Избор на богове

14.

(Откъс от хрониката от 18 септември 2185 г.)

…Известно време, след като бяхме започнали амбициозните си експедиции по събирането на литература за библиотеката и на образци от изкуството, четири робота дойдоха да ме видят. Не можех да ги разпозная — в края на краищата имаше много малко отличителни белези, по които един робот може да бъде отличен от друг. Те може би бяха работили от години във фермата или пък току-що бяха пристигнали. Сега, когато пиша за това, съм малко изненадан, че не ги разпитах по-подробно. Много ясно си спомням, че не ги попитах за произхода им нито тогава, нито после. Може би пропускът ми се дължеше на силното ми удивление — и в известен смисъл, обърканост — от това, което те си бяха наумили.

Те ми казаха, че имената им са Езекия, Никодимус, Джонатан и Ебенизър и че ако не възразявам, те биха желали да се настанят в сградите на манастира долу на пътя и да посветят цялото си време на изучаването на християнството. Изглежда, бяха си внушили, че човекът е престанал да изследва религията далеч преди да достигне теологична яснота и че те, като обективни изследователи, могат да тласнат разрешаването на проблема много по-нататък от тесните граници, до които хората бяха рискували да навлязат. Не долових у тях признак на религиозен плам, макар сега да се страхувам много, че ако продължат заниманията си (до момента, в който пиша тези редове, те се бяха занимавали с това почти тридесет години), едва ли ще запазят обективността си и могат да развият неподозиран религиозен фанатизъм. Аз и сега не съм убеден (вероятно сега дори съм по-малко убеден оттогава), че бях прав, като не изразих никакви възражения към техния проект. Може да не е било правилно или мъдро да позволя на група роботи да се занимават с толкова деликатна материя. Допускам, че фанатизмът като явление определено съществува в обществото, но мисълта за фанатизирани роботи (фанатични по всеки въпрос, а религията някак си ражда фанатици) не ме очарова особено. Ситуацията може наистина да се окаже плашеща. При положение, че по-голямата част от човечеството е заминала, а всички роботи са останали, с времето роботите могат да преминат към запълване на така създадения вакуум. Те съществуваха, за да ни служат и не могат, поради самата си природа, да се отдадат на леност. Човек се пита дали като им липсват хора, на които да служат, с времето няма да се изхитрят да служат на самите себе си. Ако това е така, какви мотиви могат да имат те и какви цели? Със сигурност, не човешки. И затова, бих казал, трябва да сме им съответно благодарни. Но човек, казвам си аз, трябва да посреща с обясним страх появяването на нова философия и нови ценности при същества, създадени в тяхната окончателна форма преди малко повече от век, неподлежащи на еволюция, по време, на която да се развият благодарение на същите бавни процеси като човека и другите същества на Земята (да не забравяме, че човекът, въпреки дългата си история, може да се е развил доста бързо). А може би ще им трябва време да се разгърнат, не съзнателно, разбира се, защото първо ще трябва да формират за себе си аналогично действаща база. Страхувам се обаче, че времето ще е малко и поради това има реална опасност от сериозни грешки. Еволюцията предоставя нужното време за проверка и отхвърляне на грешките и затова при нашия начин на живот съществуват механизми за изправяне на деформациите. Роботите няма да имат време за еволюция и много изкривявания ще бъдат пренесени в техния заключителен етап на мислене.

Но аз се отклонявам от разказа си. Да се върнем на четиримата, които дойдоха да ме видят. Ако трябваше да продължат работата, която предлагаха, те се нуждаеха, според думите им, от много религиозни писания и ни попитаха дали не биха могли да ни придружат в нашите експедиции за издирване на книги, като изразиха желание да ни помогнат в усилията, а ние в замяна да им дадем книгите, нужни за техните богословски търсения. Предложението да ни помогнат беше само отклоняване от главния въпрос, тъй като ние имахме достатъчно роботи за истинската работа. Поради някаква необяснима сега за мен причина обаче (а може и по онова време да не съм осъзнавал нещата) аз се съгласих. Може би се съгласих, защото онова, което предлагаха да направят, изглеждаше някак несериозно, дори будеше смях. Нищо чудно да съм се изсмял тогава, макар че като се замислях по-късно, съвсем не ми беше до смях.

Събирането на книгите за нашата библиотека се оказа много по-трудна задача, отколкото бях очаквал. Лесно беше да седна и да съставя списък, като включа Шекспир, Пруст, Платон, Аристотел, Вергилий, Гибън, Лок, Еврипид, Аристофан, Толстой, Паскал, Чосър, Монтен, Хемингуей, Волф, Стайнбек, Фокнър и всички останали, които обикновено присъстват в такива списъци. Нуждаехме се от текстове по математика, машиностроене, химия, астрономия, биология, философия, психология и много други клонове на науката и изкуството, които вече изглеждаха ненужни за нас на Земята (макар че никога не можеш да си напълно сигурен в това), но как може човек да е сигурен, че не е изпуснал нещо, което в даден момент от бъдещето ще се окаже нужно; нещо, чиято липса няма да те огорчава, защото, ако не знаеш за него, то просто няма как да ти липсва, но, от която липса ще страдаш, когато наистина имаш нужда от него. И, обратно, как можеш да знаеш колко от това, което подбираш, в бъдеще няма да се окаже ненужно?

С годините, разбира се, може липсите да се попълнят с онова, което е било пропуснато. Но с времето това ще става все по-трудно. Още при събирането на книгите имахме големи трудности. Камионите, които използвахме, изискваха непрекъснато човъркане, за да продължат да се движат. В много случаи пътищата се бяха влошили поради наводнения и студ и други неблагоприятни обстоятелства до такава степен, че често бяха труднопроходими. Понякога бяхме принудени да се връщаме обратно. Камионите, разбира се, са вече неизползваеми. След определено време и най-сериозното кърпене не бе в състояние да ги задържи в движение. Пътищата, предполагам, са още по-изровени, макар че вероятно все още могат да се използват от каруци. Предвиждам момент (макар че се постарахме да го избегнем), когато хората, търсейки определена книга или книги, за които са открили препратки, ще бъдат принудени да се движат пеша или с конвой през пустошта, с надеждата да открият запазена библиотека или някое друго книгохранилище, където все още можеха да се намерят книги, останали извън първоначалния ни списък.

До това време книгите вероятно вече няма да съществуват. Дори скътани в къщите на отдавна напуснатите градове, дори и при най-добри условия, влагата ще ги разкапе, гризачите и червеите ще ги докопат или просто времето ще вземе своето.

Накрая открихме местонахождението на всички книги, които бяхме описали, и ги пренесохме тук. С произведенията на изкуството, които искахме да спасим, имахме по-големи проблеми, главно поради това, че за тях пространството бе по-значим фактор, отколкото при книгите. С болка се налагаше да ги избираме и отделяме. Колко картини на Рембранд например можехме да си позволим да притежаваме, като знаехме, че всеки допълнителен Рембранд би ни лишил от картина на Корбе или на Реноар? Именно поради липсата на пространство и при пренасянето, и при съхраняването се принудихме да избираме по-малките платна вместо по-големите. Същите критерии прилагахме и спрямо останалите категории изкуство.

Има моменти, когато ми се плаче, мислейки си за всички усилия и велики постижения на човечеството, които бяхме принудени да изоставим и да загубим завинаги…