Избор на богове

8.

Нямаше да позная брат си, каза си Джейсън, ако го бях срещнал случайно. Ръстът беше същият, както и гордото, сурово изражение, макар лицето му да бе скрито в сивееща брада. Но имаше и нещо друго — студенина в очите, напрегнатост. Възрастта не бе смекчила чертите на Джон. Беше ги закалила и огрубила, придавайки им тъга, която Джейсън не познаваше.

— Джон — промълви той и пристъпи прага. — Джон, толкова често се чудехме… — Млъкна насред думата, втренчен в чужденеца в стаята.

— Няма нищо, Джейсън. И Марта не ме позна. Променил съм се.

— Щях да го позная — каза неловко Марта. — Трябваше ми само малко време. Заради брадата е.

Джейсън прекоси бързо стаята, сграбчи протегнатата ръка, прегърна го през рамото и го притегли, притискайки го здраво към себе си.

— Радвам се да те видя! Толкова е хубаво, че се върна! Доста време мина.

Те се отдръпнаха и останаха така за миг, мълчаливи, вгледани един в друг, всеки опитвайки се да познае в другия човека от последната им среща. Накрая Джон каза:

— Изглеждаш чудесно, Джейсън. Знаех, че ще те заваря в добра форма. Ти винаги си полагал грижи за себе си. А имаш и Марта. Някои от онези, които срещнах, ми казаха, че си останал у дома.

— Все някой трябваше да остане — въздъхна Джейсън. — Не беше чак толкова трудно. Изградихме си добър живот. Тук сме щастливи.

— Често питах за теб — каза Марта. — Ала никой нищо не знаеше.

— Бях много далече — обясни Джон. — Близо до центъра. Там имаше нещо, което исках да открия. Приближих се до центъра повече от всеки друг. Бях срещал мнозина, които ми казваха какво има там или по-скоро какво би могло да има, защото те всъщност не знаеха със сигурност. Все си мислех, че някой трябва да отиде там и да види, но никой нямаше намерение да го стори. Някой трябваше да отиде. Някой трябваше да отиде, точно както някой трябваше да остане у дома.

— Да седнем — предложи Джейсън. — Много неща има да ни разказваш, така че, нека се разположим удобно. Тачър ще ни донесе нещо, а ние можем да седнем и да разговаряме. Гладен ли си, Джон?

Брат му поклати глава.

— Едно питие тогава? Цялата стара прислуга се махна, но някои от роботите са под ръка. Не е лошо на тази възраст да си заобиколен с такова внимание. Опитахме да направим малко вино, но нали знаеш, че районът не е винарски. Лозята не виреят тук. Почвата не е подходяща, а и слънцето не е достатъчно. Винаги става слабо.

— По-късно — прекъсна го Джон. — След като ви разкажа. Тогава ще пийнем.

— Смятал си да откриеш злото? — погледна го Джейсън. — Точно така е. Знаел си, че там е злото. Чухме за това преди няколко години. Никой не знае какво представлява то — нито дори дали наистина е зла сила. Само усещаха полъха на злото.

— Не, не е точно зла сила — каза Джон. — А нещо по лошо и от злото. Безразличие. Огромно. Индиферентен интелект. Разум, който е загубил онова, което наричаме човещина. Може би не точно загубил, защото може би никога не я е притежавал. Но това не е всичко. Аз открих хората.

— Хората! — извика Джейсън — Това наистина е нещо! Никой не знаеше… Никой нямаше ни най-малка представа…

— Разбира се, никой не знаеше. Но аз ги открих. Те са на три планети, близо една до друга, и се справят много добре, може би дори твърде добре. Не са се променили. Същите са както и преди пет хиляди години. Довели са до логичния му завършек пътя, който ние следвахме преди пет хиляди години, и сега се завръщат на Земята. Те са на път към Земята.

Внезапно стена от вода се плисна в прозорците, тласната от вятъра, който виеше в стрехите, високо над главите им.

— Бурята — продума Марта. — Все пак се разрази. Дали ще премине в ураган?