44.Апия, Самоа, 22 юли 2021

Само седмица след като го простреляха и се добра с плуване до летището, изменчивият се върна.

Шарън Валайда имаше чисто нов паспорт, шестмесечно разрешително за работа и куфар, пълен с дрехи. Беше си намерила работа по интернет в една банка в Апия, където търсеха специалист с немски и френски.

Беше прибавила към багажа си фино бельо и плътно прилепващ клин за бягане, вечерна рокля и шишенце с антиацидни хапчета, които не отговаряха на изписания отвън състав. Всяка капсула бе отворена внимателно, изпразнена от съдържанието си и напълнена с пречистена ДНК, открадната от учебната лаборатория на Хавайския университет. „Шарън“ беше сдъвкала няколко капсули по време на полета до Апия, където един служител поднесе извинения, преди да пъхне тупфера с памучето в устата й и да забърше лигавицата от вътрешната страна на бузата. Скри се за миг с пробата зад гишето, след което й махна да минава.

Изменчивият бе в мълчалива надпревара с времето. Налагаше се да си изгради убедителна легенда за отдадена на работата си банкова служителка в Апия, преди Мишел Уотсън, координаторката на „Посейдон“, да напусне по майчинство. Мишел навярно щеше да се задържи до последно, тъй като мъжът й беше безработен нехранимайко, от онези, които предпочитат да се шляят по цял ден по плажовете.

До месец и половина щеше да се появи обява с предложение за работа. В обявата нямаше да пише за млада и привлекателна жена с научна степен по бизнес администрация и океанография, но в края на краищата точно това щяха да получат.

Изменчивият нае апартамент на Бийчстрийт, на няколко пресечки от „Посейдон“, и започна да излиза два пъти на ден, за да тича покрай брега — сутрин и вечер, когато Ръсел излизаше да покара колело. Беше й казал, че използва това време, за да мисли, но едва ли бе чак толкова погълнат от мислите си, та да не забележи красивата блондинка с плътно прилепнал сребрист клин и надпис „Ничия собственост“ на гърба.

Работата в банката не беше особено тежка и дори ставаше интересна, когато викаха Шарън да превежда. През останалото време от нея се искаше да си разхожда хубавичката физиономия из офиса, с което да допринася за общото благоприятно впечатление върху клиентите.

Трима от мъжете в банката я поканиха да излязат и тя излезе и с тримата, без да позволява да бъде „обвързвана“. Имаше достатъчен опит като жена, за да знае, че мъжете са в състояние да понесат липсата на сексуална активност за известно време, ако си привлекателна и ги караш да говорят за себе си. Тримата бяха британец, американец и местен — единият сдържан, вторият нахален, третият срамежлив. От тримата местният бе най-интересен: показа на Шарън разни красиви местенца и я изведе на разходка с платноходка и гмуркане в заливчета.

Ръсел я срещаше с колелото почти всяка сутрин: стараеше се да прикрива любопитните си погледи към подскачащия й бюст, когато идваше отпред, или забавяше за известно време, когато я застигаше.

Изменчивият изигра обмисления инцидент към края на втората седмица: когато чу познатия шум от педалите, се препъна, падна и си обели коляното.

Ръсел го застигна и пусна колелото на асфалта. Шарън бе втренчила поглед в раната и я почистваше от дребните камъчета. Изменчивият бе отделил достатъчно хистамин, за да изглежда, сякаш едва сдържа сълзите си.

— Лошо ли се ударихте? — попита Ръсел леко задъхано.

— Дребна работа — отвърна изменчивият. — Само се ожулих.

— Почакайте. — Ръсел се върна при колелото и взе шишето с вода. Отвъртя капачката и изля съдържанието върху раната.

— Оох. — Макар да не почувства болка, изменчивият си наложи да трепне. — Не, нищо ми няма.

Не беше съвсем така. Усещаше познатата миризма, топлината на тялото на Ръс. Ако бе малко повече човек, сигурно щеше да се пресегне, да сграбчи Ръсел и да го притисне в обятията си.

— Имам аптечка в офиса — каза Ръсел и кимна към лабораторията, до която оставаше само една пресечка. — Елате да ви почистя раната и да я превържа. По тези места раните се замърсяват доста бързо.

— Благодаря ви, но… не бих искала да ви притеснявам.

— Ни най-малко. — Той й подаде ръка и изменчивият се изправи. Потрепна неволно от докосването на Ръс.

Подпря се на рамото му.

— А колелото ви?

— Никой няма да го вземе. Старо е и не става за нищо.

— Хората са различни тук, нали? У дома никой не би зарязал колело на улицата — веднага ще го откраднат.

— Къде е „у дома“?

— Хонолулу. По-точно Мауи.

Той кимна.

— Май не сте туристка. Виждал съм ви и друг път.

— Работя като преводач в една банка в центъра.

— Говорите ли самоански?

— Не. — Тя поклати глава и отметна елегантно един кичур, с жест, който не принадлежеше на Рей. — Френски и немски, по-слабо японски. Уча и самоански, но е доста труден.

— На мен ли го казвате? Тук съм от две години и не мога да кажа дори „подайте ми онази повехнала салата“.

Ауми сау фуала’ау фай меа’ай ма — каза изменчивият. — Но не знам как е повехнала. — Не се беше занимавал със самоански, откакто се захвана с разшифроването на съобщението, но си спомняше доста от първите дни, когато започна да го учи.

— Много впечатляващо. Езиците май ви вървят?

Нима вече я интервюираше?

— От малка имам склонност към тях. Знам японски и малко мандарин.

— Хавайски, предполагам?

— Не — побърза да отговори изменчивият; помнеше, че Джек имаше известни познания. — Странно, но не се налага да го използвам често, а и никой не очаква, че жена с моя цвят на косата ще го говори. — Повдигна рамене. — Нещо като расизъм наопаки.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид. — Ръс махна на пазача в малката будка и отключи вратата към централната сграда. — Живеехме в Калифорния и баща ми не одобряваше, че ходя на уроци по испански. Въпреки че е най-полезният втори език там. — Изменчивият, разбира се, го знаеше.

Влязоха в познатата приемна. Ръсел настани изменчивия във фотьойла на Мишел — същия, който той се надяваше съвсем скоро да заеме официално, и започна да рови из чекмеджетата. — Аптечка, аптечка… — Извади една бяла пластмасова кутия. — Аха, ето я!

Изменчивият внезапно бе споходен от нова мисъл.

— Мога ли да ви помоля… малко ми се вие свят. Ще ми донесете ли нещо за пиене?

— Разбира се. Кола?

— Чудесно. — Шарън разкопча малкия портфейл на ръкава си.

Ръсел махна с ръка.

— За мен е безплатно. — Изменчивият го знаеше, както и че машината е зад ъгъла.

Щом Ръсел се скри от погледа му, той извъртя фотьойла така, че да е с гръб към камерата, и извади от портфейла една капсула. Строши я с палец и показалец и изсипа съдържанието й в раната. Поръси съвсем малко и по пръстите си, прибра капсулата в портфейла и зае предишната си поза. Чувстваше се малко глупаво, че проявява подобна педантичност. Но Ръсел нямаше да е Ръсел, ако не се отнасяше с подозрение към всяка нова жена, появила се неочаквано в живота му.

— Благодаря. — Изменчивият пое колата, изпи повече от половината и се огледа с любопитство. — Значи това е мястото.

Ръсел попи раната със стерилен памук.

— Да, това е мястото. Абсолютна лудница.

— Целият остров е лудница — отвърна Шарън. — Същество от далечния космос и неговата машина.

Той поклати глава и хвърли памука в кошчето.

— Има и други обяснения. Но не са по-малко странни. — Ръсел разклати флакона с антисептик и внимателно напръска коляното.

— На вас кое обяснение ви харесва най-много?

— Всяко има добри и лоши страни. — Той я превърза. — Какво мислят колегите ви в банката?

— Повечето говорят за НЛО. Един от мъжете е убеден, че е било каскада и че всички ще ви се смеят, когато се разкрие.

Той се изправи.

— Готов съм да се обзаложа, че не е последното. Между другото, разговарях с кинаджиите. Засега експлоатират шумотевицата в своя полза, но са не по-малко изненадани от всички.

— Точно това му казах и аз. Сигурно наблизо щеше да има някой с камера. Иначе защо ще прахосват толкова пари?

— Да, така е. Можете ли да свивате коляното?

Изменчивият бавно сгъна крака си.

— Мисля, че всичко е наред. — Улови Ръс за ръката и се изправи. — Благодаря ви.

— Къде ще обядвате? — попита неочаквано той и се засмя смутено.

— Днес съм заета — отвърна Шарън, за да не изглежда, че е твърде лесна. — Но утре съм свободна. — Тя му подаде ръка. — Шарън Валайда.

— Ръсел Сътън. По обяд в „Дъждовната гора“?

— За мен ще е удоволствие. — Изменчивият му се усмихна, питаше се дали трапчинките му са достатъчно сладки. — Моят рицар в сияеща броня.

— Велосипедист с шише вода. — Той я изпрати до изхода. — До скоро. — Почака, докато Шарън се отдалечаваше с накуцване, после тръгна да си прибере колелото.

„Възможно ли е да е това?“ — питаше се. Жената не приличаше по нищо на Рей, но се предполагаше, че може да прилича на когото пожелае.

Добута колелото, подпря го на стената и влезе. Взе от лабораторията ръкавици и найлонова торбичка. Върна се на рецепцията, извади окървавения памук от кошчето и го прибра в торбичката. Изпразни кутията от кола в мъжката тоалетна и също я прибра, след което написа отвън с флумастер „Шарън Валайда“.

Докато обмисляха всички възможни подходи, които би могъл да опита един извънземен, за да се добере до обекта, се съгласиха, че най-вероятният ще е да използва отново слабостта на Ръсел към жените — по-точно към хубавите жени. Ако Шарън беше дребна привлекателна азиатка, той със сигурност щеше да изпита много по-силни подозрения.

Част от него искаше в пробата да не открият ДНК, за да хлопнат капана. Друга част просто мечтаеше тя да се окаже секси блондинка с чувство за хумор и нечуждоземен разум.

Остави торбичката на бюрото с бележка за Наоми. Излезе и погледна километража на велосипеда. Само четири мили. Трябваше да измине поне още една.

Яхна колелото и се отправи в посоката, в която бе поела Шарън, но не я видя. Прибрала се беше, за да се изкъпе, или може би за да провери маслото на другата си летяща чиния.



Унесен в мисли, втренчил невиждащ поглед в монитора, Ръсел се стресна, когато Наоми постави торбичката на бюрото пред него, заедно с парче от кутията кола.

— Боя се, че твоята Шарън си има ДНК в изобилие. Следващият ход е твой.

— Така ли? А, да, обядът.

— Надявам се да ти хареса вкусът й. — Наоми му намигна подигравателно. Ръсел смачка един лист на топка и я метна по нея.

След това се върна към тайното съобщение. Опитваше се да създаде уебсайт, който би могла да разбере само Рей. Наричаше се „Р и Р в мрака“ и бе украсен с три нейни снимки — от излета до надгробния камък на Стивънсън, часове преди тя да го отведе в онзи хотел.

Беше прегледал набързо една книга на Стивънсън и не хареса почти нищо освен един кратък пасаж, който реши да използва:

ЛЮБОВ, КАКВО СИ?

Любов, какво си? Две ръце се кършат;

сърце сломено; ураган от чувства.

Живот, какво си? Сред пейзажа пуст

да зърнеш любовта как почва и как свършва.

След това добави трийсет числа от посланието на обекта:

110100101101001011101001001011

А най-отдолу написа:

Когато те видях да си тръгваш, не знаех, че това си ти, което още повече задълбочи цялата мистерия.

Ако е трябвало да изчезнеш, значи такова е било решението ти. Но ти знаеш, че ако има някой на този свят, комуто можеш да се довериш, това съм аз.

Разбирам, че няма как да те познавам наистина, но въпреки това те обичам. Върни се, под каквато желаеш форма.

Ръс

Имаше и кутия със „сродни“ понятия, която би трябвало да привлече всеки сърфиращ точно по този въпрос към сайта. Той написа „Посейдон“, „Апия“, „чуждоземен обект“, „пришълец“, а накрая добави „Рей Арчър“ и „Ръсел Сътън“. Знаеше, че първите, които ще налетят на сайта като пчели на мед, ще са агентите от ЦРУ, но нямаше никакъв начин да го избегне. Предполагаше, че Рей ще е достатъчно умна да се сети за това.



„Дъждовна гора“ бе носталгично кафене в стил деветдесетте и обстановка като в джунглата. Бамбукови мебели, палми, синкава светлина и пелена от ситни капчици, плюс гневен, но приглушен рап за фон.

Ръсел се чувстваше малко разголен с късите си панталони и ризата с навити ръкави. Беше краят на седмицата, но Шарън дойде направо от работа и носеше строг бизнес костюм. Разхлаби вратовръзката си и попи капчиците пот от челото си със салфетка.

— Трябваше да избера някое място с климатик.

— Радвам се, че не си. Умирам от студ в банката. — Тя си свали сакото.

— Винаги ли си живяла в тропиците?

— На горещина имаш предвид? Ами да. А ти?

— Всеки път, когато са ми предлагали. — Ръсел й разказа, че израсъл в Дакота. И как откакто отишъл в колеж във Флорида, не бил виждал истинска зима.

— Единствените ми срещи със студа са под водата, когато се гмуркам надълбоко с водолазен костюм.

— И моите също. — Тя прикри уста с ръка и се засмя. — Става ти топло само когато се изпишкаш.

Той й наля чаша леден чай.

— Имаш ли опит в гмуркането?

— Не особено голям, от училище. Сега излизам само с шнорхел. Един колега от работата ме води миналата седмица на рифа Палоло — показа ми гигантските миди. Направо да не повярва човек!

— Да, гледката е незабравима. — Той наля. — Това ли си учила — морска биология?

— Не, завърших бизнес администрация. Втората ми специалност е океанография — оттам и леководолазният ми опит. Изкарах един летен курс в Калифорния. — Всъщност изменчивият бе ходил там като професор, не като русокоса студентка, но университетската база данни щеше да потвърди, че Шарън Валайда е била в Калифорния и е получила леководолазен разряд.

— Аз също съм ходил там — каза той. — Имам предвид с компанията — „Посейдон“. Правихме някои проучвания в залива.

— Преди да откриете извънземния и неговата консерва?

— Е, отначало не знаехме какво е. Засякохме го със сонара, но го оставихме за по-късен етап. Мина известно време, преди да слезем и да го проучим. — Той махна с ръка към пътя зад прозореца. — А после се случиха онези неща.

— Сигурно е било ужасно вълнуващо.

— Вълнуващо и същевременно разочароващо. Не стигнахме доникъде. А вие какво правите, за да си осигурявате вълнения? Или разочарования.

— Не зная. Излизам да бягам, спъвам се, падам. — И двамата се засмяха. — Обичам да пътувам. Родителите ми починаха, когато бях в колежа, преди десет години.

— Моите съболезнования…

Тя вдигна ръка.

— Времето лекува всичко. Оставиха ми малко пари и отидох на обиколка из Европа, после в Япония. Сега, когато парите свършиха, съжалявам, че не продължих обучението си. С бакалавърска степен не се стига далече.

— Все още сте млада. Можете да се върнете към ученето.

— На трийсет и една не съм чак толкова млада. — Тя се загледа в димящия чай. — Поне за приемната комисия.

— Бизнес ли смятахте да учите?

Тя поклати глава.

— Може би макроикономика. Икономика на Тихоокеанския басейн. Но по-скоро ме интересува океанографията. Мога да изкарам няколко семестъра задочно.

— Не ви трябва още една бакалавърска — каза той. — По-добре отделете няколко години и защитете докторат. Нашият малък извънземен обект няма да избяга никъде.

— Не можете да сте сигурни. Може пък да реши да се върне в Алфа Центавър.

Донесоха сандвичите. Ръсел махна горното парче хляб и наряза внимателно останалото на дълги ленти. Завъртя чинията на деветдесет градуса и го наряза още веднъж. Изменчивият си спомни този навик и се засмя.

— Спестявам поне стотина калории — обясни той. — Нали знаете, журналистите са абсолютно уверени, че обектът идва от далечния космос. Това е най-лесното обяснение. Опитваме се да измислим нещо не толкова банално.

— Като какво например? Секретна военна разработка?

— Или че винаги е бил там долу. Знаете ли какво ужасно изпитание е всичко това за физиците и химиците?

— Мога да си представя.

Той отхапа, после посоли обилно сандвича. Изменчивият знаеше, че ще го направи.

— Няма никакво значение дали това нещо е местно, или от друга галактика. И в двата случая появата му означава, че съществуват фундаментални закони, които не познаваме или не разбираме… природата на нещата. — Ръс лапна едно късче и продължи: — Такъв хаос… вече в нищо не можем да сме сигурни.

— Защо пък да не сме? — Изменчивият почна да реже сандвича си по същия начин. — В училище какво ни учеха? Физиката на Галилей е заменена от тази на Нютон, той пък е погълнат от Айнщайн, после Холинг вижда сметката на Айнщайн…

— Хокинг преди Холинг, ако искаме да сме точни. Но това е различно. Сякаш всичко действаше до осмия десетичен знак, а после някой каза: „Я почакайте! Забравихте за магията“. Защото точно това е проклетото нещо. — Той се разсмя. — Обичам го. Но от друга страна, аз не съм физик.

— Да, физиците сигурно са полудели. — Тя лапна парченце от сандвича.

— Трябва да видите електронната ми поща. Всъщност време е аз също да видя какво става там. Тази незаменима жена, Мишел, изхвърля деветдесет и девет процента от писмата, преди изобщо да съм ги погледнал.

— Тя разбира ли от физика?

— Ами… тя е като вас — счетоводител с курсове по различни научни дисциплини. Но чете всичко и познава доста добре текущото състояние на научния прогрес.

— Значи не ги изхвърля, а ги чете. А вие поне поглеждате ли ги?

— О, да. Поне онези, които имат развлекателна стойност — наричаме ги „досиетата X“. Всеки петък се събираме с Джейн, нашия космически специалист, за да ги прегледаме. Доста е забавно, наистина.

— Поне веднъж получихте ли нещо полезно?

— Все още не. — Той свъси вежди. — Но скоро нещата ще се променят. Ще изкараме пред обществеността един факт, който пазим в тайна. Ще ми се да можех да ви кажа.

Изменчивият се радваше, че не може. Но женското любопитство повеляваше да постъпи иначе.

— О, хайде сега! Кажете ми!

Той се усмихна.

— Ще ви кажа в понеделник, ако ми обещаете да обядваме заедно.

— Съгласна. Може ли да доведа едно приятелче от „Седмични световни новини“?

— Вашето приятелче вече ще е заело позиция в офиса. Официалното изявление ще е в девет.

— Наистина ли мислите, че ще се освободите до обяд?

— Казах ви твърде много. — Той се огледа. — Тъкмо затова избрахме да е в понеделник. Никакви полети до вторник сутринта. Ще имаме време да наблюдаваме как се развива процесът.

Изглеждаше обезпокоен. Изменчивият го потупа по ръката.

— Мама е тук.

— „Мама е тук“! — Той се засмя. — Не го бях чувал от дете.

Внимателно.

— Майка ми ми го казваше всеки път, когато се притеснявах за нещо.

— И моята. — Той видимо се отпусна. — Как вървят нещата в банката?

— Там има много мили хора — отвърна Шарън. — Работата не е никак трудна. Няколко пъти на ден ме викат да превеждам на някой клиент. Да му покажа документацията или само да помогна в попълването на бланката. В обявата постът се определя като „международни връзки“ и това изчерпва всичко.

— Апия по-малка ли е, отколкото очаквахте?

Шарън сви рамене.

— Бях чела за нея. Нищо изненадващо… освен вашата компания. Очаквах да сте повече, между другото.

— О, не сме никак малко — петдесетина души. Гледаме обаче да не се набиваме в очите на хората.

— И този ваш извънземен — или „тази“? Беше на първата страница на всички вестници в Хонолулу. Открихте ли я? — Тя замижа засрамено и поклати глава. — Прощавайте. Не биваше да питам.

— О, не, съжалявам, че не успяхме. Обичам да ме показват на страниците на жълтите вестници.

— Значи не вярвате, че е в някое тайно крило на военновъздушната болница в Паго Паго?

— Не, затворена е в Розуел, Ню Мексико. — Той се засмя. — Още преди вие да се появите на бял свят.

Всъщност изменчивият бе посещавал два пъти Розуел, като жонглиращо джудже и като стажант по антропология.

Значи в понеделник смятаха да разкрият, че обектът им е отговорил кодирано — или само, че е отвърнал. Изменчивият се зачуди по какъв начин това би могло да промени положението и какво би могъл да направи, за да увеличи шансовете си да получи работата.

Ръсел сам му подсказа една възможност.

— На работа ли сте утре?

— Не, всички ще ходят на църква. Без мен.

— Аз също съм свободен. Искате ли да излезем на пикник с колела?

— Божичко, не съм карала колело от колежа. Бих могла да опитам. Предполагам, че мога да наема някъде.

— Ще ви дам резервното си. — Той се почеса по брадичката. — Обикновено ходя до Фатумес или залива Фагалоа, но това ще е малко далече за вас, щом не сте привикнали. По-добре да останем в района, може да отскочим до Палоло или да слезем на нашия бряг, да поплуваме и да хапнем.

— Рифът стига ли дотам?

— Не, но плажът е чудесен. Местните деца го обожават. Миналата седмица поставихме преграда срещу акули.

— Има ли много акули наоколо?

— Досега видяхме една, но каква! Голяма акула чук — нападна една от лодките ни и отхапа парче от нея! След този случай айга — това е местната фамилия, която притежава брега — ни помоли да опънем защитна мрежа. — Той нарисува с пръст върху покривката залива и мрежата. — Ние я купихме и осигурихме работници.

Интересно предизвикателство, помисли си изменчивият. Акулата чук би могла да се превърне в делфин и да прескочи ограждението.

— Чудесно предложение. Там има ли масички за пикник?

Той кимна.

— И скара също. Хайде да бъдем истински американци. Знам едно място, където продават чудесни наденички. Ще купя и ще ги сложа в хладилника.

Уговориха се да се срещнат при ваканционното селище Ваяла на следващата сутрин и да носят бански, след което Шарън се отправи към климатизирания офис на банката.

Докато въртеше педалите към лабораторията, Ръсел разсъждаваше върху това, в което постепенно се забъркваше. Не можеше да си позволи да има приятелка, трябваше да остане „свободен“ до завръщането на Рей — тоест на пришълеца. Това беше едно от условията на плана им за залавяне на съществото, след като решиха, че най-вероятно ще повтори изпитания начин да се добере до сърцето на Ръсел. Или може би до Джейн или Джек. Всеки новопоявил се в живота им трябваше да бъде подложен на ДНК тест.

Изкушаваше се от идеята да обсъди с другите възможността извънземният да е намерил начин да синтезира собствена ДНК. Най-малкото, което можеше да направи, бе да продължава да следи действията и поведението на Шарън, въпреки че бе преминала първото изпитание — всичко това, разбира се, в името на науката.

Загрузка...