Кръв по снега

3

Повече никой не заспа. Войниците прибраха каквото бе останало от шатрите и го натовариха на конете. Пострадалите бяха превързани, готвачът раздаде топла храна и горещ кумис.

Неколцина войници се метнаха на конете и след час се върнаха с телата на убитите съгледвачи. Изкопаха плитки гробове в студената земя и ги погребаха заедно с падналите в битката.

Севар обикаляше постовете, повтаряйки, че е най-добре да напуснат колкото се може по-бързо мястото. Разпалиха някои от преобърнатите мангали, както и множество факли, които забиха в снега. Входът и изходът на долчинката бяха преградени с набързо издигната ограда от изпочупените колове, боклуци и сняг.

Климент се включи в укрепването на лагера. Макар и замаян от виното и все още леко залитащ, никой вече не му се подиграваше. Войниците го гледаха с уважение, втурваха се да му помагат, когато нямаше нужда от това, или просто му отказваха да работи, пращайки го да си почине. Накрая Дукум дойде и му връчи шапката с двете вълчи опашки, която предводителят на печенегите бе носил.

- Вземи я, Клименте! Носи я с чест като символ на спасението ни, в което се превърна. Пък и ще ти топли на ушите - засмя се кавханът и нахлупи шапката, която му беше възголяма, на главата на писаря.

Двамата се върнаха в лагера, където нервният Севар докладва, че няма нови произшествия и отново отиде да проверява постовете.

В същия миг се разнесоха викове. Предните постове даваха сигнал за тревога.

Всички наскачаха, извадиха оръжията си и се заоглеждаха неспокойно.

„Не е възможно да ни нападат за трети път!“ - помисли си писарят, докато нервно се изправяше. Две битки за нощта му се виждаха повече от достатъчни.

Оказа се, че няма място за тревога.

Докс, братът на хана, най-после бе пристигнал.

Със силни викове той и конният му отряд изскочиха на поляната. Личеше, че всички са препускали бързо. Очите и лицата на новодошлите бяха зачервени, косите и мустаците им - замръзнали.

- Какво става тук? - Докс бе скочил от коня си, преди да е спрял, и подхвърли юздата в ръцете на един от стоящите наблизо войници.

За разлика от Борис, който бе среден на ръст и с фини черти, Докс бе масивен, направо огромен, с едри кости, широк гръден кош и изпъкнала челюст като на борците, които писарят бе виждал на арената в Плиска. Голата му глава му бе гладко избръсната, на щръкналите му уши се поклащаха масивни златни обици.

Братът на хана беше облечен с дебело кожено палто, висок калпак и подковани с желязо ботуши, които оставиха дълбоки следи в снега. На кръста му висеше най-големият меч, който писарят бе виждал.

Сякаш за да оправдае напълно името си[7], братът на хана започна енергично да обикаля в кръг, да рие ядно с крака в снега и да задава въпрос след въпрос, които изстрелваше като стрели изпод дебелите си, побелели от скреж, мустаци.

Дукум спокойно прие този разпит, отговаряйки на въпросите на Докс колкото се може по-изчерпателно. Скоро всичко бе разказано - и походът през планините, и срещите с бежанците, и нападението на вълците, и битката с печенегите. Климент също не бе пропуснат. Кавханът няколко пъти повтори колко добре се е представил писарят му. Докс като че ли не се впечатли от това.

- Ах! - провикна се братът на хана, изтегли огромния си меч и го размаха към изгряващото слънце. - Ах, защо не пристигнах по-рано да избия тия кучета! Да разпоря вонящите им тела и да отрежа грозните им глави! - Докс яростно заби меча си в една пряспа.

- И сами се справихме! - успокои го Дукум и посочи един от кожените столове, които войниците бяха изправили до запаления манган. - Сигурно си уморен, почини си. Може би ще ми кажеш защо се забави? Проблем ли имаше в Охрид?

- Лесно се справих с тази измет. Бунтовници! Пфу! -братът на хана се изплю в снега. - Видях им сметката веднага щом пристигнахме. Сега Охрид е най-спокойното място в ханството, което не може да се каже за тукашните земи!

Докс седна на предложения му стол, взе бокала с вино, който един от войниците му поднесе, изпи го на един дъх, захвърли чашата в снега и веднага пак скочи на крака.

- Трябва да благодарите на Тангра, че сте се спасили! - провикна се той. - Били са поне двойно, ако не и тройно повече от вас. Ах, каква битка! Защо ме е нямало!

На Докс му бяха необходими още няколко чаши с вино, докато се успокои и отпусне огромното си тяло на походния стол. Дори и след това братът на хана не спираше да ръкомаха, искайки подробностите от битката да му бъдат повтаряни отново и отново.

Успокоени от пристигането на големия отряд, войниците се бяха насъбрали на групички и също обсъждаха с новодошлите боя с печенегите и победата на българите.

Откъдето и да минеше писарят, го сочеха с пръст. Хвалеха съобразителността му, предлагаха му вино, радваха се на новата му шапка.

Накрая, позамаян от вдигнатите наздравици, Климент се спря при Севар, който говореше с висок, жилест мъж, който също като него носеше отличителните знаци на чигат. Непознатият беше облечен с традиционна стоманена ризница, изплетена от халки, която стигаше малко над колената му. Носеше странен извит дълъг меч, какъвто писарят бе виждал у арабите в Константинопол, а очите му бяха искрящо сини.

- Нямаше да се забавим толкова, ако Докс не бе решил да ловува мечки в снега. Язди като хала дори и в това време. Загубихме го вчера на обяд и го търсихме почти до края на деня. Намерихме го, седнал под едно дърво, да пече заек. Науми ли си нещо, никой не може да го спре. Но след като осъзна колко сме закъснели, препуска като луд цяла нощ. Едва го настигнахме -тъкмо казваше непознатият.

- Това е Стрез. Чигат в отряда на Докс - каза Севар, виждайки приближаващия писар.

- Аз съм Климент - писар на кавхана Дукум - представи се писарят.

- Отлично си се справил! Няма съмнение, че си спасил всички! - похвали го Стрез, гледайки го студено. - Макар че ако бяха нападнали нас, щяхме да ги избием и без да се крием в гората. Сега, след като сме тук, няма от какво да се страхувате!

Климент объркано погледна към Севар, но чигатът отклони погледа си.

- Наистина е добре, че дойдохте. Така ще се чувстваме по-сигурни - сухо отговори той.

Макар и трудно, разговорът потръгна. Стрез им разказа как са потушили бунта край Охрид, как са заловили водачите и са ги екзекутирали.

- Замалко до попаднем в капан - обясни чигатът. - Някой бе издал плановете ни на бунтовниците и само промяната на маршрута в последния момент ни спаси от засада.

- Предател? - попита писарят.

Севар кимна мрачно.

- Предател ще трябва да е бил. Няма друг начин. Чуждите шпиони вършат чудесна работа напоследък. За разлика от нашите. Разбрах, че двама от тях са били убити преди около месец в Ниш.

- И аз мисля, че сме били предадени - писарят вече бе обмислил въпроса. - Печенегите знаеха много добре къде сме, колко сме, а вероятно и кои сме. Сигурен съм, че някой им е казал всичко за маршрута ни.

- Те са просто разбойници - вдигна рамена Севар. - Нападат, без да мислят за последиците. Сигурно са ни видели по-рано през деня и са ни последвали. Биха изкарали добри пари от оръжията и конете ни.

Климент кимна, но не бе убеден в казаното от чигата.

Двамата военни бързо намериха общ език. Обсъдиха маршрута, снега, който ако не спреше да вали, можеше да направи пътищата непроходими, предпазните мерки, които трябва да вземат по време на похода. Стрез не престана да хвали себе си и господаря си.

- Докс има доверие само на мен - каза чигатът с доволна усмивка. - Натоварил ме е с какви ли не задължения. Много трудно се доверява на когото и да е. Последно искаше да посече готвача, който не бе приготвил храната както трябва. Едва го спасих! Сега всеки месец обикалям тържищата, за да осигурявам прехрана за отряда, но не се оплаквам.

Разговорът им бе прекъснат от гръмогласните команди на Докс, който заповядваше отрядът да тръгне незабавно.

- Очевидно е кой ще команда оттук нататък! - надменно обяви Стрез. - Той си е такъв. Където и да отиде, всичко трябва да стане по неговия начин. Може да не е най-лесният, но накрая винаги излиза победител! Ние сме му свикнали, но някои хора много се дразнят от маниера му! Дано вие не сте от тях

- Все пак е брат на хана! - отбеляза Климент.

- Помнете го непрекъснато! - отговори чигатът, намигна неопределено, завъртя се на пети и на свой ред започна да дава команди на войниците си.

- Големи воини, няма що! Дай им да се надуват, а когато трябва да помогнат, отиват на лов за мечки - Севар махна с ръка и също се отдалечи.

Скоро всички бяха готови и след като отдадоха последна почит на загиналите си другари, отрядът потегли.

Продължаваше да вали, а пронизващият вятър ставаше все по-силен. Слънцето изгря високо в небето, но лъчите му трудно си проправяха път. Яздеха, без да бързат. Не искаха да насилват конете в лошото време и трудния път, а и очакваха да стигнат целта си - имението на Добрин, някъде около обед. Напред бяха изпратени вестители, които да уведомят сърбина за скорошното им пристигане.

Постепенно дърветата намаляха и гората остана зад гърба им. Климент се почувства по-спокоен, след като излязоха от дългите сенки и преспите сняг, навени между дърветата. Макар да обичаше да скита в гората, особено напролет, сега се радваше, че излиза от нея.

Малко преди обяд отрядът спря за кратка почивка. Климент се присъедини към Докс и Дукум, които заедно с двамата чигати обсъждаха положението в средата на колоната.

- Имението на Добрин е на половин час път - уведоми го кавханът. - Скоро ще стигнем.

- Дано са ни приготвили добро посрещане! Гладен съм като вълк. И от мен няма да се отърват толкова лесно - пошегува се с нощните премеждия на писаря Докс, след което добави сериозно: - Дано наистина се представят както трябва. Не харесвам печенегите, но сърбите са ми още по-омразни. Винаги са готови да те нападнат в гръб, когато най-малко очакваш. Дай им на тях да правят засади по пътищата. Друго не умеят! Нищо чудно да ни изколят в леглата ни, докато спим. Непрекъснато трябва да сме нащрек с тях.

- Не трябва да забравяме за мисията си - тактично му напомни Дукум. - Животът на Расате и боилите е в ръцете ни.

- Не трябваше да се оставят да ги победят! Още по-малко да ги пленяват! - ядно изсумтя Докс и се заклати на седлото си. - Аз не бих се оставил да ме хванат жив насред бойното поле! Това е позор за всички ни! За тях - най-вече. Смъртта може да е достоен изход от това положение!

- Нима искаш да удушат Расате в килията му? Това ли наричаш достойна смърт? Борис едва ли ще остане доволен.

- Борис, та Борис! - тросна се Докс. - Ясно е защо им кляка ханът. Няма какво да прави. Пленили са сина му. Първородният! Къде ти у сърбите такъв късмет всеки ден. Истината е, че този плен замъглява трезвата му преценка. Ние сме много по-силни от тях. Даже в Константинопол се страхуват. Трябва ясно да им дадем да разберат, че ако много знаят и не правят каквото им кажем, ще ги смажем! - Докс удари ръцете си една в друга. - Още повече ако посмеят да пипнат и с пръст престолонаследника или някои от останалите пленници. Ще ги попилеем като сламки!

- Както ги разпиля Расате ли? - попита Дукум.

Лицето на Докс се зачерви, той се приближи съвсем близо до кавхана и го попита:

- Започвам да се съмнявам с кого всъщност си ти, Дукум.

- Правя това, което ми е наредил ханът! И искам да го свърша добре! Независимо какво мисли брат му по въпроса! - очите на великия боил гледаха ледено, гласът му беше твърд. - Ти си брат на Борис, но аз съм водач на тази мисия и ще я водя както намеря за добре! Което означава да се държим любезно с домакините ни, когато това се налага! Ако не си съгласен, свободен си да си тръгнеш!

Докс не отговори нищо, само стисна дръжката на меча си и се изправи на седлото. Стрез и Севар също се хванаха за мечовете, гледайки внимателно двамата си господари. Разговорите секнаха, напрежение заля околните. Всички стояха и чакаха какво ще се случи между двамата благородници.

Внезапно Докс се наклони напред и каза:

- Ще правим каквото кажеш! Ти си водачът на тази мисия и както аз, така и хората ми ще ти се подчиним. Ти водиш дипломатическа мисия, аз съм войник! Няма да преча по никакъв начин на преговорите, дори ако трябва да преглъщам мнението си. Но ако се стигне до битка...

Дукум протегна ръка.

- Имаме си достатъчно проблеми. Нека не се караме. Напрежението от изминалата нощ си казва думата. Двамата заедно ще ръководим тази мисия. В нея има място и за теб, и за мен. Важното е да си върнем Расате и боилите. След това винаги можем да ударим сърбите!

- Точно така! - съгласи се Докс. — Първо ще си приберем Расате и останалите, след това ще им видим сметката! Харесва ми! Ей, накъде е пътят? - провикна се той, но очите му още хвърляха мълнии. - А ти по-добре махни смешната си шапка, за да не вземеш да уплашиш сърбите. Само като я видя, и ми става лошо - провикна се братът на хана, перна писаря по гърба и препусна като луд в снега.

- Дано не направи някоя глупост! На бойното поле се бие като лъв, но не става за дипломатически мисии. Защо ли Борис го прати с нас? - въздъхна Дукум, загледан в гърба на отдалечаващия се.

Писарят оправи шапката, която се бе накривила от удара на Докс, но не каза нищо.

- Ще трябва да го държим под око - продължи Дукум. - Войниците се връщат още днес. Ще останем само аз, ти, Стрез и братът на хана.

- Защо е това бързане?

Дукум сви рамене.

- Сръбските князе не искат наши части на своя територия. Може би се опасяват да не ги изиграем по някакъв начин. Не че не се е случвало...

- Да не униваме, писарю! Живи сме, а това е най-важното! Нека се подготвим за предстоящата среща.

Двамата пришпориха конете и се присъединиха към колоната.

Скоро пътят се разшири и рискуваха да пуснат конете в галоп. Стрез и Докс, които яздеха начело на колоната, скоро се изгубиха от поглед, препускайки като бесни сред облаци сняг, вдигнат от копитата на конете.

Преспите ставаха все по-високи, натрупани от двете страни на пътя, който някой се бе опитал да разчисти безуспешно. Срещнаха няколко от местните жители, които с мъка си пробиваха път в снега, понесли торби и вързопи, с високи калпаци от нещавена овча кожа и тежки кожуси. Сърбите боязливо спираха, оглеждайки приближаващия отряд, някои вадеха оръжията си на показ, сякаш да покажат, че няма да се дадат без бой. С вдиганата високо дясна ръка, показваща, че идва с мир, Севар ги питаше за пътя към имението на Добрин и получаваше сърдити отговори.

„Дори езикът им е като нашия - мислеше си писарят. - Защо тогава се мразим толкова много?“

Малко преди обяд, запотени и зачервени, Стрез и Докс се върнаха обратно, за да известят, че наближават крайната цел на пътуването си. Братът на хана и чигатът изглеждаха доволни и развеселени, явно бързата езда им се бе отразила добре. Към имението бяха изпратени конници, които да обявят идването на българите. Отрядът се построи в стегната колона, начело с Докс и Дукум, а копието с конската опашка бе вдигнато високо.

Скоро конниците излязоха на билото на малък хълм. Под тях се издигаха стените на голямо, укрепено имение, с излизащ от комините пушек. Широките каменни зидове бяха високи над пет метра, а над вратата около голям, пълен със замръзнала вода, ров се издигаха осмоъгълни кули. Централната сграда - красива каменна къща на два етажа, бе обградена от различни помощни постройки, от чиито комини също излизаше пушек. В задната част се виждаха просторни конюшни, обори и складове, около които се щураха приличащи на мравки хора.

„Но това е цяла крепост? - помисли си писарят. -Сърбинът добре се е погрижил за безопасността си.“

- Вижте! - извика в този миг Севар и посочи с ръка.

Високата, обкована с желязо, врата на имението се отваряше, мостът над рова вече бе спуснат. Група конници, също с развети знамена, се отправиха, без да бързат, към спрелите на хълма българи.

Климент присви очи и огледа идващите сърби, докато поемаха срещу тях.

В средата, яхнал голям червеникав боен кон, яздеше висок едър човек. Макар да бе значително по-дебел от обичайното, той направляваше животното си с вещина и умение. На главата си ездачът носеше висока кожена шапка с червени пискюли, които се вееха от вятъра, кръстът му бе пристегнат с дебел вълнен пояс, върху който имаше кожен колан, обкован със сребро, а на себе си бе облякъл кожух от лисичи кожи. Дълъг широк меч се поклащаше на бедрото на ездача, а рубинът на дръжката му проблясваше отдалеч.

„Това трябва да е Добрин. Изглежда внушителен“ — помисли си Климент.

Като всички дебели мъже, и сърбинът изглеждаше добронамерен, но когато срещна очите му, Климент неволно се стегна — толкова сини и твърди бяха те. Дълги черни мустаци и козя брадичка се спускаха под месестия нос на сърбина и придаваха на лицето му комичен вид.

Плътно до Добрин, присвил малките си кафяви очи, яздеше среден на ръст, добре сложен мъж в пълно бойно снаряжение. Лицето му бе като изсечено, с тънки изкривени устни и къси, подсечени мустаци. Косата му бе ниско подстригана отпред, задната й част бе сплетена в тънка опашка, която се спукаше до средата на гърба му, прикрита под кожен шлем. Начинът, по който стискаше дръжката на меча си, и вниманието, с което оглеждаше околността, говореха, че е военен. Името му, както се разбра по-късно, бе Явица, и освен че отговаряше за безопасността на господаря си, бе и комендант на имението.

Следваше го слаб на вид човек на средна възраст, в когото Климент безпогрешно разпозна колега писар. Ратомир, секретарят на Добрин, бе млад мъж, може би на възрастта на Климент. Сърбинът бе с тясно лице, тънък прав нос и също беше с мустаци. Постоянно присвиваше очите си - навик, добит след дългото взиране отблизо в пергаментите.

Двете групи се срещнаха, размениха си обичайните любезности и бавно поеха към каменните стени. Отрядът българи, който ги охраняваше, щеше да се подкрепи в кухните на домакина, след което, командван от Севар, да поеме обратно.

Климент съжали, че Стрез, а не Севар ще остане с тях. Макар да бяха яздили заедно само няколко дни, той бе харесал мълчаливия и готов да помогне чигат. За разлика от него, Стрез, също както господарят му Докс, му се струваше надменен самохвалко, желаещ да блесне на всяка цена с военните си подвизи.

„Не ни стигат проблемите, които може да забърка Докс, ами сега и този!“ - помисли си писарят, докато наближаваха високите стени на имението.

От бойниците с любопитство надничаха войници. На кулата се вееха знамена; викове, команди и заповеди се носеха зад стените.

Процесията мина по моста и спря в широк, изчистен от снега двор. Зад тях войници чевръсто затвориха врата, чиято медна решетка прогърмя зловещо в настъпилата тишина.

„Като в капан“ - мрачно си помисли писарят и неочаквано се сети за проклятието на лудия шаман, когото бяха срещнали на излизане от Плиска. „Имам лошо предчувствие! Дано се измъкнем живи от това място!“ - потръпна той и се загледа в оловносивото небе над тях и неспиращия да вали сняг.

- Още веднъж добре дошли! - провикна се Добрин, скочи неочаквано пъргаво от коня си и театрално се поклони на новодошлите.

На широките стълби пред входа на имението, което приличаше повече на пограничен замък, един до друг стояха трима души. Двама от тях бяха много високи, третият бе нисък и пълен. И тримата бяха облечени с тежки палта и ботуши от мека кожа, а на главите им бяха нахлупени кожени калпаци. Върху фините им ръкавици проблясваха пръстени. Физиономиите и на тримата бяха надменни и горди и писарят не се затрудни много, за да разпознае пратениците на сръбските князе.

Встрани от тях, търсейки закрилата на стрехите срещу студения вятър, стоеше най-красивата жена, която писарят бе виждал. Висока и стройна, с мека тъмна кожа и искрящи кафяви очи, от нея се излъчваше сила и страст, която писарят усети въпреки разстоянието и ледения вятър.

„Това е жена, която може да влуди всеки мъж! - помисли си писарят, без да може да откъсне очи от непознатата. - Така да го подлуди, че да го накара да извърши всичко! Дори убийство!“

Макар да бе прехвърлила трийсетте, жената спокойно можеше да засенчи всяко младо момиче - като това до нея, което стоеше от дясната й страна, заметнато с хубава зелена пелерина. То също беше красиво, макар да не можеше да се сравнява с майка си. Присвитите му очи внимателно изучаваха новодошлите, но устата му се разтегна в усмивка като на дете, което се забавлява. Луничав юноша с кафяво вълнено палто се бе сгушил от другата страна на жената, гледайки подозрително новодошлите. Писарят се зачуди дали е редно толкова голямо момче да се крие в полите на майка си, след което мислите му бяха прекъснати от домакина.

- Позволете да ви представя съпругата си Хелена. Господарка на моя дом и сърцето ми! - извика Добрин и посочи към жената, която се усмихна приветливо. -Както и двете си деца - дъщеря ми Биляна и синът ми Зоран.

- Какви смешни хора - неочаквано заяви момчето, изсмя се силно и се скри зад гърба на майка си.

По лицето на Добрин за миг мина сянка, след което посочи застаналите на стълбите мъже:

- А това са почитаемите жупани Венда, Деян и Мугел. Пратеници на князете Мутимир, Стоймир и Гойник.

Триото се поклони, без да сваля изкуствените усмивки от лицата си.

- Кавханът Дукум и братът на хана, Докс - посочи българите Добрин, които също се поклониха на свой ред.

- Радвам се да се срещнем - обяви единият от двамата високи мъже, безпогрешно разпознал Дукум като водач на делегацията и му подаде ръка: - Аз съм Венда. Тук съм да водя преговорите от името на прославения владетел Мутимир - високопарно обяви той, а късият му меч се оплете в дебелата му кожена наметка.

- Не по-прославен от владетеля Стоймир! - ядно обяви вторият висок мъж и също се приближи. - Аз съм Деян! За мен ще е чест да водя разговори с вас -каза той.

- Хайде, не почвайте да се припирате сега. Ще измръзнем до смърт, ако почнем да изясняваме кой владетел е по-велик и прославен - засмя се третият мъж и въпреки огромното си шкембе, което коженото палто трудно прикриваше, бързо пристъпи напред: - Аз съм Мугел. Тук съм по заповед на княз Гойник, който също е много велик и прославен - дебеланкото се изсмя. - Хайде да влизаме, че вятърът се усилва.

Другите двама се усмихнаха любезно и всички поеха към сградата, но на Климент не убягнаха гневните погледи, които тримата жупани си размениха.