Камуфлаж

15.Амхърст, Масачузетс, 1941

Изменчивият можеше да се освободи от военна служба, като симулира различни болести или недъзи, както правеше всеки един от трима призовани пред наборната комисия американци. Ала вместо това, също като някои от тях, той избегна комисията, като се записа в морската пехота доброволно.

Военните не горяха от ентусиазъм да се занимават с наборници като Джими Бери, въпреки че той би бил чудесен персонаж в рекламен плакат на пехотата. Висок, мускулест, красив, здрав и явно от богато семейство. Вероятно бе излъгал, че не е приет в колеж, за да не бъде изпратен в подофицерско училище. Такива като него се пречупваха малко по-трудно, но пък в армията пречупват всички: задължителното встъпление, преди да те превърнат в послушен морски пехотинец.

Викаха му Хубавеца и Богаташкото чедо. Но той се оказа малко по-сериозен проблем, отколкото очакваха. Още първия ден, докато маршируваха към казармата, охраненият сержант го изкара от строя, кресна му, че върви като „шибано девойче“ и го накара да направи петдесет лицеви опори. Джони се справи без капчица пот на челото. След това сержантът му седна на гърба и каза:

— Още петдесет.

Джони направи още петдесет лицеви опори без видимо усилие.

Това накара сержанта да организира „мечка“, за да даде урок на богатия фукльо. Извика още трима едри сержанти и трима също добре охранени ефрейтори, за да метнат одеяло върху спящия Джими и да го научат на уважение, като го спукат от бой.

Беше два през нощта и изменчивият, който свиреше наум с четири ръце на пиано, чу седмината да се приближават на пръсти по пътеката между леглата, но не обърна внимание на шума. Нищо тук не можеше да го заплашва.

Но когато внезапно метнаха одеяло на главата му и някой го удари с бухалка, започна да се съпротивлява — за не повече от секунда. Толкова му беше нужно — и веднага след това премина в пълно бездействие.

За по-малко от секунда обаче бе успял да счупи една китка и два пръста и да изрита един от нападателите чак в другия край на помещението, където той остана да лежи в безсъзнание.

Един от оцелелите продължаваше да размахва бухалка, но другите побързаха да го изведат. Едва тогава новобранците се надигнаха и се приближиха, за да видят какво е станало.

Изменчивият използва суматохата и възпроизведе необходимите синини, драскотини и известно количество кръв. На мъждивата светлина на аварийното осветление изглеждаше подобаващо пострадал.

— Трябва да го заведем в лазарета — обади се някой.

— Не — отвърна изменчивият.

Изведнъж светлините блеснаха.

— Какво става тук, по дяволите? — изрева сержантът. Беше си сменил куртката, но ризата му бе разкопчана до пъпа и лявата му ръка висеше безпомощно, с един обърнат наопаки, вече подпухнал и посиняващ пръст. — Марш по леглата, посерковци такива!

С него влязоха и двамата дневални, вдигнаха лежащия в безсъзнание ефрейтор и го отнесоха.

Сержантът се изправи пред Джими и огледа синините, охлузванията и подпухналите му очи.

— Какво е станало с теб, редник?

— А вие как смятате, сержант?

— Изглеждаш, сякаш си паднал от койката.

— Това трябва да е, сержант.

— Нуждаеш ли се от медицинска помощ?

— Не, сержант.

— ПО-ВИСОКО! — изкрещя сержантът.

— НЕ, СЕРЖАНТ! — повтори изменчивият с гласа, интонацията и силата на сержанта.

— Добре. — Сержантът се обърна и тръгна към вратата. — А вие, посерковци, не сте видели нищо, ясно ли е? Лягайте да спите. — И изключи осветлението.

След около минута мълчание новобранците започнаха да си шушукат. Изменчивият мълчеше. Някой му донесе аспирин и вода.

— Къде си се научил да се биеш така?

— Паднах от леглото — отвърна той. — Нали така каза сержантът?

Наложи се да го повтори още няколко пъти на следващия ден, след като сержантът не се появи и им назначиха друг. Изменчивият получи нов прякор — Джо Луис3.

Новият сержант не проявяваше никакво желание да мери сили с „Джо Луис“. Но и не беше благоразположен към него. Имаше само осем седмици, за да превърне тези окаяни цивилни дечурлига в морски пехотинци.

През първата седмица се занимаваха с бягане, маршировка и всякакви досадни упражнения от пет сутринта до тръбата за вечеря, а понякога пробягваха още три-четири мили преди лягане, за да се слегне храната в нещастните им стомаси. За изменчивия всичко това не представляваше особена трудност, но той наблюдаваше внимателно терзанията на своите събратя по съдба и ги имитираше. По време на стрелба се стараеше да не уцелва всеки път „десетката“, за да не събужда излишни подозрения.

Ала едва не допусна грешка при изпита с „химическа атака“. Един по един новобранците влизаха в тъмна стаичка, където сержант с нахлузен противогаз ги питаше за името, чина и серийния им номер. От младите войници се очакваше да ги произнесат бързо и без дъх, да си сложат маската, да отдадат чест и да излязат.

Изменчивият влезе в стаичката, пое дъх и го завладя непреодолима вълна на носталгия. Беше забравил, след няколко милиона години, че атмосферата на родната му планета, макар и сходна с тази на Земята, съдържа 10 процента повече хлор. Миризмата му се стори особено приятна.

Сержантът с противогаза и папката почака почти две минути. След това светна с фенерче в лицето на изменчивия и попита:

— Да не би да дишате, редник Бери?

— Не, сър.

— Не ме наричай „сър“! За разлика от другите крещящи говеда аз си изкарвам прехраната с това. — Продължи да свети в лицето на Джими още една минута. — Проклет да съм. Обичаш ли да се гмуркаш, редник Джими?

— Да, сержант.

— И да стоиш под водата, нали?

— Да, сержант.

Сержантът почака още трийсет секунди, след това поклати глава.

— Мамка му! Да чуя име, чин и сериен номер, после си слагай противогаза и изчезвай! — Изменчивият направи каквото му бяха казали. — А сега да се махаш оттук и започни да повръщаш чак след като те изгубя от поглед.

Изменчивият излезе през вратата със светещ зелен надпис „ИЗХОД“, като не пропусна да вдъхне за последно приятния хлор.

Навън двайсет негови колеги се въргаляха по земята, кашляха и повръщаха. Изменчивият нареди на стомаха си да се освободи от съдържанието си.

Хю, един от приятелите му след историята с боя, се наведе и го потупа по гърба.

— Господи, Луис! Джими. Задържа дъха си цели три минути!

Изменчивият се надяваше, че имитира добре кашлицата на другите.

— Това е, защото обичам да плувам под вода — обясни той на пресекулки. — Ама че гадно мирише това, а?

Но споменът и носталгията бяха прекалено силни. Възможно ли бе някъде на Земята да е съществувал в подобна среда? Едва ли на повърхността. Реши да се посвети на този въпрос веднага щом войната свърши.

Голяма част от обучението им носеше характера на импровизация, тъй като екипировката вече бе отпратена за Тихоокеанския боен театър. Така например ги учеха да тичат във формация след танк, като използваха за целта голям камион за боклук с надпис „танк“ отзад. Бяха въоръжени с пушки „Спрингфийлд“ от Първата световна война и с тях ги водеха на стрелба.

Ръкопашният двубой бе истинско изпитание за изменчивия, който бе прекарал по-голямата част от досегашния си живот като безжалостен хищник. Той позволяваше на другите новобранци да го хвърлят на земята и понасяше леките им удари. Когато бе негов ред да хвърля, се стараеше никой да не пострада: знаеше, че с минимално усилие може да откъсне крайник или да убие.

Държеше се с нужното уважение към сержантите и изучаваше отношението им към войниците. Направи му впечатление, че поведението им е сходно с това на преподавателите в колежа, макар и в не толкова интелектуален стил. Сержантите инстинктивно се връщаха към архаичното държане на доминиращия примат, като крещяха с цяло гърло и налагаха властта си със сила. Всеки, който им се опълчваше, биваше наказан — на момента и по-късно пак, когато го пращаха да чисти тоалетните — работа вероятно неприятна и изтощителна.

Изменчивият изтърпя своя дял от всичко това — лъскане на нужници с четка за зъби и двайсет и четири часово дежурство в кухнята. Направи го не защото не можеше да търпи грубото отношение на сержантите, а тъй като прекаленият самоконтрол можеше да е подозрителен. Всичко това бе само част от играта.