Камуфлаж

5.Апия, Независима Самоа, 2019

В тропиците циментът изсъхва бавно и обектът остана да се поклаща недалеч от брега, покрит с огромна мушама, докато отлятата площадка се втвърди. Даваха си сметка, че нито една площадка на острова не е в състояние да издържи подобна тежест. Обектът бе с размери на малък камион, но имаше маса, по-голяма от тази на подводница клас „Наутилус“, която е над пет хиляди метрични тона. Той бе три пъти по-плътен от плутоний, стига, разбира се, да представляваше солиден къс метал.

Халибъртън си пусна брада от деня, в който напусна военна служба. Брадата му бе рядка и прошарена, нещо, което се забелязваше веднага щом кожата му потъмня от Слънцето. Носеше широки хавайски ризи и бели ленени панталони. Щеше да изглежда по-спретнат, ако нямаше навика да пуши лула, при което се посипваше целият със сивкава пепел.

Ръсел оглеждаше новия си партньор със смесица от почуда и резервираност. Посръбваха от кафето, докато очакваха да им поднесат обяд на верандата, от която се разкриваше гледка към Малкия залив.

Утрото бе красиво, както повечето пролетни, утрини тук. По плажа се разхождаха загорели туристи, играеха и се смееха дечурлига, в плитчините се гмуркаха неумели ловци на миди.

Ръсел вдигна бинокъла си и разгледа през него няколко привлекателни жени на плажа. След това го извърна към хоризонта на изток, където се намираше тяхното съкровище, все още загърнато в голямата мушама.

— Успя ли да се свържеш с Маноло тази сутрин? — попита той.

Халибъртън кимна.

— Тъкмо бе тръгнал към нашето място. Каза, че днес ще опитат с валяците.

— И на какво ще ги изпробват, за Бога?

— Ще вземат назаем танкове от американската морска пехота. Знаеш ли колко струва да измъкнеш такова нещо от базата в Паго Паго?

— Това е по твоята част.

— Ни най-малко. — Халибъртън се изсмя. — Казахме, че става въпрос за малко учение.

— Няма значение. Сигурно го е уредил онзи полковник от пехотата, с когото вечеряхме, нали?

— Разбира се. — В този момент сервитьорите поднесоха обяда — прясно нарязани плодове и горещ поднос с цвърчащи наденици. Халибъртън помоли да му отнесат чашата за кафе и да донесат водка.

— Празнуваме ли нещо?

— Все има какво да се празнува. — Халибъртън игнорира плодовете и се захвана с надениците. — Пробите ще започнат в два следобед.

— Колко всъщност тежи един танк? — попита Ръсел, докато похапваше резени манго и диня.

— Трябва да проверя. Към шейсетина тона.

— Това е с няколко степени по-малко от нашата находка.

— Ще екстраполираме.

— Да видим. — Той посегна към следващото парче. — Ако двукилограмова кокошка може да седи върху яйцето, без да го строши, да екстраполираме същия ефект до еднотонна кокошка.

— Ха-ха.

Келнерът поднесе водката и прошепна с поверителен глас:

— С джин, нали, господине?

Халибъртън кимна едва забележимо.

— Така че — продължи замислено Ръсел — каква полза от подобни изчисления? Не става въпрос за закона на Хук, нали?

Халибъртън се облегна на стола, грижливо избърса пръстите си в покривката, бръкна в джоба на ризата си и извади малък електронен бележник.

— По-скоро за алгоритъма на Уолас-Гелман.

— Не съм чувал за такъв.

Халибъртън нагласи яркостта на екранчето и му подаде бележника.

— Определя способността да се издържа на натоварване. Положихме плочи върху пясъка, но не те, а пясъчната основа ще носи тежестта.

— Къща, построена върху пясък. Чел съм за това. — Ръсел примижа, докато плъзгаше поглед по цифрите на екранчето. Кимна и върна бележника. — Откъде го имаш?

— От магазина.

Ръсел се намръщи.

— За алгоритъма питам.

— Разработен е от строители в Калифорния. Нито една къща, построена на пясък, не може да мине без него.

— Хм. И колко тежи, да речем, един апартамент?

— Не се касае за апартамент, а за тяло, което трябва да измине определено разстояние върху пясъка.

— Само дето ако потъне, ще трябва да построим около него подводна лаборатория. — Идеята беше, след като извадят обекта на сушата, да вдигнат около него сглобяема къщичка с височина пет метра, след това да изкопаят около основите канал, подсилен с дига. Така щяха да се предпазят, в случай че обектът започне да потъва в пясъка.

— Няма да потъне — успокои го Халибъртън. — Не забравяй, че го открихме в пясък.

„Само че не беше вулканичен пясък“ — помисли Ръсел, но не му се спореше. Даваше си сметка, че кораловият пясък също не издържа на големи натоварвания. Махна на келнера и попита:

— Не е ли обед вече, Джош?

— Да, сър. Бяло вино?

— Ако обичаш. — Ръсел посегна към пъпеша, без да обръща внимание на наденичките.

— И кога да очакваме танковете?

— Обещаха за един часа.

— Дано да са точни. Нали трябва да ги върнат до вечерта.

За тяхна изненада военните дори подраниха. В един без петнайсет чуха боботенето на товарните хеликоптери, които заобикаляха острова — вероятно не искаха да летят над него. Излишни нерви и притеснения за цивилното население.

Бяха два огромни хеликоптера от типа „летящ кран“, всеки с по един боядисан в пясъчен цвят танк „Поуел“ отдолу; поклащаха се с ленивата грациозност на шейсеттонни махала. Хеликоптерите описаха кръг над рифа, преди да спуснат товара си на заобиколената с висока телена ограда работна площадка на „Посейдон“.

Двама мъже на брега ги насочваха. Танковете стъпиха на пясъка с отчетливо хрущене. Вертолетите се издигнаха, освободени от бремето, и кацнаха на равното отвъд линията на прилива.

На площадката вече ги очакваха трима инженери от „Посейдон“. Грег Фулвия, напуснал само преди няколко години морската пехота, отиде да разговаря с екипажите на танковете, а Наоми Линуд и Лари Пембрук направиха последни настройки на четирите лазерни теодолита, които измерваха деформацията на бетонната площадка, докато тежките машини пълзяха напред-назад по нея.

Неколцина работници монтираха преносима масичка и нагласиха над нея чадър. Халибъртън и Ръсел се настаниха на сгъваемите столове и посегнаха към хладилната чанта с вода и освежителни напитки. Наоми тръгна към тях и Лари й извика:

— Донеси и на мен!

Наоми имаше великолепен кафеникав тен и атлетично тяло, мускулите й изпъкваха под навитите ръкави на ризата. Имаше и арабски черти и ослепителна усмивка.

Изстиска половин лайм в чаша студена газирана вода и я изпи на един дъх. Изтри устата си със синята кърпа, която бе вързала на врата си, и попи с нея и потта по челото си.

— Трябва да се молим за дъжд — рече с въздишка.

— Сериозно? — попита Халибъртън.

Тя направи кисела гримаса.

— Не се тревожи, никой не отвръща на молбите ми… Дано да успеем да свършим до два и половина. Ако се забавим, пясъкът ще проникне навсякъде.

— Това ще попречи ли на замерванията?

Наоми смъкна слънчевите си очила на върха на носа си и ги изгледа над тях.

— Не, всичко вече е готово. Но предпочитам довечера да гледам телевизия, вместо да чистя пясък от стативите. — Един от танковете изрева и изпусна голям облак дим. — Е, да почваме. — Остави чашата, взе една бутилка и забърза към Лари.

Ръсел и Халибъртън не трябваше да присъстват — замерванията бяха рутинна процедура. Но нямаше какво друго да правят, докато не дойде време да вадят обекта на сушата. Халибъртън се свърза с централния компютър чрез бележника си и му зададе данните за раздвижването на бетонните плочи в три посоки, докато веригите се местеха върху тях, с точност до милиметър. Обектът щеше да бъде сложен в центъра на площадка, малко по-малка от баскетболно игрище, но до нея трябваше да го изтеглят върху валяци. Искаха да се уверят, че няма опасност да огънат или строшат площадката.

Неприятностите се появиха във формата на млад чернокож, облечен неподходящо и за плажни развлечения, и за горещината на Самоа. Мястото му очевидно бе в климатизиран офис, ако се съдеше по тъмния костюм и вратовръзката. Той невъзмутимо прекрачи опънатата жълта лента с надпис: „Влизането забранено!“, помаха небрежно на Халибъртън и Ръсел и се провикна с британски акцент:

— Здрасти!

Ръсел остави Халибъртън да се забавлява с изчисленията и тръгна към младежа, оглеждаше го подозрително.

— Как минахте покрай охраната?

— Охрана ли? — Младежът вдигна учудено вежди. — Видях някаква будка, но беше празна.

— Или може би сте чакали, докато пазачът отскочи до тоалетната, и сте се промъкнали? Трябваше да наемем двама. Но поне табелата видяхте, нали?

— Да — частна собственост. Тъкмо това ме заинтригува. Мислех, че този плаж е свободен.

— Вече не е.

— Но вратата беше отворена…

В този момент дотича запъхтеният пазач.

— Съжалявам, господин Сътън. Промъкнал се е…

Ръс му махна да млъква и обясни на чернокожия:

— Взехме тази част от плажа под наем.

— „Асоциация Атлантида“ — отвърна мъжът. Това го нямаше на табелата.

— О, виждам, че сте наясно с някои неща. Държавен служител?

Чернокожият се усмихна.

— Работя за американското правителство. Репортер на „Тихоокеанско звездно знаме“.

Вестник на военните.

— На служба ли сте? — Не изглеждаше да е така. Младият мъж кимна и каза отсечено:

— Сержант Тюлип Карсън, сър. Но в момента съм в отпуск.

Ръс помисли малко, после измърмори:

— Засега няма какво да съобщим на медиите.

— Видях изваждането на подводницата — продължи младежът. — Междувременно обаче сте предявили претенции към открит на дъното кораб.

— И какво толкова? Довиждане, сержант Карсън. — Ръс му обърна гръб.

— Само че няма никакви сведения за потънал кораб по тези места. Господин Сътън? Какво е онова завитото там? И тези вертолети и танкове…

— Довиждане, сержант — повтори натъртено Сътън. Да, чакаше го това — любопитството на хората. Рано или късно щеше да се разчуе. Загадки, мистерии? В това нямаше нищо лошо.

Когато дойдеше време да вдигнат покривалото, целият свят щеше да ги гледа.