Кръв по снега

2

- Вълци! Вълциии!

Някой крещеше с пълно гърло.

Климент стреснато надигна глава и се огледа. В първия момент не разбра къде се намира. Беше потен, главата му бучеше, краката му бяха замръзнали, ребрата го боляха там, където се бе впила чантата му, върху която бе лежал.

Мангалът в шатрата беше загаснал. Наоколо се движеха неясни сенки, чуваше се дрънчене на оръжие и ругатни, конете цвилеха, някой крещеше ядосано по часовите, чуваше се ръмжене и джафкане, глухи удари и тропот.

Все още замаян от съня и виното, писарят се надигна, опитвайки се да разбере какво става. Един от войниците запали факла с прахан точно в момента, когато огромен сив вълк влетя в палатката. Климент се опита да скочи на крака, замота се в наметалото си, с което се беше завил, падна на земята и се изтърколи на пода.

Дали привлечен от движенията му, или уплашен, че го нападат, вълкът се обърна към писаря и светкавично скочи върху него.

- Помощ! - изпищя Климент и вдигна чантата пред лицето си в опит да се защити. - Помогнете ми! - извика отчаяно той, опитвайки се да прикрие гърлото си с ръце.

Писарят усети тежестта на вълка върху себе си, подуши миризмата на развалено, която лъхаше от устата му, видя пламтящите му очи точно над лицето си.

- Помощ! - извика отново Климент и се претърколи на една страна, опитвайки се да отхвърли животното от себе си.

Някой изкрещя. Писарят усети как зъбите на вълка пробиват чантата му, лапите дращеха по гърдите му, късайки наметалото, палтото и елека му. Климент сви крака и се опита да изрита животното, но не улучи и ботушите му се плъзнаха отстрани по мократа от пот и сняг козина на звяра.

Вълкът се дръпна назад, за да има място за нова атака, ръцете на писаря се стрелнаха напред и сграбчиха муцуната му. Пръстите му се разраниха, но хватката му успя да изненада и удържи животното за няколко секунди. Раздразнен до краен предел, вълкът се хвърли стръвно върху лежащия на пода човек. Главата му удари силно опитващия се да се изправи писар и го повали обратно на земята. Устата на звяра се стрелна към гърлото на писаря, който само успя да изпищи.

Внезапно вълкът потрепери, опита се да обърне глава и се отпусна върху тялото на жертвата си. По челото на Климент се стече топла кръв, която попи по разкъсаните му дрехи, докато му помагаха да се измъкне изпод трупа на звяра.

- Добре ли си? - попита го застаналият до него войник, докато го придържаше да не падне.

Писарят кимна с глава и изтри челото си с ръка, която потъмня от кръв.

Дотичаха още войници с факли, които осветиха помещението. В средата лежеше сив вълк. От гърба му стърчеше забито копие.

- Всичко наред ли е? Чух писарят да вика! Надявам се това по него да е кръвта на вълка, а не собствената му - Севар бе влязъл да провери какво става. - Ще можеш ли да ходиш сам?

Климент кимна.

- Съберете се при огъня - нареди на останалите Севар. - Трябва да видим дали няма и други пострадали. Най-добре изчисти кръвта със сняг, преди да е засъхнала. Тъкмо ще видим имаш ли рани - предложи той на писаря и излезе от палатката.

Климент последва останалите навън.

Сърцето му продължаваше да бие лудо, коремът му се свиваше в нервни спазми. Загреба с шепи сняг и натърка лицето си. Повтори го няколко пъти, докато по снега спря да остава кръв. Внимателно опипа лицето си, но откри само няколко малки драскотини и подутини, които вероятно бе получил при падането на земята.

След като се увери, че всичко е наред, писарят се присъедини към останалите.

Застанал около набързо стъкмен огън, Дукум бе напълно облечен и буден, с изваден меч и обграден от няколко войници. Част от останалите проверяваха лагера за изостанали или скрили се вълци, други се тълпяха около кавхана и един през друг си разказваха какво се е случило. След като първоначалната суматоха бе преминала, войниците се смееха на неочакваното нападение на глутницата, чудейки се колко ли трябва да са изгладнели вълците, за да ги нападнат.

- Радвам се да те видя жив, писарю! Разбрах, че един от вълците едва не те е разкъсал. Толкова силно си викал за помощ, че си прогонил останалите - посрещна го Дукум сред одобрителния смях на останалите. - Докладвай, Севар! Има ли други пострадали?

- Не! - въпреки че опасността бе преминала, чигатът не спираше да се оглежда. - Не мога да разбера какво точно се случи. За първи път виждам вълци да нападат укрепен лагер. Сигурно са освирепели от глад - Севар облиза устни. - Всъщност не нападнаха никого. Просто прелетяха през лагера и избягаха в гората. Предполагам, че този, който нападна писаря, погрешка е влязъл в шатрата.

- Как са конете?

- Всичко с тях е наред, макар да са неспокойни.

- Това е добре! Не ни трябват проблеми с конете точно сега - Дукум потри ръце, за да се стопли. - Защо постовете не ни предупредиха навреме?

- Извикахме, но всичко стана много бързо - един войник излезе напред и се поклони. - Животните просто ни връхлетяха. Изскочиха от гората и докато се усетим, бяха в лагера. Толкова са изгладнели, че дори огънят вече не ги плаши. Хукнахме след тях, посякохме един или два от последните и дадохме сигнал за тревога.

Дукум кимна с глава.

- А съгледвачите? Те защо не забелязаха глутницата навреме?

- Не знам. Още не са се върнали - докладва Севар - или са отишли прекалено далеч, или не са видели вълците, или са решили, че не представляват заплаха. Ще ги разпитам веднага щом се появят.

- Добре! - Дукум затропа с крака. - Станалото - станало. Важното е, че няма щети, конете са добре и всички сме живи и здрави. Време е да спим. Севар, за всеки случай удвои постовете.

Чигатът кимна и започна да дава разпореждания с високия си глас. Останалите почнаха бавно да се разотиват, като си разказваха кой какво е правил в момента, когато вълците са връхлетели лагера.

- Чакайте! - гласът на писаря се стрелна в нощта. -Чакайте!

- Какво има, Клименте? - попита Дукум. - Не може ли да го оставим за утре. Студено е и всички имаме нужда от сън.

- Ако си легнем, може и да не се събудим!

- Какво? - Севар пристъпи напред, впил поглед в писаря. - Какви ги говориш? Заплахата отмина!

- Помислете! - Климент усети как погледите на всички се отправят към него. - Помислете малко как се държаха вълците. Не са нападнали никого! Нито хора, нито конете са пострадали. Защо? Ако бяха толкова обезумели от глад, за да не ги е страх от огъня и лагера ни, не биха се държали по този начин, нали? Щяха да нападнат. Или поне да опитат. Поне един кон щеше да бъде повален и нахапан. Но вълците просто минаха през лагера, създадоха малко бъркотия и избягаха, без да се опитат да отмъкнат нещо за ядене.

- Какво искаш да кажеш? - Дукум се бе върнал и също застана пред писаря.

- Съгледвачите ги няма. Би трябвало вече да са се върнали, нали?

Севар мрачно кимна.

- Казах ти! Сигурно са се отдалечили повече, отколкото трябва.

- В нощ като тази? След виковете, които са чули? Съмнявам се! Нещо е подплашило вълците. Уплашило ги е толкова много, че не са се побояли да минат през лагера ни, който се е оказал на пътя им. Огледайте се - ако нещо ги е изплашило, не са имали друг път откъде да минат освен през долчинката, където са се натъкнали на нас. Съгледвачите ги няма! Нищо чудно да са мъртви. Нещо или някой приближава лагера и е достатъчно опасно, за да изплаши глутница вълци.

- Какво, по дяволите... - започна Дукум, но Севар бе разбрал и го изпревари.

- Писарят е прав! Вълците не нападнаха никого! Всички обратно в шатрите - изкомандва чигатът с тих, но ясен глас. - Въоръжете се и бавно се изтеглете в гората на хълма отзад при конете. Бъдете внимателни, защото може да ни наблюдават! Ако писарят е прав, тези, които са подплашили вълците, сега чакат да се успокоим и да заспим, за да ни атакуват.

- Дано не бъркаш, Клименте! - сърдито измърмори Дукум и се прибра в шатрата си. - Не ми се стои повече в този студ.

Останалите последваха примера му. По двама, по трима започнаха да се прибират в шатрите. Там бързо се въоръжаваха и, плъзвайки се тихо в сенките, се оттеглиха назад в гората.

Севар остана последен. Заедно с писаря постоя в бързо опразващия се лагер, без да дава признаци на уплаха.

- По време на боя стой в средата на групата - съветваше го чигатът, за когото вече нямаше съмнение какво ще се случи. - Ако те нападнат, гледай да се прикриеш зад някого или просто падни в снега и се пази от копитата на конете и случайни удари. В това няма нищо срамно, повярвай ми. Бих те оставил горе на хълма, но не мога да рискувам да попаднеш на някой резервен отряд. Просто стой в средата и внимавай. Изненадата ще е на наша страна, така че всичко ще свърши бързо. Сега тръгвай и се приготви.

Климент кимна и бавно се отдалечи. Нямаше с какво повече да се въоръжава. Мечът беше в ръката му, броня така или иначе не носеше. Огледа се няколко пъти, бавно тръгна по отъпканата в снега пътека между шатрите и, опитвайки се да не привлича вниманието на евентуалните вражески съгледвачи, тихо се насочи към гората.

Намери останалите събрани на хълма точно над лагера. Някой вече бе довел конете. Мълчалив войник му подаде поводите на кобилата и писарят я възседна с въздишка.

Нямаше отърване от това яздене дори през нощта.

Севар дойде последен. Чигатът внезапно изникна в тъмнината, яхнал черния си кон, който се сливаше с тъмнината на нощта. Без да каже нищо, застана начело на смълчания отряд.

Стояха притихнали около час. Никой не издаваше звук и писарят скоро се почувства сам сред останалите. Макар всички да мълчаха, Климент ясно усещаше враждебното им настроение. Той бе виновен, задето вместо да почиват в топлите шатри, войниците да замръзват в нощта. Дори Дукум излъчваше необичаен хлад. Нима и кавханът се съмняваше в него?

„По- добре малко да помръзнем, отколкото да ни прережат гърлата, докато спим!“ - опитваше се да утеши сам себе си Климент и продължаваше да се взира в нощта.

Дали не се бе излъгал?

Дали вълците не бяха имали някаква друга причина да минат през лагера им, без да ги нападат?

Някъде избуха бухал. Друг му отговори. Луната се показа иззад облаците и освети лагера под тях. Студът стана още по-нетърпим.

А те продължаваха да стоят и да чакат.

Тъкмо когато бе решил, че е сбъркал и трябва да се връщат обратно, нещо се промени. Въздухът се изпълни с напрежение, над лагера надвисна невидима заплаха. Бухалите бяха замлъкнали, останалите шумове - също.

Стана необичайно тихо.

Дори вятърът бе спрял да духа.

Конете изпънаха вратове, но не запръхтяха. Бяха добре обучени да разпознават опасността. Ездачите им се наведоха и започнаха да ги милват по вратовете с ледените си пръсти. Писарят усети как се стягат хълбоците на собствената му кобила, чу учестеното дишане на войниците около себе си.

Изведнъж тишината бе разцепена от силен крясък.

В див галоп, прегазвайки всичко по пътя си, на поляната, където бе разположен лагерът, нахлу група конници.

Предвождаше ги огромен мъж с черно наметало и висока кожена шапка с две вълчи опашки. От него се излъчваше самоувереност и жестока сила, която Климент усети чак горе, в тъмнината на хълма.

Нападателите знаеха много добре какво да правят. Бяха облечени с дебели кожи, под които проблясваха ризници. Разделиха се на малки групи, светкавично наобиколиха шатрите и с бързи удари на мечовете прерязаха поддържащите въжета.

Постройките се срутиха. Нападателите прекараха през тях конете си, които ги тъпчеха с копита, докато те мушкаха наслука кожата с късите си копия. Ако под падналите платнища имаше хора, никой нямаше да оцелее.

Предводителят се насочи към шатра в центъра, където би трябвало да е Дукум, и я подпали от единия край. След това посече копието с конската опашка. Двете вълчи опашки на шапката му се развяваха като бойни знамена.

- Печенеги! Мръсни кучета и убийци! - презрително изсумтя войникът вдясно от Климент и плю на земята.

В лагера нападателите не си губеха времето. Стиснал меча си в ръка, предводителят на печенегите съсредоточено оглеждаше разрухата, която бе причинил отрядът му за по-малко от минута. Мъжът рязко извика и останалите наскачаха от конете. С извадени мечове започнаха да порят кожените стени на падналите шатри, търсещи оцелели. Някои от нападателите започнаха да подвикват учудено, не намирайки нищо, други започнаха да събират изоставените оръжия и да ги товарят на конете си.

На хълма сред дърветата Севар вдигна ръка. Замръзна за секунда върху коня си и рязко посочи напред.

Надавайки боен вик, малкият отряд връхлетя печенегите като вихър. Сега преимуществото бе на страната на българите. Нападателите бяха неподготвени, изненадани и разпръснати. Най-голямата им грешка бе, че бяха слезли от конете си и попаднаха под копитата на връхлитащата ги конница, която ги помете.

Без да спира, отрядът премина през лагера, сипейки удари наляво и надясно, блъскайки противниците и крещейки с пълно гърло. Нощта бе огласена от дрънчене на оръжие, тропот на копита, удари и викове.

Съвсем неочаквано писарят установи, че крещи наравно с останалите, стиснал здраво юздите на кобилата си. Мечът му летеше на всички страни, в гърдите му разцъфна неподозирана сила, която вля енергия в ръцете му и го накара да удря и удря отново. Вече не се чувстваше неудобно на коня, не се страхуваше, че може да падне на земята. Единственото му желание бе да се бие.

Конницата направи полукръг и атакува отново. Крещейки, печенегите се опитаха да се прегрупират. Водачът се опита да надвика шума, давайки резки заповеди на хората си, които се скупчиха в кръг и насочиха копията си към българите.

Тактиката им не бе особено успешна. Макар да успяха да повалят няколко коня, Севар прекара отряда точно в средата на нападателите, с което им нанесе сериозни поражения и ги раздели на две. Част от печенегите се втурнаха да бягат, търсейки прикритието на нощта, но бяха съсичани от преследващите ги българи.

Някой се вкопчи в крака на Климент, дръпна го от коня и писарят се оказа на земята. С очи, пълни със сняг, той размаха меча си, за да се защити, но нападателят му бе посечен от връхлитащия отзад конник. Забравяйки всякаква предпазливост, писарят се хвърли с вик към враговете.

Като на шега отби един отправен му удар и заби меча си дълбоко в корема на човека пред него. Печенегът хвана оръжието с две ръце и кривейки грозно лицето си, се опита да сграбчи писаря. Тесните му очи се бяха разширили от болка и злоба, по висящите му мустаци се стичаха капки кръв.

Климент пусна меча, завъртя се и ритна печенега в гърдите. Разбойникът разпери ръце, от гърдите му се разнесе сподавен стон, залитна напред и падна по очи в снега, който мигом почерня от кръвта му.

Писарят преобърна с крак мъртвия враг и издърпа меча си. Крещейки с пълно гърло, той се хвърли към друг от нападателите, но преди да го достигне, някой го превари и прониза с копие разбойника.

Климент завъртя меча си в кръг и се огледа наоколо, търсейки нов враг. Видя как Дукум разсича през гърдите хвърлилия се срещу него нападател, как войниците пронизват със стрели опитващите се да избягат. Най-накрая Севар посече предводителя на печенегите. Той се строполи на колене на земята, чигатът вдигна меча си и с един удар му отряза главата. Тялото на огромния главатар се срина в снега, а кожената му шапка полетя в черното небе, бавно описа красива дъга и падна на един от все още стърчащите прътове от шатрите.

С това битката приключи.

Дишайки тежко, Климент огледа малката поляна. Всички нападатели бяха мъртви. Потъналите им в кръв тела лежаха в безпорядък в снега. Счупени копия, захвърлени мечове и кинжали се търкаляха между срутените шатри, от които стърчаха колове и въжета.

Войниците обикаляха труповете и ги мушкаха с копията си, за да са сигурни, че всички са мъртви. Други надаваха победни викове, надигайки мехове с вино, трети тежко се подпираха на копията си или направо седяха в снега, доволни, че са оцелели. Въздухът бе напоен с миризма на пушек, мръсотия, желязо, кръв и смърт. Климент усети как главата му се люшка, краката му внезапно омекнаха и той се строполи в снега. Еуфорията, която го бе обзела, внезапно го напусна.

Писарят с благодарност усети студения сняг по лицето си, разтърка очи и се загледа в нощта. Всичко си беше както преди. Звездите грееха високо в небето, някъде избуха бухал. Погледът на Климент бавно се залута над околните хълмове. На един от тях, по-черна от нощта, се извисяваше нечия сянка. Конник с кожен шлем гледаше по посока на току-що завършилата битка, след което ядно удари седлото си и се стопи в нощта.

Писарят се опита да извика, сочейки към хълма, но от устата му излезе само протяжен стон.

- Ето го! - извика някой до него и миг по-късно нечии силни ръце го хванаха под мишниците. Писарят се изправи все още с натежала глава и отмалели крака; поддържан от двама войници, бавно тръгна към разрушения лагер. В центъра стоеше Дукум, изпръскан с кръв и заобиколен от войниците си. Лицето му се отпусна, като видя вървящия към него писар. По заповед на кавхана Климент бе настанен на кожен походен стол, някой пъхна в ръцете му чаша с вино, а след като я изпи - и още една. Едва след второто питие Климент се почувства по-добре и бавно заоглежда какво се случва наоколо.

Войниците бяха започнали да изнасят труповете извън лагера и да ги трупат на купчина, която по-късно щяха да запалят. Оръжията на печенегите бяха внимателно събрани и поделени между войниците.

- Наметни се с това, нощта е студена - Дукум хвърли върху раменете на писаря широкото си наметало, което, незнайно как, бе излязло напълно невредимо от битката.

- Там имаше някой - Климент посочи към един от хълмовете. - Конник.

Дукум се обърна и дълго се взира в тъмнината. Накрая просто сви рамене.

- Не виждам никого. Но ще пратя няколко войници да проверят. Оттук нататък ще приемам всичко казано от теб за чиста монета - Дукум се усмихна криво. - Спаси ни живота, писарю!

Думите му сгряха сърцето на Климент по-добре от изпитото вино.