Кръв по снега

10

- А сега какво? - попита Ратомир, след като излязоха от стаята на жупана.

Климент се поглади по корема.

- Не знам за теб, но аз мисля да хапна нещо - писарят тръгна към кухните. - Надявам се да ми дадат малко вино и месо.

- Всъщност няма нужда - догони го Ратомир. - Господарят каза, че ще сервират обяд в залата. Мисля, че спокойно можем да отидем там.

Оказа се, че обядът вече е сервиран, а повечето от гостите, разделени на малки групички, лакомо се хранят, прокарвайки храната с вино.

Посърнал, Добрин сновеше между масите, опитвайки се да помири българите и сърбите, но след като разбра, че няма да успее, отчаяно се стовари на един стол и си наля пълна чаша с вино, която бързо пресуши.

Деян и Мугел се бяха настанили съвсем близо до огромната камина. Физиономиите им бяха навъсени, но от погледа на Климент не убягна, че лицата им са бледи, а в очите им се мярка страх. Двамата се държаха изключително вежливо един с друг, сякаш съвсем доскоро се бяха карали, след което се бяха сдобрили и сега искаха на всяка цена да демонстрират добрите си чувства един към друг. Каквото и да бе станало, каквото и да си бяха казали двамата жупани, сега те отново бяха съюзници.

Докс и Дукум седяха близо до сърбите, но този път никоя от двете групи не се опитваше да заговори другата. С тях беше и Стрез, който лакомо оглозгваше голям кокал с печено месо. По брадата му се стичаше мазнина, която капеше на масата, но това съвсем не притесняваше чигата.

Като видя писарят да влиза, Дукум му отправи мълчалив въпрос, но Климент неопределено вдигна рамене и заедно с Ратомир седнаха встрани от двамата жупани. Мугел ги изгледа хладно. Независимо дали се бяха сдобрили с Деян или не, той явно добре разбираше кой му бе докарал неприятностите на главата.

Мирисът на вкусната храна удари писаря и той изведнъж си даде сметка колко е гладен. Огледа масата, която бе отрупана с наченати блюда. Варена в медовина кокошка правеше компания в сребърна чиния на мариновани змиорки, дълъг нож стърчеше от голям печен бут с подправки, от който още се вдигаше пара. Купи с нарязано кисело зеле, попарени домати и чушки, киснати в зехтин, оцет и вино, бяха подредени по цялата маса. Изпод бели ленени кърпи, поставен на дървени дъски, се подаваше прясно изпечен хляб с кафява хрупкава коричка.

Без да се бави, Ратомир започва да сипва в чинията си от всичко, а Климент последва примера му. Нисък слуга им донесе чисти прибори и чаши, които те веднага напълниха с вино.

Бяха започнали да се хранят, когато към тях се присъедини и лекарят. Балован кимна на двамата жупани в другия край на масата, тежко седна на един стол и си отряза солидно парче печено, което поля с няколко лъжици сос. Лекарят изглеждаше угрижен и не обърна внимание на закачките на Ратомир.

- Какво има, докторе? - попита го секретарят. - Да не си глътна езика?

Балован само поклати глава.

- Какво прави цяла сутрин - не го остави Ратомир. -Сигурно пак си опитвал личните си запаси от вино.

- Гледах трупове - мрачно отговори Балован. - Отдавна не бях правил аутопсия.

Лицето на секретаря се сгърчи в престорен ужас.

- Точно сега ли намери да говориш за това?

Лекарят вдигна рамене.

- Какви са заключенията ти, Баловане? Има ли нещо ново около смъртта на Венда - писарят се бе навел напред, забравил за храната.

- Много си бил чувствителен - отговори на секретаря Балован, след което се обърна към Климент: - Всъщност подробности няма. Някой е намушкал в сърцето жупана и му е прерязал гърлото. Просто и ефикасно. И двата удара са смъртоносни. Всеки от тях би свършил работа. По тялото няма други рани или следи от насилие. Просто два удара и толкова.

- Защо му е било на убиеца да го прави?

Дъвчейки, лекарят отново вдигна рамене.

- Нямам представа. Най-вероятно е искал да се презастрахова. Или не е можел да прецени, че и едната рана е достатъчна. За мен е по-интересно друго - кой удар е бил нанесен първо. Колкото повече се замислям...

Балован млъкна.

- Колкото повече се замисляш, какво? - подкани го Ратомир.

- Не знам. Има нещо странно в тези рани. Нещо, което не е както трябва - уклончиво отговори лекарят. - Не ме питайте какво - замаха той с ръце, щом видя лицата на двамата си събеседници. - И аз цяла сутрин се опитвам да разбера, но не мога. Нещо ми убягва, но нямам представа какво. Почти съм сигурен, че убиецът първо му е прерязал гърлото и след това го е намушкал в сърцето. Бил е зад него и го е изненадал. Да, да! Няма как да е стоял пред него и да го е убил по този начин. Представям си го така: убиецът застава зад Венда, навежда се напред, прерязва му гърлото, след което замахва още веднъж и го пробожда в сърцето. Обратното е неизпълнимо, или поне много трудно.

- Разбирам накъде биеш - съгласи се Ратомир. - Ако е стоял пред жертвата си, не е можел от тази позиция да му пререже гърлото. Да го удари в сърцето - да, но после трябва да стане и да мине зад гърба на жупана.

- Никой не би направил така. Изводите ти са верни и вероятно важни - обяви Климент.

- Наистина ли? - лекарят се изчерви от удоволствие. - Но все пак имам усещането, че пропускам още нещо. Нещо много важно! - каза той замислено.

Опитите на Климент и Ратомир да изкопчат нещо повече от него удариха на камък. Накрая секретарят въздъхна примирено и попита:

- Какво прави вчера вечерта?

Лекарят го погледна лукаво, избърса ръцете си в масата и извъртя глава настрани.

- Подозирате ли ме? Чудесно! - той важно се засмя. -Тръгнах си с останалите. Вие ме видяхте. Отидох в стаята на господаря. Приготвих му настойка от билки. Той има чувствителен стомах и при всяко по-обилно хранене получава киселини. Е, моята работа е да ги предотвратя. Понеже и пиенето беше много, погрижих се сутринта да не го боли главата.

- А нас ни остави на кучетата, така ли? - заяде го Ратомир.

- Който не вярва в медицината, не заслужава да бъде лекуван - мъдро вдигна пръст към тавана Балован. -Ако ме беше помолил, щях да ти помогна. След като не ми вярваш, оправяй се сам!

- Добре! Добре! - разпери ръце Ратомир. - Не се пали толкова. Разбира се, че ти вярвам.

- Така и трябва! Прибрах се в стаята си. Тя е в края на дясното крило. Удобна ми е, защото към нея има малък склад, където държа билките и приготвям някои лекарства. Преди да легна, затворих плътно капаците на прозорците и ги покрих. Имам си специално изработена покривка за това. Не обичам теченията и много мразя да ми духа. Проверих какво става с билките, които суша в единия от шкафовете. Някои извадих и поставих в гърненца с вино. Така става по-ароматно и придобива специфичен вкус. Ще го дегустирам довечера. Чувствайте се поканени.

- Мугел също е голям билкар. Дори разправят, че навремето е бил лекар - осведоми го Ратомир.

- Така ли? Не знаех! - учуди се Балован. - Ще трябва да си поговоря с него. След като покрих виното, легнах и заспах. Беше късно, а и бях пил доста.

- Чули нещо през нощта?

- Не. Спя леко, но не чух нищо - със съжаление каза лекарят. - На другата сутрин ме събудиха двамата войници, пратени от господаря.

- И това е всичко?

Лекарят кимна в знак на съгласие.

- Какво ли е видял? - зачуди се Климент малко след като Балован им благодари за компанията и си тръгна, като им припомни вечерта да минат да дегустират виното му с билки.

- Каквото и да е, няма как да разберем. Може и да се шегувам с него понякога, но той е отличен лекар. Щом казва, че нещо не е наред, му вярвам, че е така.

- Не е наред, но какво? - попита Климент.

Събеседникът му безпомощно вдигна рамене.

След обяда писарят и секретарят се разделиха. Ратомир имаше някои текущи задачи за вършене, с които се извини, макар Климент да предполагаше, че всъщност сърбинът отива да докладва на господаря си.

Може би и той трябваше да отиде при Дукум. Но какво щеше да му каже? Че има някои бегли подозрения? Че някой е влязъл тайно в имението? Че Мутел и Деян са имали мотив да убият Венда?

Засега имаше само въпроси, но нямаше отговори. Кавханът трябваше да почака. Да почака, докато загадката не започнеше да се изяснява поне малко.

Някой сложи ръка на рамото на писаря и той подскочи от изненада. До него стоеше Хелена.

- Не исках да ви стресна - усмихна се извинително тя. - Но трябва да поговорим.

Господарката заведе писаря в широка стая с красиво изрисувани в жълто, червено и синьо стени.

„Сигурно са прекрасни, когато ги огрее слънцето през лятото”- помисли си писарят.

Резбовани дървени ракли заемаха ъглите, няколко сандъка с кожени капаци стояха под прозореца. Близо до тях имаше широка, застлана с червена покривка маса, а на нея - висока, позлатена чаша. Малка кутийка за бижута бе поставена отгоре й, а на капака проблясваше кървавочервен рубин.

Хелена проследи погледа на писаря.

- Мъжът ми добре се грижи за мен - усмихна се тя, канейки Климент да седне на един от фино резбованите столове. - Добрин е добър човек, който просто иска да си върши работата. И всички да са доволни. Но сега...

Думите й увиснаха във въздуха. Жената явно се колебаеше какво да каже.

- Защо ме доведохте тук? - попита писарят и очите му пробягаха по пищните извивки на домакинята. Дали бе съвсем безопасно да стои с тази жена сам в стаята й? Това можеше да се изтълкува погрешно.

Климент се завъртя неспокойно на стола си. Искаше му се да се махне веднага, за да избегне неловкото положение, в което бе изпаднал, но в същото време не можеше да откъсне очи от Хелена. Беше му приятно да стои с тази красива жена в стаята й и просто да я гледа.

- Трябва да ми помогнете! - неочаквано каза Хелена, преодоляла колебанията си. - Трябва да спасите мъжа ми и семейството ми!

- Да го спася ли? От какво!

- Ако преговорите се провалят, с Добрин е свършено! - лицето на домакинята помръкна. - Мъжът ми вложи много в това начинание. Използва всичките си връзки, за да бъде домакин на преговорите. Ако всичко свърши добре, успехът и престижът му ще са големи. Ако се провали... - Хелена замълча. - Ако се провали, ще загуби благоволението на князете и за останалите интриганти няма да е трудно да се разправят с него. Ще загубим всичко, което имаме. Нищо чудно да го хвърлят в затвора или дори да го убият! Какво ще стане с нас тогава? Какво ще стане с Биляна и Зоран?

- Но Добрин не е виновен за случилото се. Той...

- Няма да има значение дали е виновен или не. Един от великите жупани бе убит в неговото имение! Той не можа да го опази. Как можа да го допусне! - в гласа на Хелена неочаквано прозвуча ядна нотка. - Как можа да допусне подобно нещо! - повтори тя. - Сега всичко е заложено на карта!

- Но как мога да ви помогна аз?

- Заловете убиеца! Само така мъжът ми ще може да се спаси.

Климент наклони глава и внимателно изгледа събеседничката си. Какво криеше тази жена? И защо го бе повикала сам в стаята си? Искаше ли да му каже нещо господарката на имението, или се опитваше да прикрие нечии следи? Следи, по които ако тръгнеше някой друг, щеше да стане опасно?

- Това не е истината, нали? Всъщност има нещо друго. Знаете много добре, че и аз искам да разбера кой е убил Венда!

Очите на Хелена се наляха със сълзи и тя силно стисна ръцете си, за да овладее треперенето им.

- Не се страхувам само за мъжа си. Страх ме е и за Зоран! - една сълза се търкулна по бузата й, но тя побърза да я изтрие с престорена усмивка. - Той е прекрасно момче, но не възприема света като останалите. Вижда различни неща, чува различни неща. Някои казват, че това е дар от Бога. Други, че е луд.

- А какъв е всъщност?

- Момче като всички останали! Понякога е безобиден, друг път... Друг път просто не мога да го позная. Понякога най-незначителното нещо може да го изпълни с ужасен страх. Казана дума, хвърлен поглед, дори сън... Друг път е мил и отнесен като малко момче. Но понякога... - Хелена стисна юмруци - понякога сякаш се изпълва с жестокост и злоба. Все едно в него влиза друг човек. Уж е синът ми, а не е той... Затова се преместихме тук - в това имение, а не живеем в Ниш...

- Убивал ли е? - попита Климент с дрезгав глас.

Раменете на Хелена се разтресоха, тя мълчаливо кимна с глава.

- Няколко пъти, но само животни. Котка, куче... -гласът й заглъхна.

- Той ли е убил Венда? - напрегнато попита писарят.

- Не знам! Наистина не знам! Само мисълта за това ме изпълва с ужас. Беше превъзбуден от пристигането на толкова много и важни хора. Балован му даде слабо приспивателно с мляко, а през нощта дойката отиде в стаята му. Стояла до леглото му, но накрая заспала. Когато се събудила, Зоран го нямало, и веднага дойде да ме събуди - Хелена вече плачеше, без да се прикрива, и на писаря внезапно се прииска да седне до тази жена, да обгърне раменете й с ръка и да я утеши.

- Какво стана след това? - попита той, опитвайки се да овладее гласа си.

Хелена помълча, изтри сълзите от очите си и каза с твърд глас:

- Намерихме го свит под масата в залата. Тресеше се, но не искаше да каже и дума какво се е случило. Само говореше несвързано за някакво чудовище - Хелена замълча.

- Какво искате от мен? - Климент стана - Ако синът ви е убиецът, не мога да го спася.

- Можете! - в гласа на жената се прокрадна паника. -Искам да го изслушате, да чуете какво ще ви каже и да не си правите прибързани изводи. Ако някой разбере какво се е случило с него... Какъв е той понякога... Няма да има повече въпроси кой е убиецът! Ще набедят Зоран, без значение дали го е направил или не! И ще унищожат всички ни!

- А ако наистина е той?

Хелена сведе рамене.

- Ще го приема. Значи така ни е било писано. Но ако наистина е убил жупана!

Климент се замисли. Ако момчето бе убило Венда в пристъп на лудост, това би се оказало спасение за всички. Преговорите можеха да продължат, мисията щеше да е изпълнена, никой нямаше да пострада. Трябваше само да каже това, което знае. Расате и боилите щяха да са спасени. Нямаше да има война. Писарят преглътна.

- Кой друг знае за състоянието на сина ви?

- Съпругът ми, Биляна и дойката. Ратомир - също. И Явица.

- Добре - каза Климент. - Ще изслушам разказа на сина ви. Ще запазя тайната, доколкото мога. И ще търся убиеца безпристрастно. Но ако се окаже Зоран...

Хелена скочи пъргаво на крака, целуна смутения Климент по бузата и напусна стаята.

Почервенял като рак, писарят разтърка бузата, по която го бе целунала домакинята.

Дали постъпваше правилно? Дали не се бе оставил чарът на сръбкинята да го омае дотолкова, че да загуби трезвата си преценка? Какво щеше да каже Дукум, ако разбереше за обещанието, което бе дал?

Климент тръсна глава. Мисията им бе важна, но по-важна ли бе от истината и живота на едно петнайсетгодишно момче?

„Ами Расате? Неговият живот също е застрашен!“ -помисли си писарят и тежко се отпусна на стола. Търсенето на истината се бе оказало по-тежко, отколкото очакваше.

Мислите му бяха прекъснати от Хелена, която влезе, водейки за ръка намусения Зоран. Устата на момчето бе извита надолу, очите му проблясваха гневно, но писарят съзря в тях и зрънце страх. Дали той бе убиецът?

Двамата седнаха на столовете срещу него, майката тихо говореше в ухото на сина си. Той кимна с глава, без да вдига очи от пода.

- Сега Зоран ще ни разкаже какво се случило през изминалата нощ - нежно каза тя и погали сина си по косата.

- Остави ме! Не съм малко дете! - сопна й се момчето и за първи път погледна писаря в очите. - Вярно ли е, че има убийство? Че на единия жупан са му отрязали главата?

- Вярно е - сериозно каза Климент. - Жупанът Венда е бил убит в стаята си. Мисля, че си достатъчно голям, за да знаеш какво означава това. Затова е много важно да кажеш какво си правил и видял през нощта. Може да е нещо, което да ни помогне да хванем убиеца. Разбираш ли ме?

Зоран кимна. Страните му се зачервиха, по бузите му избиха петна.

- Ами аз... - започна той - ...аз не знам.

Климент чакаше.

- На вечерята стана голяма разправия, нали?

Писарят кимна.

- Не знаех, че нашите жупани са толкова лоши, но така твърдеше един от гостите. Онзи големият. Искаше да убие Венда, за да не навреди на някой друг. Нали?

Писарят не отговори.

- Жупанът наистина е лош човек. Като пристигна, исках да видя оръжията му, но той ми каза да се махам, все едно съм някакво малко дете - Зоран се опитваше да се съсредоточи. - После се скара с един от вашите на вечеря. Но яденето не беше хубаво. На теб хареса ли ти печеното? И гарнитурата не струваше.

Климент премигна.

- Прибрах се в стаята си. Мислех за това, което каза чужденецът. Хвана ме страх. Дали жупанът нямаше да дойде да ме убие, докато спя? Той ме мразеше, бях сигурен в това. Дойката ме увери, че всичко е наред, запалихме факлите в стаята ми за всеки случай и си легнах. Бях уморен и заспах веднага - Зоран се наведе напред и прегърна коленете си с ръце. - Сънувах ужасен сън. Огромно черно чудовище с червени очи ме гонеше по коридора. Опитвах се да му избягам... опитвах се... но то ме настигаше. Искаше да ме разкъса. Уплаших се, почнах да пищя и се събудих. В стаята беше тъмно. Факлите бяха изгаснали. Повиках дойката, но нея я нямаше. Уплаших се! Станах да я потърся, в коридора нямаше никой. Само тъмнина. Тръгнах напред и тогава... тогава...

- Какво стана - внимателно попита писарят.

- Видях го! - лицето на момчето се разкриви от ужас. - Чудовището беше там! В коридора. Вървеше срещу мен като огромна черна топка, а червените му очи проблясваха в мрака. Исках да извикам, но не можах... Почнах да тичам... не знам накъде... после паднах... и не помня нищо повече - лицето на Зоран бе пребледняло, по бузите му се стичаше пот.

- Няма нищо, няма нищо - прегърна го майка му и започна бавно да го люлее. - Всичко е било само сън. Сън...

- Какво стана след това? - настоя Климент.

- Не помня! Не знам! - извика момчето и започна да хлипа. Хелена хвърли умоляващ поглед към писаря.

- Намерихме го свит под една от масите в залата. Трепереше и говореше несвързано. Аз и дойката. Никой друг не знае за случилото се!

Климент кимна с глава и стана.

- Благодаря ви, че ми се доверихте - каза той.

Преди да затвори вратата, писарят видя как Хелена нежно е прегърнала сина си, гали го по главата и му говори успокояващо.

Писарят се облегна на стената и се замисли?

Дали Зоран бе убиецът? Колкото и да харесваше майка му и да искаше да й помогне, нямаше намерение да прикрива извършителя. Момчето очевидно не бе съвсем наред. Зоран бе възприел думите на Докс за Венда в буквалния смисъл и бе решил, че жупанът е лош човек, който трябва да умре. Самият Венда го бе обидил, отказвайки да му покаже оръжията си.

Защо майка му не бе казала за това? Явно момчето се бе засегнало дълбоко. Беше ли Зоран достатъчно обиден, за да убие Венда? И защо Ратомир не му бе казал за проблемите, които имаше синът на домакина?

Климент седна на тъмна дървена пейка в една от нишите на коридора. Нещо не се връзваше. Не можеше да си представи как Зоран влиза в стаята на Венда, разхожда се около него и хладнокръвно му прерязва гърлото и го намушква в сърцето. След което заключва вратата от външната страна и пъха ключа под врата.

Писарят поклати глава.

Ако момчето бе убиецът, повече би му прилягало да намушка на няколко места жупана, след което да избяга от стаята, без да се грижи за това, как да забули смъртта му в тайна. Този, който бе убил Венда, бе действал логично и последователно, а главата му бе съвсем в ред.

Дали трябваше да сподели изводите си с Хелена и да я успокои?

Замислен, Климент се изправи от мястото, на което бе седял, и се сблъска с Ратомир.

- Какво става, българино? - попита секретарят. -Търсих те навсякъде. Да не се криеш от мен?

Климент разтриваше рамото си, където го бе ударил сърбинът.

- Разбира се, че не се крия! - отговори той кисело. -Ти си този, който изчезна.

- Така ли? - повиши глас Ратомир. - Може и да си забравил, но аз имам задължения в тази къща!

- Задължения, които те карат да криеш от мен истината?

Секретарят го изгледа изненадано.

- Можеше да ми кажеш, че синът на господаря ти е болен! - обвини го Климент и веднага съжали за думите си. - Чудя се още какво си ми спестил!

- Кой ти каза това? - гърлено попита секретарят и стисна писаря за рамото. - Кой?

- Майка му, която очевидно има повече ум в главата от теб! - писарят се извъртя, за да се освободи, и се загледа в помощника си. - Омръзна ми всички да ме лъжат! Или да ми пробутват полуистини и да премълчават какво знаят. Кого си мислиш, че прикриваш, като криеш от мен истината? Мислех, че поне на теб мога да се доверя! Явно съм бъркал!

Ратомир гледаше писаря сякаш го вижда за първи път.

- Съжалявам - отрони накрая той. - Трябваше да ти кажа наистина. Но просто не мислех, че е важно.

- Мислил си, че не е важно да ми кажеш за лудия брат на любимата ти, който има навика да избива кучета и котки и когото Венда е обидил с пристигането си? Не мислиш ли, че прекаляваш?!

Ратомир преглътна и сведе глава.

- Не вярвам да е бил Зоран. Той е добро момче! Има известни проблеми, но не може да е убил Венда.

- Остави на мен да преценя - сухо каза писарят. - Ако все още искаш да работим заедно, трябва да ми кажеш всичко, което знаеш! Независимо дали е в ущърб на някои от близките ти. Разбрахме ли се?

Секретарят кимна.

- Добре тогава - каза Климент. - Да вървим да намерим Явица. Той може би ще ни каже кой е бил неканеният гост.

Писарят се завъртя и тръгна по коридора, следван от засрамения Ратомир.