Кръв по снега

1

Климент мразеше да язди. Писарят ненавиждаше друсането, болките в гърба, претърканите бедра, неудобното седло, страха, че всеки момент ще падне на земята и ще си счупи кокалите, докато всички му се смеят. Предпочиташе да се придвижва на собствените си крака или, най-добре, да не ходи никъде.

Как му се искаше да е в малката си спретната стая, пред бумтящия огън с чаша добро вино в ръка, вместо да се опитва да се задържи на гърба на коня, лицето му да се вкочанява от студ, а от косата му да стърчат ледени висулки.

Ездата го изпълваше с необяснимо безпокойство. Нямаше доверие на конете, които му отговаряха със същото.

Бяха тръгнали от Плиска преди седмица. Минаха през Никопол, прекосявайки планината на път за Средец.

Зимата ги бе застигнала на слизане в един от проходите. От север внезапно бе налетял студен вятър, подгонил със себе си ниски тъмни облаци. Заваля сняг, който бързо започна да затрупва пътищата и направи придвижването им бавно, опасно и още по-неприятно.

Бяха се измъкнали на косъм. Малко преди снегът да затвори проходите, чигатът[1] Севар, който водеше колоната, успя да ги изведе в равнината; каменните зъбери, високите мрачни скали и зейналите пропасти останаха зад гърба им.

В полето ги налетя студен вятър, който режеше като с нож. Войниците, увити в наметалата си, непрекъснато мърмореха, че измръзват, хвърляйки боязливи погледи към кавхана Дукум, който яздеше начело на отряда, и подмятаха злобни шеги на измъчения от снега, вятъра и ездата писар.

Пътищата бяха заснежени и безлюдни. С наближаването на Сердика започнаха да срещат хора, бягащи към вътрешността на страната. Натоварили покъщнината си върху скърцащи дървени каруци, закрили лицата си с мръсни парчета плат, те със страх наблюдаваха приближаващите конници и въздъхваха облекчено, щом разпознаеха вдигнатата конска опашка.

Климент дълго се взираше в изморените очи на тези уплашени хора, които въпреки зимата и снега бяха решили да потърсят по-добър живот другаде, прогонени от изгубената война.

Борис отново беше победен. Армията, която бе изпратил в Сърбия, бе разбита, първородният му син Расате и дванайсет от боилите бяха пленени, а набезите откъм Ниш ставаха все по-чести.

Разбойници, печенеги, кумани и сръбски дезертьори, организирани в банди, се бяха възползвали от българското поражение, грабейки всичко, което се изпречи пред очите им. Боритарканът[2] на Сердика - Керам, непрекъснато пращаше послания с молби за подкрепления до столицата, но така и не бе получил исканата помощ. Войниците, с които разполагаше, не можеха да разчистят бандите от мародери, които безчинстваха из околността.

Средец ги посрещна мрачен и унил, с криви миришещи улици и схлупени къщи с изпочупени огради и продупчени покриви. Хората бяха малко, притичваха бързо между вратите, сякаш се страхуваха да останат по-дълго навън. Войници с очукани ризници и дълги копия патрулираха по ъглите, криейки се от студа, без да обръщат много внимание на Климент и неговия отряд.

- По границата животът е труден! Нямам нито достатъчно войници, нито достатъчно пари да плащам дори на тези, които са на служба. Почти всеки ден има дезертьори - бе им казал по време на вечерята, дадена в тяхна чест, боритарканът Керам.

След това им разказа как, предвождани от тримата си млади князе Стоймир, Мутимир и Гойник, сърбите бяха причакали конницата на Расате между хълмовете на Ниш, бяха ги обградили и избили безпощадно. Първородният син на българския хан бе паднал в ръцете на сърбите, което им бе дало самочувствие, което доскоро нямаха. Въоръжените им отряди продължаваха да преминават границата. Гойник бе обсадил за кратко крепостта Рас, Мутимир набираше наемници, а Стоймир открито се обявяваше за поход срещу България, с който да я подчини.

Из страната бяха плъзнали сръбски и византийски шпиони. Подрънквайки кесиите си със злато и подигравайки се на слабия Борис, те организираха бунтове, предателства и убийства. Сякаш сам Тангра бе отвърнал глава от България, а злият Морзана - богът на смъртта, се бе настанил на негово място, сеейки навсякъде разруха, престъпления и реки от кръв и пепел. Бяха организирани и вдигнати няколко бунта, които бе все по-трудно да се потушават. Лично братът на хана Докс бе изпратен да се справи с последния от тях в Охрид. Но нямаше никаква гаранция, че след него няма да има и други.

Климент стисна по-силно юздите, вдигна ръка пред очите си и се загледа към предната част на колоната. Ясно се различаваше масивната фигура на кавхана[3] Дукум, загърнат в дебел черен кожух и възседнал едра кобила; дрехата му беше красиво обшита по раменете и ръкавите със сребърни нишки. Обръснатото му до голо теме бе скрито под кръгла шапка от заешка кожа, опасана от широки метални плочки. Дукум яздеше мълчаливо, с вдигната глава, сякаш вятърът и бръснещият сняг не съществуваха.

Далеч напред, с копие, на което се вееше конска опашка, бе Севар. Чигатът обикаляше войниците и приемаше сведения от съгледвачите, след което ги отпращаше обратно. Въпреки че бе нисък и набит, Севар изглеждаше внушително на високия си черен жребец, който с лекота си проправяше път в снега. Дори от мястото си в края Климент виждаше как чигатът се оглежда внимателно. Знаеше какво търси Севар. Всеки момент трябваше да стигнат до мястото на срещата и той се притесняваше да не го пропусне в падащия сняг.

Климент се зави по-плътно в наметалото в опит да се предпази от студа и отново му се прииска да е в подредената си и топла стая в Плиска. Откакто бе разрешил загадъчните убийства на християнски свещеници, хвърлили в паника столицата, и бе станал личен писар на кавхана Дукум, животът му се бе променил.

Вече не му се налагаше да стои в сумрачната зала на библиотеката и да си разваля очите, преписвайки списъци с продукти от складовете, маловажни документи или да заработва допълнително, пишейки любовни стихчета за някой влюбен богаташ. Имаше достатъчно пари след щедрата награда и заплата, които бе получил. Бе се преместил от невзрачната страноприемница до външните стени, където живееше по-рано, в широка стая в една от пристройките на двореца. Вече не се притесняваше дали ще може да си плати квартирата и храната; носеше хубави дрехи и имаше оръжия.

Непрекъснато бе зает. През деня работеше в канцеларията на хана, където се изготвяха важни договори и документи, а в свободното си време правеше частни проучвания.

След разкриването на убийствата мнозина решиха, че може да им свърши лична работа. Наемаха го с различни поръчки, най-вече да издирва изчезнали хора или откраднати вещи и стоки. Търсеха го както обикновени търговци и занаятчии, така и аристократи, разчитащи на дискретността му.

Само за няколко месеца писарят си бе спечелил репутацията на човек, който може да реши всяка загадка бързо и точно, не взима много и си държи устата затворена. Освен пари работата му носеше уважение и респект, а и удоволствие.

Въпреки това не бе успял да си намери истински приятели. Бившите му колеги, с които така и не бе намерил общ език, не можеха да му простят внезапното издигане. Климент се бе опитал да ги предразположи, срещайки се с тях няколко пъти, но бързо осъзна, че те идват само защото им плаща виното.

Писарите се държаха предизвикателно, надменно и сърдито или му се подмазваха, надявайки се по някакъв начин да им помогне. След като разбраха, че няма да се уредят с доходни длъжности покрай него, те започнаха да идват все по-рядко, а накрая съвсем престанаха, оправдавайки се, че имат много работа.

Може и наистина да бе така.

В Плиска напоследък бе напрегнато.

Сменяха се военни гарнизони, пристигаха и заминаваха пратеници, някои чак от Рим. Говореше се, че Борис е решил да се покръсти и иска да реши към коя църква да се присъедини - към папата във Ватикана или към патриарха в Константинопол.

Решението му, заедно с неуспехите на бойното поле, беше породило опасни настроения.

Мнозина от боилите не приемаха идеите на хана. Те не искаха да сменят великия Тангра, бога на дедите си, с миролюбивия Христос. За всички бе ясно, че покръсти ли се Борис, ще е само въпрос на време, преди религията да бъде наложена и на останалите.

Родовете Угаин, Кюригир и Кубиар вече гласно негодуваха. Всеки момент към тях можеше да се присъединят и влиятелните Вокил и Дуло. Ако това станеше, с Борис щеше да е свършено.

Плиска бе натежала от слухове и интриги. Никой не смееше да се довери на никого, защото не бе сигурен какво ще донесе утрешният ден. Шпиони и доносници слухтяха по кръчмите и питиепродавниците, платените убийци имаха повече работа от всякога, по пътищата бяха плъзнали шамани, вещери и магове, вещаещи края на ханството.

Бяха се натъкнали на един от тях точно преди да тръгнат към Средец. Докато Дукум и отрядът му минаваха през западната порта, на пътя изскочи старец, стиснал дълга тояга в тънката си ръка. Сивите му мазни коси бяха скрити под осеяна с кръпки качулка, краката му бяха омотани в парцали. Лудият имаше заострена мръсна брада, ръцете и вратът му бяха окичени с костни амулети, които зловещо потракваха, удряйки се един в друг.

- Смърт! Чака ви смърт! - закрещя шаманът, вдигайки двете си ръце към небето и плашейки минаващите покрай него коне. Робата му се разтвори и отдолу се видя мръсна превръзка, омотана около голо, изпито, почерняло от студ и рани тяло.

- Всички ще умрете! Щом се отказвате от вярата си, Тангра ще ви накаже! Смърт! Смърт! Смърт! - пищеше лудият, а минаващите войници му се подиграваха и се опитваха да го ударят с дръжките на копията си.

Шаманът падна на земята и запълзя към стените, за да се предпази от конските копита, като продължи да ругае хана, желанието му да се покръсти и всичките му сподвижници. Климент често бе мислил за християните и влечението на Борис към тях. За разлика от задачите, които получаваше в работата си, не бе сигурен, че е разбулил тази загадка.

Писарят и сам виждаше изгодите, ако България се покръсти. Ханството щеше да бъде официално признато от останалите европейски владетели, силата на Борис щеше да се увеличи още повече, като дадена му от Бога, и той щеше да може да седи като равен заедно с византийския василевс и краля на франките. Договорите, които се сключваха с чуждите владетели, щяха да са като между равнопоставени, защото в момента никой не зачиташе особено думата, дадена на варварин езичник, пък бил той и българският хан.

Търговията също щеше да потръгне, защото християните предпочитаха да търгуват с християни, каквито бяха повечето из Европа. Но най-важното бе, че в държавата нямаше да има разделение. Сега славяните се кланяха на Перун, бога на светкавицата, прабългарите - на Тангра, бога на небето. Това пораждаше много проблеми, които новата обща религия би преодоляла.

Но Климент не бе сигурен, че това е всичко. Дълбоко в себе си той вярваше, че Борис е привлечен от Христос не заради политическите и икономическите изгоди, които щеше да извлече от приемането му, колкото от благите му думи, от мъченическата му смърт на кръста и вярата в доброто у хората.

Та не беше ли такъв и самият Борис?

Ханът предпочиташе да разрешава споровете на масата вместо на бойното поле. Където в името на истината не постигаше никакви успехи.

Климент тръсна глава и се огледа.

Бяха напуснали Сердика рано сутринта, а отдавна минаваше обяд. Слънцето се бе скрило и през високите облаци се процеждаше сива светлина. Едри снежинки се сипеха към земята, правейки очертанията на хълмовете и дърветата наоколо неясни и размити. Коловозите на пътя едва се различаваха в преспите, които бързо се увеличаваха. Самотни зайци притичваха пред колоната, измръзнали гарвани обикаляха по снега, търсейки нещо за ядене, и накъсваха тишината с грозното си грачене.

„Ако продължава така да вали, скоро няма да се вижда накъде да яздим“ - мрачно помисли писарят и придърпа още по-ниско качулката, за да пази лицето си от налитащия сняг.

В ранния следобед ездата най-после приключи.

Севар се изправи на коня си, вдигна ръка и извика високо да спрат. Бяха пристигнали на мястото на срещата. Всеки момент от Охрид трябваше да пристигне Докс, братът на хана, и да се присъедини към тях.

Бяха подранили малко, но Севар не искаше да рискуват. През дългия си войнишки живот бе видял какво ли не и се отнасяше подозрително към всичко, включително и към зимата, която ги заобикаляше със студа и снеговете си.

- По-добре да сме внимателни! Знаеш как внезапно пада мракът по това време на годината, а не съм сигурен, че горите наоколо са безопасни - каза той на Климент, докато двамата слизаха от конете си в центъра на малка поляна, на която щеше да се разположи лагерът им.

Писарят кимна с глава, свали дисагите от коня си, пусна ги на земята и подаде юздите на притичалия войник. Протегна се, за да раздвижи схванатото си тяло, разтри изтръпналите си колене и се огледа наоколо.

Намираха се в малка падина, приличаща на паница, добре защитена от режещия вятър. Поляната бе обградена от стръмни хълмове, между които се виеше затрупаният от сняг път.

„Мястото е добро. На завет е и може да се охранява лесно. Достатъчно е да сложим постове в двата края на пътя“ - помисли отнесено Климент и се заслуша в командите, които Севар бе започнал да издава.

В центъра на поляната бе издигната голямата кожена шатра на Дукум, а около нея и останалите палатки. Войниците работеха бързо, закачаха един за друг предварително подготвените пръти и ловко опъваха по тях дебелите парчета кожа, които закрепяха едно за друго с малки медни куки.

Скоро бе издигнат кръг от шатри. Около тях набързо бе натрупан импровизиран насип от сняг и клони, запалиха няколко огъня.

Дукум лично заби копието с конска опашка в центъра на поляната, малко пред собствената си шатра. Тя бе по-широка от останалите, тъмносиня на цвят, стените - подсилени с леки медни пръти. Кожата й бе цяла, без куки за закачване - съставена от множество по-малки парчета, здраво зашити едно за друго.

Свикнали с организирането на подобни лагери, войниците бързо се заеха със задълженията си. Едни почистваха снега между шатрите, други отидоха да насекат дърва, трети сложиха казани над запалените огньове, в които започнаха да разтапят сняг, който да използват вместо вода. Ругаейки, готвачът се зае с вечерята. Севар обиколи с бързи крачки лагера, без да спре да дава нареждания, няколко пъти провери постовете и прати патрули да огледат околността.

Климент се помота из лагера, попита кога ще е готова храната и се зачуди дали да не посети Дукум. При него трябва да е топло и уютно, ако се съдеше по пушека, който излизаше от кръглата дупка в покрива на шатрата му. Завари кавханът да крачи напред-назад из шатрата си, свил ръце зад гърба си — знак, че е притеснен и ядосан.

- Къде ли се бави още Докс? - бе единственото, което попита той и без да дочака отговор, отпрати Климент, нареждайки му да си почине добре.

„Как ли ще си почина въобще в този студ? - помисли си ядно писарят - Земята е ледена, нямаме достатъчно дебели завивки. Сигурно ще се разболея след цялото това пътуване и препускане. И тоя скапан меч е замръзнал! Удря ме по краката и скоро съвсем ще ги вкочани. Защо ли ми трябваше да го взимам!?“

Пред шатрата на кавхана гореше голям мангал, до който бе застанал Севар. Чигатът също изглеждаше напрегнат. Смуглото му лице бе изпънато, дълбока бръчка прорязваше челото му.

- Щях да съм по-спокоен, ако Докс и отрядът му вече бяха дошли! - повтори думите на Дукум Севар. - Чудя се защо още го няма? Дано не му се е случило нещо лошо.

- Че какво може да му се случи? - попита Климент. - Отрядът му е достатъчно голям.

- Така е! Лудост беше да тръгваме толкова малко хора от Сердика и да разчитаме на него. Трябваше да го изчакаме там. Но все трябва да бързаме! Какво ще правим, ако не дойде? - мрачно обяви чигатът.

- Все ще измислиш нещо! - опита се да го успокои Климент. - А и Докс сигурно ще се появи всеки момент. Най-вероятно пътят е бил затрупан от сняг и затова се бави.

Севар кимна.

- Дано да е така. Но все пак ще се почувствам по-спокоен, след като дойдат.

Климент само сви рамене.

- Съвсем не сме в безопасност - продължи чигатът, подразнен от безразличието на писаря. - Сам видя бежанците. Чу какво каза боритарканът на Сердика. Кой знае колко разбойници и сръбски наемници дебнат наоколо. Да не говорим за крадците и мародерите, които се влачат след всяка войска.

- В този сняг? Едва ли? Пък и ние не сме малко.

Севар поклати глава и се огледа в падналия мрак.

- Дано не ни се налага! Не бихме издържали на истинско нападение.

Климент остави чигата и страховете му. Мина през походната кухня, където получи гореща каша от просо и няколко парчета прегоряло месо, и се отправи към шатрата, в която щеше да нощува.

Някой бе разпалил малък мангал и помещението приятно се бе затоплило. Климент приклекна в един ъгъл и бавно изяде храната си. Макар да не бе особено вкусна, горещата каша го засити. Един от войниците му подаде мех с вино. Питието бе кисело и разредено, но сгряваше добре и скоро писарят реши, че положението може би не е чак толкова лошо.

Оттегли се в единия от ъглите, намести се в наръча клони, които щяха да му служат за легло, сложи чантата си под главата, зави се плътно с наметалото и си припомни как бе започнало всичко.

Преди няколко седмици Дукум бе изпратил да повикат писаря. В това нямаше нищо странно. Кавханът често се срещаше с Климент, за да му възлага различни задачи или да приема отчетите и писмата от тайната си кореспонденция. Срещите им бяха кратки и делови, но между двамата се бе създала връзка, която ако не можеше да се нарече приятелство, бе поне взаимно доверие.

Въпреки това Климент бе нащрек. Откак походът в Сърбия се бе провалил, а Расате и боилите бяха пленени, обстановката в двореца се бе променила. Борис се бе затворил в покоите си, понякога не излизаше с дни, карайки да му носят храната там, а когато все пак се появеше за кратко, се държеше сприхаво, заядливо и язвително.

Поставяше задачи, които отменяше, искаше сведения, които не използваше, оставяше голяма част от започнатата работа недовършена.

Носеше се слух, че ханът прекарва повечето от времето си, гледайки през прозореца, без да прави нищо, без да обръща внимание дори на делата, които имаха спешна нужда от неговата намеса. По-голямата част от работата бе паднала върху Дукум, който сега се занимаваше почти с всичко, като се почне от административните и се стигне до военните въпроси.

Никой не знаеше какво точно прави Борис и какво е намислил. Носеха се слухове, че планира мащабен поход в Сърбия, за да спаси първородния си син и да отмъсти за поражението, че събира злато и скъпоценности от всички краища на ханството, за да откупи Расате, дори че е готов да предаде на сърбите Сердика, за да си върне сина.

Настроението на хана се бе прехвърлило върху всички. Никой не знаеше какво точно да прави. Боилите не смееха да свикат сами Великия съвет, пратеници стояха неприети по странноприемниците, търговията вървеше все по-вяло, гарнизоните се бяха разпуснали. Из града вилнееха престъпни шайки, убийци, крадци и джебчии се спотайваха по ъглите, възползвайки се от ханската слабост. Търговците гледаха да затварят колкото се може по-рано сергиите си, за да не стават жертви на нападения, а по-заможните се бяха снабдили с охрана, която да пази тях и домовете им. Дори слугите в двореца се бяха умърлушили и занемарили задълженията си, се събираха по ъглите, разнасяйки клюки и сплетни.

Климент завари Дукум надвесен над купчина пергаменти и свитъци. Кавханът му махна неопределено с ръка, след което продължи да чете един от документите.

- Отвсякъде само лоши новини! - Дукум хвърли папируса на масата и изгледа писаря под тежките си черни вежди. - Двама от шпионите ни в Ниш са намерени убити - кавханът уморено разтърка очи, след което внезапно удари с юмрук по масата. - Убити! Намерили са ги с прерязани гърла в странноприемницата, където се криели, а вещите им са изчезнали. Жертва на грабеж - Дукум се изсмя саркастично. - Странно защо ръцете им са били вързани, а по телата им е имало следи от горене с желязо.

- Предателство? - попита Климент.

Кавханът мрачно кимна с глава.

- Представяха се за търговци на вълна. Бяхме ги пратили да огледат внимателно обстановката, да проучат как може да се помогне на Расате. Само аз и Борис знаехме какви са в действителност. Но някой ги е предал. И сега са мъртви! - едрите рамене на Дукум увиснаха. - Всъщност ханът сам ще ти обясни!

Дукум се надигна от масата и, последван от притеснения писар, излезе от стаята.

Докато вървяха по коридорите, писарят слушаше с едно ухо обясненията на кавхана. Досега не се бе срещал с хана и предстоящата визита го изпълваше с боязън. За какво го викаше Борис? Дали бе недоволен от нещо, или искаше да му постави нова задача? Обикновено това ставаше чрез Дукум, който казваше на Климент какво трябва да прави.

„Сегашното поръчение трябва да е много важно, за да иска сам ханът да ми го възложи“ - помисли си писарят и се затича, за да настигне бързащия напред Дукум, който не спираше да говори.

- Трябва да бъдеш внимателен, защото настроенията му се менят непрекъснато. Дори аз не мога да ги отгатна, колкото и добре да го познавам - тъкмо казваше кавханът. - Много се промени след поражението в Сърбия. Не вярва, че е наследил воинските умения на предците си и това го потиска. Доста му се насъбра. Само погроми и загуби! Тази неувереност носи опасност за всички. Никой няма да търпи на престола слаб владетел.

Подтичвайки зад Дукум, Климент кимна в знак на съгласие. Така беше. Никой нямаше да търпи слаб владетел. Както и писарите му.

- Държи се непоследователно. Дори обидно. Няколко дни кара византийските пратеници да го чакат, докато ги приеме. Сега прави същото със сърбите. Дошли са трима техни жупани - Венда, Деян и Мугел - пратеници на сръбските князе. Защо са тук? Преговори ли ще има? И кой ще ги води? Не ни чака нищо хубаво - помни ми думата - обяви кавханът точно в момента, в който стигнаха до покоите на Борис.

Пред вратата стояха група войници в медни ризници, които веднага скочиха на крака, виждайки Дукум и придружителя му. От погледа на Климент не убягна, че дори личната стража на Борис бе започнала да изоставя задълженията.

Писарят поклати глава. Както бе казал Дукум, не ги очакваше нищо добро.

Завариха Борис да крачи в тронната зала, сновейки между огромния си трон с медния лъв зад него, до масата в средата и обратно, все едно не знае къде точно да отиде. По стените бяха окачени тежки гоблени, повечето от тях с ловни сцени, а в средата, точно зад трона, бе изобразено падането на Константинопол.

Борис махна на двамата да се приближат и дълго се взира в коленичилия на земята писар. Черните очи на хана бяха загубили част от блясъка си, страните му бяха бледи с избили по тях червени петна, косата му, спускаща се някога елегантно до раменете, сега бе разрошена и сплъстена на челото и тила. Накрая Борис подаде ръката с пръстена си на писаря за целувка и Климент разбра, че може да стане.

Борис се прояви като внимателен домакин. Настани гостите си около кръглата маса, на която обикновено се събираше Великият съвет, след което се появи слуга, носещ сребърна кана с вино и две високи медни чаши. Самият хан пиеше от позлатен бокал, обсипан с камъни, които проблясваха на светлината при всяко поднасяне към устата.

Пиха мълчаливо, без да вдигат наздравици. Ханът остави виното си на масата и отново започна да снове из стаята, сякаш се чудеше как точно да постъпи. Накрая спря до стената и точно както се говореше из двореца, започна замислено да гледа през прозореца.

Климент погледна Дукум, търсейки нещо, което да му подскаже какво да прави, но кавханът просто си пиеше виното и не даваше признаци, че възнамерява да предприеме каквото и да било.

Накрая Борис се обърна, върна се обратно до масата и седна на един от столовете. Погледът му отново се задържа върху писаря, след това се премести върху Дукум, който едва забележимо кимна и отново се обърна към Климент.

- Сигурно се чудиш защо съм те повикал? - попита Борис, докато Климент кимаше отривисто. - Ще говоря направо - владетелят стоеше, без да отмества поглед от писаря. - Знам какво говорят всички в Плиска. Че съм станал слаб и нерешителен, че не мога да се меря с прославените си предци. Говорят за провала ми на бойното поле и се питат дали имам нужните качества, за да управлявам ханството.

- Това е държавна измяна. Всеки, който твърди подобно нещо, трябва да бъде екзекутиран! - надигна се от мястото си Дукум, но Борис продължи, без да му обръща внимание.

- Знам, че в тези думи може и да има истина! Но също така знам, че за да направя това, което искам, имам нужда от хора, на които да мога да се доверя? Ти такъв ли си, Клименте?

Писарят отвори уста, след което преглътна и само кимна с глава. Всякакви клетви за вярност щяха да звучат глупаво. Ханът едва ли би го извикал в тронната си зала, ако мислеше, че не може да му се довери.

- Дукум е сигурен, че може да ти се вярва - кавханът кимна с глава. - Но аз исках да се убедя с очите си. Исках да те видя и да преценя дали си човек, който заслужава доверие.

- Можете да ми вярвате, господарю!

- И аз така мисля - каза Борис и за първи път се усмихна. - Имаш открито лице и добри очи. Пък и, честно казано, нямам голям избор - ханът махна с ръка. - Нямам голям избор - повтори замислено Борис. - Нямам и много време. Не и докато Расате е в плен и всеки ден забавяне може да стане причина за смъртта му - ханът провлачи крака и отново се загледа през прозореца. - Аз съм предаден! - внезапно обяви Борис и гласът му прокънтя в празната зала. - Предаден! - ханът почти викаше. - Предаден в собствената си страна! В собствения си дворец! Предаден от някого, на когото имам пълно доверие! Някой, който знае какво мисля, какво правя и какво възнамерявам да направя! Някой, който е предал душата си на мрака, а сърцето си - на враговете ни!

Борис удари длани една в друга, очите му се наляха с кръв, лицето му пребледня. Климент се сви на мястото си, поразен от внезапния изблик на ярост у владетеля.

- Те знаеха за плановете ни - продължи тихо Борис като на себе си. - Знаеха колко отряда пращам. Откъде ще минат, къде ще се срещнат, кои са командирите им. Знаеха каква тактика ще използваме, къде смятаме да ги нападнем и с колко хора. След това бе лесно да примамят Расате и да избият войниците му! Те знаят дори кои са шпионите ни и ги избиват, преди да са успели да съберат каквито и да е сведения.

Ханът спря пред един от гоблените и бавно прокара ръка по везания плат.

- Оттук го изпратих, когато тръгна на война. Бях толкова горд. Ризницата му блестеше, озарена от слънцето, гребенът на шлема му се вееше, той ми помаха, докато укротяваше бойния си кон. А сега е пленен! - Борис ритна с крак стената като ядосано дете. - Обграден съм от мрак и предателство! Душата ми е в смут! Не смея да предприема нищо, защото врагът ми веднага ще го узнае.

- Но кой? - попита писарят. - Кой е предателят?

- Да! Кой е предателят? - Борис остави въпросът да виси във въздуха, след което продължи: - След една седмица с Дукум ще тръгнете за Сърбия. Сутринта приех сръбските жупани. Ще се срещнете с тях в имението на местен търговец, Добрин, близо до Ниш. Сърбин е, но иска работите му по границата да вървят добре. При него ще договорите условията на мира. Трябва да си върнем Расате и пленените боили колкото се може по-бързо! Едва тогава сърцето ми ще бъде свободно.

Климент кимна.

- Сърбия се управлява от трима братя, наследниците на княз Войтимир - Гойник, Маламир и Стоймир - продължи ханът. - Старият княз успя да покори и обедини под волята си всички сръбски племена. Настани се и укрепи столицата Достиника, откъдето командваше страната си. Засега тримата му синове управляват заедно, но споделената власт не е истинска власт. Плетат интриги един срещу друг, имат различия по много въпроси. В това число и за България. Маламир иска мир. Гойник настоява заловените пленници да бъдат избити, а войната да продължи. Стоймир се колебае.

- Но нали ние няма да се срещнем с тях? - попита Климент. - Каква всъщност е задачата ми?

- Ще се срещнете с техните представители - потвърди Борис. - Това ще са предварителни преговори. Но не се заблуждавай, на тях ще бъде договорено всичко. Понеже няма да участваме аз и сръбските князе, ще имате по-голяма свобода на действие. Ще можете да се лъжете, заплашвате и изнудвате, без от това да пострада нечий авторитет или чест. Важното е да постигнем крайната си цел - Расате трябва да се върне в Плиска!

Дукум се размърда на мястото си, но не каза нищо. Дори и да бе изненадан от поставената му задача, кавханът не даде по никакъв начин израз на мислите и чувствата си.

- Правосъдие! Знам, че те бива да разрешаваш загадки. А тази... тази не е обикновена загадка. Животът на първородния ми син, на мен самия и на държавата ми може да се окажат в ръцете ти. Ще можеш ли да го направиш, Клименте?

- Да, господарю!

Писарят излезе от покоите на хана като замаян. Задачата, която бе получил, не можеше да се сравнява по нищо с досегашните му разследвания. Преди да се опомни напълно, Дукум го хвана за лакътя.

- Ханът поръча да ти покажа нещо - неопределено каза той и тръгна по каменния коридор.

Излязоха от двореца и с бърза крачка тръгнаха през Вътрешния град. Чигатът Севар с отряд войници, въоръжени с копия и дървени палки, се присъединиха към тях. Кавханът се движеше бързо, почти тичаше, и на писаря бе трудно да го следва. По пътя си срещаха боили и багаини[4], облечени в скъпи кожени дрехи, подплатени и поръбени със заешка и катерича кожа, зад които подтичваха слуги, носещи покупки или водещи за юздите расови коне. Избраните търговци, допуснати във Вътрешния град, стояха по ъглите с количките си, продавайки топли гевреци, пайове и кумис[5], други предлагаха фини платове, подправки и деликатеси. Облечени в леки железни ризници, войници лениво патрулираха, закачайки излезлите на пазар слугини и прислужници. Няколко колобари[6]-шаманите на Тангра - в бели роби разпалено обсъждаха нещо пред един от олтарите на божеството.

Кавханът и свитата му профучаха по улиците, без да обръщат внимание на поздравите, и излетяха през Западната порта на крепостта, разделяща Вътрешния от Външния град на Плиска.

Разликата се усети веднага. Каменната улица се превърна в добре отъпкан земен път; тълпата, шумът и миризмите се увеличиха многократно. Боси деца, облечени в мръсни изпокъсани ризи, преследваха с пръчки проскубани кучета, които се криеха под количките на месарите, от които капеше кръв. Нахлупили кожени калпаци, продавачите на саздърма и медовина високо хвалеха стоките си, докато чираците им гонеха бездомниците, опитващи се да откраднат от храната. Група войници с леки метални шлемове водеха трима осъдени за кражби крещящи разбойници, които щяха да бъдат бити и дамгосани. Парцалив разказвач на приказки се опитваше да привлече вниманието на тълпата, но се сби с просяк, който пробва да задигне торбата му. Улицата ставаше все по-тясна и криволичеща, къщите и от двете й страни бяха криви и паянтови, с надвиснали над пътниците прозорци, от които всеки момент можеше да полети някоя мръсотия.

Войниците от отряда на Дукум с викове и ругатни разпръскваха тълпата, а когато се налагаше, ползваха дървените си палки. Климент се движеше в средата на улицата, опитвайки се да стои далеч от тесните, преливащи от нечистотия канавки в двата й края.

С бърза крачка минаха през площада, където пазарният ден току-що бе приключил. Калфи и чираци разглобяваха импровизираните сергии, докато господарите им на групички отиваха към близките кръчми да пропият част от спечеленото през деня. Полуголи просяци обикаляха на четири крака земята, търсейки паднала храна, тъпчеха каквото намерят в устите си и ловко избягваха ритниците на охраняващите тържището войници. Шумни, облечени с мазни кожени престилки чистачи се опитваха да съберат на куп боклуците, които по-късно да запалят, докато няколко деца им пречеха, тичайки наоколо.

Облечен в светлозелен елек с висока позлатена яка, сбърчил гнусливо нос и възседнал черния си кон, един боил, воден от нисък дебел слуга, тържествено прекосяваше мръсния площад.

Колкото повече се отдалечаваха от червените стени на Вътрешния град, толкова повече къщите ставаха по-ниски и схлупени, хората - по-окъсани, а караниците пред пивниците - по-гръмогласни.

Внезапно Климент осъзна къде го води кавханът и изтръпна. Отиваха към затвора в западната част на града.

Скоро стигнаха високите дървени порти, омотани с потопени в катран въжета, и високата каменна ограда със солидни каменни кули в четирите края. Севар заблъска с юмрук по вратата, викайки да отворят в името на хана, с което подплаши няколко гарвана и те полетяха с грачене в небето.

Докато тежката порта се открехваше, Климент с ужас видя провесените на въжета висящи глави на екзекутирани престъпници, които висяха окичени по оградата.

Отвори им мръсен войник с безочлив вид, който ги попита какво искат. Без да му отговаря, Севар му показа печата на кавхана, избутвайки го встрани, и всички влязоха в дългия кръгъл двор на затвора. Ужасна миризма блъсна писаря в носа и той почувства как почва да му се гади. Покрай стените в безпорядък бяха пръснати дървени клетки, в които се гърчеха същества, които някога са били човеци. От закритите с дъски ями, където бяха натъпкани част от затворниците, се носеха вопли и стенания. Войници с износени черни дрехи обикаляха затворниците с бичове и копия с ръка, удряйки, без да подбират, докато жертвите им се свличаха с писъци на земята.

Без да обръща внимание на адското място, в което бяха попаднали, Дукум влезе в ниската каменна постройка в края на двора, като махна с ръка на писаря да го последва. Севар и войниците, на които гледката не правеше впечатление, останаха да си подхвърлят шеги и остроумия с охраната на затвора.

Кавханът и писарят не вървяха много. Бързо стигнаха до широка, ниска подземна зала. Дори в сумрака по стените личаха следи от кръв, от гредите висяха вериги, по пода бяха разхвърляни различни инструменти. Малко огнище хвърляше зловещи отблясъци върху гола фигура, завързана с дебели въжета за една от наредените покрай стената маси.

Миришеше на страх, пот и повръщано и писарят усети как стомахът му се обръща.

От един ъгъл излезе висок едър мъж. Черна качулка скриваше наполовина лицето му, предната част на кожената му престилка бе изцапана със засъхнала кръв и мръсотия. Палачът бе обут с най-хубавите ботуши за езда, които Климент бе виждал, а позлатените им шпори весело подрънкваха в тишината. В тях беше затъкнат износен панталон, от чийто колан висяха различни по големина ножове, клещи и други инструменти, за чието предназначение писарят не искаше и да помисля.

- Проговори ли? - попита Дукум и посочи към тялото на масата.

- Не каза това, което ни интересува, господарю. Знаем, че е бил сръбски шпионин, но нищо повече - палачът се изплю на калния под. - Опитах всичко, но без успех. Твърди, че не знае кой е предателят.

Дукум кимна. Хвана за ръка писаря и с твърда стъпка го заведе до масата.

Климент се напрегна, затаи дъх, опитвайки се да овладее стомаха си, и се загледа в измъченото тяло пред себе си. Вързаният мъж бе покрит със синини, засъхнала кръв и следи от изгаряния, едната му ръка бе извита под неестествен ъгъл, няколко от пръстите му бяха отрязани.

Най-страшно бе лицето на пленника.

Едното му око бе извадено и отдолу се виждаше белият череп, другото бе пришито с дебели конци за кожата на превърнатото в кървава пихтия лице.

Мъжът нямаше сили дори да стене и само проплакваше тихо от време на време.

Дукум се доближи до него, клекна до ухото му и бързо му заговори. Пленникът се заизвива, мускулите му се изпънаха в опит да се освободи от въжетата и безсилно се отпусна обратно. Накрая устата му се отвори и от нея излезе едно име:

- Мутимир.

Дукум се изправи и кимна.

Палачът се приближи с котешка стъпка, извади тънко въже, метна го през врата на пленника и силно го стегна. Мъжът издаде хриптящ звук, бузите му се издуха, от изваденото му око потече кръв.

Миг по-късно безжизненото му тяло се сгърчи на масата.

Климент не издържа, обърна се и повърна.

Ужасът му не премина дори когато се върнаха в покоите на кавхана, седнаха на високите му столове с меки плетени седалки, а слугата им донесе вино. Макар в стаята да бе топло, а в камината да гореше буен огън, Климент не можеше да спре да трепери. Дукум не се опита да го успокои.

- Не те заведох случайно да видиш това - твърдо каза кавханът. - Искам да разбереш колко сериозно е положението. Трябва на всяка цена да освободим Расате, а ти да намериш предателя.

- Кой беше мъжът в подземието?

- Сръбски шпионин. Заловихме го преди около седмица. Надявахме се, че ще успеем да измъкнем от него името на предателя. Както сам видя, постарахме се подобаващо. Но той не знаеше нищо. Този, който издава тайните ни, е много внимателен. Предполагам, че малцина знаят кой всъщност е той.

Климент надигна бокала с вино.

- Сърбинът не знаеше кой е шпионинът - продължи кавханът. - Но знаеше друго - на кого е предавал сведенията си предателят. Сам го чу. Обещах му бърза смърт и разбрахме кой стои зад всичко това - сръбският княз Мутимир!