Кръв по снега

8

Криптата бе широка, с тесни прозорци, през които проникваше малко светлина; имаше нисък, мръсен таван и ъгли, потънали в паяжина и боклуци. По каменния под се валяха нечистотии, мишки и плъхове притичваха с цвърчене, миришеше на сплъстена пръст и мухъл.

Помещението не бе използвано отдавна, но сега единият му край бе разчистен. В него бе поставена набързо скована дървена маса, на която, покрито с мръсен чаршаф, лежеше тялото на жупана Венда. В една от скобите на стената бе поставена припукваща факла, която пълнеше помещението със сив, лепкав дим.

Присвил очи, за да вижда по-добре, над трупа се бе надвесил лекарят Балован. Лечителят бе дошъл да прегледа на спокойствие тялото, да го измие и подготви за погребението.

Леденото помещение бе запазило трупа. Венда би изглеждал като заспал на неподходящо място, ако не беше грозният черен разрез под брадичката му.

Лекарят вдигна чаршафа и го захвърли на пода. Внимателно разкопча дрехите на жупана и, пъшкайки и проклинайки, ги свали една по една. Накрая, потен, въпреки ледения студ в криптата, Балован се загледа в дългото мършаво тяло пред себе си. Изваден от обвивката на скъпите си дрехи и накити, Венда изглеждаше като всички други мъртъвци, които лекарят бе виждал. Тук-там кожата му бе осеяна със старчески петна, кожата на корема му бе провиснала, около пищялите бе зачервена и протъркана, ясно показвайки къде са го стискали обувките.

Единствено раната в гръдния кош показваше зловещата причина за кончината на жупана.

Балован се наведе, продължавайки да мърмори, и внимателно огледа тялото. Не видя нищо нередно. Завъртя го на една страна, за да види и гърба, но там всичко изглеждаше наред. Нямаше следи от други рани, нито признаци, че жупанът е бил връзван или се е съпротивлявал на убиеца си.

Въпреки това Балован внимателно опипа главата на жертвата, търсейки цицини или отоци, разгледа под ноктите му, но и там не откри нищо.

Лекарят въздъхна и се изправи. Нямаше какво повече да направи, освен да извика прислужниците да измият тялото. Въпреки това му се струваше, че пропуска нещо. Нещо не беше както трябва, но колкото и да се взираше в масата пред себе си, Балован не можеше да установи какво точно е то.

Накрая покри тялото с чаршафа, внимателно сгъна дрехите на жупана, откачи факлата от стената и замислено се качи по стълбите.

По коридора се чуха викове. Някой тичаше и се смееше с пълно гърло, зад него се чуваше тежък боботещ смях.

Задъхан и зачервен, Зоран изскочи иззад един от ъглите и се блъсна в Климент и Ратомир. Веднага след момчето се появи Мугел, със зачервено лице, разтеглено в усмивка.

- Сега вече няма да ми избягаш! - провикна се той и се хвърли към падналия на земята Зоран.

Момчето щастливо изпищя и пълзейки на колене, се скри зад краката на писаря и секретаря.

Запъхтяна, в коридора се появи и Биляна.

- Къде сте хукнали и двамата? - извика тя, но веднага млъкна и силно се изчерви, щом видя Климент и спътника му.

- Играем на гоненица. Не правим нищо лошо. Хванете ме, ако можете! - бързо обясни Зоран и хукна към другия край на коридора.

- Аз май ще се откажа обяви Мугел и изтри потното си чело. - Не са за мен вече тези забавления, останах без дъх.

- Кого гони той, брата или сестрата? - тихо попита спътника си Климент, от което секретарят също почервеня и хвърли гневен поглед на жупана.

Убийството на Венда изглежда не го бе разстроило кой знае колко. Макар да бе свалил някои от накитите си, дори в играта Мугел бе с пръстени по ръцете. Огърлицата с рубини също бе на мястото си.

Сърбинът проследи с поглед минаващата покрай тях Биляна и се засмя:

- И това ако не са нашите двама ловци на хора. Как върви преследването? Дано не сте капнали като мен -каза той и й подаде месестата си ръка. Усмивката му разкриваше ред неравни пожълтели зъби.

- Ще трябва да ни отговорите на няколко въпроса! Незабавно! - заповяда Ратомир с тиха ярост в гласа.

Климент и Мугел стреснато изгледаха секретаря.

- Разбира се! - отговори жупанът. - Готов съм да ви помогна с каквото мога. Може би е най-добре да отидем в стаята ми.

- Да вървим тогава! - отсече Ратомир и тръгна напред.

Помещението, в което бе настанен Мугел, бе широко и просторно. По стените и облегалките на столовете безразборно бяха нахвърляни дрехи, сякаш собственикът им до последния момент не бе могъл да реши какво да облече.

На масата бяха струпани чинии с остатъци от храна и чаши недопито вино. Миришеше на пот и вкиснато.

Жупанът въобще не се притесни от бъркотията. Отвори широко прозорците, през които нахлу студен въздух, вдигна една бяла ленена риза и кожени гамаши от два стола и ги посочи на гостите си. Самият той се настани на леглото и краката му, които не стигаха до пода, смешно се залюляха.

- Не се притеснявайте от нищо - обяви Мугел и се усмихна под суровия поглед на Ратомир.

Климент само можеше да предполага защо секретарят е вбесен. Явно той беше тайният обожател на Биляна и не можеше да понесе мисълта, че тя щеше да се омъжи за някой друг. Сега, когато Венда го нямаше, конкурент за ръката на хубавицата бе останал само Мугел.

Жупанът тежко се отпусна на леглото, облягайки се на възглавниците, и взе шепа стафиди от чинийка, поставена на масичка до леглото. Започна бързо да ги яде, сякаш се страхуваше, че някой може да му ги вземе.

„Прилича на катерица“ - помисли си писарят и, кой знае защо, тази мисъл го ободри. След това се наведе напред и попита:

- Кой уби Венда?

Малко остана Мугел да се задави с една от стафидите.

- Откъде мога да знам? - възмути се той. - Не е ли ваша работа да разберете това?

Климент мислено въздъхна.

- Какво стана на вечерята? Защо се скараха Венда и Докс?

Сърбинът лапна и последните стафиди, погледна със съжаление празната чиния, премлясна и каза:

- Скараха се за коне. Докс обясняваше колко добре са обучени българските коне. Как знаят точно в кой миг ездачът на гърба им ще пусне стрелата си и поддържат равен ход през цялото време. Венда му възрази, че не е възможно да обучиш кон по този начин. След това се скараха. Не съм много сигурен. По това време аз и Дукум обсъждахме лова на мечки. Бяхме говорили за това с брата на хана, който съжаляваше, че скоро не е излизал в гората. Не очаквах да се изпокарат. Макар да пи много, Докс не изглежда като човек, който не може да се справи с някоя и друга чаша в повече.

Климент кимна.

- Ами след това? Какво стана след вечерята?

- Нищо особено. Прибрах се в стаята си, заключих, съблякох се и си легнах. Аз също бях пил доста и бързо заспах.

- И това е всичко?

Жупанът вдигна рамене.

- Докс казва, че Венда го е обидил. Нарекъл го е страхливец - попита писарят.

Мугел сви устни.

- Възможно е. Венда обичаше да си придава важност. Особено когато знае, че това ще му се размине без последици. Истински самохвалко, срам за господаря си! Не че Деян е по-добър от него. Много се променихме с годините.

Климент и Ратомир се спогледаха.

- Откога ги познавате?

За миг на писаря се стори, че по лицето на Мугел минава сянка, но жупанът бързо се съвзе.

- С тях се знаем отдавна. Бяхме на служба още при стария княз Властимир. Бяхме много млади тогава, а имаше и още доста като нас - юноши от добри родове, които се бореха да намерят място в двора - „златната младеж на Сърбия”. Така ни наричаха - Мугел притвори очи и се засмя: - Славни времена бяха! От нас се очакваха велики дела. Всеки гледаше да блесне по някакъв начин. Закачахме момичетата, пиехме, биехме се за господарите си и не мислехме много за бъдещето. И бяхме приятели. Във всеки случай - по-добри, отколкото сега - жупанът въздъхна. - После се отчуждихме. Венда и Деян ухажваха една и съща жена. Баща й я даде на Венда, а Деян го понесе трудно. След това всеки тръгна по своя път. Бяхме в свитите на младите князе. А когато баща им почина и те поеха властта... - Мугел замълча. - Е, всички се издигнахме по един или друг начин. Но загубихме това, което ни свързваше. Както и много други добри другари, които трябваше да изместваме по пътя си. Понякога се чудя дали си заслужаваше.

- Може би Венда е станал жертва на някого, чийто път е пресякъл? Възможно ли е това да е отмъщение за стари обиди?

- Знаете как стават тези неща - отговори Мугел. - Опитваш се да се представиш по-добре от другите, да отгатнеш пръв желанията на господаря си - жупанът се намръщи. - И да се възползваш от всеки случай, в който можеш да очерниш останалите. И да е имало някой, който е пострадал заради Венда, това отдавна е забравено! Оттогава минаха повече от десет години.

- А женитбата на Венда? Казахте, че Деян трудно я е приел.

Този път жупанът мълча по-дълго. Беше ясно, че обмисля дали да им каже нещо или не.

- Няма смисъл да крия. Жената на Венда умря две години след сватбата им. Носеха се слухове, че я биел. Деян го прие много тежко. Говореше се, че се бил заклел на гроба й да си отмъсти! Много я обичаше и след това така и не се ожени. Но това беше преди толкова години - очите на Мугел гледаха назад в миналото. - И да е искал да отмъщава, вече е забравил за клетвата си. Ако въобще е имало такава. Едва ли тук е най-подходящото време и място да убиваш някого заради отдавна загубената любима.

- Дали? - запита се на глас Климент, докато двамата с Ратомир крачеха обратно по коридора.

Бяха оставили Мугел все така втренчен в нищото, седнал на леглото в стаята си.

- Дебелакът може като нищо да ни е излъгал - Ратомир все още бе ядосан, че жупанът се бе гонил по коридорите с Биляна. - Чувал съм много подобни истории. Нещастна любов, клетви за отмъщение - секретарят махна с ръка. - Нищо чудно и да си измисля всичко това, за да натопи Деян. Чу го сам - как са премазвали всичко по пътя си, за да се доберат до постовете си. Нищо чудно и сега да прави същото!

„Дали? - отново се запита Климент. - Или казваш това, защото Деян е един от твоите и е имал сериозна причина да убие Венда?“

- Има само един начин да разберем - да попитаме жупана - каза на глас писарят.

Секретарят кимна в знак на съгласие.