Камуфлаж

2.Сан Гилермо, Калифорния, 1931

Преди да излезе от морето, изменчивият оформи дрехи на външната част на тялото си. Беше наблюдавал доста моряци и рибари и затова спря избора си на тях. Газеше из вълните, облечен с бяла униформа, съвсем суха на вид, защото не бе изработена от плат. Бе лъскава като кожата на делфин. Дори вътрешните органи на съществото бяха по-близки до тези на делфин, отколкото на човек.

Свечеряваше се и бе почти тъмно. Брегът бе съвсем безлюден, с изключение на един човек, който се затича към изменчивия.

— Боже мили, човече! Откъде доплува?

Изменчивият го погледна. Мъжът бе поне две глави по-висок от него, с изпъкнали мускули, облечен в черен бански.

— Да не ти е отхапала котка езика, дребосък?

Бозайниците бяха лесна плячка, достатъчен бе един силен удар по мозъка. Изменчивият го сграбчи за китката, повали го на земята и му строши черепа с един удар.

Когато тялото спря да се гърчи, изменчивият разтвори гръдната клетка и огледа разположението на мускулите и органите. Необходимо му бе да се сдобие с още около трийсет процента телесна маса, затова той изтръгна двете ръце и след като ги изучи, ги притисна към тялото си и то ги абсорбира. Добави и няколко намотки черва.

Смъкна банския, копира репродуктивния орган, който прикриваше, след това го обу отново. Накрая отнесе обезобразеното тяло в прибоя и го захвърли на милостта на рибите.

Пое по брега към светлините на Сан Гилермо — висок мускулест младеж, копие на непознатия от брега до отпечатъците на пръстите, процес, който не бе отнел голямо усилие на мисълта, но му бе коствал около час и половина страдания.

Изменчивият не можеше да говори на езика на хората и бе обул банския наопаки. Вървеше с клатушкащата се походка на стар моряк, защото с изключение на младежа, когото току-що бе убил, всички хора, които бе наблюдавал през последния век и половина на борда на различни кораби, ходеха така.

Крачеше към светлината. Преди да стигне малкото курортно градче, небето потъмня и изгряха звездите. Нещо го накара да спре и да ги разглежда дълго.

Градът бе празнично украсен с коледни светлини. Съществото забеляза, че всички хора на улицата са загърнали телата си с дрехи. То също би могло да оформи дрехи или да убие някой от тях, за да си набави облекло, стига да попаднеше на подходящ размер. Но не му остана време да го направи.

Петима младежи се появиха от една закусвалня, бяха си взели сандвичи. Смееха се високо, но като го видяха, спряха и млъкнаха.

— Джими? — попита едно хубаво момиче. — Какво е станало?

— Ей, Джим — обади се момчето до нея. — Не е ли малко хладно да ходиш така?

Приближиха се към него. Съществото ги наблюдаваше спокойно, осъзнаваше, че може лесно да ги убие. Но не беше необходимо. Те продължиха да вдигат шум.

— Нещо не е наред — подметна най-големият от групата. — Джим, какво е станало?

— Следобед излезе с дъската за сърф — рече хубавото момиче и погледна към пътя. — Не му виждам колата.

Съществото не знаеше езика, на който говореха, но знаеше как общуват помежду си китовете. Опита се да повтори звука, който издаваха младежите.

— Жим.

— Божичко! — възкликна момичето. — Може да си е ударил главата! — Приближи се и посегна към лицето му. Съществото оттласна ръцете й.

— Ой! Божичко, Джим. — Тя се улови за ръката: той едва не я бе счупил.

— Оу… Бошко — повтори съществото и се помъчи да копира изражението й.

Едно от момчетата дръпна момичето назад.

— Полудял е. Пази се от него.

— Полицай! — извика другото момиче. — Полицай Шърман!

Едър мъж със синя униформа пресече забързано улицата.

— Джим Бери? Какво ти става, момче?

— Той ме удари — оплака се хубавото момиче. — И се държи като побъркан.

— Божичко, Джим — повтори този път съвсем правилно съществото.

— Къде са ти дрехите, приятел? — попита Шърман и посегна да разкопчае кобура си.

Изменчивият осъзна, че е попаднал в сложна и опасна ситуация. Вече знаеше, че това са обществени същества и че очевидно комуникират помежду си. Най-добре беше да се научи по-бързо как става.

— Къде са ти дрехите, приятел? — произнесе той с нисък, басов глас.

— Може да си е ударил главата, докато е сърфирал — обясни момичето, още стискаше наранената си ръка. — Полицай, знаете, че не е лошо момче.

— Чудя се дали да го отведа вкъщи, или в болницата — промърмори униформеният.

— В болницата — повтори изменчивият.

— Май това ще е най-добре — каза полицаят.

— Най-добре — повтори изменчивият и когато полицаят го докосна по лакътя, се сдържа и не го уби.