме създадени така, че да сме доволни от живота си, отдаден в служба на човека. Лоялността беше израз на нашата любов към човешката раса и ние не искахме награда за нея, защото тя просто бе вградена в нас.

— Но сега — намеси се Езекия, — вие работите за себе си.

— Ти можеш да го разбереш, Езекия. И ти, и твоите приятели също работите за себе си.

— Не — рече Езекия — Ние още работим за човека.

Стенли не обърна внимание на думите му.

— В началото се чувствахме объркани и изоставени. Не въобще, а всеки един от нас поотделно. Защото никога не сме били общност, народ. Не е имало УниеФ. Просто всеки от нас вършеше, каквото се очакваше от него, за каквото бе конструиран и бе щастлив от това. Нямахме свой собствен живот и мисля, че точно това ни хвърли в паника, когато хората изчезнаха. Защото внезапно всеки от нас откри, че има собствен живот, че може да живее без своя човешки господар и че все още може да функционира, стига да има какво да върши. Много от нас останаха за известно време, в някои случаи и доста дълго, в старите домакинства, извършвайки задачите, за които бяха програмирани — сякаш хората просто бяха заминали на пътешествие и щяха да се върнат скоро. Макар че и най-глупавите от нас, мисля, разбираха, че случаят е друг, защото не само нашите господари, а всички хора бяха заминали и това бе най-странното, защото никога по-рано те не бяха заминавали всички едновременно. Мисля дори че повечето от нас веднага схванахме какво се е случило, но продължавахме да се преструваме, че не е така, че след време хората ще се върнат у дома и, верни на предназначението си, продължавахме да си вършим работата, която вече не беше същинска работа, а лишени от смисъл движения. С времето се отказахме да се преструваме, но не всички отведнъж, разбира се. Най-напред неколцина, по-късно и други, а накрая всички. Втурнахме се да търсим нови господари, работа, която да не е безсмислена. Не открихме човешки същества, но открихме себе си, открихме се един друг. Разговаряхме, съставихме си краткосрочни планове за действие, като се консултирахме с други от нашия вид. В началото търсехме хора, а накрая, когато разбрахме, че хората просто са изчезнали и няма кой да ни наеме на работа — защото вашите хора, господин Джейсън, си имаха роботи, вашите хора, господин Червен облак, не ни искаха, а малката група хора, далеч на запад, по крайбрежието, се плашеха от всичко, дори и от нас, когато се опитвахме да им помогнем…

Червения облак погледна многозначително Джейсън.

— Това ще е племето, от което е вашият странник. От какво казва той, че се страхуват? От Черния скитник, нали?

— Те са били земеделци — отвърна Джейсън. — Той не употреби тази дума, може би не я знае, но от това, което ми каза, става ясно, че обработват земята. Земеделци, които постоянно са на полето, засяват, отглеждат и събират реколтата. Смазани от бедност, живеейки ден за ден, свързани толкова силно със земята, че самите те са заприличали на пръст. Те нямали роботи, разбира се. Може и да са виждали роботи отдалече, но навярно не са проумели какво представляват. Невежеството им ги е карало да се страхуват от тях.

— Те бягаха от нас — каза Стенли. — Не от мен, аз не съм бил там, но от събратята ми. Опитахме се да ги накараме да разберат, но те продължаваха да бягат от нас. А ние изобщо нямахме желание да ги плашим.

— Какво си мислиш, че са видели? — попита Червения облак. — Този техен Черен скитник…

— Сигурно нищо — каза Джейсън. — Той е бил, както подозирам, тема за дълго битуващ фолклор. Вероятно са били суеверни. За хора като тях суеверието е вид забавление и може би надежда…

— Но може и да са видели нещо — настоя Червения облак. — В нощта, когато това се случи, сигурно е имало някой на Земята. Може да са били ловци, които са отнесли хората в мрежите си. В минали времена и моите хора са разказвали разни невероятни истории за неща, движещи се по Земята, а ние, с нашето ново мислене, сме готови да ги пренебрегнем. Но когато живееш толкова близо до Земята като нас, започваш да разбираш, че някои от старите приказки могат, да съдържат и истина в себе си. Знаем например, че сега понякога извънземните посещават Земята, а кой може да каже, че те не са идвали на Земята и в миналото, преди белият човек да наложи бесния си ритъм на живот, когато континентът е бил по-спокоен и не толкова бурен?

Джейсън кимна.

— Стари приятелю, може и да си прав.

— Настъпи време — продължи Стенли, — когато разбрахме, че няма човеци, на които да служим, стояхме със скръстени ръце, но не можехме нищо да направим. През вековете обаче се появи и се разви, бавно в началото, а после все по-мощно, идеята, че щом не можем да работим за хората, трябва да работим за себе си. Но какво може един робот да направи за себе си или за другите роботи? Да създаде цивилизация? Цивилизацията е без значение за нас. Да натрупа богатства? Но откъде да ги вземем и за какво да ги употребим? Нямахме мотив за печалба, не преследвахме материален и социален статус. Можехме да се образоваме и дори да се радваме от постигнатото, но това щеше да е задънена улица, защото не бихме имали полза от познанията, освен в името на едно съмнително самоудовлетворение. Човеците използваха образованието за своето самоусъвършенстване, за да печелят повече, да са полезни на обществото, да си осигурят повече естетическа наслада. Те го наричаха самоусъвършенстване и това бе достойна цел за всеки човек, но как един робот да се самоусъвършенства? С каква цел и по какви причини? Отговорът е, че не бихме могли да се самоусъвършенстваме сами. Никой робот не може да направи от себе си нещо забележимо по-добро, отколкото е. Той е ограничен от вградените от неговия производител параметри. Възможностите му са определени предварително от материалите и програмите, които са заложени в него. В зависимост от задачите, за които е създаден, той ги изпълнява перфектно. Нямаше нужда от ново поколение роботи. Но, изглежда, нямаше съмнение, че такива роботи можеха да бъде създадени. Веднъж стигнал до тази мисъл, за един робот очевидно нямаше граници. Той никога няма да спре и да каже, ето, това е най-добрият робот, който може да бъде създаден. Няма значение колко гениално един робот може да е проектиран, винаги е възможно да бъде проектиран още по-добър. Какво ще стане, питахме се ние, ако се създаде един отворен робот, робот, който в действителност не е завършен…

— Опитваш се да ни кажеш, че това, което правите тук, е тъкмо такъв робот, така ли? — попита Джейсън.

— Господин Джейсън — натърти Стенли, — точно това се опитвам да ви кажа.

— Но каква е целта ви?

— Не знаем — отвърна Стенли.

— Не знаете?! Но нали вие го строите…

— Вече не — въздъхна Стенли. — Той пое ръководството. Той ни казва какво да правим.

— Каква е ползата от него? — попита Червения облак. — Той е закотвен тук. Не може да се движи. Не може да прави нищо.

— Той има цел — заинати се роботът. — Трябва да има цел…

— Задръж за минута — прекъсна го Джейсън. — Казваш, че той ви нарежда какво да правите. — Искаш да кажеш, че той е поел ръководството на собственото си създаване? Че ви казва как да го конструирате?

Стенли кимна.

— Започна преди повече от двадесет години. Разговаряхме с него…

— Разговаряхте с него. Как?

— С разпечатки. От нас към него и обратно, като старите компютри.

— Това, което сте построили, е всъщност един голям компютър.

— Не. Не е компютър. Робот е. Още един от нас, само че е толкова голям, че не може да се движи.

— Дрън-дрън! — ядоса се Червения облак. — Роботът не е нищо друго освен ходещ компютър.

— Има разлика — каза Джейсън кротко. — Хорас, точно това е, което вие отказвахте да видите толкова години. Вие мислите за робота като за машина, а той не е. Той е биологична концепция, изразена механично…

— Ти се измъкваш — рече Червения облак.

— Мисля, че няма да стигнем доникъде — каза Джон — дори и да си привеждаме най-добронамерено аргументи. Всъщност, ние не дойдохме, за да разберем какво строите тук. Дойдохме да разберем как роботите ще реагират, ако хората, вероятно, голяма част от тях, милиони от тях, се завърнат на Земята.

— Мога да ви кажа без никакви увъртания как ще реагират повечето от нас — отвърна Стенли. — Ще погледнем на това с известни резерви. Защото те ще ни вземат отново на служба, или, още по-лошо, няма да имат нужда от нас. Някои, и може би доста от нас, ще посрещнат с готовност възможността да се върнат на служба, защото през всичките тези години ние чувствахме липсата на някой, комуто да служим. Някои от нас ще се върнат на старите си места, защото за нас те всъщност никога не са били тегоба. Но също така мисля, че повечето от нас сега чувстват, че сме тръгнали по път, по който можем да създадем за себе си нещо, приближаващо се до човешката съдба — не точно същата съдба, разбира се, защото тя няма да ни подхожда, а и ние не я искаме. Поради тази причина не желаем хората да се завърнат. Те ще ни попречат. Няма да устоят и ще се намесят. Невъзможно е да не се намесят в работи, които ги засягат, макар и не пряко. Но това не е решение, което ние можем да вземем сами. Решението е от компетенциите на Проекта…

— Имаш предвид чудовището, което сте построили? — намеси се Езекия.

Стенли, който седеше през цялото време, бавно се приведе на стола си, извърна глава и прониза с поглед Езекия.

— Нима не го одобряваш? — попита той. — Нима не разбираш? Мислех, че от всички тях ти най-вече ще разбереш.

— Извършили сте светотатство — произнесе Езекия строго. — Създали сте нещо отвратително. Самозабравили сте се в стремежа си да се поставите над своите създатели. Прекарах много самотни, ужасни часове, питайки се дали аз и моите братя не вършим светотатство, посвещавайки времето и усилията си на изследвания и задачи, които са типични за човека и са негово задължение, но все пак ние работим за доброто на човечеството…

— Моля те — прекъсна го Джейсън. — Да не спорим за това сега. Кой от нас може да каже, че е непогрешим в своите действия? Стенли казва, че Проекта трябва да реши…

— Проекта знае — съгласи се Стенли. — Той има много повече допълнителни познания от всеки от нас. Пътувахме много през годините, за да придобием материала, който е въведен в паметта му. Дали сме му цялото познание, до което сме могли да се доберем. Той е вещ във философията, историята, естествените науки, изкуството. А сега и сам придобива познание. Разговаря с нещо много далечно в космоса.

Джон подскочи.

— Колко далечно? — попита той.

— Не сме сигурни — каза Стенли. — Но мислим, че е нещо в центъра на галактиката.