Избор на богове

6.

(Откъс от хрониката от 2 септември 2185 г.)

…Често се чудя как така ни пропуснаха. Ако хората бяха отведени, което изглежда много по-вероятно, вместо просто да изчезнат, по какъв каприз на съдбата хората в тази къща бяха пропуснати? Монасите и братята от манастира на километър и половина надолу по пътя, бяха отведени. Хората от селскостопанската станция, всъщност доста голямо село, около километър по-нататък, също бяха отведени. Големият жилищен комплекс, осем километра нагоре по реката, в който живееха работниците риболовци, беше опразнен. Само ние останахме.

Понякога се питам дали високото обществено и финансово положение, което е съдба на семейството ми през последните над сто години, ни е направило в някаква степен недосегаеми за тази свръхестествена сила, така както винаги оставахме недокоснати (не, дори бяхме облагодетелствани) от мизерията, ограниченията и нуждата, които свръх населеността причини на хората на Земята. Изглежда това е социална аксиома, че колкото повече мизерията и лишенията нарастват за мнозинството, толкова по-високо в своя лукс и комфорт се издига малобройният елит. Без да съзнава, може би, че се храни от мизерията, без да го желае — но все пак го прави.

Това е атавистична вина, разбира се, която ме хвърля в размисъл, макар и да знам, че не може да е истина, защото има много семейства освен нашето, които охолстваха от мизерията, но не бяха пощадени. Ако „пощадени“ е точната дума. Ние нямаме представа какво всъщност представлява изчезването. То може да означава смърт или пък прехвърляне на някакво друго място или места и ако това е така, прехвърлянето може да е било благословия. Защото по онова време Земята не беше място, което повечето от хората биха избрали, за да останат завинаги. Цялата земна повърхност, а също и част от морето, както и всички енергийни източници бяха изразходвани да поддържат голото съществуване на ордите, които населяваха Земята. „Голо съществуване“ не е измислена фраза, тъй като хората нямаха достатъчно храна, пространство за живеене и материи, за да покрият телата си в името на благоприличието.

Фактът, че на моето семейство и на други подобни на него им бе дадена привилегията да запазят сравнително голямото жизнено пространство, което си бяха отвоювали доста преди натискът на свръхнаселението да стане наистина опасен, е само един пример за съществуващото неравенство. Фактът, че племето на индианците от езерото Лийч, което също бе пропуснато от свръхестествената сила, живее в сравнително обширни и рядко населени земи, може да бъде обяснен по друг начин. Земите, в които бяха принудени да се натъпчат векове по-рано, бяха предимно бедни, макар че през годините и първоначалното пространство им бе отнето постепенно от безмилостния бич на икономическата инвазия, а накрая щеше да им бъде отнето и последното парче и те щяха да бъдат изтласкани в анонимното глобално гето. Макар че, ако говорим истината, самият им начин на живот представляваше в известен смисъл още от самото начало съществуване в гето.

По време на изчезването щеше да е невъзможно построяването на тази къща и придобиването на земите, които я обграждаха. От една страна, не можеше да се намери такъв парцел, а ако пък би се намерил, цената му щеше да е такава, че дори най-богатите семейства нямаше да са в състояние да си я позволят. Освен това, нямаше да има и работна ръка или достъпни материали за изграждането на къщата, тъй като световната икономика се бе напрегнала до пръсване, за да изхранва осем милиарда души.

Моят прадядо е построил тази къща преди почти век и половина. Дори тогава придобиването на земя е било трудно и той е успял да се сдобие с парцел, защото манастирът надолу по пътя изживявал трудни времена и е бил принуден да продаде част от имотите си, за да посрещне някои належащи задължения. При построяването на къщата моят прадядо е пренебрегнал всички съвременни строителни технологии и се е върнал към солидността и простотата на големите провинциални градежи отпреди няколко века. Той я бе построил стабилно и често казваше, че тя ще стои вечно и колкото и това да звучеше преувеличено, нямаше съмнение, че тя ще пребъде във времето, докато много други сгради ще са се слегнали до земята.

В сегашната ситуация ние сме щастливи, че имаме такъв дом, толкова солиден и голям. Дори и сега тя подслонява шестдесет и седемте души, които живеят в нея, без някакви големи неудобства, макар че с увеличението на обитателите и бихме могли да потърсим и други места, където някои от нас да се настанят. Жилищата при селскостопанската станция са се разпаднали окончателно, но манастирските сгради, много по-яко строени, са реална алтернатива (а четирите робота, които ги заемат сега, могат да се ограничат и с по-малко пространство), а и жилищният комплекс нагоре по реката е някаква възможност. Блоковете имат известна нужда от ремонт, поради това, че през последните петдесет години не са били обитавани, но нашите екипи от роботи, ръководени както трябва, ще се окажат на висотата на задачата.

Прехраната ни е осигурена, защото бяхме заели колкото ни трябваше от просторната земя, в миналото обработвана от селскостопанската станция. Роботите формират трудова сила, която е напълно адекватна на ситуацията, и докато селскостопанските машини се разпадаха без възможност да бъдат ремонтирани, ние се завърнахме към земеделието с коне като двигателна сила и към простото рало, косачка и жътварка, които нашите роботи построиха, изоставяйки по-съвременните и сложни оръдия и съоръжения.

Сега сме нещо като голямо затворено стопанство — имението ни дава всичко, от което се нуждаем. Имаме големи стада овце за вълна и овнешко, крави за мляко, говеда за говеждо, прасета за свинско, шунка и бекон, птици за яйца и храна, пчели и тръстика за мед и сорго и царевица за брашно и обширни градини за разнообразни плодове и зеленчуци. Това е едно просто съществуване, но удовлетворяващо ни в максимална степен.

Имаше моменти, когато старият живот ни липсваше — или поне на някои от по-младите, но сега си мисля, че всички са убедени, че по свой си начин сме си осигурили един презадоволен живот.

Изпитвам обаче и едно дълбоко съжаление. Много пъти бях пожелавал моят син Джонатан и неговата прекрасна жена Мари, родители на нашите трима внука, да са живи и да са тук с нас. И двамата, знам, щяха да се радват на живота, който живеем сега. Като момче, Джонатан никога не се уморяваше да скита из имението. Той обичаше дърветата и цветята, малкото диви създания, които още успяваха да оцелеят в островчетата гориста земя, чувството за свобода и необремененост, което само откритото пространство може да даде. Сега светът (или този, който аз познавам, а предполагам и останалият) се връща назад към пущинаците. Дървета растат върху някогашните обработваеми земи. Трева е пропълзяла по места, където никога не е расла. Диви цветя отново разпръскват упойващ аромат, напуснали затънтените си кътчета, където се бяха крили. Дивата природа настъпва. Речните долини, сега доста гъсто обрасли с гори, гъмжат от катерички и миещи се мечки, а понякога се срещат и елени, вероятно идващи от север. Изброил съм поне пет популации пъдпъдъци, които се чувстват добре тук, а онзи ден се натъкнах на ято диви кокошки. Мигриращите птици всяка пролет и есен продължават да се вклиняват в небето. С изчезването на тежката ръка, с която човекът бе притиснал земята, малките и безобидни скромни създания започнаха да се завръщат в древните си обиталища. С някои разлики, ситуацията е аналогична на измирането на динозаврите в края на кредата. Единствената важна отлика е, разбира се, че всички динозаври са измрели, докато сега някои от човешките същества са оцелели. Може би моят извод е твърде прибързан. Както се смята, трицератопсите — може да са били последните от изчезващите динозаври и е напълно възможно малки стада трицератопси да са продължили да съществуват в продължение на половин и повече милиона години след измирането на динозаврите, преди и те накрая да отстъпят пред факторите, причинили изчезването на другите. Така погледнато, фактът, че няколкостотин човеци, пръснатите остатъци на някога могъща раса, все още съществуват, може да няма кой знае какво значение. Възможно е да се окажем трицератопсите на човешкия вид.

Когато динозаврите и много други влечуги измрели, млекопитаещите, които съществували от неизвестно колко милиони години, се размножили във вакуума, оставен от измиращите влечуги, и толкова се разпространили, че заели напълно тяхното място. Тогава, дали изчезването на хората не е поредният случай на изтриване на определена млекопитаеща популация от Земята, за да се даде втори шанс на други гръбначни и да се вдигне от тях проклятието на човека? Или този аспект на ситуацията е само случайност? Дали човечеството или част от човечеството беше преместено, за да освободи пътя за по-нататъшната еволюция? И ако това е така, кое и къде е новото еволюирало същество?

Това, което ме тревожи, когато си мисля за всичко това, е странният процес на изчезването. Промяна на климата, на географските условия, болест, екологически срив, изчерпване на хранителните ресурси — всичко това е биологически, физически и геоложки разбираемо. Пълното, или почти пълното изчезване на човешката раса обаче не е разбираемо. Бавното, постепенното измиране е едно, а мигновеното изчезване — съвсем друго. Последното предполага по-скоро намесата на интелект, отколкото на естествен процес.

Ако изчезването е резултат от намесата на друг интелект, човек е принуден да се запита не само какъв е този друг интелект, но и по-важното в случая, каква е била неговата цел?

Дали формите на живот в галактиката се наблюдават от някакъв централен висш разум, нащрек за определени престъпления, които не могат да бъдат търпяни? Беше ли изчезването на човешката раса наказание, изтребление, смъртна присъда, произнесена заради стореното на планетата Земя от нас и от всички други същества, наши съучастници? Дали то беше просто преместване, прочистване — стъпка, предприета, за да е сигурно, че една безценна планета няма да бъде съсипана окончателно? Или, вероятно, в името на по-далечната цел да се даде на планетата шанс да попълни отново, в следващите милиарди години, естествените си ресурси, от които е била лишена — нови въглищни пластове да се наслоят, нови петролни басейни да се образуват, опустошената почва да се възстанови и нови рудни залежи да се появят в земните недра?

Да мислиш за тези неща и да си задаваш подобни въпроси е почти безсмислено, а още по-малко полезно. Но на човека, такъв, какъвто е, постигнал кратковременното си господство над планетата именно задавайки си въпроси, не бива да му се отказва възможността да разсъждава…