Кръв по снега

11

Писарят отвори входната врата със замах. Вятърът и студът го удариха в лицето. Безброй малки снежинки като мухи налетяха в очите му и го заслепиха.

Климент замахна с ръце и се огледа. В двора кипеше още по-ожесточена работа от сутринта. Явно дори снегът и студът не можеха да спрат работата в имението.

Въпреки че снегът не бе спирал и за минута, част от двора бе разчистена и писарят с изненада видя дебели дървени капаци, някои от които бяха вдигнати. От отворите се подаваха стълби; слуги с дебели кожени куртки и кърпи, завързани през лицата, внасяха и изнасяха сандъци, вързопи и чували. Климент решително закрачи в снега, стигна до един от отворите и надникна през него. Под краката му се простираше голямо подземно помещение, добре осветено от закачените на стените факли.

- Господарят мести тук по-дълготрайните стоки, които ще му трябват чак през пролетта. Както и тези, които могат да пострадат от студа - обясни един от работниците. - Ако остане достатъчно място, ще приберем долу и балите със слама, за да не изгният в снега, както и голяма част от зърното - осведоми го мъжът и се върна към работата си.

Климент с учудване наблюдаваше огромното количество товари, които се пренасяха в складовете. Чували с просо, грах, овес и пшеница, купчини слънчоглед, покрити с широки платнища, топове кожа и платове, дори сандъци с оръжие и красиви керамични вази запълваха помещенията.

Във всеки склад стоеше по един домакин, който със списък в ръка внимателно отмяташе кое къде се мести и в какво количество. Няколко войници добродушно надзираваха работниците, така че всичко да отиде точно на мястото си и в такъв размер, в какъвто е било първоначално.

- Господарят ти наистина е много богат! Досега не си давах точно сметка за това - каза писарят на застаналия наблизо Ратомир.

- Виждаш само малка част - веднага отговори секретарят. - Истинската търговия господарят върти със злато, сребро и други ценности. Но ти си прав! Наистина е много богат! И мисли за всичко - в гласа на секретаря прозвуча гордост.

Климент продължи да обикаля двора. Огледа просторните конюшни, в които едри коне бяха завити с одеяла и чулове, мина през част от изпразваните складове, обиколи дори задната част на имението, където се разхождаха премръзнали прасета, кокошки и кози. Кладенците бяха захлупени с тежки дъбови капаци, малка ковачница, пекарна, дърводелница и дори леярна можеха да задоволят всяка нужда на имението.

„Да, Добрин наистина се е подготвил добре. Би могъл да издържи и обсада“ - каза си писарят и духна в смръзналите си ръце.

Намериха Явица до вратата на една от кулите. Снегът и студът не му правеха впечатление, ръката меко бе легнала на дръжката на меча. Комендантът на имението лениво оглеждаше двора, без да изпуска нищо от погледа си. Дори да бе видял приближаващите Климент и Ратомир, той с нищо не го показа. Чак когато писарят и спътникът му наближиха, Явица ги прониза с кафявите си очи.

- Какво искате? - попита той и леко изпъна яките си рамене. - Още неприятности?

- Искаме да хванем убиеца на жупана Венда - отговори Климент. - Ами ти?

Военният отново обходи с поглед двора и каза:

- Доста сняг се е изсипал. Ако продължава така, още дълго ще си останем затворени тук.

- Погледни го от добрата му страна. Може и да сме затворени, но поне убиецът няма да може да избяга.

- Мъдри думи - заключи Явица. - По-добре да влезем в караулното. Тук не е добро място за разговори.

Преди да изчака отговора, комендантът се обърна и влезе в кулата. Климент и Ратомир побързаха да го последват.

Караулното бе малко, но чисто, проветрено и добре затоплено. Стените бяха съвсем голи, в дъното се виждаха сандъци, пълни със стрели и облегнати до тях дълги черни копия.

Явица покани гостите си на една от пейките, поставени до стената, свали ръкавиците си и протегна пръсти към един от разпалените мангали.

- И аз искам убиецът да бъде заловен. Независимо кой е - каза военният и въздъхна. - Съжалявам за избухването си сутринта. Реагирах прибързано. Не трябваше да обвинявам господаря Докс, но тогава всичко ми изглеждаше съвсем ясно. Но сега? Колкото повече мисля, толкова по-заплетено ми изглежда.

Климент кимна с глава.

- Твоите разсъждения сутринта бяха добри, българино - продължи Явица. - Но не мога да си представя кой от нашите би искал смъртта на Венда. И то точно сега. Това би било катастрофа за всички ни. Нищо не разбирам! Но съм готов да помогна с каквото мога.

Климент и Ратомир се спогледаха.

- Влизал ли е някой в имението? Пускал ли си някого, за когото не знаем? - попита Ратомир.

- Не! - отговори бързо Явица и облиза устни. - Ако някой влезе в къщата през нощта, няма как да не бъде забелязан. Стените са високи и всичко долу е като на длан. Вратата е осветена с факли. Ако някой реши да се прехвърля със стълба или по друг начин, веднага ще бъде забелязан.

- Дори в този сняг?

- Дори в този сняг! Няма начин външен човек да е проникнал в имението. Което значи, че убиецът е някой от къщата!

- А слугите? - попита писарят. - Може някой да е бил подкупен.

- Невъзможно е! Слугите спят в отделно крило, което нощем се заключва. Сам свърших тази работа миналата нощ. Обходих коридорите и се уверих, че всичко е спокойно, преди да си легна. Не можах да заспя. Все още бях ядосан на Докс и заплахите му.

- Аз чух стъпки пред вратата си - внезапно си спомни Климент.

- Стъпки ли? - Явица повдигна вежди. - Сигурно съм бил аз. Направих няколко обиколки по коридорите, за да се уверя, че всички са се успокоили. Не ни трябваха повече пиянски скандали — комендантът свъси вежди. — Всъщност и аз чух някой да ходи по коридора. Дори излязох да проверя кой е. Не видях никого и реших, че ми се е причуло. Все пак обходих пак двата етажа, но те бяха пусти.

Климент усети как пулсът му се учестява. Бе ли чул и сърбинът убиеца?

- Било е малко след полунощ, нали?

Явица се почеса по главата.

- Предполагам. Тъкмо бях затворил прозорците, когато ги чух - бързи, ситни стъпки. Все едно бяга голяма мишка. Отиваха към края на коридора?

- Да - потвърди Климент. - Какво има там?

- Стълби - отговори Ратомир. - Чудя се кой ли е бил това?

- Убиецът най-вероятно - отговори писарят. - Нали лекарят каза, че убийството е станало някъде около полунощ.

Тримата се спогледаха, ясно осъзнавайки възможностите, които бяха изпуснали предишната вечер.

- Само ако знаех - ядно ритна пейката под себе си Явица.

Писарят поклати глава. Вече нищо не можеше да се направи.

- Какво стана, след като пристигнаха жупаните? -смени темата той.

- Дойдоха ден преди вас. Съпровождаха ги големи свити, които се върнаха обратно. Господарят Добрин бе гарантирал сигурността на всички - Явица замълча. - Изглежда се познаваха от по-рано, но се държаха студено и надменно помежду си. Всеки изтъкваше колко велик е неговият господар, опитвайки се да омаловажи останалите. Предполагам затова се скараха.

- Скараха ли се?! - попитаха Климент и Ратомир в един глас.

- Бяха се събрали в стаята на Деян. Слугите им занесоха храна и вино да се подкрепят. Господарят искаше да се присъедини към тях, но не му позволиха. Казаха, че имат да обсъждат държавни дела, които не го засягат. -Явица се опита да потисне гнева в гласа си. - По-късно отидох да проверя постовете и да видя дали нямат нужда от още нещо. От стаята се чуваха викове. Миг след това вратата се отвори и отвътре излетя Венда. Лицето му беше изкривено от гняв. Явно се бяха карали. Опитах се да го спра, но той ме подмина. Мугел явно си беше тръгнал по-рано, защото в стаята беше само Деян.

- Но той ни каза, че не се е срещал с останалите жупани, след като са пристигнали в имението - каза Ратомир.

- Е, аз вярвам на очите си. На ушите си - също. Жупаните се срещнаха след пристигането си. Ако не вярвате на мен, питайте господаря или слугите, които им занесоха храна и вино - Явица вдигна рамене. - Защо да ви лъжа? Венда и Деян се скараха. Чух и едно име - Константин!

- Константин ли? - Климент и Ратомир се спогледаха. - Кой е Константин?

- Нямам представа! В къщата няма никой с такова име.

Ратомир потвърди с кимване.

- Случи ли се нещо друго?

- Не мога да си спомня нищо. От сутринта все това прехвърлям в ума си. Обикалях много напред-назад и ако имаше нещо нередно, би трябвало да го забележа. Но не видях нищо.

- А на вечерята?

- До скандала всичко си вървеше както трябва. Няколко пъти ставах да проверя постовете. Не съм се заслушвал в разговорите, внимавах с пиенето, защото не исках да се изложа.

- За какво се скараха Венда и Докс?

- Не разбрах. Нещо за коне, струва ми се. Българинът беше много пиян, но ме изненада. Скочи прекалено бързо и беше по-силен, отколкото очаквах - Явица въздъхна. - Предполагам, че това ме ядоса най-много. Беше пил, а действаше по-добре от мен. След това всички се разотидоха. Останах, докато раздигат масите. Проверих постовете, докладвах на господаря, че всичко е наред, и отидох да си легна.

Тримата помълчаха известно време.

- И си сигурен, че външен човек не е прониквал в имението.

- Напълно. Просто няма как да стане.

- Мисля, че има - каза писарят. - Някой не само е влязъл, но и е бил пуснат отвътре.

- Не разбирам какво искаш да кажеш - зачуди се Явица.

- Ела, ще ти покажа - отговори му Климент.

Тримата излязоха от караулното и мълчаливо тръгнаха през двора, ниско нахлупили качулките си, за да се предпазят от ледения вятър. Макар и да бе още следобед, денят бе започнал да гасне. Слънцето се криеше зад плътните ниски облаци, дълги тъмни сенки пресичаха двора.

Снегът около малката врата бе понатрупал, но все още се виждаше, че около нея е почиствано. Личаха и стъпките на този, който бе дошъл отвън, и на съучастника му, пуснал го вътре. Климент показа на Явица и наскоро смазаните резета и панти на вратата, които правеха отварянето лесно и безшумно.

- Не мога да повярвам! Кой може да е направил това?! - комендантът звучеше изненадан, но Климент не можа да види лицето му, скрито под качулката. - Ще трябва да кажа на господаря! - обяви Явица, скочи на крака и без да изчаква останалите, хукна към къщата.

Ратомир и Климент останаха загледани в гърба на отдалечаващия се военен. Дали Явица наистина бе изненадан от това, което му бяха показали?

В задния двор завариха Зоран и Биляна да играят в снега под погледа на дойката си. Двете деца на Добрин забиваха голям морков вместо нос на направения от тях снежен човек.

- Прилича на теб - виж колко е дебел - подразни Зоран сестра си и я замери със снежна топка.

- Не, на теб прилича - отговори му тя. - Точно толкова грозен е! И носът му е крив като твоя.

Двамата започнаха да се замерят в снега, но внезапно спряха, видели приближаващите Климент и Ратомир.

Биляна цялата пламна, изтупа ръкавиците си от снега и приглади разрошените си коси.

- Вижте! Вижте какво направихме! - започна да се хвали Зоран, сочейки снежния човек. - Прилича на сестра ми, нали? Липсва му само една метла и ще стане същата вещица като нея!

- Не говори така за Биляна! - сопна се Ратомир.

- Ще говоря както си искам за когото искам! - извика момчето, но побърза да се скрие зад гърба на дойката.

- Внимавай, ей! - закани му се секретарят.

- Всъщност - извика Зоран - ти си прав. Не прилича на сестра ми. Прилича на оня, дето го утрепаха тая нощ.

- Извинете го, не знае какво приказва - опита се да го защити Биляна.

- Знам! Знам! Всичко знам! - отговори брат й и погледна Климент. - Отрязали са му главата. Ей така!

Зоран скочи и удари снежния човек по главата. Дали защото бе току-що поставена, или от силата на удара, но тя се заклати и тупна на земята. Празната кофа, която служеше за шапка, издрънча глухо, морковът падна и се счупи, едното око от въглен се търкулна в снега.

- Аз не исках да стане така. Аз... - Зоран се вкопчи в полите на жената до него. Аз не исках да го убия! Стана случайно. Извинявайте...

Утешавано от дойката и Биляна, момчето тръгна към къщата. Ратомир също се присъедини към тях, тихо шепнейки нещо на момичето.

Климент остана сам с падащия мрак и главата на снежния човек в краката си. Едното око се хилеше зловещо от дупката си.

Писарят потръпна, вдигна крак, но не посмя да ритне снежната глава, изруга и също тръгна към къщата.