Камуфлаж

47.Апия и отвъд

Съществото, което сега беше Джек, кимна.

— Добре дошли. — Натисна едно копче и херметичната врата се затвори.

— Пазачът не ни каза…

— Помолих го да не казва.

— Значи си ни очаквал? — Ръсел сложи ръка на рамото на изменчивия.

— О, да. В известен смисъл те очаквах от доста време. — Гледаше изменчивия. — Джейн. Шарън. Рей. Наистина ли си била и телевизор?

И двамата втренчиха в него втрещени погледи.

— Поставих микрокамера в бунгалото ти, Ръс. Имаше доста забавни моменти, но нито един, колкото тази вечер.

Ръсел отвори уста, но не можа да произнесе нито думичка.

Изменчивият скръсти ръце.

— Значи знаеш какво съм.

— Всъщност не. — Джек разпери ръце и в миг се превърна в двойник на Ръсел, макар че все още носеше дрехите на Джек.

— Божичко! — възкликна Ръсел.

— Това беше доста добре — каза Шарън.

— Ти не можеш да го направиш, нали? Наблюдавах те и ти отне няколко минути, за да си промениш лицето. Но може би защото се упражняваш едва от стотина години.

— А ти откога се упражняваш?

— От Каменната ера, струва ми се. Но не помня някога да е ставало по-бавно. — Той отново се преобрази в Джек и пристъпи към Шарън.

— Знаеш ли откъде сме дошли? — попита го тя.

— Не мисля, че с теб сме от един и същи тип, скъпа. Не мога да стана телевизор, нито голяма бяла акула или жена. Мога да приличам на всеки мъж, но способностите ми се простират дотук. Ние сме различни видове.

— Но може би от една и съща планета? Или време?

— Или измерение. Но както и да е. — Той се изправи пред Шарън и я огледа внимателно. — От хиляди години търся някой като теб.

— Значи проектът — намеси се Ръсел — е бил само примамка, капан…

— Да и не. Обектът е истински. — Хамелеонът не сваляше очи от изменчивия. — Открих го години преди инцидента с подводницата.

— Ако е било инцидент — каза изменчивият.

— Наложи се да се издигна доста нависоко. Един действащ контраадмирал може да постигне много неща зад кулисите. Накарах ги да се доближат до обекта и след това задействах дистанционно заложения взрив.

— Сто и двайсет невинни жертви? — попита Ръсел.

Джек го погледна учудено.

— Забрави ли колко умират всеки ден от глад на тази планета?

— Но защо е било необходимо да…

— Всичко приключи за четири минути. Само не ми плачи. — Той кимна към близката маса. — Да седнем.

Те седнаха. Хамелеонът също седна и си наля кафе от един термос.

— Искате ли?

Изменчивият си наля, но не отпи. Ръсел се въртеше неспокойно.

— От колко време си Джек Халибъртън? Ти ли написа…

— „Батискафски изследвания и измервания“? Не. Но съм я чел, разбира се. Приех самоличността на Халибъртън през 2015, защото той ми се стори най-подходящият човек за откриването и изваждането на обекта.

— Уби ли го?

— А какво да направя — да го осиновя? Една вечер излязохме заедно с яхтата. Строших му врата и го спуснах с котва на дъното. Радвай се, че не си бил ти. А можеше.

— И винаги ли си бил учен? — попита изменчивият.

— Рядко. Обикновено избирам войнишкото препитание. Спомена, че си участвал в батаанския Марш на смъртта. От коя страна?

— На Щатите.

— Странно решение. Аз бих избрал Япония.

— И уби Джек Халибъртън — попита Ръсел — просто така?

— Не — не „просто така“. — На лицето му се изписа досада. — Не че ме затрудни, но преди това трябваше да го изуча. Както изучавах теб, Ръсел. Готвиш се да ме нападнеш, подушвам норадреналин в потта ти. Не го прави. Ще те смачкам като муха.

— Но все пак ще трябва да ме премахнеш — отвърна Ръсел. — И нея също. За да опазиш тайната си…

— Не вземай прибързани решения, Ръс. Имам по-интересни възможности от тази да ти видя сметката. — Обърна се към изменчивия. — Батаан беше ужасен. Сигурно си се наслаждавал на болката.

— Не. Но мога да я владея. Понякога се налага да я понасям, за да разбера какво е да си човек.

— И защо ти трябва? Все едно човек да иска да разбере какво е да си ряпа.

— Не е същото.

Хамелеонът поклати глава.

— Ти ги харесваш. Дори смяташ, че обичаш един от тях. Все едно да обичаш ряпа.

— Никога ли не си харесвал или обичал някого? От Каменната ера?

В миг хамелеонът се преобрази в страховит главорез, целият в белези и татуировки, и улови Ръсел за китката.

— Казах ти нещо — изръмжа той. — Не го прави. — Ръсел изпусна молива, който бе стиснал като нож.

— Не смей да го закачаш!

Хамелеонът се превърна отново в Джек Халибъртън, мършав седемдесетгодишен старец, но продължаваше да държи Ръсел в желязната си хватка.

— И как ще ме спреш?

Шарън чукна масата с показалец. Дълго извито парче дърво подскочи нагоре и тя го улови. Подаде му го като дар.

— Бих могъл да ти го завра отзад и да го строша!

Хамелеонът пусна Ръсел и се наведе напред.

— Това сериозно предложение ли е? Защото може да ми допадне. Веднъж вече ме набиваха на кол, тогава бях кръстоносец, и се наложи да се престоря на умрял.

Хвана с два пръста дървото и бавно го пусна в гърлото си, като гълтач на саби. Затвори уста, изкашля се и повдигна рамене.

— Това ли е най-страшното, което можеш да предложиш?

Шарън бавно поклати глава.

— Не виждам защо трябва да сме съперници. Бихме могли да се учим един от друг.

— Аз вече се научих. Ти също. — Той махна към обекта зад нея. — Какво искаше да кажеш с това, че е пратил „песен“? Мислиш ли, че би могъл да общуваш с него чрез глас?

— Акустични вибрации. Правил си го с твоя соленоид.

— Защо не опиташ тогава? Хайде, запей му любовна песен.

Шарън се надигна бавно и отстъпи заднешком, без да сваля очи от хамелеона и Ръсел.

— Ако го докоснеш…

— Не си го и помислям. Хайде, действай!

Тя застана до обекта и положи длан върху него — и подскочи като от електрически ток.

— Какво има? — попита Ръсел.

Шарън поклати глава, наведе се и издаде тих вибриращ звук. Беше като песен, но неземна, с ниски гъгнещи тонове и забързан ритъм на Морзова азбука.

След четирийсет и пет секунди млъкна. И тримата гледаха обекта. Нищо не се случваше.

Хамелеонът се надигна и бавно се приближи до Шарън. Ръсел го последва.

— Изглежда, няма да се получи.

— Почувствах нещо. Дай му време.

— Време имаме колкото щеш. Не се тревожи. — Хамелеонът я улови за ръката и я погали нежно. — Ръчичката оздравя ли?

— Разбира се.

— Жалко. — Той дръпна рязко и силно надолу, ставата изпука и ръката се откъсна. Миг по-късно другата й ръка се стовари върху лицето му и му строши долната челюст, която увисна безпомощно.

Той се олюля, отстъпи назад и притисна челюстта си с ръце.

— Какво правиш? — попита го Шарън. След първоначалното рукване кръвта от раната бе секнала.

Необходими му бяха няколко секунди, за да върне челюстта на мястото й.

— Правя това… заради което живея от хиляди години.

— И защо?

— Само един от нас може да остане на тази планета.

— Аз не съм един от „вас“.

— Но ти си…

Ръсел неочаквано се метна на гърба на хамелеона и посегна да забие в гърлото му канцеларската ножица, която бе докопал. Хамелеонът го отхвърли като кукла и той се стовари с трясък върху лазерната установка.

— … ти си единственият ми съперник тук — продължи спокойно хамелеонът. — Няма нищо лично между нас. Просто трябва да умреш.

Шарън пристъпи към лежащия неподвижно Ръсел.

— Стана лично, след като го нарани. А аз не мога да умра.

— Вярвам, че бих могъл да те доведа до състояние, равносилно на смъртта. Достатъчно е да те разкъсам на няколко части и да се погрижа да останат разделени. За достатъчно дълго.

Изменчивият напипа пулса на шията на Ръсел и застана между него и чудовището.

— Мога да направя същото с теб.

— Не и с една ръка, струва ми се. Няма да имаш достатъчно време, за да ти порасте нова, нито ще ти позволя да напуснеш това помещение, за да го направиш.

Шарън огледа стените.

— Грешиш. Мога да мина през тази стена и да се озова във водата за броени секунди. Съмнявам се, че ще посмееш да се изправиш срещу мен там. Дори с една ръка.

— Оставиш ли го, ще го убия. Ти избираш.

Изменчивият се поколеба. Джек нямаше да остави Ръсел жив, каквото и да се случеше с него.

— Хайде, давай — подкани го хамелеонът. — Дори няма да се опитам да те спра. Пак ще се върнеш, а междувременно аз ще се забавлявам да го убивам бавно. Беше досаден като колега всъщност.

Изменчивият реши да опита друг подход.

— Не те разбирам. Ти си като учен, който през целия си живот е търсил нещо, но когато го намери, е готов да го разруши, без да го разбере.

— Научих достатъчно, преди да излезеш от спалнята и да дойдеш тук. И аз съм толкова учен, колкото ти си жена. — Изведнъж погледна наляво. — Брей! Наистина хитро!

Откъснатата ръка се превръщаше в оръжие. Ноктите се издължиха в дълги метални остриета, върху кокалчетата се появиха очи. Отдолу израснаха псевдоподи, като дребни крачета на насекомо.

— Нека ти покажа как изглеждах, когато за първи път започнах да те търся. — Хамелеонът се скъси с трийсетина сантиметра и се изду толкова, че дрехите му се скъсаха по шевовете. Тялото му се покри с къси черни косми, лицето му придоби неандерталски черти. Той доразкъса дрехите си и отдолу се показаха масивни мускули и изпъкнали гениталии.

Изменчивият се хвърли върху него, но бе отблъснат с лекота. Кракът на хамелеона се вдигна рязко и едно твърдо копито блъсна изменчивия в гърдите. Чу се пращене на счупена кост. Изменчивият падна, надигна се бавно, беше замаян и пребледнял.

Хамелеонът погали настръхналите косми на гърдите си, втренчи поглед в Шарън и поклати глава.

— Недей.

— Опитай ти тогава — отвърна изменчивият с женски глас.

Без да поглежда противника си, хамелеонът замахна с бързината на змия и улови откъснатата ръка. Тя се опита да го издере, но той стисна металните й нокти и ги отчупи. След това ги запокити настрани и започна да къса крачетата, сякаш чистеше скариди.

Захапа бицепса и откъсна голям къс месо, сдъвка го и счупи ръката в лакътя. С дълъг мръсен нокът изчегърта очите и ги метна в устата си като бонбончета.

Засмя се, с порозовели от кръвта зъби, и продължи да ръфа.

Изменчивият огледа помещението за нещо, което да използва като оръжие. Огромният лазер несъмнено би могъл да нареже хамелеона на парчета, но беше закрепен неподвижно за статива и вероятно се управляваше дистанционно.

Ръсел се бе свестил и наблюдаваше ужасяващата сцена. Хамелеонът бе одрал кожата на ръката почти до китката. Пусна я на земята и изплю един кокал.

— В този момент трябва да кажа: „Имаш чудесен вкус, скъпа“, но всъщност не е така. Съмнявам се да съм ял нещо по-гнусно от теб.

— Ти си първото същество, което посмя да отхапе втори път. Толкова по въпроса за вкуса ти. — Шарън забеляза, че Ръсел бърка в джоба си и вади швейцарско ножче, и извика: — Ръс, недей!

Хамелеонът се обърна към човека и се разсмя.

— Сгреши инструмента, Ръсел.

— Сериозно? — Ръсел заби острието в розетката на трифазния ток. Бликна фонтан от искри, токовият удар го отхвърли назад и светлините угаснаха.

След секунда се включи резервният генератор. Лампите премигнаха и се върнаха към обичайната си яркост. Ръсел лежеше по гръб, притиснал обгорената си ръка.

— Това няма да ти спечели и секунда.

— Друга беше идеята. Някой ще дойде да види какво става.

— И ще открият, че не могат да отворят херметичната врата.

— Наистина си премислил всичко, нали? Ще ни убиеш — и после какво? Ще свикаш пресконференция?

— Ще си тръгна така, както щеше да го направи твоята Шарън…

Той се обърна. От Шарън нямаше и следа.

Изменчивият скочи върху него от тавана в мига, когато хамелеонът погледна нагоре. Хвърли се върху раменете му, завъртя рязко главата настрани и вратът на хамелеона изпука. Трето, по-силно дръпване — и главата се откъсна, с достатъчна сила да се удари в тавана. Но междувременно хамелеонът бе уловил Шарън за ръката, засили се, като оплискваше всичко наоколо с кръв от шията си, и я метна настрани. Шарън полетя към обекта, блъсна се в него и тупна на пода близо до Ръсел.

На шията на хамелеона вече израстваше нова глава, гротескна комбинация между неандерталеца и Джек.

— Уф, наистина боли. Да поиграем ли на болка?

Шарън се надигна, протегна ръка и докосна обекта. В лабораторията отекна звук като от далечна мощна камбана.

И изменчивият прие истинската си форма — за първи път от милион години. Издължи се до три метра. На лицето му имаше само един отвор, без видими сензорни органи. Тялото му се менеше непрестанно, цветовете обикаляха из целия спектър, изникваха, растяха, метаморфозираха и изчезваха крайници. Беше нечовешки красив.

Обектът се издигна над скелето, сякаш беше облак от живак. Стрелна се към хамелеона и оформи около него куполовидна клетка.

Изменчивият му заговори в цветове. Хамелеонът сграбчи течните решетки на клетката, но те не помръдваха. Изведнъж по тялото му премина мъчителен спазъм и той замръзна, покри го дебел слой скреж.

Обектът се разтопи до локва, заобикаляща хамелеона, а после се превърна в голямо сребристо яйце, в чиято вътрешност бе затворено смъртоносното същество. Разноцветни светлини затрептяха из лабораторията, угаснаха и изменчивият отново се превърна в Джейн, премина за миг през образа на Шарън и накрая стана Рей.

Рей отиде до Ръсел, улови го за ръката и му помогна да стане. След това го прегърна.

— Какво беше… това ти ли беше?

— Да, макар че случващото се беше новост и за мен. Предполагам, че така съм изглеждал, когато не се е налагало да приличам на някой друг.

Изведнъж отекна силен пукащ звук, от тавана се откъсна голямо парче и се стовари на пода.

— Обектът е мой партньор, жив посвоему. Не осъзнавах какво представлява, докато не му запях и не го докоснах. Това го промени, пробуди го. Намирал се е в нещо като режим на изчакване, в дълбока хибернация — в очакване да се завърна.

— Деветдесет години?

— По-скоро един милион. — Тя погледна сребристото яйце. — Не знае какво представлява Джек, но очевидно не бива да му позволява да остане на Земята. Ще го откараме у дома, за да го изучим.

— Той жив ли е?

— Да. Не може да умре, също като мен. Но не е от моя свят.

— А къде е твоят свят?

— На десет хиляди светлинни години оттук. Планета в овалния звезден куп Месие 22, в съзвездието Стрелец. — Тя се наведе и го целуна. — Вземи си телескоп, за да ме гледаш понякога.

— Значи трябва да заминеш.

— Да. Това е като закон на природата. Твърде дълго бях тук. Правих неща, които не биваше да правя. Като да се влюбя в местен, в същество от чужда раса.

— Ами… мисля, че знам как се чувстваш. — Тя го улови за ръката, стисна я и понечи да каже нещо, но се обърна и закрачи към кораба. В огледалната стена се появи отвор. — Мога ли да дойда с теб?

— Вечният астронавт. — Тя се засмя, но през сълзи. — Пътешествието ще е твърде дълго. И трябва да се научиш да дишаш хлор. — Погледна го в очите, дълго, после влезе в яйцето. Отворът изчезна.

Корабът безшумно се издигна към отвора на тавана.

Но след това се спусна обратно и вратата се появи.

Изменчивият беше в естествената си форма, великолепен, хаотичен. Изведнъж пак се превърна в Рей.

— Всъщност корабът каза, че можеш да дойдеш. Но не като човек. Ще трябва да му позволиш да те промени в нещо, подобно на мен.

— Може ли да го направи?

— Дребна работа за него. — Тя му се усмихна, очите й сияеха. — И пак ще си Ръс. Моят Ръс.

Внезапно говорителите изпукаха.

— Джек? — проехтя болезнено гласът на Джейн. — Ръсел? Какво става, по дяволите?

Ръсел поклати глава и се засмя.

— Ръс, пазачът ми каза, че си влязъл вътре с мен! Какво става? Какво си намислил?

— Просто… смятам да отлетя на едно малко пътешествие. — Той млъкна, прекрачи прага на кораба и тялото му засия.