Камуфлаж

36.Апия, Самоа, 2021

Третата сутрин бе ясна и тиха и изменчивият взе шнорхел, маска и плавници и се спусна до морския резерват „Палоло“, който бе само на километър по пътя. Беше оформил около тялото си бански костюм, скромен според американските стандарти, но носеше също и шала лавалава, за да не оскърбява чувствата на местните. Никой не му обърна внимание, с изключение на сънената касиерка, която му подаде билет между прозевките.

Беше по време на прилива. Изменчивият си сложи ненужната маска, шнорхела и плавниците и се гмурна в добре познатата среда.

В плитчините между брега и рифа го посрещна причудлива неземна сцена — тук имаше огромна подводна ферма за гигантски миди, хиляди на брой. Изменчивият усети, че устата му се пълни със слюнка, докато си представяше вкуса на крехкото месо. Взе една мида, втвърди зъбите си и строши черупката — възхитително.

Рифът беше невероятно красив — пъстроцветен лабиринт от живи корали, но не той бе целта на изменчивия. Когато го заобиколи от външната страна, вълните се усилиха и отгоре се чу тътенът на прибоя. Като напъваше мишци срещу силните течения, той откри пролука в кораловата бариера и се шмугна през водовъртежите.

Отвън морето бе по-спокойно. Изменчивият се спусна към дъното, смъкна леководолазната екипировка и я затисна с камъни.

Колко бързо можеше да се преобрази в акула?

Отне му дванайсет мъчителни минути, но вероятно това бе нов рекорд. Някъде по средата го навести рифова акула, почти колкото него на ръст, обиколи го няколко пъти, сбута го с нос и изглежда, реши, че каквото и да е, това странно нещо не става нито за ядене, нито за съешаване, след което се отдалечи. Морските обитатели не хапеха често изменчивия, но всеки път, когато се случваше, бързаха да изплюят непознатото вещество.

Той избра образа на акула-чук заради по-добрата видимост и преплува няколко километра на юг, където беше брегът с лабораторията на „Посейдон“. Не беше трудно да го открие, достатъчно бе да следва странния метален вкус, различен от всичко, което бе изпитвал досега. Оказа се, че е от тръбата, през която изтича охлаждащата течност на реактора.

Докато я приближаваше, си помисли, че тръбата може да се окаже полезна. Ако я запушеше, колко време щеше да измине, преди реакторът да загрее и да се самоизключи? Или да избухне.

Огледа зоната на взрива, поне тази част, която се намираше под водата, защото не му се искаше да привлича внимание. Шестметрова акула-чук може да е странна гледка в плитчините край плажа. Чуваше пляскането и виковете на децата и за миг се изкуши да се появи наблизо и да завърти опашка — колкото да им даде материал за развълнувани разкази пред приятелите, но се отказа.

Нищо чудно целият залив да се следи с камери. Най-добре бе да се държи като объркана риба, която по случайност е доближила брега. Акулите са любопитни и непредпазливи.

Сякаш в отговор на тази мисъл чу бумтенето на мощен мотор, приближаваше се. Изменчивият се обърна и заплува към дълбините.

Лодката се оказа доста бърза. Застигна го още докато бе на плиткото. Чу се оглушително „бум!“ и харпунът прониза напълно тялото на акулата точно под главата.

Моторът незабавно намали обороти и някой се зае да тегли въжето. Изменчивият позволи да го издърпат на половината разстояние, след това се преобърна наопаки — акулите-чук се отличават със своята сила и пъргавина — и заплува с максимална скорост.

Въжето се опъна и зад гърба му долетя изплашен вик и плясък. Отново споходен от желание да се забавлява, изменчивият описа кръг и се понесе към лодката, забавян единствено от стърчащия в тялото му харпун. Мъжът бе все още във водата, когато голямата акула го удари с нос по крака.

Някой от борда стреля два пъти с едрокалибрен пистолет, но пропусна целта. Изменчивият се извъртя под лодката, отхапа голямо парче вкусно фибростъкло и се понесе към дълбоки води. Щом се скри от поглед, преустанови драматичното, но напълно излишно кървене и разшири временно долното отвърстие на раната, за да може харпунът да се измъкне навън. Накрая заплува на север, като се придържаше към дълбокото.

Чудеше се дали тези хора го бяха последвали от страх, или от алчност. Вероятно бе второто — харпунът и пистолетът говореха, че са тръгнали на лов за акули. Перките му щяха да се продадат за солидна сума, преди да се превърнат в супа — още една причина за изчезването на едрите акули в океана.

Маската, шнорхелът и плавниците си бяха на мястото, под камъка. Отне му нови десет болезнени минути да се превърне отново в млада жена и трийсетина секунди да секретира материал за бански костюм. Беше изгубил незабележимите два сантиметра от ръста си заради раните. Щеше да улови няколко дребни рибки по пътя, за да ги навакса.

Прекъснаха го по средата на тази проста задача. Тъкмо бе доближил една едра риба и разширяваше устата си, за да може да я глътне наведнъж, когато чу човешки глас.

Момичето от касата бе на стотина метра, на самия край на рифа, викаше му и махаше с ръка. Той пусна рибата, намали отвора до обичайните размери и заплува към нея в човешки облик и маска, вдигната на челото.

— Вие ли сте госпожица Рей? — попита момичето.

— Рей Арчър — отвърна изменчивият и се изправи на около метър дълбочина.

— Господин Уейд смяташе, че ще сте тук. — Господин Уейд бе собственикът на хотела. — Каза, че ви звънели от лабораторията и заръчали да идете там в единадесет. Наближава десет.

Как лети времето, когато се забавляваш.

— Благодаря. В такъв случай най-добре да побързам. — Изменчивият доближи брега и закрачи, като се преструваше, че плавниците му пречат. Би могъл да ги свали, но знаеше, че хората не го правят, за да не се издраскат на камъните. Взе шала и сандалите и се затича към хотела.

В стаята побърза да се изкъпе, макар че можеше да си придаде освежен вид и без да прибягва до душа. Облече бизнес костюм в тропически вариант и позволи на господин Уейд да „я“ закара до „Посейдон“, макар че можеше да стигне навреме и пеша.

Пред портала на „Посейдон“ двама мъже бяха изкарали лодка върху колесар и показваха на зяпналите от почуда деца зеещата на дъното дупка.

Едра мускулеста жена, която се представи като Наоми, го очакваше на входа и го поведе към къщичка с надпис „Номер седем“. Събуха се пред вратата, където бяха оставени и други обувки, и влязоха в прохладно помещение, в което тихо бучеше климатик.

До голяма дървена маса седяха мъж и жена на средна възраст. Жената му се стори позната. Късчетата от мозайката се подредиха бързо и изменчивият си спомни, че й бе преподавал в Харвард, през 1980.

Изменчивият стисна ръката на мъжа, Ръсел Сътън, който представи бившата му студентка като доктор Джейн Дагмар. И двамата бяха изморени, с подпухнали очи, като хора, прекарали няколко нощи на кафе и хапчета. Отпуснаха се уморено на столовете.

— Кафе? — попита Наоми и изменчивият кимна, докато се настаняваше срещу Джейн.

— Първо, кажете ни какво знаете за проекта — поде Джейн.

— Това ще отнеме доста време — отвърна изменчивият. — Порових се доста из материалите.

Джейн кимна и се усмихна.

Изменчивият взе кафето.

— Благодаря. И тъй, натъкнали сте се на странен подводен предмет и сте го извадили. Скоро след това сте открили, че е изработен от непознат метал, за който все още няма място в периодичната таблица. Три пъти по-плътен от плутония, без да е радиоактивен.

— Три пъти, ако обектът е монолитен — прекъсна я Сътън. — Но най-вероятно е кух.

Изменчивият кимна.

— Ако е със земен произход, значи се е получил при процес, който не познаваме — меко казано! Другото обяснение е да е пристигнал от чужд свят. Все още не знаете как е бил направен, но вероятно клоните към теорията за извънземния произход.

— Което възбуди и вашия интерес — посочи Ръс.

— Моят и на още няколко милиарда души — отвърна изменчивият. — Още след първото съобщение програмирах компютъра да събира цялата информация, свързана с ключовата дума „Посейдон“. — Отпи от кафето. — Опитите да го пробиете са се провалили, не разполагате дори с микроскопично късче от материала. Изпробвали сте високоенергиен лазер и тогава е станал… инцидент.

— Знаете ли какво се случи?

— Не. Видях репортажа на Си Ен Ен и четох статиите във вестниците. Това нещо може ли да лети?

— Ние също гледахме репортажа.

— Но не сте публикували нито думичка по въпроса.

— Така е. — Ръс погледна Джейн, после отново младата жена. — Ще научите малко повече, ако ви наемем и подпишете декларация за неразпространение на информация.

— Но само малко повече — подчерта Джейн. — Защото и ние не знаем много.

— Имате бакалавърска степен по астрономия — заговори Ръс. — Защо се отказахте?

— Омъжих се — отвърна изменчивият. — И след като бракът ми се провали, бившият ми съпруг ме остави с твърде много дългове, за да се върна към ученето. — Тази част от биографията все още търпеше проверка в компютъра, стига да не бе твърде задълбочена. „Мъжът“ бе изчезнал от архивите, след като изменчивият успя да проникне в данъчния и общинския регистър.

— Направих някои проверки — призна Наоми. — Преподавателите ви в Бъркли имат доста високо мнение за вас.

Изменчивият отвърна спокойно:

— Сигурно и те се питат защо не продължих академичната си кариера.

— И защо сте станали лабораторен техник.

— Имах опит от лятна работа в една голяма лаборатория. Трудно се намират примамливи места за астрономи.

— И това е вярно — съгласи се Джейн. — Повече от половината завършили се занимават със съвсем други неща.

— Знаех го още когато се записвах — засмя се изменчивият. — Курсовият ме посъветва да се науча да правя хамбургери.

Джейн се засмя.

— На мен ми каза същото, а беше в началото на осемдесетте. Какво пък, винаги има надежда.

— Смятате ли да се върнете към научната работа? — попита неочаквано Ръс.

— Продължавам да следя периодичните издания, най-вече „Астрономична мисъл“ — отвърна изменчивият предпазливо. — Интересът ми към астрономията не е намалял, особено към звездните купове и формации. — Той осъзна, че говори донякъде като преподавател, но в края на краищата бе работил и като преподавател, макар тези хора да не го знаеха. А също като джудже и като проститутка. — Но ще ми е трудно да се захвана отново с учене. Твърде дълго време посветих на работата. — Трийсет и една от последните деветдесет и четири години, ако се броеше времето, когато беше акула. — Но самата мисъл, че може да става дума за извънземни същества! Никога не съм се занимавала с тази проблем, освен докато карах курс по радиоастрономия. Дори нищо да не излезе, ще е много вълнуващо, а и ще ми даде полезен опит.

Сътън и Джейн се спогледаха.

— Виждам, че сте в течение на нещата, с които сме се занимавали през последните няколко месеца.

— А, да, опитите със симулиране на планетарна среда. Четох за това в „Нова“, там се описваше симулацията на Венера. Невероятно!

— Да, така е… — Ръс сплете пръсти. — Това, което ще ви кажа, е тайна. Светът скоро ще научи, но ние все още сортираме материала и го анализираме. Надявам се, че можете да пазите тайна?

— Разбира се.

— Защото… получихме отговор от обекта.

Изменчивият даде израз на поредица психологически рефлекси, които в случая отразяваха и неговото душевно състояние: разширени зеници, ситни капчици пот на челото, рязко поемане на дъх.

— По време на юпитеровската симулация?

Джейн кимна.

— Отначало помислихме, че е грешка. Знаете ли, че използвахме определена константа като фактор за преминаване от една честота към друга?

— Да, това беше много интересно.

— Обектът повтори съобщението, по-точно първата половина от него, с честота десетократно по-висока от нашата.

Изменчивият кимна.

— Значи познава числата.

— Познава нашата десетична система — поправи я Ръс.

— Отначало решихме, че е грешка при предаването — каза Джейн. — Случи се в акустичната фаза, при смяна на съобщенията. Извършва се с малко чукче с автоматично задвижване. Отговорът, десет пъти по-бърз, бе предаден по средата на съобщението.

— Бил е записан и игнориран — добави Ръс. — Един от нашите техници, Мюси, го сметнал за нещо като ехо или фон — случвало се е и преди, — но след това осъзнал, че идва от обекта.

— По това време вече бяхме преминали на инфрачервени лъчи — продължи Джейн и показа с ръце дистанцията между обхватите. — Но се върнахме в акустичен режим и изпратихме обратно забързания сигнал, който бяхме получили. Отговори ни с дълга поредица, цели дванайсет минути.

— И какво каза?

Ръс поклати глава.

— Нямаме представа. Нито следа, по която да тръгнем. Едно е сигурно — сигналът не е хаотичен.

Изглеждаха привидно спокойни, но изменчивият долавяше туптенето на сърцата им. Джейн продължи, мереше внимателно думите си.

— Човек би си помислил, че едно разумно същество би отговорило в същия код. — Изгледа хубавата млада жена внимателно, сякаш за да й каже: „Ето го и самия изпит“. — Защо според вас не го е направил?

Изменчивият мълча по-дълго, отколкото му се налагаше.

— Позволете да прибягна до Скалпела на Окам6 — не е разбрал, че първата серия е код. Отвръща като папагал. Но второто „съобщение“ — ускорено десетократно… ми се струва много по-интересно. Може би съществото, което е отговаряло, има десет израстъка. Нека ви попитам нещо. Опитахте ли със Зипфов анализ? Шанънова ентропия?

Джейн и Ръс се спогледаха, Наоми се засмя.

— Зипф-кривата е минус едно — отвърна Ръс тихо, — така че отговорът не е случаен шум. — Делфиновите сигнали и човешкият език генерират крива от минус първа степен, каквато не може да се прояви случайно.

— Шанъновата ентропия малко ни изплаши — продължи Джейн. — Тя е от двайсет и шеста степен.

— Брей! — възкликна изменчивият с нарастващо вълнение. Човешките езици имаха девета степен на сложност. Този на делфините се оценяваше като четвърта. — Какво, да не би да е създал собствена версия на посланието на Дрейк?

— Точно на това се надявахме — отвърна Ръс, — но сигналът не отговаряше на първото изискване — двете прости числа, които ще ни укажат размерите на информационната матрица.

— С което възможностите ни почти се изчерпаха — призна Джейн, но я гледаше внимателно.

Изменчивият издържа погледа.

— Ако предполагате, че матрицата ще е със същия размер като вашата или ще е продукт на две прости числа. Но очевидно не е така.

— Не съвсем — обади се Ръсел. — Накрая установихме, че става въпрос за три прости числа, умножени едно по друго. Което значително покачва залозите.

Джейн кимна, наведе се напред и опря лакти на масата.

— Знаете ли, нашата организация има съвсем хлабава йерархия. Накратко, Ръс и Джек Халибъртън определят политиката, а останалите сме изпълнители. На работно ниво всичко е доста хаотично. Но ние го предпочитаме така.

— Не сме като компания, където ти дават задачи и определят срокове. Работим предимно на тъмно и се уповаваме главно на интуицията си.

— Дори възрастни хора като мен и Ръс знаят, че образованието и опитът могат да пречат на интуицията. Когато наемаме хора на вашето ниво, се очаква, че колкото и рутинна да е работата, ще разчитаме и на собствения ви принос. Жената, която може да заместите, подаваше чудесни идеи и някои от тях свършиха добра работа.

— Защо реши да ви напусне? — попита изменчивият.

— Дъщеря й се разболяла. Възможно е да се върне, но засега нещата не изглеждат така.

— А междувременно ни трябва някой като вас — добави Ръс. — Надявам се, че не сте… оф, глупости говоря. Но жената преди тази, която ни напуска сега, се оказа бременна.

— Не мога да имам деца — отвърна изменчивият и добави наум: „Освен чрез сливане“. Изчерви се и докосна устните си.

— Не искахме да ви обиждаме — каза Джейн и изгледа строго Ръс.

— Разбира се, че не. — Ръс изглеждаше като човек, който отчаяно се нуждае от папка, в която да се зарови. Вместо това втренчи поглед в дъното на празната си чаша.

— О, не съм чувствителна на тази тема — успокои ги изменчивият. — Закони на биологията. Опростяват ми живота. Та, ако получа работата, с какво точно ще се занимавам на този етап? Не ми изглежда да работя газова хроматография или спектроскопия.

— Да, тези неща не са на дневен ред, поне засега. В биографията ви се споменава криптография.

— Учила съм и съм чела малко по въпроса. — Доста всъщност, но това беше в един друг живот. Когато изучаваше програмистика в Масачузетския технологичен институт.

Джейн чукна с молив бележника си.

— Не го видях в досието.

— Посещавах лекциите неофициално. Курсовата ми ръководителка беше строга — щеше да ме убие, ако разбереше, че се занимавам с това, вместо с диференциални уравнения.

— Звучи ми познато. — Джейн се усмихна.

— Може да е било за добро — каза Ръс. — Защото ми се струва, че тъкмо с това ще се занимавате при нас.

— При анализа на постъпващата от обекта информация се разделихме на две групи. Едната, тази, в която ще бъдете и вие, ще се опита да дешифрира съобщението. Другата ще изпраща до обекта серия от усложнени послания, заедно с повторение на първото. Това е групата на Джейн.

— Всичко ще става в рамките на компанията, нали? Без намесата на правителството.

— Абсолютно. Каквото и да правим, ще бъде за просперитета на компанията. Дано усилията ни не идат напразно.

— Ако бяхме в Щатите — заговори Джейн, — правителството можеше да се намеси, с обяснението, че става въпрос за защита на националните интереси. Но тук те не могат да предприемат почти нищо. Джек дори е самоански гражданин.

— Имате екип от НАСА обаче — посочи изменчивият.

— Аз съм от него — отговори Джейн. — Използвахме скафандри на НАСА, както и военен лазер, заради който стана онзи инцидент. Но споразумението с тях е точно определено и служителите от НАСА са нещо като волнонаемни.

— Което означава, че ще получат дял от печалбата, ако всички успеем — обясни Ръс, — и никой няма да получи нищо, ако изтече информация. Да не говорим за глутницата адвокати, които ще се спуснат в този случай и ще ги оглозгат до кости.

— Подобна клауза ще има и във вашия договор. — Джейн отново чукна с молива по бележника си. — Е, какво пък, мисля, че ще ви вземем. Трябва само да ви одобри и Джек, който рухна от умора преди няколко часа и няма да е във форма до утре сутринта. Но по принцип с кадровите въпроси се занимаваме двете с Наоми.

— Значи да чакам на телефона?

Ръс поклати глава.

— Островът не е голям. Ще ви намерим.

— Можете да бягате, но не и да се скриете — засмя се Наоми.