Кръв по снега

9

След като Климент и Ратомир излязоха от стаята и вратата се затвори зад гърбовете им, Мугел се свлече тежко в леглото. Беше потен, по челото му въпреки студа бяха избили ситни капки пот.

Жупанът разсеяно ги изтри с опакото на ръкава си. Макар да не го беше показвал, разпитът го притесни.

Мугел отлично играеше ролята на добродушен дебеланко и мнозина бяха платили скъпа цена, защото са го подценили. Но погледът на българина, бърз и не изпускащ нищо, го изнервяше. Предпочиташе да стои по-далеч от този писар, пристигнал от Плиска, и от въпросите му, които не беше ясно накъде точно водят.

„Дали ми повярваха?“ - помисли си жупанът, стана от леглото и затърси нещо за ядене сред остатъците по масата. Намери само наполовина пълна чаша с вино и я пресуши на един дъх.

„Дали ми повярваха, или ще продължат да душат и да разпитват? Ще ми се да не се бях забърквал във всичко това. Господарят може и да не остане доволен. Но ако успея, Биляна ще бъде моя!“ - жупанът алчно преглътна, изтри отново челото си с ръкав и отиде до раклата в единия край на стаята. Докато я отваряше, огърлицата му с рубини се удари в един от ръбовете и той уплашено отскочи, страхувайки се да не повреди накита. След като се успокои, че всичко е наред, Мугел вдигна капака и затършува из сандъка. Накрая извади малка кожена кесия, бръкна в нея и на ръката му увисна красив златен медальон с голям камък. Изработката му бе прекрасна - много фина и нежна, с различни орнаменти, които проблясваха дори на оскъдните зимни лъчи.

Мугел настойчиво се взря в бижуто, което държеше.

„Биляна трябва да стане моя! И цената за това си струва!“ - помисли си той, бързо прибра медальона обратно в раклата и заключи катинара.

В коридора Климент и Ратомир отново срещнаха Зоран. Момчето се криеше зад една от завесите и изскочи, когато минаха покрай него.

- Крия се от кака. Сърдита е, че я карах да ме гони. Няма да ме издадете, нали? Мислите ли, че мога да си хвана гущер - попита момчето, без да дочака отговор на предишния си въпрос.

- Гущер ли? Страхувам се, че по това време на годината те спят зимен сън - отговори Климент. - Ще трябва да изчакаш до пролетта.

- Чак до тогава? - разочарование се изписа на лицето на Зоран. - Не може ли да намеря някой сега?

- Не ми се вярва! - засмя се писарят. - Пък и защо ти е гущер?

- Дойката ми разказа, че след четирийсет години се превръща в дракон! Намислил съм да намеря един и да го гледам дотогава. Ще се грижа за него, ще го храня всеки ден и няма да го оставя да умре. Ще е хубаво да си имам собствен дракон, нали?

Климент и Ратомир се спогледаха.

- На колко години си? - попита писарят.

- На петнайсет - смутено отговори Зоран.

- На колко ще си след четирийсет години?

- На петдесет и пет - Зоран се умърлуши. - Ама тогава ще съм старец! За какво ще ми е дракон? Уф!

- Все ще измислиш нещо! - утеши го писарят и го потупа по главата.

- Ще хвана чудовище! Няма да ми се наложи да чакам! Вчера видях едно! Трябва да питам дойката как точно се ловят. Тя знае всичко! - отсече момчето и хукна по коридора.

Климент остана, загледан след него.

- Странно дете. Винаги ли се държи така?

Ратомир не отговори, а само повдигна рамене, без да поглежда писаря, след което смутолеви, че има някаква работа и си тръгна.

Климент се повъртя по коридорите, надникна в кухнята, опита се да завърже разговор с някои от слугите, но без успех. Отговаряха му учтиво, но студено, ясно давайки да се разбере, че няма да кажат на един чужденец нещо за собствените си дела.

Накрая писарят се прибра в стаята си, легна на кревата и се загледа в тавана, преповтаряйки си онова, което знае, търсейки в него някаква логическа връзка.

В Плиска имаше предател, който издаваше плановете на хана на враговете му. Расате и войската му са разбити, а престолонаследникът заедно с дванайсет боили са пленени. Борис твърдеше, че сърбите са знаели предварително всичко за похода. Досега ханът бе водил две войни, и двете неуспешни. Дали сега не се опитваше да прикрие третия си провал с предателство?

Кой беше изменникът и защо се бе продал на враговете? Имаше ли връзка с нападението на печенегите, или това бе просто случайност?

Климент стана и закрачи из стаята. През замъгленото рогово покритие на прозореца падащият сняг изглеждаше като плътна пелена. Бе още рано следобед, но скоро щеше да мръкне.

Писарят затвори дървените прозорци, внимателно закрепи крилата им с куките и запали няколко свещи от горящия мангал.

Борис и сръбските князе се бяха договорили за преговори. Тримата жупани бяха пристигнали ден преди българите в имението на Добрин. След това идва и отрядът на Дукум. Вечерта Докс и Венда се скарват. Жупанът обижда брата на хана, че българите са страхливи. И двамата са пияни, макар Венда да не изглежда такъв. Докс му се нахвърля, но ги разтървават и го завеждат да спи. Стрез стои цялата нощ в стаята му и твърди, че Докс не е ставал, нито някой е идвал при него. Никой не може да потвърди това освен чигатът, който е много близък с брата на хана. Състоянието на самия Докс обаче наистина е много тежко.

На другата сутрин Венда не се появява на закуска. Отиват да го извикат в стаята му, но той не отговаря. По настояване на Добрин вратата е разбита. Жупанът е намерен мъртъв. Някой му е прерязал гърлото и го е намушкал в сърцето. Ключът е пъхнат под вратата, за да изглежда, че е била заключена отвътре. Сърбите обвиняват Докс, но няма как Венда да го е пуснал в стаята си. Преговорите се провалят, преди да са започнали, жупаните искат да си тръгват.

Същата нощ някой влиза тайно в имението през малката врата в източната част на стената. Пуснат е отвътре, като снегът около вратата е почистен, а резетата й са смазани, за да не вдигат шум и някой да забележи пришълецът.

Климент тръсна глава.

Имаше и още.

Сръбските князе се бореха помежду си за надмощие. Техните жупани - също. Борис го бе казал съвсем точно - „Споделената власт не е истинска власт”. Преговорите бяха чудесна възможност за разчистване на сметките. Самите жупани също имаха стари дела за уреждане. Деян е искал жената на Венда и се е заклел да му отмъсти след смъртта й. Другите също сигурно бяха имали своите мотиви. Климент беше сигурен, че колкото по-дълбоко се разрови, толкова повече скрити тайни ще намери.

Трябваше да проучи внимателно жупаните, без да пропуска и Добрин, за когото всъщност не знаеше нищо. Макар да се стараеше да изглежда като перфектен домакин, той бе допуснал убийство в дома си и външен човек в имението, което уж се охраняваше зорко.

Дъщерята на Добрин също бе източник на раздори, а синът му определено не бе съвсем добре с главата.

Писарят седна на леглото и се замисли над нещата, които бе казало момчето. Дали то имаше нещо общо с убийството? Момчето бе достатъчно голямо, за да може да убие. А Венда със сигурност би го пуснал в стаята си без никакви притеснения. Или жупанът Деян най-накрая бе дал воля на трупаната с годините омраза?

Защо Добрин бе допуснал един от жупаните да бъде убит? И кой беше тайнственият гост, пуснат тайно през източната врата?

Къде се бе запилял секретарят, който трябваше да му помага в разследването?

Имаше толкова много въпроси за изясняване и толкова малко време за това.

Ядосан, Климент скочи от леглото и хукна по коридорите да издирва Ратомир.

Намери секретаря пред един от прозорците на втория етаж да говори с Биляна. Двамата бяха застанали съвсем близо един до друг, напълно глухи за това, което се случва около тях. След като най-накрая видяха задаващия се писар, се разделиха стреснато.

Климент кимна на Биляна, хвана под ръка Ратомир и го задърпа по коридора.

- Любовните ти авантюри могат да почакат! - сърдито каза писарят. - Имаме работа за вършене!

Секретарят виновно кимна, погледна през рамо към мястото, където бе стояла Биляна, но тя си бе тръгнала. Двамата продължиха мълчаливо по коридора. Сърбинът вървеше унило, забил поглед в пода, раменете му висяха, краката му се влачеха по дебелите дъбови дъски.

Климент въздъхна, хвана Ратомир за ръката и го затегли към една от пейките до стената. Остави секретаря там и отиде до кухнята, където му наляха пълна чаша с вино.

- Пий! - нареди той на секретаря, който продължаваше да седи унило. - И се стегни, ако искаш да спечелиш любимата си! Като седиш и страдаш, сам я тикаш в ръцете на Мугел.

- Не е вярно! - Ратомир щеше да се задави с виното.

- Вярно е единствено това, че трябва да разрешим убийството! Ако го направим, господарят ти може би ще ти бъде достатъчно благодарен, поне за да обмисли годежа ти с дъщеря му? Ако седиш и се вайкаш, няма да постигнеш нищо друго, освен да се простиш с Биляна завинаги!

Ратомир го погледна с надежда.

- Помисли. Ако не открием убиеца, господарят ти ще трябва да отговаря пред сръбските князе за това, което е станало в имението му. Едва ли тази възможност му харесва особено. Ако открием кой е убил Венда, той поне ще има с какво да се защити. Пък и кой знае -Климент се усмихна окуражително. - Може Мугел да се окаже престъпникът, когото търсим!

- Възможно ли е? - Ратомир скочи на крака, разливайки остатъка от виното по земята.

Климент сви рамене.

- Не виждам как по друг начин би могъл да се пребориш за Биляна.

- Така е! Държа се като глупак, вместо да действам - Ратомир пое дълбоко въздух. - Да вървим при Деян! Той има какво да ни каже - каза секретарят и решително излезе от стаята.

Деян ги прие в очевидно лошо настроение. Жупанът троснато им отвори вратата, завъртя се на токовете си и без да каже дума, се разположи на широко кресло, сочейки на писаря и спътника му два стола с твърди облегалки.

„Ясно ни показа кой къде се намира - помисли си Климент, докато сядаше. - Само ще си изгубим времето."

- Какво искате? - попита Деян, а тонът му преливаше от презрение. - Или мислите, че мога да имам нещо общо с убийството на Венда? Въобще не разбирам защо си губите времето, като идвате при мен. Трябва да проверите внимателно какво са правили българите или в краен случай - прислужниците. Не бих се учудил, ако някой от тях е убил Венда, за да му задигне пръстените.

- Нищо от стаята на жупана не бе изчезнало - сухо констатира писарят. - Самият вие огледахте стаята и казахте, че всичко си е на мястото.

- Може и да съм сбъркал. Така или иначе Венда не ми разкриваше тайните си - Деян махна с ръка. - Да не говорим, че в имението може да се е промъкнал някой отвън. Нали отрядът на българите стана жертва на нападение? Нищо чудно и сега да си имаме работа с престъпници.

Писарят и секретарят стреснато се спогледаха. Знаеше ли нещо повече жупанът?

- Кой би могъл да влезе в имението? И защо?

- Нямам никаква представа! Ваша работа е да разберете това! Аз само казвам къде трябва да търсите. Не знам защо идвате при мен!

- Много добре знаете! - на писаря почна да му омръзва от този надут сръбски благородник. - Ако настоявате, можем да си тръгнем. След което мнозина ще се запитат защо не искате да отговаряте на въпросите ни. Може би, за разлика от другите, имате какво да криете!

- Всеки има нещо за криене! - не се даваше Деян.

- Тогава си тръгваме - Климент се изправи. - Може би поведението ви ще се хареса на княз Стоймир. Сега той ще бъде главният виновник за провала на преговорите! Надявам се двамата му братя да нямат нищо против.

- Чакай, българино! - лицето на Деян се бе наляло с кръв, думите с мъка излизаха между стиснатите му устни. - Не съм казал, че няма да отговоря на въпросите ви.

- Така вече е по-добре. За всички - каза писарят и седна отново. До него Ратомир не можа да сдържи усмивката си, а жупанът му хвърли яростен поглед.

- Какво искате да знаете? И бездруго, щом пътищата станат проходими, си тръгваме от тази дупка!

- Беше ни казано, че... - обади се Ратомир.

- Няма значение какво ви е било казано! - грубо го прекъсна Деян. - Съгласих се да изчакаме един ден само защото снегът е затрупал всичко. Утре си заминавам. Питайте каквото искате и да приключваме по-бързо! -лицето на Деян се бе изпънало, очите му гледаха злобно.

- Кога пристигнахте в имението?

- Преди два дни. Дойдох по обяд. Венда пристигна малко след мен, последен се появи Мугел.

- Случи ли се нещо необичайно след това?

- Нищо! Като изключим лошите обноски на прислужниците. Но не се обиждам. Все пак не сме в столицата. В покрайнините е трудно да се намират добри помощници.

Сега бе ред на Ратомир да почервенее.

- Господарят Добрин едва ли ще остане доволен, като разбере това. Направихме всичко възможно да се чувствате удобно - каза той.

- Нито ти, нито господарят ти ме интересувате! - отговори жупанът. - Днес си придавате важност, но утре ще сте си пак същите мошеници, които изкарват пари по пътищата!

Разтреперан, Ратомир се изправи на крака.

- Чакайте! - вдигна ръце писарят. - Така няма да постигнете нищо. Нека престанем с обидите. Сядай, Ратомире!

Секретарят се подчини.

- Говорихте ли с Венда и Мугел, след като пристигнаха?

- Разбира се, че говорихме! Разменихме си някои клюки, кой как е пътувал, нищо важно. Не сме толкова глупави, че да разкриваме един на друг плановете си. Всеки имаше инструкции от господаря си какво да прави. Аз си имах мои, Венда - негови. Държеше се както обикновено - като надут глупав пуяк!

„Точно като теб!“ - помисли си Климент и изведнъж му се прииска да унижи по някакъв начин жупана .

- Някой по-проницателен сигурно би забелязал, че има нещо нередно. Но вие не сте...

Деян почервеня.

- Нямаше какво да забележа! Венда през цялото време стоеше в стаята си и пишеше писма.

- И не сте обсъждали предстоящите преговори? Не мога да повярвам!

- Казах ви вече! Той имаше свои планове, аз - мои. Бяхме решили тримата с Мугел да обсъдим позициите си, след като пристигнат българите, но това така и не можа да стане. По ваша вина!

Климент предпочете да не отговаря.

- Какво точно се случи на вечерята?

- Нищо особено. Банални разговори за вино, печено, лов... Накрая заговорихме за коне. Венда каза, че българските са най-бързи, за да могат да бягат по-добре от бойното после, братът на хана ви се засегна и скочи да се бие. Беше пиян като свиня!

- Какво стана после? - пропусна обидата покрай ушите си Климент.

Жупанът завъртя очи към тавана.

- Нищо! Прибрах се в стаята си и легнах да спя.

- Чухте ли нещо необичайно? Стъпки, гласове? И най-дребната подробност може да се окаже от полза.

Деян засука един от мустаците си.

- Не! Дойдох, измих се, съблякох се и си легнах.

- Близки ли бяхте с убития? - попита Климент.

- Близки? Ти подиграваш ли ми се, българино? Казах ти вече какво мисля за Венда! Той беше един надут самохвалко, който си мислеше, че много разбира от държавните дела и може да се меси в неща, за които си няма и представа. Също както господарят му Мутимир!

- Разбрахме, че сте се познавали като по-млади.

Деян премигна.

- Разбира се, че се познавахме! Не знам как е в България, но у нас благородниците се познават помежду си. Но това не означава нищо!

- Дори и женитбата му ли? И смъртта на жена му? -попита Ратомир.

За миг Климент помисли, че жупанът ще удари секретаря. Този път кръвта се отдръпна от лицето на Деян, ръката му се вдигна, но в последния момент сърбинът успя да запази самообладание.

- Това са стари истории - гласът му излизаше като от вулкан. Ясно личеше, че всеки момент може да избухне. - Нямате никаква представа за какво говорите!

- Ами тогава ни кажете - делово предложи Климент.

Деян ги изгледа криво, стана и започна нервно да обикаля из стаята.

- Не искам да си спомням тези неща! - неочаквано тихо каза той. - Беше толкова отдавна. Двамата с Венда се борихме за ръката й, но баща й предпочете него. Защото беше по-имотен - жупанът махна с ръка. - Този мръсник я биеше! - Деян замахна, сви юмрук във въздуха и остана така. - Тя умря. Две години след това. Разболя се и умря. Дали ако бе дошла при мен, щеше още да е жива? Не знам! Заклех се да отмъстя. Но после... После времето минаваше и все имаше нещо друго, което трябва да се направи... Нови заповеди, които трябва да се изпълнят... Нови поръчения... Нови задачи...

- До вчера? - тихо попита Ратомир.

- Какво? - жупанът премигна с очи и изражението му отново стана злобно. - Това няма нищо общо? Мразех този глупак Венда! Мразех го за това, което е, за това, което направи на жената, която обичах, но не съм го убивал! Макар че трябваше. Навремето.

- Защо не го направихте?

- Сбърках! Сбърках, като обявих, че искам да го видя мъртъв. Ако Венда умреше, с кариерата ми бе свършено. Не можех да го допусна...

„И изчакваше по-добри времена, когато едно убийство ще ти се размине?“ - запита се Климент.

- Кой тогава може да го е убил? Кой го е мразел толкова много, че да го намушка в сърцето и да му пререже гърлото? - попита писарят.

Но Деян не го слушаше. Спря на място и се загледа в двамата си гости.

- Кой ви разказа тази история? - попита той. - Кой се опитва да ме изкара виновен за смъртта на Венда? Кой се опитва да разруши всичко, за което съм се борил толкова дълги години?

Климент и Ратомир се спогледаха объркано от внезапната ярост, обзела Деян.

Дълга, изнервяща тишина изпълни стаята. Жупанът местеше погледа си от единия на другия, а в очите му блестеше отровен пламък.

- Мугел! - обяви внезапно той. - Само това дебело животно може да се е опитало да ме злепостави по този начин! Каза ви го уж между другото, нали? Пробута ли ви стария номер с добрите приятели и изгубената младост?!

Климент и Ратомир се спогледаха отново.

- Нещастник! - Деян се опитваше да успокои нервите си. - А каза ли ви този дебелак, че е разорен?

- Какво?! - скочи на крака Ратомир.

- Каза ли ви - продължи жупанът, без да му обръща внимание, - че всичките му пръстенчета, дрънкулки и огърлици, с които толкова обича да се перчи, са само да прикрият, че е останал без пукната пара? И че отчаяно иска зестрата на Биляна? Каза ли ви и това?!

- Не - отговори смутено Климент.

- Тогава аз ще ви го кажа! Както и че Венда бе другият кандидат за ръката й!

Жупанът избута събеседниците си и викайки гневно Мугел по име, забърза по коридора.

Разговорът бе приключил.