Камуфлаж

46.Апия, Самоа, 24 юли 2021

Изменчивият съжаляваше за импулса, който го бе накарал да заяви, че не е карал колело от години. Имаше опит още от времето преди Ръсел да е бил роден и фалшивата несръчност, с която въртеше педалите на едноскоростния „Швин“, навярно заслужаваше „Оскар“ за актьорско майсторство.

— Как се справяш? — подхвърли засмяно Ръсел, докато въртяха педалите по лъкатушещата улица „Логан“ в ранното неделно утро.

— Започнах да му хващам цаката. — Шарън спря да си отдъхне на една отбивка и почти почувства впития в закръгленото й дупе поглед. Може би не трябваше да обува прилепналия клин, който й бе спечелил неодобрителните погледи на хората, които излизаха от църквата малко по-надолу по пътя. Но със сигурност бе приковал вниманието на Ръсел.

— След малко е само спускане. Не забравяй да караш отляво.

— Да, тичала съм дотук. Вашата лаборатория не е ли след втората отбивка вляво? Нещо с В.

— Ваяла-вини. Още малко и ще те направим самоанка.

— Стига да не се налага да им харесвам манджите.

— А, сигурно имаш пред вид фуата. Обещах ти, че храната е от мен. Ще започнем с наденичките и ще слезем надолу по хранителната верига. След пуешката трътка и овнешките ребърца ще ме молиш за фуата.

— О, фризерът ми е пълен с пуешки трътки. Когато ги изпържиш в нагорещено олио, са страхотни. — Разсмяха се, но се усещаше известно напрежение. И двамата знаеха, че самоанската кухня е силно повлияна от западните традиции, и то в най-лошия смисъл. Пуешки трътки, „Макдоналдс“, овнешки ребърца и бифтеци — почти нямаше местен над трийсет, който да не показва белези на затлъстяване.

Докато минаваха през портала, Ръсел махна на пазача. Оставиха колелата, без да ги заключват, пред централната сграда и влязоха в неговия офис да вземат храната и бирата. Ръсел извади чувал дървени въглища от шкафа при вратата и отиде да разпали огъня, докато Шарън се преобличаше.

Тя огледа тялото си в огледалото на дамската тоалетна и нанесе някои леки корекции тук-там. Знаеше, че Ръсел е клъвнал. Въпросът беше кога да дръпне въдицата. Може би беше по-добре да изчака, докато дойде време Мишел да си тръгне.

Или да пришпори събитията? Да вкара Ръсел в леглото и да види какво ще излезе от това?

Беше си взела яркочервен бански, доста плитък. Откъсна няколко косъмчета, които се подаваха над ластика, и ги изяде. Нагласи горнището така, че под него да се подават крилцата на татуираното колибри. Накрая задълбочи още малко трапчинките — нали Ръсел харесваше трапчинките на Рей.

Последният щрих към убийствения вид бе лавалавата, която усука около кръста си. Би могла да се появи и само по бански, но местните бяха консервативни по отношение на женската голота и засега нямаше смисъл да предизвиква недоволство.

Ръсел носеше същите сини панталони, с които караше колелото, само си бе свалил ризата. Изменчивият неволно се засмя при вида на познатото тяло, леко заоблено на талията, въпреки атлетичните ръце и крака, с млечнобяла кожа — Ръсел никога не се показваше на слънце, без да се е намазал с максимално протектиращ крем, тъй като и двамата му родители бяха починали от рак на кожата. Единствената татуировка, опасваща белега от спешна апендектомия, направена от селски доктор на островите Кук, гласеше: „Да не се отваря преди Коледа“. Колко ли още жени се бяха кикотили на този надпис, когато се бе събличал пред тях?

Той веднага забеляза нейната татуировка.

— Птичка?

— Колибри. — Тя смъкна горния край на сутиена почти до зърното. Имаше малки гърди, каквито Ръсел харесваше.

— Много е красива. — Той се засмя и насочи вниманието си към жарта.

— Скоро ли ще стане? Умирам от глад.

— Поне още двайсетина минути. — Той махна към хладилната чанта на масата. — Бира? Или първо ще поплуваш?

— Ще поплувам. Цялата лепна от пот. — Обърна му гръб и си свали лавалавата — жест, който при други обстоятелства би изглеждал срамежлив. Взе маската, шнорхела и плавниците от масата и се втурна към водата. — Последният ще прави наденичките! — извика. — Той стоеше и я гледаше усмихнат. После поклати глава и се затича след нея. Тя беше вече във водата и плискаше с ръце.

— Какво пък, и без това аз щях да ги пека — рече Ръсел.

Тя си нахлузи плавниците, продуха шнорхела и намокри маската.

— Има ли рифове наоколо?

— Не и наблизо. Повечето са зад мрежата против акули.

— Обичаш ли опасностите?

— И още как. Винаги съм мечтал да зърна отблизо муцуната на петметрова акула чук.

„Бях само три метра“.

— Това ли отхапа лодката?

— Не се тревожи. Удариха я с харпун и я простреляха с пушка на плиткото. Нападнала е най-вероятно, защото е била зашеметена от болката. — Той намокри маската си във водата. — Виждал съм доста акули, но досега не съм имал проблем.

— Аз също. Може би никога не сме срещали истински гладна акула.

— Може би. — Той посочи. — Има един риф ей натам.

— Разбрано. — Захапаха мундщуците и заплуваха към мрежата, до която имаше стотина метра. Пъхнаха се без проблем под нея и продължиха към рифа, като изменчивият улови Ръсел за ръката. Плуваха в синхрон, движеха се бързо с мощни замахвания на плавниците.

Рифът не бе тъй впечатляващ като този с мидите при Палоло, но около него се навъртаха красиви пъстроцветни риби, както и дребни грациозни змиорки, които посрещаха нежеланите гости с намръщени личица. Ръсел намери един октопод, голям колкото ръката му, и си го заподаваха като топка, докато накрая не му омръзна й не се стрелна настрани.

Ръсел й показа с жестове, че е изгладнял, и тя кимна. Насочиха се обратно към мрежата, като се отклониха за малко, за да разгледат една красива морска звезда, все още уловени за ръце.

— Много приятно — рече изменчивият веднага щом свали шнорхела, докато още крачеха до колене във водата. — Особено октоподът.

— Този извади късмет. Как ги наричаха — „мекият разум“?

— Жак Ив Кусто. — Ръсел повдигна учудено вежди. — Четох една негова книга, докато учех океанография.

Излязоха на брега. Ръсел махна на едно шест-седем годишно хлапе, което седеше до тяхната маса с кофичка в краката.

Кофичката бе пълна с лед и едри порции ока — местна риба, която се поднасяше маринована и подправена с кокосов крем, лимон и лют пипер.

— Уловена тази сутрин, доктор Ръсел — каза хлапето.

Ръсел надзърна в кофичката.

— Колко искаш?

— Дес’т д’лара.

— Не нося пари.

— Аз имам — рече Шарън. Хлапето бе втренчило поглед в слабините й. Тя усука кърпата около кръста си, извади портфейла и му подаде една банкнота.

— Фа’афетай — каза хлапето, побутна кофата и отстъпи срамежливо. — Благодари.

— Афио май — рече тя и хлапето побягна, стиснало парите.

Изпратиха го с погледи и се разсмяха.

— Много са сладки. Нямат нищо против голотата, но се притесняват, когато някой е облечен предизвикателно.

Тя кимна.

— Никога не съм разбирала религията. И модата — като стана дума. — Сложи кофичката на масата и се огледа за пластмасовите вилици. — Искаш ли мезе?

— Благодаря. Първо обаче да извадя месото. — Той разрови жаравата и се наведе към хладилната чанта.

Рибата беше студена и апетитна.

— Мисля, че започва да ми харесва тук. Ти откога живееш по тези места?

— От две години — откакто с Джек Халибъртън започнахме изграждането на лабораторията. — Той нагласи надениците в изрядна редичка. — Няколко месеца пътувах непрестанно до Щатите, докато оправя нещата. След като привършихме лабораторията, почти не съм напускал острова.

— Харесва ли ти тук?

— О, тук е чудесно. Курортно селище. Не става обаче за научни изследвания. — Седна до нея и опита маринованата ока. — Дори с модерните комуникации, залите за виртуални срещи и прочее пак е доста изолирано. Може да прозвучи снобски, но ми липсва компанията на хора, които мислят като мен или имат сходни интереси — учени, хора на изкуството…

— Мислех, че предпочиташе самотата.

— Така е, до известна степен. Офисът в Калифорния бе на края на света и донякъде го избрах точно затова. Но можех да съм в Лос Анджелис само за час и държах апартамент в студентското градче.

— И си съблазнявал колежанки. Познавам ви аз ергените.

Той се засмя и се изчерви.

— Да, по времето, когато още имах коса. — Надигна се да провери наденичките. — Липсва ми атмосферата на студентското градче. Книжарниците, кафенетата, баровете. Библиотеката в общежитията. Момичетата…

— Да, градчето си го бива. Прекарах там две седмици, на един летен курс.

— Къде?

— В осми блок. — Изменчивият си припомни къде бяха настанени студентите на Джими Колридж.

— А, да. Това е близо до моя апартамент. — Обърна наденичките с щипците. — Бира? Вино?

— Носиш и вино?

— Не. Но има горе в хладилника. Ще изтичам за минутка.

— Би било чудесно. Не си падам много по бирата.

— Наглеждай наденичките. — Той затича по брега.

Изменчивият се замисли. Беше започнал с Ръс флирт — или бе продължил предишната връзка, — което вероятно щеше да унищожи шансовете му да получи работата. Но работата бе като трамплин, за да се добере до обекта. Може би като любовница на Ръс щеше да получи по-добра възможност, отколкото като координатор.

Откъде се пораждаше тази почти осезаема нужда да се озове в близост до обекта? Беше го виждал на снимки, познаваше цялата налична информация, бе чел обърканите заключения на учените.

Припомни си усещането, което го бе споходило, докато бе плувал от Батаан за Калифорния. Необяснимият стремеж, колебанието, когато преминаваше покрай падината Тонга.

Чувстваше се по-силен от всякога. Нещо ново се зараждаше в него.

Ръсел се върна с две запотени чаши вино.

— Пий го, докато е студено — каза и й подаде едната. После погледна скарата. — След минутка са готови.

— И защо просто не преместихте този ваш обект в Калифорния? Вместо да започвате тук от нулата?

— Щеше ми се да може. Но преместването се оказа ужасно трудно. Дори в политически аспект. Мексико е твърде близо до Щатите, не само териториално, но политически и икономически. Джек не искаше Чичо Сам да ни диша във врата. Нито на вратата ни да чукат мексикански войници.

— Че има ли такава опасност?

— Разбира се, че има. Заплаха за териториалната сигурност. Независима Самоа е истински независима. И стабилна. Тонга беше по-близо до първоначалното местонахождение на обекта, но не искахме да си имаме работа с тамошните управници. Джек прегледа всички острови в района и реши, че Самоа е най-подходящият.

— Защото има голям град?

Той кимна.

— Е, не е Хонконг. Но е достатъчно голям. Всъщност това е конгломерат от по-малки градчета, които с времето са се слели. — Той махна към залива. — Намерихме това местенце, съвсем диво, частна собственост, близо до водата. Джек се свърза с една тукашна фамилия и уговори да го наемем. Дори стана самоански гражданин.

— Да не са го приели в семейството — в айга?

— Не, макар че той не изключваше подобна възможност. В такъв случай обаче би трябвало да дели цялото си богатство с останалите членове. — Той повдигна вежди. — А това не му е в природата.

— Отдавна ли го познаваш?

— Не. Той се свърза с мен във връзка с една потънала подводница, което доведе до откриването на обекта. Никога нямаше да се срещнем при други обстоятелства. Той е от богаташко семейство, но е избрал военна кариера. Аз съм доста далече и от двете. — Ръсел огледа наденичките с вид на познавач. — Тези двете са готови.

Тя му подаде пластмасовите чинийки.

Известно време ядоха мълчаливо, ако не се броят кратките въпроси за салата или горчица.

— Вкусно — каза Шарън след първите няколко хапки, макар наденичките да не се отличаваха с нищо особено.

Ръсел повдигна рамене.

— Понякога съм готов да убия човек за най-обикновена американска храна. Независимо от холестерола и бактериите.

— Може да не си имал пари в началото, но сигурно си спечелил доста. Едва ли си успял да извадиш „Титаник“ само със заеми.

Той поклати глава.

— Напротив — винаги съм разчитал на парите на други хора. Понякога се чувствам по-скоро като уличен продавач, отколкото като инженер. Джек смята, че цялата тази работа ще ни донесе несметни богатства. Може би някой ден, но не и за него. Има да връща милиони, а не е първа младост.

— Ами ти?

— Аз не съм толкова стар.

— Говорех за парите. Очакваш ли да спечелиш богатство?

— Не, по дяволите. Участвам заради играта.

— Така си и мислех. Или поне се надявах.

— Най-великото откритие на двайсет и първи век. Може би най-великото в цялата човешка история. — Той се загледа към лабораторията. — Дори и да не е от друг свят, това пак ще означава, че представите ни за обкръжаващия ни свят, за науката ни — всичко се основава на изцяло погрешни принципи. Не незавършени, а погрешни.

— Че не е ли така, независимо от истината?

— Поне засега не можем да го твърдим със сигурност. Един учен през миналия век е казал, че достатъчно напредналата технология става неотличима от вълшебството…

„Артър Кларк“ — помисли си изменчивият, но премълча. Беше се срещал с него при изстрелването на „Аполо“ през 1970.

— Което е едно възможно обяснение. Науката ни със сигурност е много по-изостанала от тяхната. Все едно да се върнеш във времето на Нютон и да му покажеш холограма.

Ръсел бе така погълнат от обясненията, че не забеляза мъжа, който тихо се приближаваше към тях по пясъка. Подскочи едва когато сянката му падна върху тях.

— Джек!

— Извинявай. Не исках да изглежда, сякаш се прокрадвам.

— Това е Шарън Валайда. Джек Халибъртън.

Изменчивият протегна ръка.

— Мисля, че сме се виждали. Работя в Тихоокеанската търговска банка.

— И сте отлична физиономистка.

„Особено когато става въпрос за твоето лице“ — помисли си изменчивият.

— Наденичка? — попита Ръсел.

— Не, тръгнал съм за хотела. Видях ви и си помислих дали не бихме могли да се съберем малко по-рано утре, преди онова… нещо.

— В колко часа? В осем?

— Осем е чудесно. Ще оставя бележка на Джейн. — Джек кимна на изменчивия. — Довиждане, госпожице Валайда. Чао, Ръс.

Когато се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, изменчивият попита:

— Той винаги ли се облича така?

Джек носеше бял ленен костюм, широкопола шапка и самоанска риза.

— Да, когато не работи в лабораторията. Сигурно е сбъркал века.

— Богаташите, които идват в банката, се обличат по същия начин. Моят шеф ги нарича „Съмърсет Моъм-типажи“. Това някой актьор ли е?

— Писател, струва ми се. — Ръс дояде наденичката и се надигна. — Готова ли си за още?

— Искам я малко по-препечена. Ще пийна една бира.

— Чудесна идея. — Той извади две шишета „Хайнекен“ от хладилната чанта.

Шарън допи виното и взе едната бира.

— Да пием за неделните плажни пияници. — Чукнаха се с шишетата. — Та… ставаше дума, че ще покажеш на Нютон холограма.

— Именно. Хрумна ми, че това нещо може да не е от друга планета. Би могло да идва от нашето собствено бъдеще.

— Наистина? Аз пък смятах, че не може да се движиш назад във времето.

— Чела ли си нещо по въпроса?

— Да, една статия за ускорител на микрочастици. Там се обясняваше за времето.

— Аха, когато успяха да преместят една микрочастица съвсем малко напред във времето. Теорията за относителността винаги го е допускала.

— Но не и в миналото?

— Точно така. Не става въпрос за относителност, а за причинно-следствена връзка, за здрав разум.

— Но ти смяташ…

— Нали знаеш какво казват — когато се случи едно невъзможно нещо, логично е да го последва второ и трето. Във всичко това има своя, макар и объркана логика. Пратили са този практически неразрушим обект на милиони години в миналото и са го скрили някъде, където да не може да бъде намерен. А когато отишли да го изкопаят…

— Него го нямало! — Тя кимна развълнувано. — И тогава са прехвърлили един техен биоробот, за да провери какво е станало.

— Робот не е най-точният израз.

— Познаваше ли я?

Той се поколеба.

— Доста добре. Поне така си мислех. Беше твърде хубава, за да я наречеш „робот“. По-скоро свръхчовек от бъдещето.

— Еволюирал човешки вид?

— Бинго! Само че едва ли ще са необходими милиони години, за да се стигне до този резултат. В момента само законите и обичаите ни спират да се заемем със собствената си еволюция.

Изменчивият се замисли върху думите му. Спомените му датираха от толкова отдавнашни времена, че понякога гледаше на себе си като на пътешественик от далечното минало. Би могъл обаче наистина да произхожда от бъдещето и да е изгубил спомените си от пътуването във времето.

Знаеше, че един от начините да се избегне парадоксът на времето е да не се позволява на пътешественика да носи със себе си каквато и да било информация. Никога досега не се бе замислял върху едно такова обяснение за липсата на спомени отпреди времето, когато беше голяма бяла акула. Възможно ли бе да са го пратили в миналото с промит мозък, но снабден с всички необходими средства, за да оцелява?

— Разговарял ли си за това с Джек?

— С Джек ли? Не. Той е твърд защитник на идеята за пришълец от далечна планета. Особено след онази история с „Рей“.

— Но ти не мислиш така.

— Ами… навярно пришълецът обяснява по-добре всичко. В смисъл — по-лесно. Но ако е така, защо просто не заяви пред нас — ето ме, нека седнем и поговорим?

— Може да се е страхувала.

— Не се страхуваше от мен.

— Може би от Джек. — Изменчивият се усмихна. — Сигурно не е единствената.

— Вярно, че на моменти Джек е твърде строг. — Ръс стана да обърне наденичките. — Ще ги оставя да се препекат и от другата страна.

Шарън бе зареяла поглед към морето, изражението й бе замислено.

— Шарън?

Това беше песен. Песен.

Изменчивият нито за миг не бе преставал да анализира единиците и нулите. Да се преструва на човек отнемаше съвсем малка част от съзнанието му, също както да работи в банката и дори да общува с Ръс. През цялото това време той плуваше в двоичното море на съобщението.

Смисълът му все още оставаше неясен, но изменчивият вече знаеше какво представлява.

Песен на родния му език. На език, забравен преди милиони години.

— Шарън? Да не ти прилоша?

— Ох! Извинявай. — Тя потърка лицето си с ръце. — Понякога се… отнасям.

Той седна до нея и я докосна по ръката.

— За родителите си ли се сети? — Тя кимна кратко и отсечено. — И аз изгубих моите, почти в една седмица. Бях доста по-възрастен от теб, но пак ми беше тежко. Да остана сам.

Очите й се насълзиха и тя ги избърса.

— Прав си. Сам. — „Той е чудесен човек — помисли си изменчивият, — но няма представа какво е да си наистина сам“.

Ръсел копнееше да я притисне в обятията си, но не посмя.

— Искаш ли да се прибираме?

— Не. Мина ми. — Тя го дари със сияйна усмивка.

— Искам още една наденичка. — Погледна празната бутилка. — Сигурно бирата ме прави сантиментална. Ще изпия още една.

— Желанието ти е закон за мен. — Той отвори още две бири. — Да бъдем сантиментални заедно.

Песен. Песен за родния дом.

— Дали вече не са готови?

Ръсел обърна една наденичка с вилицата.

— Почти.

Докато се хранеха, изменчивият обмисляше плановете си за остатъка от деня и нощта. Особено за нощта. Ръсел го очакваше малка изненада.

Утре със сигурност щяха да обявят, че обектът им е отговорил, и вероятно щяха да покажат двоичния код, за да могат милиони други хора да опитат да го дешифрират.

Хората нямаше да се справят. Беше същото, както ако някой плъзне пръст по лист, изписан на Брайлова азбука, при това на чужд, непознат език. Съобщението беше кодирано, но не с цел да бъде запазено в тайна — и въпреки това оставаше неразгадаемо.

Във вторник на острова щяха да започнат да пристигат любопитни тълпи. Журналисти, извадили късмета да са на Американска Самоа, за да се появят на място първи. Вторнишкият самолет щеше да гъмжи от американци, до четвъртък щяха да пристигнат репортери от Европа и Азия. Охранителните мерки щяха да са подсилени.

Оставаше му време само до утре сутринта.

— Не бих искал да пришпорвам нещата — поде Ръсел, — но какво ще правиш тази вечер? Ако не си намеря извинение, Джек ще ме замъкне в „Аги“.

Тя затвори очи. „Внимателно сега“.

— Съжалявам, но не съм свободна. Ще излизам с един колега. — Потупа Ръсел по коляното. — Той очаква нещо от мен, но ще трябва да го разочаровам. Свободна съм в понеделник и вторник.

— За понеделник вече се уговорихме да обядваме заедно — припомни й той.

— Тогава да вечеряме във вторник.

— Още днес ще запазя една маса в „Платната“. Градът навярно ще гъмжи от гладни репортери.

Изменчивият кимна.

— А аз вече ще знам голямата тайна.

— Ще я научиш още утре в десет, ако гледаш новините. А може да почакаш и да ти я поднеса на обяда.

— Може да почакам. Едва ли ще ми позволиш да се опитам да позная.

— Не.

— Открили сте, че президентът на Щатите е извънземен.

— Дявол да го вземе, позна. Сега ще трябва да те ликвидираме.

— Е, какво пък. Поне узнах преди другите.

След като се наобядваха, тръгнаха да обикалят из Апия с колелата. Спряха на Макети Фу да се освежат с изстудени кокосови орехи. В неделя тук цареше ленива атмосфера, продавачите едва подаваха глави изпод сенчестите навеси и обслужваха клиентите неохотно. Ръсел купи на Шарън перлена огърлица и тя много я хареса. Тя му избра пурпурна лавалава и му каза да си я сложи на вечерята.

Изменчивият не знаеше дали тази вечеря ще се състои. Предстоеше връзката им да навлезе в непозната територия.

Може би той настина щеше да я убие — в известен смисъл. В този, в който тя беше първо Рей, а после Шарън.

Ръсел предложи да й остави колелото, но тя се оправда, че апартаментът й е твърде тесен. Разделиха се при неговото бунгало, тя го целуна и продължи пеша. Все още усещаше устните му върху своите.

Прибра се, спусна щорите на прозореца и се изтегна на леглото. Слушаше равномерното бучене на вентилатора на тавана и песента на птичките отвън.

След това започна да се упражнява в езика, който все още не разбираше. Издаваше с гърлото си тихи прищраквания, с продължителност една двайсета от секундата за единиците, разделени с отмерени паузи за нулите.

В началото на съобщението имаше три пакета от еднакви комбинации 000011110000, които вероятно служеха за обособяване, и четвърти пакет, който бе скъсен наполовина. Тези обособители разделяха съобщението на части с приблизително съотношение 2:1:1:47:49. В аналогията на човешката музика това щеше да е песен с две строфи, предхождана от три пакета информация — първата указваща, че става въпрос за песен, и другите две, съобщаващи названието и известна техническа информация, като темпото и ключа. Или аромата и електрическия заряд.

Нямаше ясен модел на двете строфи, но във всяка от тях се срещаше една и съща последователност — 01100101001011 — три пъти в първата строфа и четири във втората. Други продължителни повторения нямаше. Късите, като 0100101, не носеха статистическо значение, но ако се потърсеше съответствие в човешкия език, щяха да са нещо като „и“ или определителен член.

Дотук възможностите за анализ се изчерпваха, но за изменчивия всичко това имаше някакво интуитивно, подсъзнателно значение, наситено с емоции и същевременно убягващо, като чута в детството и почти напълно забравена мелодия.

Вентилаторът на тавана прещракваше на всеки три четвърти от секундата. Изменчивият го използваше като метроном — или ритъмна секция. Човешкият му говорен апарат можеше да произнася звуци със същата скорост, с която и обектът, дори по-бързо, и той намали силата на звука с около една трета.

Продължи да се упражнява, но тихо, така че ако някой го подслушваше, щеше да долови звук, наподобяващ този на моторчето на вентилатора, и тъкмо това бе заключението на жената от ЦРУ в съседната стая. Беше се настанила там броени часове след като Шарън се срещна за първия си обяд с Ръсел.

На изменчивия не му отне много време да запомни четирийсет и пет секундната последователност от прещраквания и паузи, която възнамеряваше да изпее в близост до обекта. Но разбира се, не би могъл да се добере до него без помощта на Ръсел, така че този момент трябваше да почака. Ако Ръсел бе отишъл на среща с Джек, едва ли щеше да се забави. Въпросът бе дали след това ще се прибере вкъщи, или ще иде в лабораторията. Изменчивият знаеше, че обикновено се връща в бунгалото, за да почете някоя книга или да послуша музика, и тъй като предишните дни бе прекарал в лабораторията, това бе най-вероятният избор.

В девет вечерта изменчивият облече къса черна пола и прилепнала тъмна блуза и се измъкна безшумно точно в мига, когато агентката от ЦРУ влезе в банята. По времето, когато жената от съседната стая заподозря, че апартаментът на Шарън е празен, изменчивият вече крачеше забързано към бунгалата.

Щорите на номер пет бяха спуснати, но ниско долу, до креслото, се виждаше светлина. Изменчивият си го представи: с книга в скута, чаша вино подръка и приятна музика за фон.

Изу си обувките и почука на вратата. Ръс отвори и тя се шмугна покрай него и затвори вратата.

— Обичам да се поддавам на импулса. А ти?

Отне му няколко секунди да кимне.

— И аз. С теб.

Бунгалото бе просто голяма стая, разделена с преграда, зад която се намираше „спалнята“, и тя го отведе там, като пътьом изключи лампата.

— Само за миг. — Той извади от едно чекмедже свещ и я запали. На трепкащата й светлина Шарън бавно си свали дрехите. Отдолу не носеше нищо.

Седна на леглото и го дръпна до себе си, разкопча му ризата и му смъкна слипа. Членът му още не беше набъбнал и тя го пое с уста, за да се наслади на промяната в състоянието му. Подразни го леко със зъбки, защото знаеше, че му харесва, и след това се възползва от липсата на рефлекс за гадене и го пое дълбоко в гърлото си, галеше го с ръка в основата.

Това бе направила и Рей при първата им любовна среща. Дали мозъкът му функционираше достатъчно, за да направи връзката?

Той плъзна ръка надолу, за да я погали между краката, но тя вече беше мокра там, тъй като контролираше отлично всяка своя част. Сложи го да легне по гръб и се намести върху него, помръдваше ритмично таза си във въртеливи движения и стенеше от неподправено удоволствие. Наведе се и започна да си играе с косата му, докато той се надигаше към нея. След малко се усмихна и каза:

— Сега ще ти покажа един номер… — Повдигна единия си крак, завъртя се около божествената точка на удоволствието и се обърна с гръб към него, без да го изпуска. — Още ли си с мен? — попита, макар да усещаше, че е в нея.

— Как… го направи?

— Аз съм жената-змия.

Знаеше, че той обича тази поза, но всъщност искаше поне за известно време да не вижда лицето му. Той я улови за ръцете и се притисна още по-силно към нея.

Когато настъпи моментът, тя получи мощен оргазъм. Той се изпразни в нея след секунди. Тя легна до него и той се намести зад нея, притисна я в извивката на тялото си.

Само след минута обаче я изненада с въпроса:

— Рей?

Тя бавно се завъртя в обятията му и се вгледа в познатото, любимо лице. Вдигна ръка и прокара пръст по носа му.

— Да зърнеш любовта как почва…

— Ти… пораснала ти е нова ръка — каза той объркано. — Но отвътре си същата.

Изменчивият осъзна, че вече деветдесет години отвътре е сестра Дебора, такава, каквато я бе познал толкова отдавна.

Ръсел опипа лицето й, плъзна пръсти към татуировката.

— Само лицето ти е различно…

— Все още съм Шарън. Промяната на тялото отнема повече време и е болезнена.

— Коя… какво… — Той продължаваше машинално да я гали. — Какво всъщност си ти?

— Аз съм Шарън и Рей, и още няколкостотин души през последния век, а също различни животни и предмети отвътре. Да отговаря „какво“ съм ми е много по-трудно.

— От друга планета ли идваш?

— Не зная. Спомените ми отпреди трийсетте години на миналия век са смътни — по същата логика бих могла да идвам от бъдещето.

— Какво си била преди това?

— Различни същества, предимно морски. Бяла акула, косатка — онова, което е на върха на хранителната верига. И каквото ми повелява инстинктът за самосъхранение. Възможно е да съм тук от времето, когато е и обектът, нищо чудно да съм пристигнала с него на планетата — от бъдещето, от друга планета, от друго измерение. Изпитвам непреодолимо влечение към него.

Той бавно кимна.

— Значи ме съблазни с надеждата да…

Тя го целуна по бузата.

— Което не означава, че не те обичам — прошепна. — Можеш да обичаш някого и пак да го използваш. Него, или нея.

Настъпи продължително мълчание. Той приглади един кичур от косата й и се усмихна.

— Толкова си женствена. Като Рей, като Шарън — и сега, когато си по малко от двете.

— Предпочитам женската форма. Но бях морски пехотинец през Втората световна война и жонгльор в цирк. През седемдесетте бях студент по астрономия в Харвард, няколко години по-възрастен от Джейн, и дори й водех лекции.

— Някога срещала ли си Джек или мен преди проекта?

— Не. Чела съм, разбира се, за теб покрай историята с „Титаник“, нали бях морски биолог.

— Както и морски пехотинец. — Той поклати невярващо глава. — А сега?

Изменчивият прехапа устни.

— Ще ми налееш ли вино? — Той понечи да се надигне, но тя го спря. — Чакай, знам къде е.

Докато вървеше към кухнята, чувстваше погледа му върху голото си тяло.

— Съжалявам, че нямахме повече време — въздъхна изменчивият. — Така исках да се влюбиш в Шарън.

— Влюбих се.

Тя напълни чашата с искрящо червено вино. Ако можеше да види лицето й, щеше да се изплаши — зениците й бяха разширени докрай.

— Но се налага да форсирам събитията. Заради утре.

— Знаеш ли какво ще стане утре?

— Лесно е да се предположи. Зная, че обектът е отговорил на посланията ви. Решили сте да го съобщите пред медиите. С цел да ме примамите да се появя отново. — Подаде му чашата.

Той я взе, но не отпи.

— Както и да накараме още няколко милиона души да работят над дешифрирането. По-големи компютри. — Отпи и й върна чашата. — Защо просто не заявиш открито за себе си? Веднага ще те включим в проекта и ще те защитим от… — Той кимна към прозореца. Имаше предвид хората, които бяха стреляли по нея.

— Не зная дали бихте могли. — Погали го по бузата. — Познавам добре човешката природа, може би дори по-добре от теб. От столетия ви наблюдавам.

— Познаваш и любовта.

— Познах я няколко пъти. Но зная, че има и ксенофобия. Била съм негър, азиатец и испанец в Америка по времето, когато белите можеха да правят с мен каквото поискат. Бял пленник по време в Марша на смъртта на Батаан. Да те мразят за това, че си различен — това е урок, който не се забравя лесно. — Тя отпи и сложи чашата до свещта. — Нито един човек на тази планета не може да бъде „по-различен“ от мен.

Изменчивият грешеше, но нямаше как да знае за съществуването на хамелеона.

— Успях донякъде да разгадая смисъла на посланието — продължи Шарън. — Не като алгоритъм на Дрейк, нито като текстово съобщение. Прилича ми на песен и ми се струва, че е адресирана до мен. Бих искала да й отговоря.

— Тази вечер?

— Трябва да е тази вечер. Точно затова пришпорих нещата.

Ръсел бавно се надигна.

— Охраната ще те пусне, ако си с мен. Но после какво? Най-вероятно няма да се случи нищо. Ще се присъединиш ли към нашата група? Като пратеник от звездите?

— Разбира се. Но само ти, Джек и Джейн ще знаете, че не съм сладката малка Шарън, която спи с шефа си.

Той я погали по рамото.

— Нощният пазач днес е или Саймън, или Тиодор. И двамата помнят Рей. Можеш ли да станеш Джейн? Да си сложиш нейното лице?

— Лесна работа. За пет минути. — Тя се изправи.

Ръсел я дръпна за ръката.

— Чакай. Може ли да гледам?

Изменчивият се обърна.

— Никой досега не ме е виждал да го правя. Но защо пък не?

По лицето на Шарън премина тръпка, чу се тих пукот и скулите й бавно изпъкнаха и се приближиха към носа. Брадичката изгуби трапчинките си и се издължи. Появиха се бръчки и линии и кожата под очите й увисна. От бледосини очите станаха кафяви. Косата се спусна до раменете и побеля, след това се омота на плитка.

— Как го правиш с косата? Тя не е жива тъкан.

— Не зная — нямам представа как става всичко това. — Тя се изправи и размърда рамене. Кожата на прекрасното й тяло се сгърчи и повехна, сетне се покри с найлонов комбинезон. По ръцете й се появиха старчески петна.

Той докосна найлона и го разтърка с пръсти.

— Можеш да произвеждаш и синтетични материи!

— Дори метали. Всичко, което ти хрумне. През шейсетте прекарах една седмица като телевизор в хотелска стая. Беше доста поучително.

— Трансмутация на елементите?

Тя се засмя, забелязала озадаченото му изражение.

— Нещо подобно. Сигурно не знаеш, че имам докторат по астрофизика. Но няма такъв клон на научното познание, който да е в състояние да го обясни. Предполагам, че масата е единственото ограничение. Когато се превръщам в по-едро или по-дребно същество, трябва да си набавям или да губя плът. Едва ли ще ти е приятно да ме гледаш как изяждам някой крайник. Или дебел речник.

— Затова значи успя да се измъкнеш дори след като ти откъснаха ръката?

— Да. Болеше, защото го направи друг и беше доста неочаквано. Иначе ми отнема няколко минути и може да изглежда странно, но поне не е мъчително.

Той поклати глава.

— Има ли и други като теб?

— И да има, не успях да ги открия. Аз самата бих могла да се превърна в повече от един индивид, да се разделя например на три малки деца. Но личността, разумът, се разделя и отслабва. Веднъж се превърнах в цял рибен пасаж. Всяка отделна риба бе доста тъпа.

— Значи не се възпроизвеждаш по този начин. Чрез делене, като амеба.

— Истината е, че имам някакъв инстинкт, който ми пречи да се деля. Когато го направя, изпитвам желание час по-скоро да се слея. Понякога се чудя как ли са го правили там, откъдето идвам. Може би въобще не се възпроизвеждат. Какъв смисъл, ако са безсмъртни обаче?

— Няма как да знаеш дали си безсмъртна, нали?

— Не и докато не оцелея след големия взрив на вселената. Но преживях доста премеждия, от които успях да се възстановя. — Тя отнесе свещта при огледалото и провери докъде е стигнала трансформацията. — Ще тръгваме ли? — попита с гласа на Джейн.

— След минутка. Някои от нас все пак трябва да се облекат.

До лабораторията беше само десетина минути.

Пазачът се оказа Тиодор — едър веселяк от смесена китайско-самоанска кръв.

— Притеснени сме за утре, господа професори?

— И ти ли знаеш за утре? — попита Ръс.

— Само, че ще става нещо голямо. Саймън ми каза.

— Сигурно вече знаят и в Паго Паго — въздъхна изменчивият.

— Саймън ме предупреди, че е тайна.

— И аз се надявам, че е тайна, поне засега. — Ръсел посочи с ръка. — Отвори лабораторията.

— Ами добре. — Тиодор натисна едно копче. — Чисто е.

Заобиколиха преградата и продължиха по тих коридор до дебела врата, изписана с предупреждения. Ръс я отключи, като опря длан на лещата, и вратата се отмести с въздишка.

В преддверието имаше два мощни компютъра. Той седна на единия и написа няколко думи.

— Така… изключих камерите вътре. Ще има да давам обяснения…

— Мисля, че мога да се справя с този проблем, когато излизаме.

— И от компютри ли разбираш?

— Известно време учих в Масачузетския технологически. — Изменчивият отвори едно шкафче. — Ще слагаме ли костюми?

— Не е необходимо. В момента вътре атмосферата е нормална. — Той сложи ръка на следващата врата. — Сезам, отвори се — прошепна тихо и вратата бавно се отмести. Оказа се вход на шлюзова камера. От другата страна имаше също такава врата, но без ключалка и система за идентификация.

Прекрачиха високия праг и Ръс все така тихо каза:

— Затвори се.

Вратата зад тях се затвори, но тази отпред не се отвори.

— В камерата има двама души — чу се механичен глас. — Необходима ми е гласова идентификация на този, който не е Ръсел Сътън.

— Аз съм Джейн — отвърна изменчивият. — Сезам, отвори се. — Вратата се отмести и продължиха по друг дълъг коридор, който свързваше помещението с обекта и основната сграда. Над главите им потрепваха флуоресцентни лампи. Стъпките им отекваха в глухите метални стени, целите покрити с надписи и рисунки от минавалите често по коридора. Имаше поезия, но имаше и мръсотии.

Последният участък от стената съдържаше 31433 единици и нули, изписани грижливо с черен флумастер.

Последна херметична врата, дебела като на банков трезор, зад която беше самата лаборатория с обекта. В мига, в който влязоха, от тавана с отчетливо изщракване блеснаха ярки светлини и двамата видяха положения върху метално скеле обект, насочения към него мощен лазер, двата безполезни микроскопа, редовете от системи за комуникация… и един мъж, прав, със скръстени ръце. Хамелеонът.

— Джек? — възкликна Ръсел.