Камуфлаж

8.Сан Гилермо, Калифорния, 1932

По време на сексуалното си посвещаване „Джими“ бе вдигнал прекалено голям шум и макар че тайно се радваше, че момчето му най-сетне е направило нещо нормално, господин Бери се подчини на желанието на съпругата си и уволни Дебора, като й мушна на раздяла една стодоларова банкнота — солидна компенсация в тези тежки времена.

Изменчивият бе придобил достатъчно човешки черти, за да изпита съжаление, когато откри, че сестрата е заменена от друг болногледач, но дори от тази единствена среща вече знаеше, че ако се опита да реконструира женско тяло, е в състояние да измами всекиго освен опитен гинеколог.

Доктор Гросбаум се чудеше дали изумителният напредък на Джими в музиката не е засегнал и други зони на двигателен контрол и затова при следващата им среща доведе една своя приятелка художничка, също доста хубава жена. Искаше да проследи реакцията на момчето, както на умението с четката, така и на привлекателната външност на противоположния пол.

Джими прояви забележителен интерес още при запознаването им. Художничката бе ослепителна руса жена, висока почти колкото него.

— Джими, това е Ирма Лютидж. Всички я наричат Холандката.

— Холандката — повтори той.

— Здрасти, Джими — поздрави го тя с дрезгав глас, какъвто по правило използваше в компанията на красиви мъже. Предполагаше, че Джими е с около пет години по-малък от нея. Грешеше с няколко милиона.

— Ще експериментираме с рисуване — каза Гросбаум. — Холандката е художничка.

Изменчивият знаеше значението на думата „експеримент“ и настръхна.

— Художничка… експеримент?

— Обичаш ли да рисуваш? — попита го Холандката.

Той повдигна рамене с привидно безразличие.

Гросбаум отвори чантата си, извади блокчета за рисуване и моливи и кимна към масата.

— Да седнем там.

Джими се настани до Холандката. Психиатърът разтвори блокчетата пред тях и се отдръпна.

— Какво да нарисувам? — попита Холандката. — Нещо съвсем просто?

— Просто и ясно. Да речем, куб в перспектива.

Тя кимна и го направи — девет точни линии за четири секунди.

— Джими? — Гросбаум побутна молива към момчето.

Изменчивият беше предпазлив: спомняше си реакцията на хората на неговото свирене на пиано. Би могъл да повтори съвсем точно и бързо движенията на жената, но вместо това го направи много бавно.

Гросбаум забеляза скоростта на изпълнението. Забеляза също, че кубът на Джими е точно копие на този на жената, включително що се отнасяше до позицията му върху листа и малката грешка от пресичане на две чертички, с частица от милиметъра. Изпълнение, достойно за истински ас на рисуването. Бавното чертане и сляпото повторение напълно съвпадаха с диагнозата „гений-идиот“.

Но поне доколкото бе запознат с въпроса, подобно състояние се развиваше от най-ранна детска възраст: невъзможно бе да се превърнеш в гениален идиот — или обратното — само от удар по главата.

— Нека го нарисувам — предложи Холандката — и да видя как ще ме нарисува той.

— Добра идея — каза докторът, но на лицето му се четеше съмнение. Момчето вероятно щеше да изкопира съвсем точно нейния портрет.

Холандката обърна чиста страница, взе молив и погледна Джими.

Той отвърна на погледа й с немигащи очи. Тя се усмихна и той също се усмихна. Но когато художничката започна да рисува, само я наблюдаваше.

Само за няколко минути тя направи един съвсем повърхностен портрет и обърна блокчето, за да го покаже на Джими.

Изменчивият изучи внимателно скицата. Лявото ухо бе с половин пръст по-надолу, а също и брадичката. Тъй като я бе видял да използва гумата, той я взе, за да поправи грешките, и нарисува ухото и брадичката отново. Добави и бенката, която бе пропуснала.

— Какво ще кажеш? — попита Гросбаум.

— Невероятно. Допуснах някои дребни грешки в пропорциите и той ги коригира. Сложи и бенката, която пропуснах. — Сложи блокчето на масата. — Джими, прекарваш ли много време пред огледалото?

Изменчивият не схвана смисъла на въпроса и затова кимна, после повдигна рамене.

Повечето хора не могат да рисуват правилни кръгове. Холандката нарисува три един в друг и побутна блокчето към Джими.

Той отново овладя естествения си импулс и бавно направи точно копие.

— Джими, знаеш ли как се нарича това нещо? — попита Гросбаум.

— Рисуване?

Холандката чукна с пръст по листа.

— Тези тук.

— Кръгове — рече той.

— Чудя се какво ли още дреме в мозъка му — промърмори тя. — И чака да се пробуди.

— Е, очевидно знае за секса, макар че никога не го е обсъждал с нас. Спипали са го със сестрата.

Изменчивият кимна.

— Сестра Дебора. Тя е мила… тя беше мила. С мен. Отпратиха я.

Холандката огледа внимателно Джими.

— Трябвало е да й платят двойно. Бедното момче, сигурно се е побъркало по нея.

— Побъркало — повтори изменчивият и вложи в думите си известна тъга. — Това казват за мен. Че съм побъркан.

— Така ли е? — прошепна тя.

— Не зная. — Джими кимна към Гросбаум. — Той трябва да знае.

— Не зная какво не е наред с теб, Джими. Някои неща обаче правиш прекалено добре.

— Ти… трябва да знаеш — запъна се Джими.

— Бруно… — Холандката докосна Гросбаум по ръката. — Струва ми се, че го потискаш. Ще ни оставиш ли за малко насаме?

Усмивката му бе хладна като на истински професионалист.

— Но нали… ще ми докладваш всичко?

— Бруно, ти ме познаваш. — Познаваше я, повече от добре.

Той си погледна часовника.

— След час имам среща с пациент. Ще се върна в два и половина.

— Става.

Той се надигна.

— Джими, ще изляза за малко. Холандката ще ти прави компания.

— Добре. — Изменчивият разбираше какво става. Холандката искаше да остане насаме с него. Също както сестра Дебора.

След като Гросбаум излезе, Холандката го разглежда известно време.

— Не помниш ли какво се е случило с теб?

— Не — отвърна той, също втренчил поглед в нея.

— И колко, време мина оттогава?

— Сто осемдесет и три дни.

— Навестяват ли те твоите съученици?

— Ами… да. Всъщност… вече не. — Той погледна към тавана. — От шейсет и два дни.

— Ти си самотен. — Той повдигна рамене. — Мога да ти стана приятелка, Джими.

— Можеш ли?

Тя се изправи и протегна ръка.

— Ще ме разведеш ли из къщата? Искам да я разгледам.

Изменчивият се колебаеше. Ако тя искаше да правят това, което бяха направили с Дебора, подхождаше по много странен начин. Той я улови за ръката — тя стисна неговата и Джими отвърна със същото, като се стараеше да копира силата на натиска, и я последва навън. Минаха през кухнята, която блестеше от чистота и бе обзаведена по последна мода. Навсякъде лъщящ емайл, тигани, окачени на стените. В ъгъла се бе привела дребничката мургава мексиканска готвачка.

— Buenas dias — каза Холандката. — Jimmy me muestra la casa.

— Bueno, bueno — отвърна женицата, наведена над един тиган, търкаше го ожесточено.

От другата страна на кухнята беше столовата, с тежка махагонова маса под сияещ кристален полилей с газово осветление. Стари картини по стените. Над камината голям портрет на господин и госпожа Бери, изправени на моравата с малко момче и далматинец.

— Това ти ли си?

— Не — отвърна изменчивият. — Това съм бил аз.

Мебелите в стаята бяха старинни, английски, тапицирани с червен плюш. Изглеждаха сякаш се употребяват рядко.

— Трудно е да повярваш, че в страната цари икономическа криза — промърмори Холандката.

Изменчивият повдигна рамене. Беше чувал тази дума, но познаваше само психологическия й смисъл.

Стаята за музика беше окъпана в светлина, от големия прозорец се виждаше градината. Имаше пиано „Стейнуей“ и арфа.

Холандката подръпна лекичко най-дебелите струни на арфата.

— Свириш ли на това?

— Не. — Арфата беше нова, още не я бе опитвал.

— Странно. Всъщност и тези уроци по пиано, които те карат да вземаш…

Изменчивият седна на малкото столче, вдигна капака и изсвири встъпителната част на „Апасионата“.

— Мога да свиря на това.

— Виждам.

Изменчивият подхвана съвсем тиха нежна мелодия. Ефектът бе странен и малко смущаващ.

Тя застана зад него и започна да разтрива широките му рамене.

— Може ли да видим… твоята стая?

Изменчивият се надигна мълчаливо. Тази част му беше позната.

Тя го последва, свела смирено глава, любуваше се на гъвкавата му походка.

— Доста тренираш, нали? — Той сви рамене. — Плуване? Тенис?

— Да. — Разбира се, би могъл да си лежи в леглото и пак да е в отлична форма — в каквато форма поиска. Засега поддържаше тази, в която бе истинският Джими при импровизираната аутопсия.

Минаха през библиотеката — голяма стая, натъпкана с лъскави книги, влязоха в големия хол с под от тъмен паркет и остъклен купол в единия край. Джими я отведе по извитата стълба до третия етаж.

— Просторна къща — въздъхна тя. — Само дете ли си?

— Не съм дете. — Той отвори вратата на спалнята си.

— Е, и това е вярно.

В средата имаше неоправено болнично легло. Завивките бяха смачкани, с остатъци от закуската. Тапетите бяха от бежова коприна. Двойни стъклени врати извеждаха на балкона. Тя ги отвори и вдъхна свежия морски вятър. Двама мъже работеха в градината долу.

— Съблечете се и си окачете дрехите на закачалката — произнесе зад нея изменчивият.

— Не губим време, а? — Тя се обърна. — Защо ти не се съблечеш пръв? — Отиде при вратата и я заключи.

Джими изхлузи жълтия кашмирен пуловер и потника и изу белите сандали и шортите. Твърди мускули и малък пенис, който, изглежда, още не я бе забелязал. Той се изтегна на леглото.

Тя приседна на края и плъзна игриви пръсти от гърдите към корема му. Когато докосна космите над срамната кост, пенисът му подскочи като натегнат капан за мишки.

— Олеле! — възкликна тя. Беше по-голям от среден размер, но не чак толкова, че да плаши. Тя го улови — беше топъл на докосване и твърд като свещ, — наведе се и го близна, както й бяха казвали, че правят в Европа.

— Свали си дрехите — повтори Джими — и ги окачи на закачалката.

— Да, сър. — Тя се усмихна. Сигурно бе научил тази фраза от лекарите по време на преглед. Съблече се бавно, сгъна прилежно дрехите и нави надолу чорапите. Обърна се с гръб към него, докато си сваляше гащите, и се докосна долу с наслюнчен пръст. Съмняваше се, че младият момък ще знае как да я предразположи.

Джими я улови през кръста… и изведнъж я проряза ужасяваща болка, от която й секна дъхът. Тя стисна зъби, за да не изкрещи.

— Не, Джими, недей! Не там!

Той покорно се отдръпна и тя се обърна. Върху пениса му имаше размазана кръв и тя неволно потрепери.

— Чакай да измием това и после…

Той я вдигна като кукла и я хвърли на леглото.

За неин късмет Художничката бе оставила вратите на балкона разтворени, така че градинарите чуха писъците й. Грешката й беше, че бе заключила вратата. Когато най-сетне я разбиха, Джими стоеше в единия край на леглото, гол и с увиснал член, загледан с празен поглед към Холандката, която бе пропълзяла в ъгъла, гърчеше се, хлипаше и си бършеше кръвта.

Градинарите знаеха, че не бива да викат полиция. Този, който говореше английски, се обади на господин Бери в правната кантора, а другият помогна на Джими да се облече и го свали при басейна. За жената се погрижиха мексиканската готвачка и болногледачът.

Господин Бери се появи след десет минути, въоръжен с най-могъщото си оръжие — чековата книжка. Изслуша Холандката, докато тя описваше през плач премеждията си.

Господин Бери прояви пълно съчувствие. Разбира се, че тя беше жертва в случая, макар че законът можеше да се тълкува двояко. В края на краищата Джими беше малолетен и защитата му би могла да заяви, че Холандката го е съблазнила.

Тя го погледна, по лицето й се стичаха сълзи.

— Аз се опитах да го съблазня, признавам. Но после той ме изнасили, на две места. Трябва ли да ходя в полицията?

Господин Бери помоли останалите да напуснат. След половин час пристигна линейка от частна болница и Холандката бе изнесена със старата носилка на Джими.

Докторът, който я прегледа, не бе виждал досега счупена срамна кост. Преглътна обяснението й за падане от буен кон, но я посъветва по време на предстоящото лечение за всеки случай да се прегледа за бременност.