Избор на богове

2.

Той не можеше да забрави срещата си с онази мечка, но странно, не успяваше и да си спомни какво точно се беше случило. Опитите да си припомни това занимаваха мислите му през последните няколко дни, но и сега, както и тогава, все не можеше да открие отговора. Звярът, надигнал се внезапно от дълбоко издълбаното речно легло, го беше изненадал и той нямаше никаква възможност да избяга, защото мечката се намираше прекалено близо. Сигурен бе, че не стрелата бе причинила смъртта и, тъй като разполагаше с твърде малко време, за да се прицели добре. И въпреки това мечката издъхна, просната почти в краката му, повлечена от устремната си атака. Но в онзи миг, преди тя да умре, нещо се беше случило и точно това нещо той не можеше да си спомни. Със сигурност беше сторил нещо, но не знаеше какво би могло да е. В някои моменти му се струваше, че почти е отгатнал отговора, но той отново потъваше в дълбините на съзнанието му, сякаш имаше нещо, което той не биваше да узнае, нещо, което неговият вътрешен, скрит разум не му позволяваше да научи. Той пусна торбата до себе си и подпря лъка си на нея.

Вгледа се отвъд широката, обрамчена със стръмни скали и обагрена в есенни цветове долина, където двете големи реки се срещаха. Нямаше съмнение, че тя бе точно такава, каквато му я бяха описали ловците, които бе срещнал при големите плата преди повече от месец. Усмихна се на себе си, докато си мислеше за тях, защото те бяха приятни хора. Предложиха му да остане и той почти се съгласи. С тях имаше едно момиче, с което се бе смял и чийто смях избликваше дълбоко от гърлото и, както и един млад мъж, който бе положил ръката си върху неговата в знак на побратимяване. Но въпреки това той не можеше да остане.

Слънцето се издигаше и пленени в лъчите му, кленовете покрай най-далечната скала избухнаха внезапно в червени и златни пламъци. Там, на скалистия нос, под който се сливаха реките, се издигаше огромната каменна къща, за която ловците му бяха разказали, с многобройните си комини, подобни на пръсти, насочени към небето.

Младият мъж вдигна бинокъла, който висеше отпред на гърдите му, и го нагласи пред очите си. При това движение мечите нокти на огърлицата му изтракаха.

Джейсън Уитни привърши утринната си разходка, а тя бе, каза си той, най-хубавата му разходка досега, макар всяка сутрин да си мислеше точно същото, докато изкачваше лекия склон към вътрешния двор, усещайки как миризмата на пържен бекон и яйца се носи от кухнята, където се разпореждаше Тачър. Тази сутрин наистина е хубава, настоя той пред себе си. Беше толкова свежа, с леко щипещия студ, който издигащото се слънце вече прогонваше. А листата, помисли си той, листата са просто съвършено красиви. Той бе стоял на скалистото било и се бе любувал на реките, които (сякаш да подчертаят великолепието на есенните цветове, на чиито фон течаха) бяха по-наситеносини от обикновено. Ято диви гъски летеше над долината, ниско над върховете на дърветата, а в едно от малките езерца, осеяли наводнената околност, бе нагазил до колене във водата един лос и потопил муцуна в нея, пасеше лилии. Щом вдигнеше глава, могъщите му рога пръскаха наоколо водопад от бисерни капки. Дори оттам, където бе застанал, Джейсън сякаш чуваше този водопад, макар да знаеше, че е твърде далеч за това.

Двете кучета, които го придружаваха, бяха избързали напред и вече чакаха в двора, не него, разбира се, макар и да му бе приятно да си мисли така, а чиниите си с храна. По време на разходката Баузър, натежал с годините, го следваше тежко и тромаво, докато Роувър, глупавото кутре, току подгонваше ранобудна катеричка в кестеновата горичка или вдигаше ято пъдпъдъци сред царевичните кръстци и есенните тикви в една нива.

Вратата към вътрешния двор се отвори и Марта излезе с две чинии в ръце. Тя спря и ги сложи на плочника, а кучетата я чакаха търпеливо и почтително. Опашките им бавно се въртяха и ушите им бяха наострени. Марта се изправи и тръгна надолу по склона, за да посрещне Джейсън. Тя го целуна за добро утро и го хвана за ръката.

— Докато беше на разходка — каза тя, — говорих с Нанси.

Той смръщи вежди, опитвайки се да си спомни.

— Нанси ли?

— Да — каза тя. — Знаеш я. Най-голямото дете на Джефри. Толкова време мина, откакто за последен път разговарях с нея.

— Сега се сещам — отвърна той. — И къде е тя сега?

— На път за Поларис — каза Марта. Преместиха се там неотдавна. Те са на най-красивата планета…

Вечерна звезда, свита в колибата, привърши работата си върху фигурката талисман. Беше вложила много усилия, за да я направи хубава, а това бе денят, когато щеше да я отнесе в дар на дъба. Денят е подходящ, каза си тя, светъл, мек и топъл. Един от последните истински прекрасни есенни дни, които човек трябва да скъта в сърцето си. Скоро щяха да настъпят мрачните и студени мъгли, които се носят призрачно между голите дървета, а след тях вледеняващият вой на северните ветрове и снегът. Тя чуваше как навън бивакът се пробужда за живот — звън на секира в гората, дрънчене на готварски съдове, приятелски подвиквания, весел лай на куче. По-късно през деня щяха да възобновят почистването на стърнищата, изкореняването на храстите, изхвърлянето на камъните, довлечени при топенето на ледовете в предишни години, изтръгването и изгарянето на плевелите. Накрая оголените ниви щяха да бъдат готови за пролетна оран и засяване. Всеки щеше да е зает (както се очакваше и от нея) и тогава можеше лесно и незабелязано да напусне лагера и да се върне обратно, преди някой да е разбрал за отсъствието и.

Не трябва да допусне някой да разбере, отново си напомни тя. Дори баща и и майка и, а най-малко Червения облак, първият вожд на племето и неин собствен прадядо отпреди много поколения. Защото не беше прието една жена да има дух-пазител. На нея, обаче, това и се струваше напълно справедливо. На същия този ден преди седем години и бе даден знак, че някой я закриля, прекалено очевиден, за да се съмнява. Дървото и бе проговорило и тя му бе отвърнала, сякаш баща и дъщеря разговаряха един с друг. Не че тя бе търсила контакт. Това бе последното нещо, което би си помислила. Но ако едно дърво проговори на някого, как трябва да реагира той?

Дали днес, чудеше се тя, дървото отново щеше да и проговори? След едно толкова дълго отсъствие, щеше ли още да я помни?

Езекия седна на мраморната пейка под надвисналите клони на старата плачеща върба и загърна грубата кафява дреха по-плътно около металното си тяло. Това беше проява на претенциозност и горделивост, недостойни за него, тъй като един робот не се нуждае нито от почивка, нито от дрехи. Едно жълто листо се отрони, затрепка над главата му и падна в скута му, чисто и почти прозрачно на фона на кафявата дреха. Посегна да го махне, но се отказа. Защото, помисли си той, кой съм аз да се намесвам или да оспорвам даже такова дребно нещо като отронването на едно листо.

Той впери поглед в далечината, където на около километър и нещо отвъд манастирските стени се извисяваше голямата каменна къща, непоклатимо кацнала на скалата, под която двете реки се сливаха — могъща, устояла на времето къща, с намигащи на утринното слънце прозорци, с комини като молитвено вдигнати към Бога ръце. Хората от онази къща би трябвало да са тук, а не ние, помисли си той и тогава, почти едновременно с тази мисъл си спомни, че от много векове там живееха само двама човеци, Джейсън Уитни и жена му Марта. От време на време някои от другите се връщаха от звездите, за да навестят стария си дом или просто фамилното имение (както и да го възприемаха, тъй като някои от тях бяха родени на далечни звезди). И каква работа имат хората, питаше се Езекия с лека горчивина, там между звездите? Звездите не би трябвало да са тяхна грижа, нито онова, което можеха да открият за свое развлечение там. Справедливо би било единствената грижа на всеки човек да е неговата безсмъртна душа.

Листата в горичката от музикални дървета отвъд манастирските стени шумоляха леко, но засега дърветата все още мълчаха. По-късно през деня, по някое време следобед, те щяха да започнат да се настройват за нощния концерт. Ще бъде величествен концерт, помисли си той, съпротивлявайки се малко на тази мисъл. Понякога си представяше музиката им като божествен хор, но знаеше, че всичко това е само в неговото въображение. Случваше се музиката, която сътворяват, да е всичко друго, но не и църковна. Тези мисли, каза си той, както обличането на дрехи, правеха него и приятелите му по-малко подходящи да изпълняват с вяра мисията, която бяха поели. Един гол робот, обаче, помисли си той, не може да се изправи пред Бога. Той трябва да има по себе си поне нещо от облеклото на човека, щом се налагаше да заеме мястото, което той бе забравил напълно.

Старите съмнения и страхове го изпълниха отново и раменете му се приведоха под техния товар. Помисли си, че би трябвало отдавна да е свикнал с тях, защото го съпътстваха от самото начало, но остротата им не се бе притъпила и те все още го тревожеха. Вместо да затихват с годините, те се изостряха все повече, без да бъде намерен истинският отговор, въпреки вековете на размисъл и тълкуване на подробните коментари и пространни изследвания на теолозите сред човеците. Не беше ли това само едно чудовищно богохулство, питаше се той с болка. Може ли нещо, което не притежава душа, да служи на Бога? Или, може би, с годините на вяра и усърдие роботите бяха развили души? Той се вгледа дълбоко в себе си, за да открие поне зачатъци на душа (не го правеше за първи път), но не откри нищо. Дори и да имаше душа, чудеше се той, как можеше да я разпознае? От каква субстанция се създаваше тя? Можеше ли да се придобива, или трябваше да се родиш с нея — и ако е така, какви генетични партньори бяха нужни за това? Не узурпираха ли роботите (приятелите му монаси?) човешките права? Не се ли стремяха те, в греховно заслепение, към нещо, запазено за човешката раса? Беше ли — или било ли е въобще — в тяхната компетенция да поддържат Божествена институция, отхвърлена от човешките същества, от която дори самият Бог вече не се интересуваше?