Камуфлаж

39.Апия, Самоа, 15 юли 2021

Изменчивият бе заинтригуван и озадачен от промяната в отношенията на хората към Рей. Някои, изглежда, я смятаха за безсрамна манипулаторка, или може би за нимфоманка. Много от мъжете се радваха за Ръс, старото куче, и таяха прикрита завист. Рей не носеше грим, нито предизвикателни дрехи, но повечето мъже я бяха белязали още от самото начало като „страшна мацка“. Повечето я бяха виждали по бански и знаеха, че на прекрасно оформеното й дупе е татуирано изгряващо слънце.

И мъжете и жените обаче не се и съмняваха, че тук не става въпрос само за секс. Начинът, по който го поглеждаше тя и как той я гледаше, начинът, по който се променяха гласовете им, когато разговаряха един с друг…

След „дъждовния“ ден повечето служители се върнаха на работа с подновен плам. Имаше и такива, които не бяха успели да се възползват от почивката — може би бе ударил часът да повикат на помощ правителството.

Правителството и без това бе готово да се намеси, но не в разшифроването.

Двама агенти на ЦРУ — преструваха се на младоженци — бяха запазили за цяла седмица луксозния ъглов апартамент в „Аги Грей“. Четирима други агенти държаха по една от останалите стаи. Бяха долетели до Американска Самоа с военнотранспортен самолет, след което бяха взели ферибота за Апия, за да избегнат евентуалното тършуване на багажа.

Седми агент, белокоса възрастна жена, нае стая в хотелчето, където се бе настанила Рей Арчър. Още на другия ден, час след като камериерките приключиха с почистването, стаята на Рей бе претърсена щателно.

Претърсването и наблюдението не дадоха никакви резултати. По природа подозрителен, изменчивият се стараеше във всичко да наподобява човешко поведение. Хранеше се, пиеше и екскретираше на определени интервали и всяка нощ прекарваше по осем часа на тъмно в леглото. Това, че анализираше 31433 единици и нули, вместо да спи, оставаше незабелязано за външния наблюдател.

На три пъти Рей се прибира рано сутринта, след като бе прекарала нощта със своя шеф. Това отхвърляше възможността за директен подход, а именно да се явят в „Посейдон“ и да им разкажат всичко, което знаят за тайнствената служителка. Дори да се оставеше настрана фактът за сексуалната й връзка с един от ръководителите на проекта, само това, което знаеха за Джек Халибъртън, бе достатъчно да поувехнат надеждите им за сътрудничество с американските специални служби. Джек бе използвал най-безкомпромисно ресурсите на Военноморския флот, за да събере група талантливи учени, след което ги бе привлякъл извън флота и бе прекратил взаимоотношенията си с доскорошната си служба. Той дори вече не беше американски гражданин.

Другият възможен подход — да отвлекат жената от улицата или от стаята й — имаше известни преимущества, но агентите нямаха представа, че ще е по-лесно да „отвлекат“ тежък танк „Пауел“. Тъй като нямаха юрисдикция за действие на острова, предпочитаха засега да не привличат излишно внимание. Използваха примамка, при това косвена.

Ръс бе оставил визитната си картичка в една кутия, от която веднъж месечно се теглеше томбола с награда уикенд за двама в „Аги Грей“ — в ъгловия апартамент или в президентския. Той спечели ъгловата стая в уикенда, след като младоженците си тръгнаха.

Агентите знаеха, че рано или късно ще си имат работа с Ръс. Бяха готови да действат директно.

Съществуваха три възможности — единият или другият да пристигне пръв или да се появят заедно. Последното бе най-малко вероятно, тъй като двамата все още се стараеха да са дискретни. Но групата на ЦРУ бе готова за всяка от трите възможности, също както и за четвъртата — да не дойде никой.

Ако пръв се появеше Ръс, трябваше да му дадат някакво обяснение.

Но първа дойде жената.

Изменчивият влезе в дневната, хвърли чантата си на леглото и влезе в банята да си оправи прическата. И чу странен шум откъм хола — един мъж постави дървен клин под процепа на външната врата и същевременно друга врата се отвори и затвори.

Изменчивият излетя обратно в хола и се сблъска с мъжа и жената, които бяха влезли от съседната стая.

— Не си създавай главоболия — каза мъжът. — Знаеш защо сме тук.

— Вие ми кажете — отвърна машинално изменчивият, докато обмисляше различните възможности.

— Ти не си Рей Арчър. Но тъй като приличаш по твърде много неща на нея, трябва да си клонинг или нещо от тоя род.

— Нямам представа за какво говорите!

— Току-що разговаряхме с Рей Арчър, която е в Пасадена. Ти си друго лице.

— За кого всъщност работите? — попита изменчивият.

Жената повдигна рамене.

— За американските тайни служби.

— Юрисдикцията ви не се простира дотук.

— Искаме само да ви зададем няколко въпроса.

Изменчивият се пресегна и вдигна чантата.

— Не. — По средата на разстоянието до вратата чу приглушен звук и една стреличка се заби в гърба му. Изменчивият посегна към нея — прояви необичайна гъвкавост — и я извади. Имаше пластмасови крилца.

Мъжът стискаше нещо, което приличаше на детско пистолетче.

— От това не се умира — каза той. — Само ще те позамае.

Изменчивият огледа внимателно стреличката, подуши я и я разклати до ухото си.

— Останало е малко вътре.

— Не е нужно голямо количество… — Агентът изстена, пусна пистолета и падна на колене. Стреличката стърчеше от шията му, забита дълбоко, право в сънната артерия. Той успя да я измъкне, но коленете му поддадоха и той се просна на пода и крайниците му затрепериха конвулсивно.

— Трябва да внимаваш, когато си играеш с това — укори го изменчивият, натисна дръжката, но вратата беше залостена. Чу тихия шум от търкане на метал в кожа и с три бързи крачки се озова върху жената, преди тя да насочи автоматичния си пистолет. Дръпна ръката с оръжието настрана и чу изпукването на скъсано сухожилие или строшен пръст, преди пистолетът да гръмне, почти безшумно, към стената. Сега оръжието бе у него.

Жената изкрещя от болка и иззад вратата към съседната стая изскочи дребен мъж, въоръжен с къса двуцевка. Изменчивият отскочи настрана тъкмо когато първият ударник щракна. Горещата струя мина на сантиметри от лицето му. Той посегна към пушката и вторият изстрел му откъсна ръката от рамото.

В настъпилата оглушителна тишина, със струяща от зейналата рана кръв, изменчивият вдигна пистолета и го опря между очите на дребния мъж.

— Бум — рече той и после захвърли пистолета. Обърна се, прекоси с две крачки помещението и се хвърли през прозореца на балконската врата. Тупна на терасата сред дъжд от натрошени стъкла, претърколи се през перилата и се строполи пред входа на хотела.

Ръс бе на половин пресечка по-надолу и бе вдигнал глава при звука от изстрела. Видя някой да пада от стаята, да се удря в паважа, да става и да хуква по улицата; от мястото на откъснатата ръка шуртеше кръв.

Изглеждаше като човек без лице, или с нахлузен на главата чорап. Ръс потърка очи.

Непознатият пребяга през уличното движение — с един скок се озова върху преминаващата отсам кола, със следващия върху покрива на движещата се в обратна посока, скочи на отсрещния тротоар, прехвърли се през ниската ограда на пристанищния парк, затича се с бързината на олимпийски спринтьор между изплашените хора, метна се върху каменната стена на вълнолома и изчезна във водата зад нея.

Първите, които дотичаха след него на вълнолома, видяха само вълнички в спокойната вода на залива. А после въздухът се разцепи от воя на сирените.

Изменчивият се притаи на дъното на пристанището, в сянката на един танкер. Започна да се превръща в риба, колкото се може по-бързо, преобразуваше кости, стави и сухожилия, мускули и вътрешни органи в издължената страховита форма на рифова акула. Остави на дъното само окървавените дрехи, като примамка.

Метаморфозата почти бе завършила, когато чу плясъка от гмурването на водолазите. Пое дълбока глътка топла солена вода, примесена с дъх на дизелово гориво — колко вкусно! — и се отправи с мощни движения на мускулестото си тяло към открито море.

Един полицейски хеликоптер координираше издирването в пристанището, но биноклите и сонарите не откриха нищо освен рибни пасажи и изхвърлени на дъното отпадъци. Имаше и две по-едри акули, едната вероятно изплашена от хеликоптера.

Ръс така и не бе познал в окървавения беглец жената, която обичаше. В първия миг си помисли, че се е озовал на снимачна площадка — над хотела имаше филмова компания и може би използваха „Аги Грей“ за някоя от сцените. Продължи към хотела, като клатеше объркано глава.

Всички на рецепцията говореха развълнувано по телефоните си. Двама полицаи с извадени пистолети вече тичаха нагоре по стълбите. Докато Ръс ги изпровождаше с поглед, до него застана непознат мъж и попита:

— Ръсел Сътън?

Беше нисък, мускулест и миришеше някак странно. На барут?

— Кой сте вие?

Мъжът му показа удостоверението си.

— Кенет Суонуик. Агент на ЦРУ.

Ръсел поклати глава.

— Нищо не разбирам.

— Рей Арчър е шпионин. Ние…

— Това да не е някакъв филм?

Бе ред на агента да го погледне сконфузено.

— Какъв филм?

— Същият, който снимат на вълнолома.

Мъжът си пое въздух.

— Не, не е филм. — Вдигна удостоверението си отново. — Използвахме лотарията за примамка. Знаехме, че Рей Арчър е шпионин, и искахме да я заловим, без да подозира.

— О, я стига! Зная, че не е никакъв шпионин. — Но в съзнанието му започваше да се прокрадва подозрение.

— Бяхме готови да я отведем и разпитаме, но тя уби един от агентите ни, рани друг и скочи от балкона.

— Не може да е била тя! Някой, който прилича на нея?

— Точно за това става въпрос. Мисля, че ще можем да го докажем.

— Чакайте малко. — Ръс посочи вратата. — Значи това е била…

— Не знаем коя е била. Твърдеше, че е истинската Рей, и наистина приличаше на нея. Чак до отпечатъците на пръстите.

— Но…

— Но истинската Рей Арчър си е в Калифорния. Срещахме се с нея. Тя заяви, че не знае нищо за тази история, и мисля, че можем да й повярваме.

Към тях се присъедини красива жена с пребледняло лице. Дясната й ръка беше превързана.

— Това ли е господин Сътън?

— Да — отвърна Суонуик. — Но е малко объркан.

— Все едно ние не сме. — На ръст бе колкото Ръсел и го фиксираше от същата височина с големите си сиви очи. Зениците й бяха свити от обезболяващото. — Аз съм Анджела Смит.

— И вие ли сте агент?

— Следовател.

— Значи това не е филм?

— Щеше ми се да е. Тогава щях да си седя на последния ред и да хрупам пуканки. — Обърна се към Суонуик. — Ти поеми полицията. От Централата ни пращат адвокат. — Отново се обърна към Ръсел. — Познавали сте Рей Арчър по-добре от другите тук. Имали сте интимна връзка с нея.

Той кимна предпазливо, после поклати глава.

— Вижте, невъзможно е да го е направила тя. В никакъв случай.

— Може и да не е била тя — побърза да отвърне Суонуик. — Но който и да е бил, е доста опасен и на свобода.

— Трябва да поговорим за това, а не може да се качим в стаята — заяви Анджела Смит. — Там сега е полицията. — Тя посочи към бара с превързаната си ръка. — Чичо Сам ви кани на бира.

В малкия бар имаше само една свободна маса. Барманът дойде да вземе поръчката. Зад прозореца, който гледаше към пътя и пристанището, се виждаше нарастваща тълпа зяпачи, задържани от неколцина полицаи.

— Опитайте се само за минутка да си представите, че Рей е била шпионин — почна Суонуик. — Някога да ви се е струвало, че изцежда от вас информация?

— Не помня такова нещо — отвърна Ръс, малко ядосан от встъплението. — Двамата работехме над един и същ проблем. Разговаряхме доста за това. Както и всички останали колеги.

— Добре, да опитаме по друг начин. — Жената се намръщи, докато наместваше ръката си на масата. — Тя е твърдяла, че е учила астрономия. Имаше ли познания в тази област?

— Без никакво съмнение. Доктор Дагмар със сигурност ще го потвърди, тя е нашият водещ астроном. Рей си разбираше от работата и бе много по-наясно с астрономията от лаици като мен. Аз съм само морски инженер, макар че през живота си доста съм се занимавал с астрономия.

Суонуик кимна.

— Да е проявявала някакъв особен интерес към военното приложение на вашата находка? Към обекта, с който работите?

Той се замисли.

— Военно приложение? Не мисля, а и не съм голям специалист по този въпрос. Щях да запомня, ако ме беше разпитвала за нещо подобно.

В бара се появи полицай с къса двуцевка, поставена в прозрачен плик. Суонуик се изправи.

— Вие ли стреляхте по жената с това? — попита полицаят.

— Беше при самозащита. Тази жена е…

— Да, да. — Полицаят махна с ръка и един униформен зад него се приближи и щракна на агента белезници.

— Не е необходимо — възрази Суонуик, но едрият полицай го бутна към вратата. — Тя имаше оръжие — добави той.

— А вие носите това, в случай че ви погне някоя мишка — отвърна първият полицай. Обърна се към Ръсел. — Доктор Сътън, ако обичате, изчакайте тук с дамата. Скоро ще дойде наш служител да вземе показанията ви.

Тримата излязоха. Сътън се обърна към жената.

— Той наистина ли е стрелял по нея с пушка?

— И я уцели. Откъсна й ръката. — Последва мъртвешка тишина. Хората от съседните маси ги гледаха. Тя изпуфтя. — Като стана въпрос за дами…

Ръс посочи.

— Зад щанда с подаръци, по коридора и вляво.

Жената си взе чантата.

— Ей сега се връщам.

Ръс не беше изненадан, че така и не я видя повече.