Кръв по снега

13

Свещите тихо припукваха, мангалът приятно затопляше въздуха. Ратомир и Климент се бяха настанили пред масата в стаята на секретаря и отпиваха от високи калаени чаши. Помежду им стоеше наполовина пълна кана с вино. Настроението им отново бе под нулата.

Снегът бе спрял да вали. Съвсем скоро пътищата щяха да станат проходими. Мрачен, Дукум бе съобщил, че Деян и Мугел си тръгват на другия ден.

- Умолявах ги да останат! Да пратят някого при Мутимир за нов представител, но и двамата отказаха категорично. Не ми го казаха направо, но е ясно, че държат нас отговорни за убийството.

Ако жупаните си тръгнеха преди разкриването на убиеца, това щеше да е катастрофа. Щеше да има война със Сърбия, Расате и боилите да умрат, а провалът щеше да тежи на раменете на писаря. Ратомир пък трябваше да се прости с надеждата си да впечатли господаря си и да вземе дъщеря му за жена.

Въпреки че бяха уморени, решиха да обсъдят отново убийството. Двамата убийци откриваха нови възможности. Най-малкото беше ясно, че престъплението е било отдавна замислено и планирано. Така всички съмнения от Докс падаха окончателно. Климент хранеше слаба надежда, че това ще накара жупаните да продължат преговорите.

Двама убийци означаваше също и заговор. Но кои бяха участниците в него? И какво целеше той?

Ратомир откъсна няколко парчета пергамент и написа на тях имената на Докс, Дукум, Деян, Мугел, Стрез и Явица. След кратка препирня Климент добави и тези на Добрин, Зоран и Балован. Не пропуснаха и тайнствения Константин, чието листче отбелязаха с X. Той ли бе човекът, пуснат тайно в имението?

Подреждаха листчетата в различни комбинации, опитваха се да налучкат някаква обединяваща нишка между тях - нещо, което да ги насочи към мотивите на престъпника.

Добрин лесно би могъл да организира подобно нещо в собственото си имение. Ако той бе пуснал Константин, гостът би могъл да убие Венда.

Но защо?

Секретарят категорично се бе противопоставил на подобна теория, заявявайки, че господарят му само би изгубил, ако преговорите се провалят.

„Това ще му струва престиж и което е по-лошо, князете ще загубят вяра в него. Особено Мутимир“ - с право бе изтъкнал секретарят.

Деян и Мугел също имаха интерес да премахнат Венда - единият го мразеше заради жената, която му бе отнел преди години, а другият заради жената, която сега можеше да му отнеме и да го доведе до фалит. Но срещу двамата жупани нямаше никакво доказателство. Нищо освен думи, за които да се закачат.

Ратомир изложи сложна теория, според която Стрез е убил Венда, за да отмъсти за пияния Докс. Идеята не бе лишена от логика, още повече след като Климент бе заварил военният да тършува в стаята на убития. Но това не обясняваше как Стрез е влезнал при сърбина, който не би го пуснал в стаята си.

Не трябваше да забравят и за Явица. Ако в миналото бе имал причина да мрази Венда, може би сега е използвал случая да си отмъсти? Лесно би могъл да пусне тайнствения Константин в имението и след това да го изведе, ако не желае лично да си цапа ръцете. Още повече че комендантът бе скрил за враждата си с Венда. Но колкото и да се опитваха, не можаха да намерят никакви доказателства в подкрепа и на тази теза.

Накрая се бяха отказали и седяха мрачни, бавно отпивайки от виното. Очите им бяха зачервени, главите им тежаха от умора. Ратомир няколко пъти скришом погледна към леглото и накрая Климент допи чашата си, стана и му пожела лека нощ. Може би ако останеше сам с мислите си, щеше да има по-голям успех.

Писарят се прибра омърлушен. Закачи елека на куката до вратата и се метна в леглото. Дългата кама, която бе затъкнал отзад на кръста си, му пречеше, затова я извади и я постави на стола до леглото.

Макар да минаваше полунощ, нямаше намерение да спи. Прехвърли още веднъж имената на всички, включително и на Докс и Дукум, но не можа да измисли нищо.

В Плиска имаше предател. Той бе издал плановете на Борис на сърбите. Расате и боилите са пленени. Тримата сръбски князе не могат да се договорят помежду си какво да предприемат. Понасят се слухове, че Борис иска да се покръсти. Започват брожения против желанията на хана. Последният по-голям бунт е в Охрид и Докс е пратен да го потуши.

Борис предлага преговори, князете приемат. Пращат своите велики жупани, от българска страна идват кавханът и братът на Борис. За място на преговорите е избрано имението на сърбина Добрин. Той търгува по границата и внимава да е в добри отношения и с българите, и със сърбите.

Пратениците тръгват от Плиска, но са нападнати от печенеги малко след Средец. Докс закъснява за срещата и българите се спасяват единствено благодарение на късмета си.

Жупаните пристигат в имението на Добрин. Същия ден се събират при един от тях - Деян. Най-вероятно за да се договорят как ще се държат на преговорите. След като разговорът приключва, Мугел си тръгва, а Венда остава. Двамата с Деян се скарват. Явица чува името Константин.

Вбесен, Венда напуска стаята на Деян.

След пристигането на българските пратеници в тяхна и в чест на жупаните е дадена тържествена вечеря. Докс се напива, скарва се с Венда и заплашва да го убие. След това всички се разотиват.

Малко след полунощ Климент чува стъпки в лявата част на коридора. Такива чува по същото време и комендантът на имението Явица, но от другата страна.

На сутринта Венда е намерен мъртъв в стаята си. Гърлото му е прерязано, намушкан е и в сърцето. Направено е така, че да изглежда сякаш вратата е заключена отвътре.

След смъртта на Венда преговорите се обезсмислят, тъй като княз Мутимир няма представител. Другите двама жупани отказват да чакат назначаването на нов такъв. Само снегът, който е затрупал пътищата, им пречи да си тръгнат незабавно.

Писарят и сръбският секретар на Добрин - Ратомир, са натоварени за разследват убийството.

Двамата установяват, че Деян, Мугел и Явица имат причина да убият Венда. Разбират също и че в имението тайно е пуснат някой. Оказва се също така, че пътищата не са непроходими за един или двама пътници, които макар и с усилие биха могли да си пробият път в снега.

„И какъв е изводът от всичко това? - запита се писарят. - Кое има връзка с убийството и кое не?“

Синът на домакина - Зоран, не е съвсем добре с главата. Дали момчето бе приело сериозно твърденията на Докс, че Венда трябва да бъде убит? Дали бе решило да отмъсти за нанесената му по-рано от жупана обида?

Венда би пуснал Зоран в стаята си и не би се страхувал от него. Дали ако притиснеше момчето, нямаше да изкопчи нещо повече? И какви бяха тези глупости за чудовище с червени очи в мрака? Явно Зоран бе съвсем побъркан.

Писарят се намръщи. Ами сестра му? Тя не искаше да се жени за избрания от баща си мъж. Би ли могла Биляна да извърши убийство, за да не й се налага да минава под венчило с Венда?

А Ратомир?

Климент внезапно се разсъни.

Бе забравил да напише още едно име на листчетата с имената. Даже две. Тези на Ратомир и Биляна.

„Какво знам всъщност за него? - запита се писарят. - Изглежда умен и услужлив, усмихва се и се държи дружелюбно, но това не значи нищо. Скри някои факти от мен.“

Секретарят имаше много силни мотиви да убие Венда - да му попречи да се ожени за любимата му. Ако вземеше Биляна, освен нея щеше да получи и част от парите на Добрин.

Климент стана от леглото.

Стори му се, че вижда лъч надежда.

„Ратомир и Биляна искат да се оженят. Баща й я гласи за друг. В нощта след скандала двамата виждат своя шанс. Отиват при Венда. Чукат на вратата, той им отваря. Може би е бил малко учуден, но със сигурност ги пуска в стаята. Няма и от какво да се бои. Докато Биляна го омайва, Ратомир му прерязва гърлото и за по-сигурно го намушква в сърцето. После пъхва ключа под вратата и си тръгват. Той е достатъчно умен да измисли подобно нещо. Това обяснява двата вида стъпки - едните тежки - на Ратомир, другите леки - на Биляна! Стаите им също са в двата различни края на коридора!“

Климент възбудено започна да крачи из стаята.

„Така ли е станало? И как да го докажа?“

Наплиска с малко вода очите си, които едва държеше отворени.

Колко време ли бе минало? Дали трябваше да иде при Дукум и да сподели с него подозренията си? Кавханът сигурно спеше.

„А нямам и никакви доказателства“ - каза си писарят.

Климент се съблече, закачи дрехите си на куката на стената, легна, зави се и се загледа в сенките, които хвърляше мангалът по стената.

„Трябва бързо да улича Ратомир. Да му поставя капан. Не би трябвало да е трудно.“

Премисляше отново и отново изводите си и сега му се струваха все по-логични. Странно защо Ратомир се бе сетил за двата вида стъпки, а не бе проявил никаква инициатива в стаята на Венда. И през цялото време защитаваше Добрин и семейството му. Изглеждаше така, сякаш иска да предпази господаря си, на когото е предан, но истината бе друга. Секретарят искаше да го отдалечи колкото се може повече от съучастничката Биляна. А и помагаше на писаря при разследването! Климент споделяше с него всичко и Ратомир можеше лесно да го манипулира. Сърбинът предварително би трябвало да си е направил сметката как ще се развият нещата. Все в негова полза.

Унесен в подобни мисли, писарят неусетно заспа.

Присъни му се как върви с Венда в снега, а около тях на огромен черен кон обикаля Докс. „Ще ви извия вратовете и на двамата като на пилета!“ - изкрещя братът на хана и скочи отгоре им. Превърна се във вълка от шатрата и се хвърли срещу Климент. Писарят побягна, стигна до малка къща в полето и с последни усилия успя да захлопне вратата пред муцуната на Докс. Сърцето му биеше до пръсване, докато преследвачът му удряше с всичка сила по вратата. Писарят ясно чу как лапите на Глигана драскат по вратата му, отвори уста да извика и се събуди.

Климент седна в леглото, дишайки тежко. Гърбът му бе лепкав от пот.

„Било е само сън! Само сън!“ - повтаряше си успокоително той, бършейки потното си чело. Явно на вечеря бе ял повече, отколкото трябва.

В следващия момент ясно чу как някой драска по вратата му.

Разтреперан, Климент скочи и краката му залепнаха за ледените камъни на пода.

„Какво е това? Има ли някой пред вратата? Или продължавам да сънувам?“ - ослуша се напрегнато той, опитвайки да напипа ножа си в тъмното.

Някой отново задраска по вратата, извика го тихо по име и по коридора се чуха предпазливи, отдалечаващи се стъпки.

- Кой тропа? - попита Климент, но от гърлото му излезе само свистене.

Трябваше ли да последва стъпките? Или да си остане на сигурно в стаята?

Ами ако Дукум го викаше да му каже нещо важно? Макар че той щеше да се обади, а нямаше да дращи като куче.

И все пак?

Утре щеше да съжалява като Явица, че не е излязъл навреме. Може би някой искаше да му предаде нещо тайно и затова внимаваше да не вдига шум и да събуди останалите?

Писарят откачи наметалото от куката, бързо обу ботушите си, извади меча от ножницата и внимателно отвори вратата.

- Има ли някой? - тихо попита Климент в празния коридор и излезе от стаята.

Никой не му отговори. В края на стълбите нечий неясен силует бързо се спусна надолу.

Пристъпвайки внимателно, писарят тръгна след него. Коридорът бе тъмен, не се виждаше почти нищо. Някъде отдолу идваше слаба светлина, която придаваше на стените бледи неясни очертания. Не се чуваше нито звук.

„Защо е тъмно? Някой е загасил факлите! Кой?“ - зачуди се Климент, докато се прокрадваше към стълбите. Стигна до тях и се ослуша.

Отначало не чу нищо. След малко някъде изскърца дъска.

Опитвайки се да не вдига шум, писарят тръгна надолу по стълбите. На приземния етаж бе по-светло, но и там нямаше никой. Явно всички бяха потънали в дълбок сън.

„Всички освен мен и посетителя ми“ - помисли си Климент и потръпна. Дали не беше по-добре да се върне? Който и да бе посетителят му, вече се бе прибрал в стаята си.

Окуражен от тези мисли, писарят бавно запристъпва напред по коридора. Спираше бавно пред всяка врата, вслушвайки се дали отвътре няма да дочуе някакъв шум, който да издаде обитателят й. Уви се още по-добре, за да се предпази от лъхащия студ.

Не чу нищо.

Среднощният му гост бе достатъчно предвидлив, за да пази пълна тишина.

Писарят потръпна отново. Лъхна го студ. Замириса му на сняг. Някъде имаше отворена врата или прозорец.

Дали натрапникът не беше крадец? Това обясняваше дращенето по вратата. Може би се е опитвал да я отключи. Но защо тогава го повика по име?

Коремът на писаря се сви от напрежение. Най-добре щеше да е, ако отиде да събуди другите. Явица или Стрез. Или просто да започне да вика. Все някой щеше да се появи.

А след това?

Ако грешеше, щеше да стане за посмешище. Щеше да изложи и Дукум.

Климент преглътна, насочи меча си напред, уви края на наметалото си около другата си ръка като щит и продължи.

Не се бе излъгал. Външната врата бе открехната и през нея нахлуваше лунна светлина.

Писарят бавно приближи, бутна едното от високите крила и излезе на двора. Белият сняг го заслепи. Облаците се бяха вдигнали, а пълната луна осветяваше всичко под себе си. Не се чуваше нито звук.

Писарят огледа двора и стените на имението. Не виждаше нищо, освен дългите сенки, които кулите на крепостта хвърляха по земята. Войниците или се криеха по ъглите, или бяха заспали някъде на топло.

„И после Явица ще ми разправя, че никой не можело да влезе, без да го забележат“ - помили си ядно Климент.

Пред вратата в снега ясно личаха нечии стъпки. Като че ли бяха на повече от един човек. Писарят нямаше време да се замисли над това, защото в единия край на двора се мярна черен силует.

Климент напрегна очи и тръгна към мястото, където бе видял непознатия. Не се бе излъгал. Някой стоеше в западния край на двора, махаше му с ръка и сочеше към земята.

Климент също махна в отговор, а непознатият отвори един от капаците на подземните складове, направи жест, викащ писарят да го последва, и слезе по стълбите на подземието.

Кой беше това?

„Приличаше на Ратомир - помисли си Климент. - Макар че толкова отдалеч и така както се бе привел, можеше да бъде всеки. Защо ли ме вика? Сигурно иска да ми покаже нещо важно? Какво?“

Без да се замисля, писарят прекоси с широки крачки двора. Сърцето му биеше лудешки.

Стигна до отворения капак и погледна надолу. Някъде навътре гореше факла, чиито пламъци осветяваха спускаща се надолу дървена стълба.

- Побързай, Клименте! - дрезгаво го повика нечий глас.

- Ратомире, ти ли си? - попита писарят.

- Да. Ела, трябва да ти покажа нещо - отговори сянката с шепот, преди да изчезне.

Опипвайки с крак здравината на дървената стълба, Климент бавно заслиза. Блъсна го миризма на изгнила слама, кал и ленено масло, което го накара да сбърчи носа си.

„Какво е това място? Какво, за Бога, държи тук Добрин?“ - помисли си той и тихо извика:

- Ратомире, къде си? Какво искаш да ми покажеш?

Никой не отговори и писарят бавно запристъпва напред в мрака. От двете му страни бяха подредени високи бали със слама. Подвикна още няколко пъти, но отново не получи отговор. Къде ли беше изчезнал Ратомир?

Климент изведнъж си даде сметка за положението, в което се намира. Самичък през нощта, в един от подземните складове на сръбски търговец, без никой да знае къде е. Как можа да допусне подобна грешка?!

„Не трябваше да идвам! Това е капан! Оставих се да ме подмамят като последен глупак!“ - каза си писарят и стисна по-здраво меча в потните си ръце.

Любопитството му все пак надделя. Огледа се на всички страни, надявайки се да види някого или нещо, което да му подскаже кой го е подмамил тук. Вече не си правеше никакви илюзии. Бе попаднал в ръцете на убиеца и трябваше да е много предпазлив, ако иска да се измъкне жив.

„Ами ако наистина са двама? Няма да имам шанс!“ — помисли си писарят и се заозърта още по-трескаво в мрака.

Атаката дойде малко преди да стигне до стълбата. Противникът му бе оставил факлата в дъното за примамка, бе се примъкнал обратно и го бе причакал пред изхода.

За късмет на Климент тъмнината пречеше и на двамата. Ударът попадна в извадения му меч.

Макар да бе подготвен, писарят извика и инстинктивно отскочи назад. Нова атака не последва.

Който и да бе противникът му, явно бе решил да се крие в сенките и да напада изневиделица.

- Кой си ти? Покажи се! - извика Климент и гласът му потрепери пискливо.

Отвърна му приглушен смях. Писарят се обърна в тъмнината по посока на гласа, но не видя нищо. Нападателят атакува отново, Климент инстинктивно вдигна меча си и отклони острието, което разкъса дрехата на гърдите му.

- Помощ! Помощ! Няма ли кой да помогне! - завика Климент и се запромъква между тъмните купчини слама.

Виковете му смутиха нападателя. Най-вероятно той се бе надявал да се разправи бързо с писаря, но намерението му не бе успяло. Виковете на жертвата му можеха да разбудят стражата.

Убиецът опита последна атака, не улучи и бързите му стъпки отекнаха в подземието. Климент го чу как се качва по дървената стълба, чу и задъханото му дишане, докато я издърпваше нагоре.

- Все пак ще умреш! - изсъска убиецът, надвесен над отвора, и една запалена факла полетя към земята. Висок пламък лумна веднага към тавана.

Там, където доскоро бе стояла стълбата, сламата бе залята с масло. Климент бе усетил мириса му на влизане в подземието, но не бе обърнал внимание. Тази грешка можеше да му струва живота.

Писарят съблече наметалото си и заудря пламъците, викайки за помощ. Не успя да ги загаси. Подхранван от маслото и сламата, огънят бързо се разгоря, прехвърляйки се от бала на бала.

„Не мога да умра така! Не искам да изгоря!“ - помисли си ужасен Климент и започна да крещи с всичка сила за помощ.

Гърлото му веднага се напълни с дим и пушек, закашля се и се огледа панически наоколо. На светлината на разпалващия се огън видя нещо тъмно на пода в задната част на помещението. На земята лежеше човек, а под него се бе образувала тъмна локва кръв.

Климент бързо приклекна, подхвана лежащия настрани и го обърна към себе си.

Беше Ратомир.

- О, не! - простена писарят, виждайки обагрена с кръв дупка в дрехите върху гърдите на секретаря. - Ратомире, жив ли си! Кажи нещо! Кажи! - разтърси го Климент, но не получи отговор.

Наведе ухо към устните на секретаря и му се стори, че усеща слабия му дъх.

„Той е жив! - каза си писарят. - Трябва да го спася! Трябва да спася и двама ни!“

Погледна към другия край на склада. Огънят напредваше бързо, помещението се пълнеше с пушек и дим, които го задушаваха. Убиецът бе оставил капака отворен. Така щеше да влиза въздух, който да поддържа горенето.

„Но и по-лесно ще усетят пожара! Дано някой ни дойде на помощ! Господи, помогни ни!“ - замоли се писарят, докато трескаво се оглеждаше наоколо.

Но дори и войниците да видеха пожара, какво можеха да направят? Не можеха да го изгасят през малкия отвор на тавана, нито да им помогнат да се измъкнат навън.

Отчаян, Климент започна да блъска балите със слама към предната част на помещението. Може би, ако успееше да ги изхвърли там, където имаше повече свеж въздух, щеше да ограничи огъня.

Опитът му не излезе особено сполучлив. Дробовете му се напълниха с пушек и дим, писарят започна да кашля, усети, че му се завива свят.

„Ако не изгоря, ще се задуша!“ - панически си помисли той.

С последни усилия хвърли балата слама, която държеше, и се строполи на земята.

„Трябва да предпазя Ратомир“ - помисли си със замъглено съзнание писарят и се опита да се примъкне към сърбина, който вече не даваше никакви признаци на живот.

Докато се влачеше по пода, ръката му се закачи за нещо. От земята се подаваше халка.

„Какво е това?“ - слаба надежда се стрелна в сърцето на писаря. Бързо разчисти сламата наоколо. Отдолу се показа дървен капак.

Напрягайки последните си сили, Климент задърпа халката. Капакът се отвори неочаквано лесно, а отдолу го лъхна свеж въздух.

Влачейки се на колене и лакти, писарят се добра до Ратомир и го затъркаля по пода. За щастие сърбинът не бе далеч от дупката и Климент лесно успя да го бутне в нея. Секретарят падна с тъп звук на земята и повече не помръдна. Писарят също се свлече вътре и с последни усилия затвори капака над себе си.

Подпря главата на Ратомир на стената и се огледа в сумрака. Бяха попаднали в по-малко, но достатъчно широко помещение. В него нямаше нищо, освен няколко омаслени въжета, нахвърляни в единия ъгъл.

Изпаднал почти в безсъзнание, Климент неистово започна да опипва земята. Надяваше се да намери втори капак, който да го отведе още по-далеч от огъня. Такъв нямаше. За сметка на това откри няколко дупки, с широчината на юмрук, от които влизаше свеж въздух.

Писарят завлече Ратомир до една от тях, самият той легна пред друга и жадно задиша.

Не знаеше колко остана така. Съзнанието му се замъгли, единствената му цел беше да притиска колкото се може по-силно лицето си в земята. Устата и ноздрите му се напълниха с пръст, но той продължаваше да вдишва и да вдишва. Чуваше над себе си бумтенето на огъня, тялото му се обливаше в пот от жегата, вратът му се схвана от неудобната поза.

Няколко пъти се примъкна към Ратомир, за да провери как е. Сърбинът бе в безсъзнание, но гръдният му кош леко се повдигаше. Кръвта на гърдите му бе засъхнала и Климент реши, че няма какво повече да направи за него.

Не знаеше колко лежаха така. Стараеше се да не загуби съзнание и да не се поддава на паниката, която бушуваше в корема му и се опитваше да си пробие път навън. С мъка се сдържаше да не скочи и с крясъци да се хвърли в пламъците, за да приключи с агонията веднъж завинаги.

Опита се да мисли за нещо друго. Да си припомни годините, в които бе студент в Магнаурската школа и се разхождаше по каменните улици на Константинопол, между водоскоците по площадите, сенките на огромните дървета. Да си спомни старите приятели и лектори, с които бе обсъждал квадриума и тривиума. Отдавна забравени лица неочаквано изникнаха в паметта му, карайки го да се чуди как може да ги е забравил. Трябваше да си спомни всичко. Всичко! И да диша дълбоко, сложил ръце на корема си. Паниката малко по малко намаля, огънят отгоре - също.

Най-накрая някъде отдалеч се чуха гласове. Някой викаше, друг му отговаряше, но думите оставаха далечни и скрити от бушуващия огън. Чу се плисък на вода, която се изливаше на пода.

Писарят се опита да извика, но се задави в кашлица. Гърлото му бе сухо и раздразнено, парченца пръст се търкулнаха надолу по гърлото му.

Постепенно бученето заглъхна, топлината започна да намалява. Чуваха се все повече гласове, не спираха да се изливат кофи с вода. Накрая чу как някой се спусна в помещението и тежките му ботуши затропаха по дървения под.

- Помощ! - извика писарят и се закашля. - Помогнете ми!

Стъпките над него спряха.

- Тук има някой! Бързо донесете повече светлина — това бе гласът на Явица.

- Тук долу! - извика Климент и се опита да повдигне капака.

Още хора се присъединиха към Явица и сред разтревожените им гласове Климент разпозна Добрин и Дукум. Някой рязко дръпна капака и омазаното със сажди лице на домакина, озарено от запалената факла, се показа в отвора. До него стоеше Дукум.

- Клименте! Добре ли си? Какво правиш там долу? -следваха един след друг въпросите на великия боил.

- Повикайте помощ! Ратомир е ранен. Някой го е промушил в гърдите - отговори писарят.

Без да чака повторна подкана, Добрин се обърна и затича към изхода. Стълбата бе поставена отново и сърбинът бързо се изкачи по нея. Климент чу как отдалеч домакинът им започна да вика Балован.

Явица скочи в дупката и подхвана Ратомир под раменете. Постави главата на секретаря на коленете си и притисна с пръсти вената на шията му.

- Жив е! В безсъзнание е, но пулсът му е ясен! Трябва му лекар - сърбинът разкъса дрехите на гърдите на ранения. Отдолу се показа сребърен кръст. Под него се виждаше засъхнала кръв. - Това го е спасило! - Явица посочи кръста. - Поел е удара. Имал е голям късмет -след това комендантът огледа дупката в пода и помогна на писаря да се измъкне от нея. - И двамата сте имали невероятен късмет, българино!

- Така е! - Климент се опита да се усмихне и извади от косата си обгоряла клечка слама. Стана му зле и се подпря на една от стените. Зави му се свят, чувстваше как му се гади. Нечии ръце се опитаха да му помогнат, но писарят ги отблъсна, обърна се и повърна. Олекна му и с радост пое подадения му мях с вода. Тя бе най-вкусното нещо, което някога бе слагал в устата си.

Накрая, почувствал се достатъчно добре, мина покрай черните локви и овъглените бали, изкачи се по стълбата и най-после напълни гърдите си със свеж въздух.

Дворът бе пълен със слуги и войници, които бяха участвали в гасенето. Те се втурнаха да му помагат, но писарят ги върна, благодарейки им.

Деян и Мугел обикаляха около входа към подземния склад, от който все още излизаха струи пара и дим. И двамата бяха напълно облечени и с дебели сиви вълнени наметала. Дори Докс бе тук, приседнал встрани на купчина дърва мрачно наблюдаваше ставащото. Зад него бе Стрез, чиито черни очи бързо се стрелкаха насам-натам, сякаш очакваше да се появи някой, който може да бъде заплаха за господаря му.

Писарят погледна през рамо към склада, който за малко не се бе превърнал в негова гробница.

Всъщност огънят бе угаснал от само себе си. Всичко в подземното помещение бе изгоряло. Ако не бе намерил скривалището на пода, и той, и Ратомир щяха да са мъртви.

Климент потръпна още веднъж, загърна се по-плътно с наметалото и пое с пълни гърди свежия нощен въздух.

Не се прибра веднага, както го бе посъветвал Дукум, а остана да изчака Ратомир.

Той бе внимателно издърпан през отвора и положен на одеяло. Явица изскочи веднага след него.

- Незабавно го занесете в стаята му! Трябва му лекар! - разпореди се военният. - Ах, къде се бави Балован! Винаги го няма, когато е най-нужен!

Четирима войници чевръсто направиха носилка от копията си, завързаха плащ помежду им и Ратомир бе преместен.

Климент се приближи до сърбина, който бе дошъл в съзнание и се оглеждаше неразбиращо наоколо.

- Радвам се, че си добре, Ратомире - каза Климент и му стисна ръката. - Нападнали са те, но няма опасност. Ще се оправиш!

Секретарят се опита да му се усмихне в отговор.

По заповед на Явица войниците вдигнаха импровизираната си носилка и тръгнаха към имението.

В същия момент оттам изскочи черна фигура. Някой тичаше към тях, бясно размахваше ръце и крещеше.

Беше Добрин.

Лицето му бе опънато като маска, по страните му нямаше капка кръв.

- Балован е мъртъв! Някой го е отровил - извика сърбинът, седна на една купчина сняг и стисна главата си в ръце.