Избор на богове

3.

След закуска, в тишината на библиотеката, Джейсън Уитни седна до писалището си и отвори един от подвързаните дневници, който бе измъкнал от дълга редица подобни томове от лавицата зад гърба си. Повече от месец не бе записал нищо. Не че дотогава бе имал някаква истинска причина да го прави. Животът си течеше като спокойна река и много рядко нещо нарушаваше установения ред, за да си заслужава да бъде записано. Може би щеше да е по-добре да върне тома обратно, без да отбелязва нищо в него, макар че да вписва от време на време няколко изречения, му се струваше акт на вярност към традицията. През последния месец не се беше случило нищо съществено — никой не ги бе посетил, контактите с другите между звездите се бяха превърнали в рутина, не бе чувал нищо за индианските племена и роботи нито бяха минавали, нито се бяха спирали, така че нямаше никакви новини, макар че това, което научаваха от роботите, бяха по-скоро слухове, отколкото новини. Имаше и клюки, разбира се. Марта поддържаше непрекъсната връзка с другите от рода и когато двамата сядаха на двора за вечерния концерт, тя го информираше подробно за това, което бе научила през деня. То, обаче, в по голямата си част беше само женски приказки и не си струваше да бъде отбелязвано в дневника. Тънък лъч на утринното слънце, промушил се през процепа между двете тежки завеси, които не покриваха плътно високите прозорци, падна върху него и освети сивата му коса и квадратните, силни рамене. Той беше висок мъж, слаб, но внушаваше сила, което компенсираше слабостта му. Лицето му беше сурово, набраздено от множество тънки бръчици. Мустаците му, наежени като четина, подхождаха на надвисналите вежди над дълбоко разположените очи със стоманен поглед. Той седеше неподвижен, вгледан в библиотеката, като за сетен път се удивляваше на тихото удовлетворение, което винаги намираше тук, а понякога и повече от удовлетворение, сякаш стаята, с нейната просторност и високи стени, покрити с книги, го караше да изпитва чувство на благоговение. Мислите на много хора, каза си той, живеят в това място — духът на всички велики мислители на света, съхранени завинаги между кориците на томовете, подбрани и поставени на лавиците от неговия дядо много отдавна, така че в бъдните дни мъдростта на човешката раса, безценното наследство на записаното слово, да е винаги на разположение. Той си спомни колко често си представяше, че героите, описани от тези древни писатели, призрачното присъствие на самите автори, с годините се бяха настанили в тази стая и късно през нощта, когато всичко притихваше, често откриваше, че си говори с тези отдавна живели хора, надигащи се от праха на миналото в сянката на настоящето.

Редиците книги опасваха стаята, прекъсвани само от двете врати и трите прозореца откъм реката. Над първото ниво лавици се надвесваше балкон, поддържан от декоративен метален парапет, над който стените също бяха запълнени с книги. Над една от вратите бе монтиран стенен часовник и в продължение на повече от пет хилядолетия, напомни си Джейсън с учудване, часовникът бе тиктакал, отброявайки секундите век след век. Сега показваше 9:15 и той се запита колко близо бе това до точното време, което хората бяха отчитали тогава. Няма начин да се разбере, каза си той, макар че това вече нямаше значение. Светът нямаше да загуби нищо без часовници.

Отвън се промъкнаха приглушени звуци — далечното тъжно мучене на крава, близкият лай на куче, истеричното кудкудякаш на кокошка. Музикалните дървета все още мълчаха — те нямаше да започнат настройването си по-рано от следобедните часове. Дали тази нощ няма да опитат някоя от новите композиции, запита се той. Напоследък изпълняваха доста такива. Ако е така, той се надяваше да не е някой от странните мотиви, с които експериментираха напоследък. Имаше толкова други, които можеха да изпълнят, толкова много от старите, любими нему композиции, но в това, което те правеха, нямаше разум. Струваше му се, че нещата са се влошили през последните няколко години, тъй като две от по-старите дървета даваха явни признаци, че умират. Бяха започнали да губят някои от клоните си и с всяка пролет като че ли листата им оредяваха. Разбира се, имаше и млади фиданки, които да ги заместят, и може би в това бе проблемът. Той вдигна ръка и поглади неспокойно мустаците си. За кой ли път се упрекна, че не бе научил нищо за отглеждането на дърветата. Бе прегледал някои от книгите, разбира се, но в тях нямаше нищо, което да му е от полза. А дори и да имаше, кой можеше да е сигурен, че музикалните дървета биха реагирали както едно обикновено земно дърво. Звукът на нечии шляпащи крака го накара да се обърне. Тачър, роботът, тъкмо влизаше.

— Какво има, Тачър?

— Господин Хорас Червения облак, сър.

— Но Хорас е на север. В страната на дивия ориз.

— Изглежда, са се преместили, сър. Лагеруват надолу по реката, където и преди отсядаха. Замислят да възстановят старите полета и следващата пролет да засеят.

— Разговарял си с него?!

— Сър, той е стар познат и, естествено, разменихме няколко думи. Донесе ни торба с ориз.

— Надявам се, не си забравил да му благодариш, Тачър.

— О, разбира се, благодарих му, сър.

— Трябваше да го поканиш.

— Той каза, че не иска да ви безпокои, сър, ако вие сте зает.

— Никога не съм толкова зает. Знаеш го.

— Тогава — каза Тачър — ще го поканя да влезе.

Джейсън се надигна, заобиколи писалището, готов да посрещне стария си приятел. Колко ли години са минали — зачуди се той — четири години или пет? Със сигурност трябва да са пет. Той бе слязъл до лагера да се сбогува с приятеля си и след като племето бе отплавало, бе стоял дълго върху чакълестия бряг, наблюдавайки дългата редица от канута да се плъзга нагоре по реката с проблясващи на слънцето гребла.

Червения облак бе на възрастта на Джейсън, но изглеждаше по-млад. Когато влезе в стаята и прекоси застлания с килими под, походката му бе гъвкава като на млад мъж. Косите му, гарвановочерни и без нито един сив косъм, бяха разделени точно по средата на черепа му и висяха на две тежки плитки върху гърдите му. Лицето му бе загрубяло с времето, но като се изключат фините линии покрай очите, по него не се забелязваха никакви бръчки. Носеше риза от еленова кожа, а краката му бяха обути в мокасини. Подаде на Джейсън едра мазолеста длан с къси и загрубели пръсти.

— Доста време мина, Хорас — каза Джейсън. — Радвам се да те видя.

— Ти си единственият — отвърна Червения облак, — който още ме нарича Хорас.

— Е, добре тогава, да те наричам ли Вожде? Или 0блако? Или само Червени?

Червения облак се ухили.

— От твойта уста, Джейсън, Хорас звучи чудесно. Някога и двамата бяхме деца. Сигурно си спомняш. Това име Хорас ме връща във времената, когато бродехме заедно из горите. Срязахме китките си и ги държахме една до друга, за да се смеси кръвта ни. Или поне си мислехме, че се смесва. Доста се съмнявам, че се е смесвала. Но това е без значение. Важен беше символът.

— Спомням си — каза Джейсън. — Спомням си онзи първи ден, когато ти и твоите хора слязохте с канута надолу по реката и забелязахте дима от комините на нашата къща. Всички вие, цялото ви войнство, се струпахте горе на хълма да видите какво става и тогава за първи път и вие, и хората от тази къща, научихме, че не сме сами, а са останали и други.

— Запалихме големи огньове на поляната — продължи Червения облак. — Убихме едно-две говеда и си направихме угощение. Хванахме се в кръг и танцувахме около огньовете. Шумна веселба беше… Дядо ти, вечна му памет, извади една бъчвичка с уиски и всички доста се понапихме.

— Тогава за първи път се срещнахме с теб — каза Джей-сън. — Два младока, готови да се покажат на света, само че нямаше свят, пред който да се изфукат. Почти веднага си допаднахме. Ходехме заедно на лов и риболов, скитахме по хълмовете. И преследвахме момичетата.

— Хванахме някои от тях, доколкото си спомням — ухили се Червения облак.

— Не беше трудно да го сторим — отвърна Джейсън.

Те стояха и се гледаха мълчаливо в очите. После Джейсън каза:

— Нека да седнем. Сигурно има много неща, които да си кажем.

Червения облак седна на един стол, а Джейсън взе друг и се настани с лице към своя приятел.

— Колко време мина? — попита той.

— Шест години.

— Сега ли пристигате?

— Преди една седмица — отвърна Червения облак. — Напуснахме северните земи веднага след като ожънахме дивия ориз. Не бързахме. Спирахме на всяко удобно за лагеруване място и скитахме наоколо, ловувахме. Някои от младите отведоха конете надолу, на запад от реката, и ще останат там, докато ледът се стопи. По късно, когато застудее, ще се прехвърлим оттатък и ще ловуваме, за да попълним запасите си от месо за зимата. Бизони и диви говеда. Един вестоносец дойде снощи и ни съобщи, че в прериите има много от тях.

Джейсън се намръщи.

— Седмица, казваш. Не биваше да изчакваш толкова дълго. Ако ти самият нямаше време, трябваше да дойде пратеник. Щях да сляза да те видя.

— Времето минава бързо. Имаше много работа. Опитваме се да възстановим царевичните ниви. Обрасли са с храсталаци и плевели. Свършиха ни запасите и изпитваме недостиг от жито. Опитахме се да отгледаме реколта на север, но сезонът там е твърде кратък. Зреенето закъснява и студът я съсипва. Накрая получаваме няколко сбръчкани стръка и толкова.

— Ние имаме царевица в изобилие — каза Джейсън, — смляна и готова. Ще ви изпратя от нея до края на деня. От какво друго имате нужда — бекон, яйца, брашно? Имаме добро пшенично брашно. Много повече, отколкото ни е нужно. Платове, ако ви трябват. Вълната, която остригахме тази година, е добра и становете не са спирали.

— Джейсън, не съм дошъл за милостиня…

— Знам. От години си разменяме това-онова. Не ме карай да си спомням колко месо и риба, горски ягоди и какво ли не още събираха твоите хора горе по хълмовете едно време. Тачър казва, че сте донесли ориз…

— Добре — рече Червения облак. — Няма да възразиш срещу малко бизонско месо като приключим лова, нали?

— Напротив — отвърна Джейсън.

— А още по-добре, какво ще кажеш да дойдеш с нас на лов?

— Много ще ми хареса.

— Добре! Ще бъде като в старите времена. Ще оставим на другите да вършат работата. Ние ще седим около огъня, ти и аз, ще разговаряме и ще си похапваме месо.

— Животът ти е чудесен, Хорас.

— И аз така мисля. Имаше толкова пътища пред нас. Можехме да отседнем. Можехме да предпочетем уседналия живот, да си обзаведем домакинства, да разработим земята, да прибираме добри реколти и да отгледаме домашни животни. Можехме да станем добри земеделци. Но ние не го направихме. Върнахме се към стария си начин на живот. Предполагам, никога не сме се отдалечавали много от него. Всички ние, дълбоко в сърцата си, непрестанно мечтаехме за този живот. Той ни притегляше. Зовеше ни. Така бяха живели нашите предци в продължение на хилядолетия. А ние живяхме като белите хора само в продължение на няколкостотин години и това не ни донесе нищо добро. Ние никога не се приспособихме, всъщност не ни бе даден и шанс. За нас беше облекчение да се откажем от всичко това и да се завърнем при цветята, дърветата, облаците, сезоните и времето, течащата вода, създанията в горите и прериите и да ги направим част от нашия живот повече от всеки друг път. Ние научихме някои неща от белите, не можем да го отречем — щяхме да сме глупаци, ако не бяхме научили нищо. И използвахме наученото, за да направим стария си начин на живот още по-добър. Понякога се чудя дали това беше верният избор, но после виждам едно есенно листо, само едно листо, не повече, чувам ромона на течащо в гората поточе или долавям горския мирис и разбирам, че не сме сгрешили. Ние се завърнахме към земята, възстановихме връзката си с хълмовете и потоците, и така трябва да бъде. Това е животът, който ни е отредено да живеем. Били сме горско племе някога, но вече не сме. Може би сме просто индианци. Възприехме вигвамите от племената на Западните равнини и в голяма степен, техния начин на обличане и езда. Но запазихме кануто от брезова кора, реколтите от див ориз и сладкия кленов сок. Да, хубав е животът ни. Ти и аз, стари приятелю, се докоснахме до истинския живот — аз в моя вигвам, а ти в твоята каменна къща. Ти никога не замина за звездите, но може би не загуби като не го стори. Макар че сигурно откриват страхотни неща там…

— Да, разни неща — измърмори Джейсън. — Някои доста интересни. Дори и полезни. Но твърде малко от тях можем да използваме по някакъв начин. Видяхме ги, наблюдавахме ги, дори ги изследвахме, в отделни случаи успяхме да разгадаем принципа им. Но ние вече не сме технологична раса. Загубихме техниката, когато загубихме работната сила и познанието, а машините се повредиха и нямаше кой да ги пусне в действие отново, нито пък имаше енергия, която да ги задвижи. Знаеш, че не съжаляваме за техниката. Може би в началото съжалявахме, но вече не. За нас сега тя щеше да е само едно бреме. Станахме опитни наблюдатели и това ни удовлетворява. Празнуваме своите малки победи всеки път, когато достигнем до някое по-значимо откритие. Целта е познанието, а не потреблението. Не сме само потребители. Някак си се издигнахме над това. Горди сме, че не използваме безогледно природните богатства. Дори ни се струва срамно да ги впрегнем в наша полза. И не само природните ресурси. Идеите и…

— Какво си спомняш, Джейсън? Наистина, какво от старите дни си спомняш? Не как нашето племе срещна твоите хора, а другото.

— Спомням си, и то доста ясно — отвърна Джейсън. — А и ти би трябвало да си спомняш. Беше млад като мен, когато се случи. И двамата бяхме на възраст, когато човек лесно се впечатлява. Трябва да е оставило неизличими спомени у нас.

Червения облак поклати глава.

— Не си спомням добре. Случиха се толкова други неща. Трудно мога да си представя друг живот освен този, който живея сега.

— Моите спомени са събрани в една книга или по скоро в много книги — каза Джейсън, показвайки лавицата зад гърба си. — Всичко е записано. Дядо ми е започнал, около петдесет години след събитието, описал го е, за да не се забрави и превърне в мит. Записал е всичко, което е могъл да си спомни, и продължил да си води записки редовно. Когато накрая умря, аз продължих делото му. Всичко е тук, от деня, в който се е случило.

— А когато ти умреш — попита Червения облак, — кой ще те замести?

— Не знам — въздъхна Джейсън.

— Джейсън, има едно нещо, което винаги ме е учудвало, но никога не съм те питал. Мога ли да го сторя сега?

— Разбира се. Можеш да ме питаш за всичко.

— Защо никога не тръгна към звездите?

— Сигурно, защото не мога.

— Но ти никога не опита. Всъщност, никога не пожела да опиташ.

— Всички заминаха, един по един — каза Джейсън, — само Марта и аз останахме. Изглежда, някой трябваше да остане. Не трябваше да обезлюдяваме напълно Земята. Та ние и принадлежим. Затова останахме, разбира се, за да заместим онези, които заминаха. Да поддържаме домашния огън. Да бъдем тук и да посрещаме другите, когато пожелаят да се върнат у дома. Да запазим планетата за тях.

— Те се завръщат, разбира се. И ти си тук, за да ги посрещнеш.

— Някои от тях — каза Джейсън. — Не всички. Брат ми Джон, замина един от първите, но никога не се завърна. Не сме чули нищо за него. Често се чудя къде ли е. Ако е още жив, разбира се.

— Ти изтъкваш отговорността като причина. Но, Джейсън, това не може да е цялата истина.

— Мисля, че е част от нея. В определен момент, дори по-голяма част от истината, отколкото е сега. Джон и аз бяхме най-възрастните. Сестра ни Джанис е по-млада. Все още я виждаме от време на време, а Марта разговаря с нея, доста често. Ако Джон беше останал, може би Марта и аз щяхме да заминем. Казах, че може би не тръгнахме, защото не можехме. Всъщност, не вярвам в това. Способността, изглежда, е наследствена. Вероятно човек я притежава дълго преди да започне да я използва. За да се развие е нужно време, а по-дългият живот ни предостави това време. Вероятно тя щеше да се развие и без това, ако не бяхме толкова заети, толкова обсебени от нашите машини. Някъде може и да сме направили погрешен завой, да сме възприели погрешни ценности и да сме позволили нашата ангажираност с технологиите да измести истинската ни, сериозна цел. Тази ангажираност може би ни е попречила да осъзнаем какво притежаваме. Нашите способности не бяха в състояние да си пробият път до съзнанието ни през дебелите пластове от проекти за машини, отчети на разходи и всичко останало. Когато говорим за способности, нямаме предвид просто отиването до звездите. Твоите хора не ходят там. Може и да не е нужно да го правите. Вместо това, вие станахте част от околната среда, живеейки в нейната пазва и разбирайки я. Така се случи при вас…

— Но щом можеш да заминеш, защо не го направиш? Със сигурност можеш да си го позволиш за известно време. Роботите ще се грижат за нещата. Те ще поддържат огъня и ще са готови да посрещнат онези, които решат да се завърнат.

Джейсън поклати глава.

— Сега е твърде късно. С годините все повече се влюбвам в тази къща и в тази земя. Чувствам се част от тях. Загубен съм без полето и къщата, без Земята. Не бих могъл да живея другаде. Човек не може да върви по същата земя, да живее в същата къща в продължение на почти пет хиляди години и да не…

— Знам — каза Червения облак. — Поради увеличаването на членовете му нашето племе се разпадна и се пръсна на многобройни групички. Някои са в прериите, други на изток, в горите. Аз останах верен на тези две реки…

— Извини ме за лошите ми маниери — сепна се Джейсън. — Трябваше да попитам най-напред за госпожа Облак. Как е тя?

— Щастлива е. Тя е в стихията си, когато се налага да установяваме бивак и да ръководим народа си.

— А синовете и внуците ви от всички поколения?

— Само неколцина от тях са още с нас — каза Червения облак. — Останалите внуци и синовете ни са с другите групи. От време на време научаваме по нещо за тях. Бягащия елен, внукът ми от трето поколение, беше убит от мечка гризли преди около година. Пратиха бързоходец да ни съобщи вестта. Иначе всички са добре и са щастливи.

— Моите съболезнования. Бягащия елен беше внук, с който всеки би се гордял.

Червения облак сведе глава в знак на благодарност.

— Госпожа Джейсън, надявам се, е в добро здраве?

Джейсън кимна.

— Тя прекарва много време в разговори с другите. Доста я бива в тези работи. Изглежда телепатията е станала втората и природа. Всяка вечер има куп новини за разказване. Сега сме много. Нямам представа колко. Марта знае това по-добре от мен. Тя помни всичко. Отношенията им, кой за кого се оженил и все от тоя род. Сигурно сме няколко хиляди души.

— Веднъж, преди много години, ми беше казал, че разумни същества били открити в космоса, но не приличали на нас. В годините, докато ни нямаше…

— Прав си, не са като нас. Но имат желание да общуват. Някои са приятелски настроени, други не толкова, трети са безразлични към нас. Повечето от тях са толкова враждебно настроени, че ме побиват тръпки. И, разбира се, да не забравяме скитащите извънземни, пътешествениците, които понякога се отбиват на Земята.

— И това е всичко? Никакво сътрудничество…

— Не, не е всичко — каза Джейсън. — Появи се нещо, което страшно ме тревожи. Полъх от нещо изключително обезпокоително. Като лоша миризма, донесена от вятъра. Някъде далеч откъм центъра…

— Откъм центъра на какво, Джейсън?

— Откъм центъра на галактиката. От сърцето. Интелект от някакъв вид. Само го усетихме и това е достатъчно…

— Враждебен ли е?

— Не, не точно враждебен. Студен. Интелект, твърде високо развит интелект. Студен и безразличен. Аналитичен. О, по дяволите, не мога да ти обясня. Няма начин да го направя. Все едно червейчето на въдицата да долови човешкия интелект. Дори не е и това. Разликата между него и нас е по-голяма, отколкото между човека и червейчето.

— Уплашен ли си?

— Уплашен? Не знам. По-скоро объркан. Изпълнен с лоши предчувствия. Единственото успокоение е, че вероятно все още не сме привлекли вниманието му.

— Тогава защо се тревожиш?

— Не е точно тревога. Не е това. Просто човек се чувства омърсен, като знае, че нещо такова съществува заедно с него в галактиката. Сякаш си попаднал в епицентъра на злото.

— Но той не е зъл.

— Не съм сигурен. Не знам какво е. Нито някой знае. Просто доловихме нещо…

— Ти ли го долови? Ти самият?

— Не. Някои от другите. Двама от онези, сред звездите.

— Вероятно няма причина да се тревожиш. Просто стой настрана. Питам се обаче, би ли могло това да има нещо общо с хората, които напуснаха Земята? Изглежда ми малко вероятно. Ти нямаш представа, нали, Джейсън, защо се случи, защо всички хора изчезнаха?

— Никаква — призна Джейсън.

— Говореше за извънземните, които идвали на Земята…

— Да. Странно е защо посещенията им точно сега зачестиха. Не са много, разбира се. Поне тези, за които знаем. Двама-трима миналия век, макар че като си помислиш, за тези разстояния и пространства, това съвсем не е малко. Но, изглежда, не са идвали преди. Случи се едва когато хората изчезнаха. Макар че може и да са идвали в по-стари времена, но да не са били въобще забелязани или ако са били забелязани, да не са били разпознати като извънземни. Може би не сме ги виждали, защото не сме били готови за това. Дори и да бяхме ги видели, щяхме да си затворим очите. Нямаше да се чувстваме комфортно в присъствието на нещо, което не можем да разберем, и щяхме, просто с един величествен жест, да ги изтрием от мислите си. Щяхме да повтаряме, че не са тук, че не могат да бъдат тук, че никога не сме ги виждали и това щеше да е всичко.

— Може и така да е било — въздъхна Червения облак. — Или да са дошли прекалено малко на брой. Ние бяхме неспокойна планета, кипяща от разум, понякога твърде страховит разум. Може би нещо такова като твоя интелект от центъра на галактиката, но в по-малка степен. Със сигурност обаче не беше мястото, което един извънземен скитник би избрал за отдих. Защото нямаше да може да си почине. В онези дни не бе спокойно за никого.

— Прав си, разбира се. Едва сега го осъзнаваме. Мисля обаче, че нямаше как да го знаем тогава. Не бяхме дорасли. Сега сме на друго стъпало…

— Разговарял ли си с някой от извънземните скитници? — попита Червения облак.

— С двама-трима. Веднъж пропътувах цели петстотин километра, за да разговарям с един от тях, но когато стигнах, беше си заминал. Един робот донесе новината. Не ме бива като Марта в галактическата телепатия, но мога да се разбера с извънземните. С някои от тях, всъщност. Изглежда съм им хванал цаката. Понякога обаче няма как да установиш контакт. Не всички могат да различават звуковите вълни като начин на общуване, а човекът, от своя страна, може въобще да не улови сигналите или менталните вълни, които те изпращат. С други, дори и да можеш да комуникираш, не можеш да се разбереш. Всъщност, няма за какво да си говориш с тях. Нямате общи теми.

— Тази работа с бродещите извънземни — каза Червения облак. — Отчасти и заради това съм тук. Трябваше да дойда още първия ден, разбира се. Исках да ти кажа, че си имаме извънземен тук. Там горе, при Котешката бърлога. Малкия вълк го откри и пристигна тичешком да ми съобщи и аз тутакси отидох да погледна.

Значи това било, помисли си Джейсън. Трябваше да се досети. Целият този предпазлив и учтив разговор за всичко друго, но не и за единственото нещо, което Червения облак бе дошъл да му каже. И ето, изплю камъчето накрая. Такъв им беше маниерът. Човек би трябвало да го очаква от тях. Старият спокоен начин да се разговаря, племенният протокол, достолепието. Никога да не се вълнуват, да не прибързват, да са спокойни, за да преценят обстановката и да подготвят почвата за сериозния разговор.

— Опита ли да разговаряш с него?

— Не — отвърна Червения облак. — Мога да разговарям с цветята и течащите реки и те ми отговарят, но с един извънземен — просто не знам откъде да започна.

— Добре — каза Джейсън. — Ще се поразходя дотам и ще видя какво си е наумило, ако въобще си е наумило нещо. Ако изобщо успея да вляза в контакт с него. Подсказва ли нещо откъде би могло да е дошло?

— Предполагам се е телепортирало. Нямаше никакви следи от кораб.

— Обикновено не идват с кораби. Като нашите хора. Машината от какъвто и да е вид обременява и ограничава. Скитането по звездите не е нещо необичайно, разбира се, макар че в началото мислехме точно така. Въобразявахме си, че сме направили велико откритие, когато първият от нас започна да развива парапсихични способности. Но не се оказа чак толкова гениално откритие. Беше просто нещо, за което ние, твърде заети като технологична раса, не си бяхме направили труда да помислим. А дори и някой да бе мислил или отворил дума за това, щяха да го вземат на присмех.

— Никой от нас не е посещавал звездите — каза Червения облак. — Не съм сигурен дали някой притежава реална възможност за това. Толкова сме затънали в света, в който живеем, и в тайните, които той крие, че може дори и да не подозираме за скритите заложби, които притежаваме, ако изобщо имаме такива. Но сега…

— Мисля, че точно вие притежавате силата и я използвате за най-доброто от всички неща. Вие познавате природата около вас и сте се вкопчили в нея повече, откогато и да било. За това сигурно е нужен някакъв психичен инстинкт. Може и да не е толкова романтично като да бродиш сред звездите, но се изисква, вероятно, едно позадълбочено разбиране.

— Благодаря ти за добрите думи. Може би има истина в това, което казваш. Имам една красива и наивна внучка, родена много поколения след мен, която е едва на деветнадесет години. Може би си я спомняш — Вечерна звезда.

— Наистина си я спомням — зарадва се Джейсън. — Когато идвах да те видя в бивака, тя ми правеше компания, ако те нямаше или беше зает. Обикаляхме заедно из гората и тя ми показваше птиците и цветята и другите горски чудеса и бърбореше през цялото време по най възхитителен начин.

— Тя все още си бърбори така, но съм малко разтревожен за нея. Мисля, че притежава по-особен вид психическа сила, като тази на твоя род.

— Скитането сред звездите ли имаш предвид?

Лицето на Червения облак се сгърчи.

— Не съм сигурен. Не мисля, че е това. Нещо друго е. Улавям някаква странност в нея. Предполагам, че точно това ме безпокои, макар да нямам основание да се тревожа. Тя е жадна за познание, а такава жажда не съм срещал никога преди у моите хора. Не познание за своя собствен свят, макар че и това я интересува, а за света извън нея. Жажда да узнае всичко, което се е случило, всичко, което човекът е прозрял. Тя е прочела всички книги, които имаме, но те са твърде малко…

Джейсън вдигна ръка и с широк жест посочи стаята.

— Тук има книги. Ако иска, да идва и да чете. Долу, в другите крила на къщата, също има стаи, натъпкани с книги до тавана. Може да чете каквото пожелае, но не искам да ги изнася навън. Ако веднъж загубим книга, няма как да я възстановим.

— Докато идвах насам, си мислех за това — каза Червения облак. — Опитвах се да насоча разговора натам. Благодаря ти за предложението.

— Приятно ми е, че има някой, който иска да ги чете. За мен ще е привилегия да ги споделя с нея, уверявам те.

— Трябваше да помислим и за нашите книги — каза Червения облак, — но сега е малко късно да направим нещо. Може и да са останали някои книги, макар че си представям какво е направило времето с тях. Времето и гризачите. А и моите хора не са убедени, че трябва да ги търсим. Хранят силна неприязън към древните места. Те са прекалено стари и плесенясали, изпълнени с толкова призраци — призраци от миналото, за което сега дори и не искаме да си спомняме. Разбира се, имаме няколко книги и ги пазим като древно наследство. И е въпрос на чест и уважение към миналото ни всяко дете да се научи да чете. Но за повечето от тях това е само неприятно задължение. Преди Вечерна звезда малцина са се интересували от четенето.

— Дали Вечерна звезда ще поиска да дойде и да живее при нас? — попита Джейсън. — Може да остане колкото пожелае. Къщата ще се развесели, ако има млад човек в нея, а аз поемам задължението да я насочвам в избора и на книги.

— Ще и кажа — отвърна Червения облак. — Ще се зарадва много. Нали знаеш, че ти си за нея чичо Джейсън.

— Не, не знаех. Поласкан съм.

Двамата мъже се умълчаха. Поседяха още малко така в притихналата библиотека. Часовникът на стената отброяваше отчетливо секундите. Червения облак се размърда.

— Джейсън, ти следиш времето. Искам да кажа, годините. Дори имаш часовник. Ние нямаме часовници и не го отчитаме. Не си струва. Приемаме всеки ден такъв, какъвто е, и го изживяваме пълноценно. Живеем не според дните, а според сезоните. Но не ги броим.

— От време на време може и да сме пропускали по ден-два или да сме прибавяли по някой, не знам. Но сме го отчитали. Пет хиляди години. Физически, аз съм на възрастта на моя дядо, когато е започнал записките. След това той живя почти три хиляди години. Ако така вървят нещата, ще направя пълни осем хиляди години. Разбира се, не изглежда да е възможно. Малко несериозно е човек да живее осем хиляди години.

— Някой ден — каза Червения облак — навярно ще разберем какво ни докара всичко това — къде отидоха хората и защо живеем толкова дълго.

— Вероятно — отвърна Джейсън, — макар че не се надявам. Мислех си, Хорас…

— Да?

— Бих могъл да събера група роботи и да ги изпратя да прочистят вместо вас царевичните ниви. Само се мотаят наоколо, а нямат много работа. Знам за отношението ви към роботите, но…

— Не, благодаря ти много. Ще приемем царевицата, брашното и другите неща, но не, желаем помощта на роботите.

— Какво всъщност имате против тях? Не им се доверявате ли? Няма да ви висят на главата. Няма да ви досаждат. Просто ще почистят нивите и ще си тръгнат.

— Чувстваме се неспокойни с тях — каза Червения облак. — Някак си не ги понасяме. Напомнят ни какво ни се случи, когато дойде белият човек. Когато изоставихме начина на живот, натрапен ни от него, направихме го окончателно. Запазихме само някои неща. Простите метални оръдия, плуга, умението да поддържаме стопанство. Вече не пируваме един ден и не гладуваме на следващия, както правеха индианците, преди белите да дойдат. Върнахме се към горския живот, към живота в равнините, както някога. Продължихме сами. Така и трябва да бъде.

— Мисля, че разбирам.

— Нито пък съм съвсем сигурен, че им вярваме — продължи Червения облак. — Не напълно. Може би с тези, които са при вас, които работят на полето и вършат други неща за вас, всичко да е наред. Но имам някои резерви по отношение на дивите роботи. Казах ти, нали, че нагоре по реката се е установила една банда, до някакъв древен град…

— Да, спомням си, че ми каза. Минеаполис и Св. Павел. Ти ги беше видял преди много, много години. Строяха нещо…

— Още го строят. Спряхме за малко там, докато пътувахме надолу по реката, и погледахме. Отдалече. Повече са от всеки друг път и все още строят. Огромна сграда, макар че не изглежда много като сграда. Роботите не биха си строили дом, нали?

— Мисля, че не. Не и за самите себе си. Те се надсмиват над времето. Направени са от някаква почти неразрушима сплав. Тя не ръждясва, не се износва, устоява почти на всичко. Климат, температура, дъжд… Те не означават нищо за тях.

— Не останахме дълго там — продължи Червения облак. — Стояхме доста далеч. Използвахме бинокъл, но пак не видяхме много. Бяхме уплашени. Неспокойни. Измъкнахме се веднага щом хвърлихме едно око. Не допускам да имаше някаква реална опасност, но не посмяхме да рискуваме.