Избор на богове

4.

Вечерна звезда се разхождаше цялата сутрин и разговаряше с приятелите, които срещаше. „Внимавай, зайко, докато си хапваш детелина. Една червена лисица има леговище ей там зад хълма.“ „Какво си мърмориш, рошава опашчице, и ми тупкаш с краче. Аз съм приятел. Ти събра всички орехи от трите големи дървета до прохода за котловината, преди аз да се добера до тях. Трябва да си доволна, защото си най-щастливата от всички катерички. Имаш дълбока хралупа в кухия дъб, където ще ти е топло и уютно през зимата, а и си скътала толкова много храна.“ „Пиленце малко, не си избрало най-доброто време и място да се поклащаш на онзи магарешки бодил. Не биваше да долиташ толкова рано. Ти идваш едва когато снежинки закръжат из въздуха. Да не си изпреварило ятото? Ще се чувстваш самотно, докато дойдат и те. А може би приличаш на мен, скътало последните златни дни, преди студът да скове всичко наоколо?“

Тя крачеше под утринното слънце, а ярките багри на гората избухваха в червени пламъци и злато. Тя видя златничето с цвят на разтопен метал, небесносиньото на астрите. Вървеше по тревата, някога избуяла и зелена, а сега светлокафява и хлъзгава под мокасините и. Коленичи, за да погали зелено-аленото кадифе на лишеите, покрили тук-там сивия, заоблен камък, а душата и пееше. Тя бе част от всичко това — да, дори от лишеите, дори от речните камъни.

Стигна до върха на билото, по което се изкачваше. Под нея лежеше по-гъста гора, която обгръщаше като мантия речните хълмове. Малка котловина хлътваше между скатовете, които се издигаха от двете и страни. Тя тръгна по ниското. Едно поточе извираше от оголена варовикова скала. Продължи надолу, съпроводена от ромона на скритата, пееща вода на поточето. Спомените и полетяха назад, към онзи ден. Беше лято, хълмовете се къпеха в зеленина, а птиците пееха в клоните на дърветата. Тя притисна до гърдите си куклата, която носеше, и в съзнанието и отново прозвучаха думите, които дървото и бе казало. Нещо не беше наред, разбира се, защото една жена не би трябвало да е прекалено близка с толкова могъщо и божествено нещо като това дърво. Бреза или може би топола, или някое друго от по-малките, по-грациозни дървета — това, макар и не съвсем в реда на нещата, все пак би било разбираемо. Но дървото, което и бе проговорило, — бе древен бял дъб — дървото на ловците.

То се изправяше точно пред нея, старо, чепато и силно, но въпреки цялата си ширина и мощ, изглеждаше като приклекнало до земята, сякаш приготвило се за битка. Листата му бяха кафяви и вече започваха да вехнат, но не капеха. Все още бе загърнато в бойния си плащ, докато другите дървета наоколо стояха оголени.

Спусна се надолу и когато стигна до него, откри прогнилата кухина, вдълбана в масивния му ствол. Застанала на пръсти, тя надзърна в скривалището. То още пазеше куклата, която бе сложила там преди толкова години — малка фигурка от царевичен кочан, облечена в парче вълнен плат. Беше се променила с времето, потъмняла и подгизнала от дъжда, наводнявал понякога хралупата, но приютена в сърцето на дървото, бе запазила формата си.

Все още изправена на пръсти, тя постави в хралупата новата кукла, която носеше, и внимателно я намести до първата. После отстъпи встрани.

— Дядо — каза тя, с очи, сведени към земята в знак на почит. — Бях далеч оттук, но не те забравих. Спомнях си за теб през дългите нощи и слънчевите следобеди. Сега отново идвам да ти кажа, че пак може да замина. Този път е по-различно. Но аз никога няма да те напусна, защото твърде много обичам този свят. Винаги ще се стремя към теб, сигурна, че ти ще разбереш кога протягам към теб ръце, спокойна, че на тази земя има някой, на когото мога да вярвам и да се осланям. Наистина съм ти благодарна, Дядо, за силата, която ми даваш, и за твоето разбиране.

Спря и почака за отговор. Но такъв не последва. Дървото не и заговори, както бе направило първия път.

— Не знам къде ще отида — каза му тя, — нито кога ще тръгна, дори дали въобще ще замина, но дойдох да ти кажа. Да споделя с теб чувство, което не мога да доверя на никого друг.

Почака дървото да и отговори. Думи не достигнаха до нея, но и се стори, че огромният дъб се размърда като пробуден от сън и сякаш разпери огромни ръце над главата и. Усети и още нещо. Нещо, което идваше от дървото и я обгръщаше. Като благословия.

Бавно заотстъпва гърбом, после се обърна и побягна, тичайки като полудяла нагоре по хълма, изпълнена с чувството за онова нещо, което бе дошло от дървото и я бе докоснало.

Спъна се в някакъв корен, който се издигаше като примка от горския килим, подпря се на дънера на едно огромно паднало дърво и приседна на него. Погледна назад. Старият дъб вече не се виждаше. Закриваха го толкова много други дървета.

Гората беше притихнала. Нищо не помръдваше в храсталаците, не пърхаха птици. През пролетта и лятото това място бе пълно с тях, но сега не се виждаше нито една. Или бяха отлетели на юг, или се събираха някъде другаде, готови да отлетят. Долу, по речната долина, големи ята от гъски крякаха свадливо или се кискаха из мочурищата, а тръстиковите островчета гъмжаха от косове, които се изстрелваха в небето като черен вихър. Но тук сладкопойните птици бяха отлетели и гората бе замряла в тържествена тишина, навяваща самота.

Беше казала на дървото, че може да замине нанякъде, но се питаше дали трябваше да го казва, след като тя самата не беше наясно. Понякога и се струваше, че скоро ще се озове на друго място, но не беше съвсем сигурна. Усещаше смътно безпокойство, очакване и вълнение, сякаш нещо изключително важно ей сега щеше да и се случи, но не можеше да определи точно какво. Беше непознато усещане, доста стряскащо за човек, прекарал целия си живот в свят, който познава отблизо. Свят, пълен с приятели — не само хора, а и много други същества, малки скокливци в гората и храсталаците, срамежливи цветя, скрити в горската дъбрава, грациозни дървета, възправени към небето, дори вятъра и времето.

Погали стария, разпадащ се дънер, сякаш беше приятел, и забеляза как трънаците и горските растения избуяват около него, сплотявайки се да го защитят, скривайки го в часовете му на унижение и немощ. Надигна се от дънера и тръгна бавно нагоре по хълма. Беше оставила куклата и дървото не и бе проговорило както по-рано, но бе направило нещо друго, нова стъпка и всичко бе наред.

Стигна билото на стръмния речен склон, превали го и заслиза надолу към лагера. Докато се спускаше по хълма, изведнъж усети, че не е сама. Тя бързо се извърна. Той стоеше там, само с набедрена превръзка. Торбата му лежеше до него, а лъкът му бе опрян на нея. Бинокълът на врата му скриваше наполовина огърлицата, която носеше.

— Да не съм навлязъл във вашата територия? — попита той учтиво.

— Земята е на всички — отвърна тя.

Беше запленена от огърлицата. Продължи да я гледа втренчено. Той докосна украшението с пръст.

— Суета — каза с насмешка непознатият.

— Ти си убил голяма бяла мечка? — изрече тя невярващо. — И не само една, като гледам всичките тези нокти.

— Така ги броя — каза той. — Един нокът, една мечка. По един от всяка. Тя затаи дъх.

— Силен амулет.

Той потупа с длан лъка.

— Добре, че имам здрав лък. Стрелите ми са истински, с кремъчно острие. Кремъкът е по-добър от всичко друго, като изключим закалената стомана, но къде може сега да се намери такава стомана.

— Значи идваш от Запад — промълви тя. Знаеше, че голямата бяла мечка живее само на Запад. Един от нейните роднини, Бягащия елен, бе убит от такава мечка само преди около година. Той кимна.

— От много по-далеч. От земите на Голямата вода. От океана.

— Колко далече е това?

— Далече? Не знам. На много луни път оттук.

— Броиш с луни. От нашите хора ли си?

— Не, не съм. Ако не беше слънцето, кожата ми щеше да е бяла. Срещнах някои от твоите хора, бяха тръгнали на лов за бизони. Това са първите хора, освен моите събратя, които някога съм срещал. Не знаех, че има и други хора. Имаше само роботи, подивели при това.

Тя направи презрителна гримаса.

— Ние не общуваме с роботите.

— Разбрах.

— Колко далеч смяташ да отидеш? Прерията свършва. На изток има само гори. И после друг океан. Виждала съм картите.

Той посочи къщата, кацнала на върха на големия скален нос.

— Може би само дотам. Хората от равнините ми разказаха за голямата каменна къща и хората, които живеят в нея. Виждал съм много къщи от камък, но никой не живее в тях. Има ли наистина хора в нея?

— Двама души.

— Само толкова?

— Другите заминаха към звездите.

— И това ми казаха. Много ме учуди. Не можех да повярвам. Кой би искал да отиде на звездите?

— Намират други светове и се заселват там.

— Звездите са само ярки светлини, които блестят на небето.

— Това са други слънца — каза тя. — Не си ли чел книги?

Той поклати глава.

— Видях веднъж една. Казаха ми, че това е книга. Щяла да ми проговори, ако съм знаел начина. Но човекът, който ми я показа, го беше забравил.

— Не можеш да четеш?!

— Четене ли се казва начинът? Начинът една книга да ти проговори?

— Да, така е. Книгата има малки дребни знаци. Четат се тези знаци.

— Имаш ли книга?

— Голям сандък с книги. Прочела съм ги всичките. Но там горе — посочи тя къщата — има цели стаи, пълни само с книги. Прадядо ми днес ще помоли стопаните да ми разрешат да прочета някои от тези книги.

— Странно… Ти четеш книги. Аз убивам мечки. Не ми харесва идеята за книгите. Казаха ми, че книгата може да говори и да те омагьоса, така че по-добре да не я докосваш.

— Това не е вярно. Ама че си смешен.

— Идвам отдалече — каза той, сякаш това можеше да обясни всичко. Пресякох високи планини, големи реки, места, където има само пясък и прекалено много слънце.

— Защо го направи? Защо дойде чак дотук?

— Нещо в мен ми каза, върви и открий. Но не ми каза какво точно да търся. Само — върви и открий. Никой от моите хора никога не е тръгвал някъде, за да открива каквото и да е. Усещам, че нещо ме тласка, не мога да стоя на едно място. Когато хората от равнините ми казаха за голямата каменна къща, помислих си, че сигурно това е нещото, което трябва да открия.

— Там ли отиваш?

— Да, разбира се — каза той.

— И ако това е нещото, отредено ти да го откриеш, ще останеш ли за известно време?

— Вероятно. Не знам. Онова, което е в мен и ме заставя да вървя, ще ми подскаже. Преди малко си помислих, че може би съм открил каквото трябва, без да съм стигнал до къщата. Големият дъб се промени. Ти го накара да се промени.

— Ти си ме шпионирал — гневно извика тя. — Седял си там и си ме шпионирал.

— Нямах намерение да го правя. Изкачвах се по хълма, когато те видях до дървото. Скрих се, за да не ме видиш. Помислих си, че сигурно няма да искаш някой да знае. Замълчах и се скрих. Отдалечих се, тихичко, за да не ме усетиш.

— И защо все пак си признаваш?

— Ами, защото дъбът се промени. Беше удивително.

— Как разбра, че дъбът се е променил?

Той свъси вежди.

— Не знам. Пък и мечката. Мечката, която моята стрела не можеше да убие, но тя все пак падна мъртва в краката ми. Озадачен съм от всичко това.

— Кажи ми, как се промени дъбът?

Той поклати глава.

— Само усетих, че се променя.

— Не трябваше да се криеш така.

— Срамувам се, че го направих. Не искам да говорим повече за това.

— Благодаря ти — каза тя, извърна се и заслиза надолу по хълма.

— Мога ли да повървя с теб?

— Не, аз съм насам — отвърна тя. — А ти си натам, нали отиваш к къщата.

— Ще се видим пак — уверено каза той.

Тя продължи надолу по хълма. Когато накрая погледна назад, той все още стоеше там. Огърлицата от мечи нокти проблясваше на слънцето.