Камуфлаж

25.Апия, Самоа, 2021

Нямаше никакъв начин да опазят случващото се в тайна. Първо, само на километър от тях преминаваше гребен екипаж, който се готвеше за състезание с канута. Бяха чули експлозията при преминаването на лазерния лъч през стената. Всичките трийсет и четирима гребци бяха видели срутването на сградата.

От мястото, където се намираха, нямаше как да видят и обекта. Но лабораторията бе под постоянното наблюдение на мощна телевизионна камера, монтирана от Си Ен Ен на хълма Вайа, издигащ се над залива. Операторът не само бе записал събарянето на постройката, но и издигането и спускането на сияещия метален обект.

Никой в Самоа не знаеше, че само след пет минути във Вашингтон бе проведено спешно заседание, след като бяха измъкнали президента от напрегната игра на покер, за да им помогне да решат дали трябва да изпепелят целия остров. Някой все пак бе тъй благоразумен да отбележи, че не става въпрос за военни действия, а и Самоа не е неприятелска страна. Президентът се вкопчи в този довод и го използва, за да се върне към прекъснатата игра, като заръча на сутринта на бюрото да го чака подробен доклад от събитията.

Докладът щеше да е доста кратък. От „Посейдон“ нямаше да получат информация, а групата от НАСА спазваше споразумението.

Прегледаха записа няколко пъти, заедно с информацията от датчиците, но накрая не знаеха нищо повече, отколкото в началото. При 72 процента мощност на лазерната установка температурата на обекта внезапно бе започнала да се покачва. Когато бе достигнала 1,2 градуса над околната температура, обектът се бе издигнал със скорост от 18,3 сантиметра в секунда под ъгъл от 45 градуса, докато не се бе озовал над стъклената тръба на лазера. След това се бе стоварил на пода. Беше равносилно на падане на къща върху винена чаша.

Подът бе издържал само защото обектът не си бе поставял за цел да разруши и него. Иначе вероятно щеше да го превърне в бетонни отломъци. Изглежда обаче интересът му бе насочен единствено към установката. Когато се бе върнал на мястото си, се бе разположил върху скелето с лекотата на перце.

Използваха най-вече записа от камерата на Си Ен Ен, тъй като камерата на научния екип бе престанала да снима при разрушаването на сградата.

Докато работната група възстановяваше разрушената постройка и защитната обвивка, технически екип на НАСА — ако можеше да се вярва на надписите на дрехите им — извади потопения лазер и анализира повредите. Изглежда, бяха непоправими.

Когато Джек Халибъртън влезе в Номер седем, вътре се бе събрала цялата група.

— Джек — погледна го Ръс. — Искаш ли сандвич?

Той поклати глава и се тръшна на едно свободно кресло.

— Дайте ми диаграмата за работа на лазера точно преди обектът да се стовари върху него.

Моше стана, наведе се над монитора и започна да рови в компютъра. Следяха действията му на големия екран.

— Трябва да е най-обикновена възходяща крива — посочи Ръс. — С внезапно прекъсване.

— Зная. Това, което ме интересува, е точно кога и защо.

— Дано успееш със „защо“.

— Все ще науча нещичко. — На екрана се появи познатата графика, изобразяваща първо нарастващата мощност на лазера и после внезапен срив. Абсцисата на графиката бе оразмерена в микросекунди.

— Раздели екрана на две и покажи какво става на видеозаписа в последните микросекунди, преди да бъде прекратен.

Обектът се издигаше бавно, с два милиметра в микросекунда. Картината започна леко да се измества — наближаваше мигът на срутването, когато лазерният лъч бе преминал под обекта и бе уцелил отсрещната стена.

— Стоп. Задръж тук. — Точното време на кадъра бе 06:39:23.705. На графиката изключването на мощността бе станало в 06:39:23.810.

— Повече от една десета от секундата. Е? — Ръс посочи екрана. — Какво ти говори това? — Бяха предположили, че или лазерът се е изключил автоматично, чрез някоя вътрешна предохранителна верига, или това е свършила ударната вълна. Специалистите от НАСА не казваха нищо по въпроса.

Джек мълчеше, втренчил поглед в екрана.

— Това, което, изглежда, се е случило — заговори той, — е, че в 23.810 всичкият плутоний в реактора се е превърнал в олово.

— Превърнал се е в олово?

— Ами да. Тъкмо по тази причина е спрял да работи. Ряпа сок не пуска.

— Божичко! — възкликна Моше. — И къде е отишла цялата енергия?

— Ако питате мен, в нашия малък приятел.

— Колко грама плутоний? — попита Ръс.

— Никой не желае да ни каже. Техниците изглеждат изплашени. Може да не става въпрос за грамове, а за килограми, килотонове, мегатонове.

— Динамитен еквивалент — подметна Ръс.

Джек кимна.

— Искат да евакуират острова.

— Мегатонове? — повтори Ръс с изцъклени очи. — Ей, на какво сме седели тук?

— Както вече казах, техниците мълчат като риби. Освен това имам чувството, че не се страхуват, че това нещо може да избухне. Някой горе май е готов да хвърли една хубава атомна бомба върху острова в момента, когато реши, че става прекалено опасно.

— Когато реши?

Джек огледа присъстващите в стаята.

— Подозирам, че скоро някои от тези хора ще ги привикат обратно. Какво пък, не мога да виня никого за избора.

— Само това не! — Моше поклати глава. — Да си тръгнем тъкмо когато взе да става интересно.

Едва ли биха могли да преместят 200 000 самоанци само като кажат: „Намирате се в опасност, изчезвайте“. Първо, думата „независима“ в названието Независима Самоа бе предназначена главно за Щатите. Всеки, който искаше да живее под ботуша на Чичо Сам, можеше да хване ферибота за Източни Самоа, известни повече като Американска Самоа.

И второ, оставаше открит въпросът с това къде да ги разместят. Американска Самоа бе отчайващо пренаселена. Нова Зеландия и Австралия бяха спуснали кепенците, след като през изминалия век бяха приели 100 000 самоанци и бяха върнали поне още толкова, когато последните показаха, че възнамеряват да се придържат към традиционния си начин на живот и на новото място.

Другите островни групи се състояха или от непроходими джунгли, или от вулканични планини. Савай имаше 60 000 жители, скупчени в градчетата на обитаемата част на бреговете, и не желаеше нито човек повече. Освен това повечето самоанци бяха дълбоко вярващи и с фаталистични убеждения. Ако Господ е решил да си ги прибере, значи такава е волята му. Щеше да е проява на неуважение, дори светотатство, да изоставят домовете си, пред чиито прагове бяха погребани поколения техни предци. Проучванията на общественото мнение показваха, че дори ако Щатите заплатят цялата сума по преместването, ще се съгласят да заминат не повече от 20 процента.

Що се отнасяше до самите островитяни, те заявиха, че ще е много по-просто, ако преместят обекта. Тази земя не принадлежеше нито на „Посейдон“, нито на правителството на Съединените щати, а бе взета под наем. Семейството, което я притежаваше, можеше да прекрати договора и да ги прогони.

Наложи се Джек да използва цялото си умение на парламентьор в решаването на проблема. Покани на среща старейшините от близкото село и им обясни, че ако ги изгонят от брега, последствията ще са отрицателни и за двете страни. Това щяло да означава, че капитулират пред американския натиск, а и щяло да е нарушение на спогодбата, която гарантирала огромни приходи за селцето. От друга страна, заяви Джек, ако продължавали да им съдействат, в знак на благодарност той щял да ремонтира местното училище и да построи църква.

Нито веднъж не спомена „Посейдон“. Сделката беше с него.

Накрая се уговориха за ремонта на още две църкви и спонсорирането на лятно празненство. Но това, което ги спечели, бе желанието да се надсмеят на американците.

Всъщност официалната позиция на правителството бе „Посейдон“ да си върви, но селото имаше право да взема самостоятелни решения и така натри носа на своите „началници“. Първенството на общинския закон пред този на държавата бе гарантирано в конституцията, включително по въпроси, отнасящи се до поземлената собственост. Старейшините бяха доволни, че могат да потвърдят за пореден път това правило.

Лабораторията бе пострадала толкова сериозно, че на практика трябваше да я построят отново. Куполът над експерименталната зона трябваше не само да осигурява херметична изолация, но и да служи като щит при нов взрив, за което от вътрешната страна под стоманените листове бе облицован с титан. Джек и Ръс бяха единни срещу изразходването на допълнителни средства за защита. Ако обектът решеше да избухне, куполът със същия успех можеше да е направен от картон.

Представителите на НАСА се съгласиха с тях, но уточниха, че двойно подсиленият купол е само предпазна мярка за всеки случай и нищо повече.

Също „за всеки случай“ обектът бе прикачен с дебели метални въжета, закотвени дълбоко под земята. Бяха изчислили силата, която обектът бе приложил при предишното си издигане над площадката, и въжетата можеха да издържат на шест пъти по-голям натиск. Никой от онези, които бяха видели с очите си лекотата, с която се бе издигнал обектът, не би заложил на въжетата.

Сега беше ред на Джейн да поеме нещата в свои ръце. След като опитаха да одраскат, замразят и пробият чуждоземния обект без никакъв друг ефект освен катастрофалния взрив, може би беше време да му поговорят.