Избор на богове

7.

През първата половина от следобеда тежки облаци се бяха трупали в небето и Езекия, наблюдавайки ги как се издигат, си беше казал, че в небето сякаш има стълба и облаците се изкачват по нея, изтънявайки и извисявайки се, по-заплашителни и потискащи в устрема си нагоре. После, почти веднага, той се упрекна за тези мисли — защото нямаше стълба, Божията воля бе тази, която ги издигаше. Той бе озадачен и смутен от полета на фантазията си, от тази романтичност, от която би трябвало да се е отказал отдавна, но която в последните няколко години (или така му се струваше) много по-често го спохождаше. А дали в последните няколко години, питаше се той, не се отдаваше повече на фантазията си, защото бе ужасен от това, че могат да му хрумват такива глупави идеи, твърде далеч от сериозните разсъждения, на които би трябвало да се посвети.

В читалнята на манастира другите братя седяха приведени над книгите. Те се бяха посветили от години на събирането и подреждането, на систематизирането на първоначалните истини и на всичко, което човекът бе написал, мислил, разсъждавал и обсъждал в духовен план. От четиримата само той, Езекия, не се бе обвързал с писаното или напечатано слово и това бе съгласно споразумението, сключено преди векове, когато си бяха поставили за цел достигането до абсолютната истина. Трима от тях изучаваха всичко написано, оценяваха, подбираха и отново преписваха прочетеното, за да стане така сякаш един-единствен човек бе мислил и записал всичко в едно. Не като мисли на много хора, които се стремят да разберат, а като мисъл на един човек, който наистина е прозрял нещата. Тримата вършеха това, а четвъртият четеше преценките и разсъжденията им и на тази основа се опитваше да разгадае смисъла, който бе убягнал на човека. Според Езекия това бе великолепна идея. Бе изглеждала толкова надеждна и все още бе, но пътят към истината се оказа по-дълъг и по-труден, отколкото си бяха представяли. Все още не бяха достигнали реално до нея. Вярата бе нещо друго. Работата им бе задълбочила и подсилила тяхната вяра през годините, но това не бе ги отвело до истината. Възможно ли е, питаше се Езекия, вярата и истината да се изключват взаимно? Той потръпна при тази мисъл, защото, ако това беше така, те бяха пропиляли векове усилия в името на малка цел, в преследване на блуждаещи огънчета. Трябваше ли вярата да е точно това, желание и способност да вярваш, когато си изправен пред липсата на доказателства? А ако се намерят доказателства, щеше ли вярата да умре? И ако това е вярно, в такъв случай кое от двете искаха те? Дали пък, чудеше се той, хората не бяха опитали това, което те правеха сега, и бяха разбрали, че не съществува такова нещо като истина, а само вяра и тъй като не са могли да приемат вяра, лишена от доказателства, бяха се отказали и от нея? В книгите нямаше нищо, което да подсказва, че това е така, но пък, макар и да имаха хиляди книги, те не бяха всичките книги на света. Имаше ли някъде, създаваща се в момента или вече създадена книга (или няколко книги), която да даде обяснение какво наистина бе направил човек, или се бе опитал и не бе успял да направи?

Цял следобед беше крачил из градината, но това не бе нещо необичайно, защото той често се разхождаше там. То му помагаше да мисли, пък и той обичаше градината заради красотата в нея — смяната на листата и разцъфването на цветята през сезоните, чудото на живота и смъртта, песента на птиците и пърхането на крилата им, маранята над речните хълмове, и понякога настройването на музикалните дървета — макар да не бе съвсем сигурен дали ги одобрява напълно. Той се запъти към вратата на заседателната зала, но преди да я достигне, бурята се разрази изведнъж и потоци дъжд заплющяха над градината, забарабаниха по покривите, изпълниха водосточните тръби и превърнаха мигновено алеите в преливащи рекички.

Той отвори вратата и се шмугна вътре, но за момент остана във фоайето, придържайки вратата полуотворена, за да погледа градината, опустошавана от дъждовния порой, който яростно шибаше тревата и цветята. Старата плачеща върба до пейката се огъваше под напора на вятъра, сякаш се опитваше да се изтръгне от корените си, които я бяха закотвили към земята. Някъде се затръшва врата и той се ослуша. Вятърът бе отворил голямата метална порта и я блъскаше с всичка сила напред-назад в каменния градински зид. Ако някой не я затвореше и заключеше, щеше да се разбие. Езекия излезе през вратата и я затвори след себе си. Докато слизаше по наводнената алея, вятърът и дъждът го блъскаха, обливайки непрестанно тялото му във водни потоци. Алеята завиваше покрай ъгъла на сградата. Той вървеше в дъжда и му се струваше, че огромна ръка бе положена върху металните му гърди и го отблъсква назад. Прогизналата му кафява дреха плющеше на вятъра.

Най-после се добра до портата. Тя се люшкаше на пантите си и се блъскаше в зида, а металът вибрираше при всеки удар в камъка. Нещо до портата привлече вниманието му. Близо до нея лежеше отпусната и сгърчена фигура, наполовина върху алеята, наполовина върху тревата. Даже и през непрогледната завеса на дъжда той можа да отгатне, че това е човешко същество. Човекът лежеше по лице и когато го обърна, видя назъбения срез, който започваше от слепоочието и минаваше през лицето. Раната не кървеше, защото дъждът отмиваше кръвта и синкавата ивица разкъсана плът. Взе на ръце тялото и се изправи. Тръгна назад по пътеката, пристъпвайки тежко, за да устои на напора на вятъра, иначе ураганът щеше да го затласка напред с неудържима скорост. Стигна до вратата на заседателната зала и влезе. Затръшна я след себе си с пета, пресече помещението и положи човека върху пейката до стената. Непознатият още дишаше, гърдите му се надигаха и спускаха. Беше млад мъж или изглеждаше млад, почти гол, ако не се смятаха набедрената превръзка, огърлицата от мечи нокти и бинокъла, който висеше на врата му.

Чужденец, помисли си Езекия, човешко същество, което идваше неизвестно откъде и което, по Божията милост, бе потърсило убежище на това място от вилнеещата буря, за да бъде блъснато и съборено в безсъзнание от яростно затръшкващата се порта още в мига, в който я бе отворило.

За първи път, откакто през всичките тези години роботите живееха в манастира, човешко същество търсеше подслон и помощ при тях. Това, каза си той, е знаменателно, тъй като исторически погледнато, манастирите от векове са били убежища за нуждаещите се. Той почувства как го пронизва трепет, трепетът на вълнението и обричането. Това бе предизвикателство, на което трябваше да отвърнат, морален дълг и необходимост, които трябваше да изпълнят. Трябваше да намери одеяла, за да стопли младия човек, гореща храна, огън и легло — но в това място нямаше такива неща като одеяла, топла храна или огън. Нямаше от много години, тъй като роботите не се нуждаеха от тях.

— Никодимус! — извика той. — Никодимус!

Виковете му прогърмяха между стените, сякаш древно ехо бе разбудено по магически начин, ехо, което бе чакало от векове.

Той чу тропот на бягащи крака, една врата се отвори в залата нахълтаха роботите.

— Имаме гост — каза Езекия. — Ранен е и трябва да се погрижим за него. Един от вас да изтича до Къщата и да намери Тачър. Кажи му, че се нуждаем от храна, от завивки и да ни покаже как се пали огън. Друг да начупи някои от мебелите и да ги нареди до камината. Дърветата, които можем да намерим навън, са мокри. Но да изберете по-малко ценните неща. Стари табуретки, може и счупена маса или стол. Той ги чу да излизат и външната врата да се захлопва, когато Никодимус изчезна в бурята на път към Къщата.

Езекия клекна до пейката и задържа поглед върху мъжа. Дишаше ритмично, а лицето му възвръщаше нормалния си цвят, прогонвайки бледността, която личеше дори под загара му. Тъй като вече дъждът не отмиваше кръвта, тя се процеждаше от раната и се стичаше по лицето. Езекия вдигна единия край на прогизналата си дреха и леко го изтри.

Вътре в себе си той усети да го обземат дълбок покой, чувство на пълнота, състрадание и обричане на този човек, който лежеше върху пейката. Дали не бе тази, чудеше се той, истинската функция на хората — или на роботите, — които можеха да живеят в тази къща? Не суетният стремеж да разгадават истината, а да подкрепят себеподобните си? Макар и да знаеше, че не бе вярно, поне не по начина, по който го мислеше. Защото лежащият върху пейката не беше един от себеподобните му, не можеше да бъде един от себеподобните му, защото роботът и човекът не бяха себеподобни. Но ако роботът беше на мястото на човека, ако беше заел неговото място, ако вървеше по пътя на човека и се опитваше да изпълнява мисията, от която човекът се бе отказал, не можеше ли той, в някаква степен поне, да бъде събрат на човека. И се ужаси.

Как смееше той дори да си помисли, макар и да привежда най-мъдри аргументи, че един робот може да бъде събрат на човека?

Суета, простена той. Заслепението и суетата щяха да го погубят. Те бяха неговото проклятие. И той отново се ужаси. Нима можеше един робот да мисли, че е достоен дори за проклятие.

Той не представляваше нищо, нищо, нищо! И все пак, имитираше човека. Обличаше се и седеше, въпреки че не се нуждаеше нито от едното, нито от другото; избяга от бурята, а нямаше нужда да бяга от влагата и дъжда. Четеше книгите, които човекът бе написал, и търсеше дълбокия смисъл, който дори човекът не бе успял да открие. Почиташе Бог — и това, мислеше той, беше може би най-голямото светотатство.

Езекия приседна на пода до пейката, изпълнен с мъка и ужас.