Кръв по снега

15

Събуди се няколко часа по-късно. Бе спал малко, но се чувстваше неочаквано бодър.

Скочи от измачканите завивки, дръпна тежката кожена завеса на прозореца, отвори дървените капаци и с наслада пое от утринния въздух.

Времето се бе оправило окончателно и чудно слънце грееше над натрупалите преспи сняг. Някъде пееха птици. По двора се гонеха кучета, крякаха гъски, някой цепеше дърва.

„Да можеше всичко да е толкова просто и прекрасно! Без тайни задачи, без интриги, нападения и убийства!“ -помисли си писарят и се отдръпна от прозореца.

Изми се със студената вода, оставена в кана над малък меден леген в единия край на стаята, и се разсъни окончателно. Трябваше да сложи някакъв ред в мислите си.

Вчерашните нападения и убийството на Балован даваха нови възможности. Но имаше ли време за тях?

Климент взе парче пергамент, подостри едно от перата си, премести масата по-близо до прозореца и седна пред нея.

Отново прехвърли всички заподозрени през ума си: Явица, Стрез, Добрин, Деян, Мугел, Дукум, Докс и Зоран. Трябваше ли да изключи от тази група Ратомир и Биляна? Сърбинът бе нападнат и се опитаха да го убият заедно с Климент в подземния склад, но значеше ли това, че не е замесен в станалото преди това?

„Ако убийците наистина са двама, дали единият не се опитва да се освободи от неудобен съучастник?“

Това би обяснило някои неща. Смъртта на Климент само би замаскирала нещата.

„Всички щяха да си помислят, че сме убити, защото сме се добрали до нещо и престъпникът се е уплашил. А той просто заличава следите!“

Така ли беше?

Климент се отпусна на стола и се загледа в тавана. Струваше му се, че пропуска нещо. Нещо, което щеше да подреди цялостната картина. Бе чул или видял нещо, което бе важно и за което не можеше да се сети. Какво бе то?

Писарят затвори очи, отпусна глава и започна да си припомня всичко от самото начало.

Как се бе срещнал с хана, как му бяха поверили мисията, как бе яздил в студа, нападението на вълците, битката с печенегите, кръвта по снега, конникът на хълма в нощта, пристигането му в имението, разговорите на вечерята... Внезапно един спомен го разтърси като светкавица!

Писарят вдигна перото, взе чист пергамент, придърпа любимата си глинена мастилница и започна бързо да пише. Някой почна да вика на двора, портите на имението се отвориха, чу се шум от пристигащи хора и глъчка, но нищо не можеше да отклони писаря от пергамента му. Най-после усещаше, че е на прав път. Малко по малко различните части на мозайката започнаха да се подреждат и образуват една обща картина. Картина, изпълнена с предателство, алчност, жажда за власт и омраза. Имаше още някои празнини, които трябваше да се запълнят, но за първи път, откак бе напуснал Плиска, Климент усети, че се приближава към предателя.

Щеше да изпълни поставената му задача. Въпреки всичко!

Свърши с писането, внимателно сгъна пергамента и го прибра в сандъка, който заключи. Нямаше нужда някой да намира разсъжденията му. Оставаше му да свърши още някои неща, за да се увери, че е на прав път.

Писарят си сложи нова риза, пристегна елека си, облече върху него кожената куртка, закопча на кръста бойния колан с меча и кинжала, затъкна дългата си кама отзад на кръста и излезе. Повече нямаше да остави да го сварят неподготвен.

В коридора нямаше никой. Войниците, оставени да го пазят през нощта, си бяха тръгнали. Явно смятаха, че няма нужда от повече охрана.

Климент зави към кухнята, където получи късна закуска или ранен обяд. Разпита някои от слугите и доволен от това, което научи, излезе с широки крачки на двора. Крайно време бе да си поговори откровено с господаря на имението.

Слънцето меко припичаше. Снегът бе започнал да се топи, от покривите капеше вода. Някой бе разчистил целия двор, а нахвърляният до оградата мръсен сняг бавно се топеше. Каменните плочи пред къщата бяха мокри, вдигайки пара, с малки сиви локви между камъните.

В двора кипеше усилена работа. Работници, облечени с кожени елеци и платнени шапки, разчистваха останките от пожара. До една от стените се издигаше мръсна камара от изгоряла слама, омесена с почернял от саждите сняг и боклуци. Войници, облегнати на дългите си копия, лениво наблюдаваха слугите, приличайки се на слабото слънце. Писарят се загледа в униформите им. Под дългите плетени ризници от метални халки носеха дрехи в синьо и сребърно.

„Цветовете на Гойник и Деян. Какво ли значи това?“ - помисли си разсеяно, докато минаваше покрай тях. Един му подвикна обида, което накара останалите да се разсмеят. Писарят се направи, че не го е чул и продължи по пътя си.

В дъното на задния двор имаше поредица от постройки. Дим се издигаше над запалените пещи в ковачницата, дърводелци сръчно ковяха нови капаци, които да заменят изгорелите в пожара, работници внасяха и изнасяха различни неща от складовете наоколо. Отпред в кална локва се бяха настанили няколко прасета, които доволно се приличаха на зимното слънце. Гъски търсеха нещо за ядене в размекналата се земя, прислужници с ведра носеха вода и издоено мляко. Отнякъде се носеше мирис на прясно изпечен хляб.

Намери Добрин в конюшните да оглежда сиво конче с бели петна.

- Чудесно животно, но трудно понася зимата - каза той, като видя писаря.

- Може би трябва да му давате по-силна храна. Макар да си призная, не разбирам много от коне - отговори Климент.

Добрин кимна и заслони очите си с ръка.

- Конете са добри животни. Понякога си мисля, че са по-добри от хората. Верни са, носят те на гърба си и не искат много в замяна. Но аз се отплеснах. Сигурно не си дошъл да си говорим за коне. Какво мога да направя за теб, българино?

- Трябва спешно да извикате княз Мутимир! - рязко каза Климент.

- Какво? - Добрин го погледна стреснато. - Ти полудя ли? Не мога да направя подобно нещо без сериозно основание!

- Имате няколко такива - Климент вдигна ръката си с разперени пръсти. - Първо, той е най-силен в момента и преговорите се провеждат под негова егида. Нормално е да го потърсите в случай на проблем. Второ, намира се най-близо - в Ниш. Трето, неговият пратеник бе убит. Четвърто, би могъл да заеме мястото на убития, или поне да посочи друг на негово място и преговорите да започнат. Пето, и най-важно - би могъл да попречи на Деян и Мугел да си тръгнат.

Сърбинът се замисли.

- Има истина в думите ти. Но ако не дойде?

- А ако дойде? - контрира го Климент. - Няма какво да губите. Нещата така или иначе са тръгнали на зле. Едва ли ще стане по-лошо, ако Мутимир си остане в Ниш, но ако дойде - положението може да се обърне.

Добрин промърмори със съмнение.

- Няма време за мислене! Трябва да действаме незабавно! Иначе всички ще изгубим. Ако се притеснявате да поканите княза на място, където има неразкрити убийства, искам да ви уверя, че извършителят им ще бъде заловен съвсем скоро!

- Наистина ли?! - в очите на Добрин проблеснаха черни пламъчета. - Наистина ли ще откриеш убиеца, писарю?

- Да! - отговори Климент. - Стига да ми помогнете.

- Тогава съм съгласен! - разбърза се Добрин. - Веднага ще изпратя човек при Мутимир. Всъщност, като се замисля, трябваше да направя това още след първото убийство! - сърбинът се обърна и тръгна към караулните помещения, викайки някого по име.

Климент се затича след него и го хвана за рамото.

- За да разкрия убиеца, са важни няколко неща: да пратите при Мутимир човек, на когото вярвате напълно. Дори Явица да не знае къде и защо отива. Да помолите князът да дойде колкото се може по-бързо, още днес. И да му предадете това - Климент подаде на сърбина малък, запечатан с восък пергамент.

Добрин бързо грабна писмото, кимна отсечено и понечи да се обърне.

- Има и още нещо - Климент го гледаше право в очите. - Искам да знам кой е човекът, когото криете в стаята си!

Лицето на домакина почервеня.

- Не знам за какво говориш - отсече той, свил ръцете си в юмруци.

- Знаете много добре. В имението има още някой. Дошъл е малко преди или след нас. Видях откъде е влязъл - малката врата на източната стена. Снегът около нея е почистен, резетата й са смазани. Няма как това да стане без ваше знание. Тази сутрин разпитах слугите в кухнята. Казаха ми, че от два дни поръчвате често да ви носят храна в стаята.

- И какво, ако е така?

- Освен това ми направи впечатление — не се предаваше Климент, - че не желаете никой да ви посещава в стаята ви. Запитах се защо. Най-простият отговор е, че там има някой или нещо, което не искате останалите да видят. Някой, когото сте пуснали през източната врата, някой, който яде храната от кухнята ви. Искам да знам кой е този човек и защо го криете.

Добрин започна да диша тежко.

- Това не те засяга! — изръмжа той.

- Засяга ме! Предполагам, че той няма нищо общо с убийствата, но искам да се уверя, че е така. Жупаните едва ли ще останат доволни, ако разберат истината.

- Не ме заплашвай, българино! - Добрин приближи Климент с ръка на кинжала си.

- Какво ще направите? Ще ме убиете? - писарят посочи с широк жест двора. - Пред всички тези хора? Не ви заплашвам. Просто искам да знам истината!

- Той е пратеник - Добрин плюеше думите, гледайки в земята. - Чужденец. Не е нито българин, нито сърбин. Тук е по съвсем друга работа. Не мога да ти кажа каква. Сутринта си тръгна. Гарантирам, че няма нищо общо с убийствата! Гарантирам! - сърбинът рязко се обърна и си тръгна.

Климент остана загледан в отдалечаващия се сърбин. „Пратеник ли? Така си и мислех!“ - каза си той и тръгна обратно към имението.

Ратомир лежеше в леглото си, облегнат на няколко възглавници. До него, на малка масичка, бяха поставени чинии с остатъци от храна, чаша, недописан пергамент и засъхнало перо. Секретарят бе наметнал дебела роба, под която се виждаше стегната превръзка, стигаща до гърдите. Над нея проблясваше краят на кръста, който му бе спасил живота. Лицето на ранения бе бледо и изпито, под очите му личаха тъмни кръгове.

Сърбинът белеше спаружена ябълка, кой знае как оцеляла до това време на годината. Лицето му се озари от усмивка, виждайки писаря на вратата.

- Моят спасител! - провикна се Ратомир и размаха ръце за поздрав. - Влизай, влизай, Клименте, и бъди добре дошъл!

- Ти също, Ратомире! - усмихна му се писарят, пристъпи в стаята и внимателно затвори вратата след себе си. - Радвам се, че си по-добре. Как се чувстваш?

- Чувствам се чудесно! Малко съм отпаднал, раната на гърдите ме боли и гърлото ми е раздрано все едно цяла нощ съм пял пиянски песни, но мисълта, че днес можеше да съм при добрия дядо Боже, а не съм благодарение на теб, ме кара да се чувствам прекрасно. Искаш ли ябълка? Много е вкусна! - без да дочака отговор, Ратомир ловко отряза парче от плода и го подаде на Климент с върха на ножа си.

Климент пое ябълката с благодарност. Известно време двамата седяха един срещу друг, дъвчеха и не казваха нищо. Когато ябълката бе изядена, Ратомир въздъхна доволно, протегна се назад, остави ножа на масичката до кревата и се нагласи на възглавниците зад себе си.

- Какво се случи? - попита Климент. - Как се озова в склада?

Ратомир премигна няколко пъти сякаш за да събере мислите си.

- Подмамиха ме. Беше лесно. Тъкмо бях легнал, когато някой потропа на вратата. Отначало помислих, че си ти и те повиках по име, но никой не ми отговори. Зачудих се. Дали си видял нещо и имаш нужда от помощ? Дали не ме търси някой друг? Облякох се набързо и отворих вратата. В края на коридора видях сянка, която тръгна надолу по стълбите. Не можах да устоя на изкушението да разбера кой е и защо ме вика. Тръгнах след него.

Климент кимна с глава.

- И на мен ми се случи горе-долу същото.

- Стигнах до долния етаж, но там нямаше никой. Външната врата беше отворена. Излязох и се огледах. Отначало не видях нищо, но капаците на един от подземните складове бяха отворени и отдолу излизаше светлина. Отидох да проверя какво става.

- И попадна в капана? Точно като мен!

Ратомир махна с ръка.

- Ти поне си имал меч! Аз тръгнах без оръжие като последен глупак! Както и да е. Стигнах до склада, погледнах вътре. От дъното идваше светлина, но не видях никого. Подвикнах един-два пъти, но никой не ми отговори. Трябваше да извикам някого от войниците! Но така ми се искаше да разбера кой е вътре и какво прави - гласът на Ратомир изтъня. - Слязох по стълбата. Светлината внезапно изгасна. Уплаших се. Разбрах колко глупаво съм постъпил и тръгнах да се връщам обратно. Внезапно усетих удар в гърдите. Паднах назад и загубих съзнание. Добре че е бил кръстът - сърбинът бръкна под завивките и извади реликвата. - Ако не е бил той, раната щеше да е смъртоносна!

- Не знаех, че си християнин.

Ратомир вдигна рамене.

- Не съм единственият. Много сърби са се покръстили, макар засега да крием вярата си.

- Тя те е спасила! - каза Климент и се усмихна. - После който ще да казва, че Христос не се грижи за паството си.

- Така е! - Ратомир бе напълно сериозен. - Ако не беше кръстът, сега щях да съм мъртъв. Е, и ако ти не ме бе спасил от пожара по-късно. Ужасна смърт - да изгориш - секретарят потрепери под завивките. - Ти как се озова в склада?

- По същия начин - Климент набързо разказа за преживяванията си миналата нощ. - И аз не постъпих особено умно.

- Поне си бил подготвен - Ратомир изглеждаше съвсем блед, сякаш споменът за преживените ужаси бе изпил силите му окончателно.

- Добре че намерих дупката на пода. Ако не беше тя...

- Дупката в пода... - Ратомир сниши гласа си. - Трябва да знаеш, че имението невинаги е било на господаря. Преди тук са се навъртали разбойници и контрабандисти. Мястото е много удобно. Хем е скрито, хем е близо до основните пътища. Скривалищата са оттогава. Вероятно вътре са се крили и хора, когато се е налагало. Затова имат отдушници за въздух. Няколко пъти се канех да проверя къде излизат, но така и не ми остана време.

- Виждат ми се много добре поддържани за места, които вече не се използват - Климент се загледа настойчиво в събеседника си.

Ратомир въздъхна.

- Няма да крия. Господарят Добрин ги ползва понякога. Знаеш как е. Времената са трудни, наоколо е пълно с всякаква паплач. Имението е богато и неведнъж е привличало разбойниците. Да не говорим за непрекъснатите войни. Какво щеше да стане, ако бяхте спечелили войната, българино? Сега тук щеше да е ваша територия и колкото и да са добри отношенията между вашия хан и моя господар, се съмнявам, че това място щеше да остане неограбено. Така че не бързай да ни съдиш! Всеки има нужда от място, където да се скрие заедно с най-ценното си, ако се наложи.

Климент кимна разбиращо.

- Разбра ли за Балован?

Ратомир кимна мрачно.

- Ужасна работа! Не спирам да мисля какво толкова е видял лекарят, за да го убият.

- И аз се питам същото. Затова ще отида да огледам трупа на Венда. Може би там ще намеря причината, заради която е бил убит Балован.

Ратомир му пожела късмет, писарят обеща, че ще го държи в течение на всичко, което открие, сетне излезе. Искаше да свърши с неприятната си задача колкото се може по-бързо.

До караулното, подпрян на вратата, както му беше навик, Явица се грееше на слънцето и оживено разговаряше с един от подчинените си. Като видя Климент, той отпрати събеседника си и тръгна срещу българина.

- Радвам се да те видя в добро здраве, Клименте! -поздрави го той. - След вчерашните преживелици очаквах, че днес ще останеш в леглото.

- Нищо ми няма! Трябва да свърша и малко работа. Искам да видя труповете на Венда и Балован.

- Защо? Какво очакваш да откриеш - присви очи комендантът.

- Не знам! Но лекарят е бил убит заради нещо, което е видял, чул или пък сам се е досетил. Най-логично е да е свързано с трупа на Венда.

Явица се намръщи.

- Може и да си прав. Ела, ще те заведа.

Докато минаваха през двора, Климент посочи новодошлите войници.

- Кои са тези?

Лицето на сърбина се изопна.

- Деян ги е извикал! Пратил е гълъб или нещо такова още вчера. Домъкнаха се рано сутринта - Явица се изплю на земята. - За щастие само деветима са успели да дойдат. Останалите са затънали в преспите. Тяхна си работа. Мислят се за много важни, а не могат да различат тъпото от острото на меча!

- Защо са тук?

- Да пазят онзи надут пуяк! Смята, че не можем да защитим безценната му особа - военният ядно стисна зъби. - Стоят и се перчат също като господаря си! Само ми създават работа. От кухнята вече започна да изчезва храна, някой е разбил две бъчви с вино!

- Все пак не можеш да виниш Деян, нали? Доста му се насъбра напоследък. Сигурно така се чувства по-сигурен.

- Прав си, така е! - Явица се заигра с плитката си и Климент забеляза колко уморен изглежда сърбинът. Сигурно не беше спал цяла нощ. - Ще ми се тези преговори никога да не бяха започвали. И да заловим най-накрая този проклет убиец!

- Разбрах, че и ти си носил униформа навремето. Само че тази на Мутимир.

Явица спря.

- Кой ти каза това?

- Какво значение има? Защо не ми каза, че познаваш Венда?

Комендантът се почеса по корема.

- Това са стари истории. Кой ли вече си спомня за тях.

- И все пак? За какво се скарахте с жупана?

- Загубихме сражение. Действахме прибързано, нямахме много опит и врагът се възползва от това. След битката Венда обвини мен, а аз - него. Той се оказа по-ловък и нагласи нещата така, че аз да изглеждам виновен. Мутимир му повярва...

- Кой бе виновен всъщност?

- Би ми се искало да не съм аз - Явица остави слънцето да огрее лицето му. - Истината е, че и двамата не действахме както трябва. После той се оказа достатъчно умен да го извърти в своя полза. Изкара ме едва ли не предател.

- Сигурно сериозно си му се ядосал.

Явица вдигна рамене.

- Правех всичко за княз Мутимир. Давах най-доброто от себе си. Дори и да бях сгрешил, Венда също не бе невинен. Заради него изгубих службата си. Всичко, което обичах...

Сърбинът замълча.

- И сега му отмъсти?

- Не го бях виждал от пет години. Бе станал още по-високомерен. Дори не ме поздрави. Направи се, че не ме познава. Но отговорът на въпроса ти е „не”! Не съм го убивал! Всъщност той ми направи услуга! Господарят Добрин ми плаща много по-добре, задълженията ми са по-малко и по-приятни. Да убия Венда тук, би значело да изложа всички на опасност.

Климент кимна и двамата продължиха мълчаливо. Не знаеше дали да вярва на военния или не. Макар да твърдеше, че е забравил обидата и дори сега се чувства по-добре, Явица бе скрил истината. Дали все пак сърбинът не бе решил да си отмъсти за нанесените навремето обиди?

Прекосиха коридорите, без да срещнат никого, и се насочиха към подземието на къщата. Явица взе две незапалени факли и спря пред висока дървена врата, подсилена с железни скоби, които бяха започнали да ръждясват. Извади огниво от кесията си и запали факлите. После отключи катинарите с един от ключовете на пояса си.

- Пази си главата! В някои участъци таванът е нисък - предупреди той писаря и бавно тръгна по стълбите.

Климент стоеше нерешително в горния им край.

- Какво има, българино? Защо се бавиш? - проехтя някъде отдалеч гласът на Явица.

Спрял на прага на вратата, писарят изпита страх. Пак му се налагаше да слиза в подземие. Последния път начинанието не завърши много добре. Дали сега беше в безопасност?

Климент разхлаби меча в ножницата. Извади дългата кама и, стиснал дръжката й, я скри в ръкава си. След това бавно запристъпя напред.

Явица се бе върнал да го пресрещне и го гледаше неразбиращо.

- Какво става? Защо се забави? Няма да те чакам цял ден! - сопна му се сърбинът и го огледа внимателно. От погледа му не убягна извадения наполовина меч и скритата в ръкава кама. - Какво значи това, българино? - комендантът отскочи назад и също сложи ръка върху меча си. - Нима искаш да ме убиеш?

- Аз? - Климент бе очаквал всичко друго, но не и това. - По-скоро се грижа за безопасността си! Стига ми вече едно нападение.

Лицето на Явица се смекчи, той отпусна ръка и се засмя тихо.

- Страхуваш се да не те нападна? Не бъди глупав! Ако исках да те убия, досега щях да съм го направил!

Климент кимна и закачи факлата си на скобата в стената до него.

- И въпреки това ти нямам доверие - каза той. - Не се обиждай, но има някои неща, които не ми харесват.

- Така ли? - Явица се опита неуспешно да се усмихне отново. - И кои са те?

- Скри, че не си обичал Венда. Държиш се непоследователно! Ту искаш да нападнеш Докс, защото е обидил жупана, ту го обвиняваш в убийство, след което идваш и почваш да ми помагаш. Кое е твоето истинско лице, Явица? Какво всъщност криеш?

- Нищо! - сърбинът пристъпи напред и извади наполовина меча си от ножницата. - Сбърках и осъзнах грешката си! Понякога се поддавам на чувствата си, без да мисля. Сбърках и се извиних! Би трябвало да ме похвалиш, вместо да ме порицаваш! Прав си! Не трябваше да премълчавам за станалото едно време. Но всичко друго е истина!

- Може би по-миналата нощ си се предал на чувствата си. Видял си Венда след толкова години и старата омраза се е надигнала отново! Отишъл си в стаята му и си го убил. Било е лесно, нали?

Сърбинът не отговори.

- Така ли беше? - попита го Климент. - Може би тогава ще ми кажеш и защо ме излъга, че в имението няма никой? Знам за пратеника! Само ти си могъл да го вкараш незабелязано. След което си го пуснал рано тази сутрин да си отиде. Чудя се за какво ли още си ме излъгал?

Сърбинът облиза устни, изтегли меча от ножницата и с дрънчене го прокара по каменната стена. Очите му се присвиха, раменете му се напрегнаха.

Климент прехвърли камата в лявата си ръка, на свой ред извади меча си и леко отстъпи назад.

- Не бъди токова сигурен, че оръжието ще ти помогне - каза той.

- И защо не? Нима писар като теб може да се справи с войник като мен?

- Не се знае. Но можем и да опитаме.

Писарят зае бойна стойка, както го бяха учили, и се взря в очите на противника си. Явица тръгна напред, но не посегна с меча. Постоя известно време загледан в българина и бавно прибра оръжието си в ножницата.

- Няма да се бия с теб! - каза той и очите му проблясваха като лед на светлината на факлите. - Няма никакъв смисъл. Достатъчно неприятности си имаме, за да се забърквам в нови. Само ще ти кажа, че грешиш каквото и да мислиш за мен.

- Ти си могъл да убиеш Венда! Показа, че си на негова страна по време на скандала вечерта. Може би това си целял - да му внушиш, че всичко е забравено. Той лесно би те пуснал в стаята си. След това не е представлявало проблем да го намушкаш в сърцето и да му прережеш гърлото. Но подозирам, че не си постъпил по този начин. Водил си и помощник! Това така нареченият пратеник ли беше? Константин, за когото си чул да се карат преди това Венда и Мугел. Потропал си, Венда ти е отворил и ти си пуснал убиеца вътре. След което си му помогнал да избяга под прикритието на нощта. Двамата с Добрин сте организирали всичко!

Явица дишаше тежко, все още застанал под едната от факлите.

- Извел си убиеца, но после нещата не са тръгнали добре. Чул си Балован да казва, че е видял нещо нередно. Тогава ти седеше с нас на масата. Може би точно заради теб лекарят не е искал да ни каже какво подозира - писарят стисна още по-силно оръжието си. - Лесно си го отровил, след което си решил да не рискуваш и си примамил двама ни с Ратомир в склада. Разлял си и масло, което да се запали.

- И защо ми е да правя всичко това? - гласът на Явица прокънтя в тесния коридор.

Климент замълча.

- Много е лесно да сипеш обвинения наляво и надясно! Но бъркаш! Бъркаш много!

- Ти ли уби Венда? Заради обвиненията, които ти е отправил навремето? Заради провалената ти служба? Заради възможностите, които си пропуснал? Колкото и да твърдиш, че си доволен от службата си при Добрин, тук не можеш да се докажеш като истински военачалник. Това те измъчва, нали? Какви би било, ако... Пак те питам: Ти ли уби Венда? - настоя Климент.

Явица поклати глава.

- Искаше да видиш труповете на убитите - моля! -той посочи с ръка надолу по стълбите. - Ще ги намериш в малка стая в дъното на коридора. Повече не мога да ти помогна!

Комендантът тръгна нагоре по стълбите и избута Климент от пътя си, без да се притеснява от оръжията му. Отвори вратата, но спря в последния момент и заговори през рамо:

- Що се отнася до човека, когото съм пуснал да влезе, по-добре попитай за него кавхана Дукум! Това е негова тайна, не моя или на господаря ми! - Явица излезе и ядно тръшна вратата след себе си.

„Дукум ли? - в главата на Климент просветна лъч надежда. - Това би обяснило много неща!“

Щеше да говори с великия боил. Но първо щеше да огледа мъртъвците. Не му се идваше още веднъж тук.

Писарят прибра камата и меча, пресегна се, взе факлата си от стената и заслиза надолу.

Стълбите скоро свършиха.

Пред него се простря коридор, краят на който се губеше в мрака. Прашинки играеха в лъчите светлина, влизаща през малко решетъчно прозорче. Постепенно коридорът се разшири и изведе Климент в просторно влажно помещение. Покрай краката му пробягаха няколко плъха. Някъде се чуваше как капе вода.

След като очите му привикнаха с тъмнината, писарят различи очертанията на големи бурета, наредени до стените. От гредите на тавана висяха парчета осолено месо, кошници с продукти, дори няколко опушени прасета, които зловещо се полюшваха в мрака. По подпорните стълбове бяха накачени наръчи билки, имаше подпрени вили, гребла и други инструменти. От няколко делви, най-вероятно със сланина и кисело зеле, се носеше неприятна миризма и писарят на няколко пъти трябваше да запушва носа си с ръка, докато минаваше покрай тях.

Накрая намери врата към криптата.

Помещението бе тъмно и пълно с боклуци, в единия му край бяха поставени две набързо сковани маси, на които, покрити с платна, лежаха телата на Венда и Балован.

Климент преглътна, влезе в криптата и затвори вратата след себе си. Тук не проникваше и лъч дневна светлина. Бе студено и влажно.

Писарят внимателно запали двете факли на стената и се огледа отново. Явно в миналото помещението бе служило за нещо като канцелария, където са записвали оставените за съхранение стоки. В дъното се виждаха останки от ракла, до масата имаше паянтов стол. По ъглите се бяха събрали купчини боклуци и мръсотия, паяжини висяха от тавана, камъните по стената бяха зелени от мъх.

„Какво ужасно място! Трябва да свършвам по-бързо!“ - потрепери писарят, пое дълбоко дъх и отметна назад едното от платната.

Разкривеното от отровата лице на Балован, с отворени очи, се взря право в него. Трептенето на огъня го караше да се извива все едно мъртвият се опитва да каже нещо.

Климент изтърва факлата си, която изгасна със съскане, и се облегна на стената зад себе си. Сърцето му биеше до пръсване. Сам в тъмното подземие с двата трупа! Почувства как се сковава от страх. Трескаво огледа ъглите, очаквайки всеки момент оттам да се надигне нещо ужасяващо. Черното чудовище с червени очи, което бе видял Зоран, му се стори напълно истинско. Ушите му забръмчаха. Ледена пот се стече като ручейче по гърба му. Ръцете му се разтрепериха неудържимо. Климент почувства, че не може да си поеме дъх.

Опита се да извади меча си, но пръстите му така се бяха вдървили от напрежение, че изпусна оръжието на земята. Ясният звън на метал, ударил се в камък, го извади от вцепенението.

Климент тръсна глава.

Всичко изглеждаше съвсем нормално.

Бе съвсем тихо, телата на масата лежаха напълно неподвижно.

Без да се бави нито миг, Климент се приближи до трупа на лекаря и се опита да го гледа без страх. Явно бе, че Балован е отровен. Езикът му бе почернял, лицето му бе подпухнало. Климент внимателно го завъртя и огледа от всички страни, но не откри друга рана.

Въздъхна, покри тялото на лекаря, каза кратка молитва за прогонване на злите сили и се обърна към масата, където бе положен Венда.

Някой бе измил жупана, бе почистил раните и затворил очите му. Косите на убития бяха пригладени, ръцете - нагласени върху гърдите, бе облечен с чисти дрехи.

Сърбинът изглеждаше така, сякаш е заспал и само вкамененият му гръден кош издаваше, че никога повече няма да отвори очи.

Климент разкопча предпазливо дрехите на гърдите. Опитваше се да не пипа ледената плът, от чийто вид го побиваха тръпки.

Грозна рана ясно сочеше мястото, където Венда бе прободен в сърцето. Черен, приличащ на зловеща усмивка разрез под брадата довършваше картината.

Без да се бави, Климент свали горящата факла от стената и бавно се приближи до трупа. Огледа го още веднъж внимателно от всички страни, но не видя нищо повече. Пое дълбоко въздух и се опита да повдигне тялото настрани. Трупът се оказа изненадващо тежък и писарят трябваше да напрегне всичките си сили, за да успее. Запъхтян и ругаещ, той внимателно огледа и гърба на мъртвеца. Там също нямаше нищо, което да го насочи към заключенията, направени от лекаря.

- Какво ли е видял Балован, по дяволите! - изруга на глас писарят и се загледа в мъртвия жупан. Внезапно се наведе напред.

Приближи факлата съвсем близо и внимателно разгледа трупа, сякаш го вижда за първи път. Усети как кръвта се качва в главата му, а по устните му плъзва усмивка.

Беше разбрал какво е видял лекарят!