Кръв по снега

7

Климент нервно крачеше из стаята си. Жупаните, Добрин, Дукум и Докс, когото бяха допуснали след дълга разправия, се бяха събрали да обсъдят какво ще предприемат. При това положение преговорите нямаше как да започнат дори чисто технически - Мутимир бе останал без представител, който да защитава интересите му.

„Мисията ни ще завърши, без въобще да е започнала“ - помисли си Климент и отново се върна към станалото. Опита се да постави мислите си в ред, търсейки някаква логика в станалото.

„Венда не би пуснал непознат в стаята си. Това означава, че убиецът му е сърбин!“ - повтаряше си Климент, като че ли това щеше да реши проблема.

Стаята, където бе извършено престъплението, нямаше тайни проходи, през които да се промъкне убиецът, жупанът не беше упоен предварително, нито се беше борил с насилника си. По тялото му не се виждаха следи от въжета или нещо друго, което да го обездвижи. Венда бе стоял спокойно на стола, бе допуснал убиеца зад гърба си и не се бе съпротивлявал.

„Кой е бил гостът на жупана? И защо го е убил? Изглежда така, сякаш някой се опитва да попречи на преговорите. Защо го е намушкал два пъти, след като и един е бил достатъчен?“

Писарят седна и се опита да си спомни това, което му бе казал Борис. Мутимир искаше мир, Гойник - да избият пленниците и война с България, в която да блесне, Стоймир се колебаеше. Ако можеше да се вярва на Ратомир и Балован, Стоймир и Гойник се бяха обединили, за да се противопоставят на брат си, който ставаше все по-силен и бе на път да завземе властта. Това отнасяше ли се и за пратениците им?

„Венда бе представител на Мутимир. Дали другите двама са се сговорили да го убият, за да попречат на плановете му?“

Някой потропа, вратата се отвори и в стаята влезе Дукум. Кавханът изглеждаше напрегнат, седна на един от столовете, наля си чаша вино и я пресуши на един дъх.

- Мразя пияниците! - обяви великият боил и си сипа нова чаша вино. - Мразя да не спазват обещанията си! Мразя да объркват всичко, а след това да се оправдават с виното! - Дукум удари с юмрук по масата, пресуши новата чаша и се поотпусна. - Ситуацията е следната: Деян и Мугел искат да си тръгнат веднага. След смъртта на Венда преговорите се обезсмислят, защото няма кой да представлява Мутимир. Предложих да уведомим княза за станалото и да поискаме да изпрати нов представител. Отказаха категорично. Чувстват се заплашени, твърдят, че преговорите са се провалили. Направих всичко възможно да ги задържа, дори ги заплаших с война! Ако си тръгнат, това би означавало смърт за боилите и Расате. Добрин също се опита да ги спре, но не успя.

- Значи ще има война? - Климент изведнъж усети колко студена е стаята.

- Не знам! Двамата жупани ни обвиняват за смъртта на сънародника си и не мога да ги виня. Докс направи всичко възможно да им даде достатъчно аргументи в тази посока.

Климент кимна.

- Все пак Мугел и Деян няма да си тръгнат още днес. Пътищата са затрупани, виелицата се усили, проходите са непроходими. Поне веднъж и ние да извадим късмет в това проклето време! - Дукум се облегна на стола. - Ще останат в имението поне до утре. Докато снегът спре и стане възможно да се пътува. Това е нашият шанс. Трябва да разкрием убиеца и да докажем, че нямаме нищо общо с тази история. Ако го направим бързо, мисля, че нещата ще се обърнат в наша полза. Дори можем да поискаме нов представител от Мутимир.

Климент преглътна. Знаеше какво ще последва.

- Трябва да откриеш убиеца до утре сутринта. Така се споразумяхме. Ако успееш - остават. Ако не - си тръгват! - Дукум допи виното си и стана. - Направи им силно впечатление в стаята на Венда. Особено за ключа под вратата. Никога не бих се сетил. Разбира се, няма да те оставят да душиш сам. Ратомир ще разследва заедно с теб. Но това не трябва да ти попречи да разбереш каква е истината!

Климент поклати глава.

- А господарят Докс? Какво ще каже братът на хана, като започна да му задавам въпроси?

- Ще ти отговаря кротко като агънце - Дукум едва се сдържаше. - Ще отговаря и ако не го направи тихо и кротко, ще си има работа с мен. Достатъчно неща обърка този... - кавханът замълча. - Вече говорих с него. Чувства се виновен и съжалява, че е оплескал нещата. Като че ли това ще ги оправи.

Дукум стана, разкърши рамене и стисна ръката на писаря.

- Иди и намери Ратомир. Започнете разследването колкото се може по-бързо. Задачата ти е изключително важна! Ако не успееш да се справиш, преговорите ще се провалят и ни чака война. Расате и боилите ще бъдат убити. Трябва бързо да открием убиеца и да го предадем на сърбите.

- Дори ако е някой от нашите? - тихо попита Климент.

- Дори и тогава! Спасението на престолонаследника и мира са най-важни! Нищо не трябва да те спира! Намери Ратомир и действайте. Сега от теб зависи всичко! - заповяда Дукум и излезе от стаята.

Климент постоя заслушан в стъпките на отдалечаващия се боил.

„От мен зависи всичко, така ли? - ядно си помисли той. - Нито съм започвал тази война, нито съм я губил, нито искам да имам нещо общо с цялата тази работа. А сега какво излиза? Ако се проваля, ще започне война, като в добавка ще убият първородния син на хана и още дванайсет боили. И кой ще е виновен за това? Аз! Хубава задача ми даде Дукум, дума да няма. Иска да стовари всички бъдещи мъртъвци да тежат на моята съвест! Няма нужда да се опитва да ме манипулира по този начин. И бездруго ще направя всичко възможно да намеря убиеца.“ Климент грабна наметалото си, затъкна камата и тръгна да търси Ратомир. Наистина нямаше време за губене.

Намери сърбина в стаята му. Като видя Климент, той скочи от стола си, усмихна се широко и подаде ръка.

- Значи ще работим заедно, а? Господарят вече ми каза.

Климент кимна. Можеше ли да има доверие на сърбина?

Ратомир се облече и двамата излязоха, без да си кажат и дума. От зародилото се предишната вечер приятелство не бе останало нищо. Двамата щяха да работят за господарите си, а те бяха от двете различни страни на една и съща барикада.

Климент бързо прекоси пустите коридори, подмина голямата зала, в която вчера се бе провела злополучната вечеря, отдавна разчистена от слугите, отвори тежките врати и излезе на двора. Искаше да огледа имението от всички страни. Макар да бе малко вероятно, все пак бе възможно убиецът да е дошъл отвън. Ако беше така, може би щяха да намерят някакви следи.

Студеният вятър удари писаря в гърдите и лицето и го накара да се увие още по-плътно в наметката си. Небето бе ниско, падащият сняг закриваше всичко наоколо.

Въпреки лошото време зад стените на имението кипеше живот. Слуги и войници разчистваха двора с широки дървени лопати и трупаха снега на високи купчини близо до стените. Конярите бяха извели няколко коня да се поразтъпчат; от заскрежените им ноздри излизаше пара, а гърбовете им бяха заметнати с одеяла. Прислужници и слугини притичваха между постройките, носейки кофи, кошове и вързопи. Силуетите им - призрачно размити от оскъдната светлина и падащия сняг, се мярваха за секунда, преди отново да изчезнат. По крепостните стени се виждаха очертанията на войници, които се засланяха в ъглите на кулите, криейки се от вятъра.

Климент нахлупи още по-ниско качулката си и се запъти към изхода на имението. Макар металната решетка да бе вдигната, портата бе залостена, сякаш Добрин се страхуваше от нападение.

Климент и Ратомир излязоха през една от страничните врати, която им отвори намръщен страж, и бавно поеха около стената. Ровът бе напълно замръзнал, тук-там като извити дълги пръсти от леда стърчаха клони. Не се виждаше нищо.

- Какво търсим? - попита Ратомир, докато държеше качулката си ниско нахлупена срещу вятъра.

- Следи - сухо отговори писарят. - Искам да проверя дали някой не се е вмъкнал отвън.

- Нищо няма да открием в тази виелица. Дори и да е имало следи, те отдавна са заличени от снега и вятъра. По-добре да се връщаме. Само ще измръзнем.

- Има ли други входове? - попита писарят, без да обръща внимание на думите на секретаря.

- Има малка врата близо до източната стена. Никой не я ползва от години.

- Искам да я видя!

- Няма смисъл! Резетата й отдавна са ръждясали. Едва ли въобще ще можем да стигнем да нея в този сняг.

Климент продължи да крачи покрай стената.

- Ако ще ти я показвам, по-добре да го направим отвътре, отколкото отвън - отговори Ратомир, опитвайки се да надвика вятъра. - Оттук няма как да стигнем.

- Води! - извика му в отговор Климент и двамата си запробиваха път в снега наобратно.

Студът и вятърът поохладиха гнева на писаря. Лицето му се зачерви, ушите му замръзнаха, носът му се вледени, мислите му се успокоиха и от Дукум се прехвърлиха върху разследването.

Трябваше да разпита всички, и то бързо. Щеше да е странно да задава въпроси на брата на хана, а жупаните щяха да се опитат да го заблудят. Щеше да се лута в лъжи и полуистина, да върви, без да знае къде точно отива, така както се луташе в момента в снега. Трябваше да реши и какво точно да прави с Ратомир. Дали секретарят бе сложен, за да му помага, или за да му пречи да стигне до истината?

С въздишка на облекчение двамата влязоха в двора. Макар и тук да бе студено, а снегът да не спираше да се сипе, вятърът значително намаля. Ратомир свали качулката си и с усмивка на зачервените си бузи кимна на писаря да го последва. Двамата бързо прекосиха почистения двор, насочвайки се към източната му част.

Вратата бе малка, прикрита зад една от ъгловите кули, почти незабележима. Трябваше да знаеш, че е там, за да я намериш. Снегът към нея не бе почистен и им се наложи да проправят пъртина във високите преспи.

Когато наближиха съвсем, Ратомир, който вървеше отпред, внезапно спря и извика. Писарят, който се движеше зад него, привел глава и с нахлупена качулка, се удари в гърба на секретаря и двамата се строполиха на земята. Снегът омекоти падането, влизайки под дрехите им и покривайки лицата им със скреж.

Ядосан на собствената си непохватност, Климент скочи на крака, но гневът му бързо се стопи, като видя какво му сочи сърбинът. Макар и понатрупал, личеше, че снегът около вратата е бил почистван така, че тя да може да се отвори. Ратомир бързо пристъпи напред и издърпа едно след друго трите резета, които се плъзнаха по жлебовете си, без да издават звук.

- Виж! - каза той и показа изцапаната си ръкавица. - Били са смазани съвсем скоро.

Климент му посочи едва очертаващите се в снега следи.

- Били са поне двама души. Един е дошъл отвън, другият го е чакал и му е отворил.

- Но кои са били? И къде са сега? - попита секретарят.

Писарят вдигна рамене.

- Точно това ще трябва да разберем.

Върнаха се в къщата премръзнали, със скреж по бузите, зачервени лица и замръзнали крака. Оставиха мокрите си наметала, от които се издигаше пара, на куките до вратата и пляскайки ръцете си една в друга, застанаха пред запалената камина в голямата зала. Дрехите започнаха да вдигат пара, под стъпалата им се образуваха локвички с вода.

- Проклето време! - изруга Ратомир. - Мразя зимата и студа.

Климент се загледа в пламъците, протягайки напред ръцете си, за да се сгрее.

- Поне засега снегът ни е от полза. Вече знаем, че в имението тайно е влизал някой. Жупаните също не могат да си тръгнат, което ни дава някакъв шанс - писарят изгледа Ратомир. - Може би все пак преговорите ще се възобновят. Или предпочиташ да се провалим?

Секретарят изгледа сериозно писаря, свали вълнения си жакет и го доближи до огъня да изсъхне.

- Знам какво си мислиш - каза Ратомир, без да отдалечава ръцете си от огъня. - Дали ще ти преча, или помагам в разследването.

- И какво смяташ да правиш? - предизвика го Климент.

Ратомир въздъхна, взе един стол, постави дрехата си на облегалката, обърната към камината, и сериозно изгледа писаря.

- За нас, имам предвид господаря Добрин, е много важно преговорите да успеят. За първи път му възлагат такава сериозна дипломатическа мисия и той ще направи всичко, за да успее да доведе започнатото до успешен край.

- Ами жупаните?

- Те не ни интересуват. Всеки от нас си има собствени дела и интереси, които защитава. Нима в Плиска не е така?

Климент мълчаливо кимна.

- Да не говорим, че господарят допусна в къщата му да бъде извършено убийство. Ще даде всичко, за да хване извършителя.

- Дори да е някой от вашите?

- Дори тогава. Един провал сериозно би се отразил на работата му. Тук сме на границата. Важно е да сме в добри отношения както със сръбските князе, така и с българския хан. Разбираш ли?

Писарят кимна отново.

- Значи няма да ми пречиш?

Ратомир се засмя и разпери ръце.

- Защо да го правя? За да предпазя Деян или Мугел? Не ставай смешен!

- А ако убиецът е някой от имението? Тогава на чия страна ще застанеш?

- Ако е някой от нашите - тонът на Ратомир бе твърд, - трябва още повече да се опитаме да разберем кой е. Това означава, че в редиците ни се е промъкнал предател.

„Не само във вашите“ - горчиво си помисли Климент и подаде ръка на секретаря.

- Тогава да не губим време! Имаме много работа за вършене.

- От кого ще започнем?

- Мисля, че е ясно. Всичко тръгна от брата на хана. С него трябва да говорим най-напред.

- Да тръгваме тогава - скочи от мястото си Ратомир.

Застанала пред голямо сребърно огледало с красив меден обков, Хелена решеше дългата си коса. Гребенът се вдигаше и спускаше, но господарката на имението не му обръщаше внимание. Големите й кафяви очи гледаха среброто, без да виждат отражението в него. В мислите си Хелена се опитваше да надзърне в бъдещето, за да знае какво да прави в настоящето.

Господарката криеше опасни тайни. Тайни, които можеше да излязат наяве, ако не внимава. Проклинаше деня, в който Добрин се бе съгласил преговорите с българите да се проведат в имението и бе дал воля на всичките й страхове. Чужди хора бяха нахлули в нейния свят, хора, които се разхождаха по коридорите, надничаха по ъглите и дебнеха. Дебнеха тя или мъжът й да сбъркат, да направят и най-малката грешка, за да им се нахвърлят като изгладнели кучета.

А сега и тези подозрения. Мислите и предположенията идваха и я заливаха като вълна, от която й се завиваше свят. Ако това, което предполагаше, бе вярно...

Хелена тръсна глава.

Трябваше да замине още преди пратениците да пристигнат. Бе се забавила прекалено, а след това снегът бе направил пътуването опасно.

Хелена прокле собствената си глупост. Вече трябваше да е някъде далеч оттук, извела дъщеря си и сина си от това свърталище на усойници, сигурна в някоя от къщите си в Достиника или Ниш.

Там щеше да може да се грижи спокойно за Зоран, без да го изпуска от поглед.

Очите на Хелена се замъглиха, като помисли за сина си. Той беше в състояние да направи неща, които другите намираха за странни и бързаха да осъдят, но истината бе, че Зоран просто бе различен от останалите момчета.

Сякаш чул мислите й, вратата се отвори и Зоран пристъпи плахо в стаята, криейки нещо зад гърба си.

- Какво става, майко? - попита момчето. - Всички тичат по коридорите и викат. Защо?

- Нищо не е станало, скъпи - опита се да го успокои Хелена. - Няма от какво да се притесняваш.

Усмихнат, Зоран се приближи към средата на стаята.

- Казват, че единият от жупаните, онзи, който ме обиди, е умрял. Така ли е, майко?

Хелена безпомощно разпери ръце.

- Какво криеш зад гърба си?

Момчето се усмихна.

- Донесох ти подарък - Зоран извади иззад гърба си груба, набързо скована дървена кутия.

- Какво е?

- По-добре виж сама.

Хелена пое подаръка, отвори внимателно капака, изпищя и я изпусна на земята.

На пода тупна черен плъх със завързана на него зелена панделка и прерязано гърло.

Докс беше в стаята си.

Дори да изпитваше някакви угризения за предизвикания скандал и последствията му, това не си личеше. Разположил огромното си тяло върху леглото, братът на хана пийваше вино от висока медна кана, хапваше парчета студено месо и весело се усмихваше.

- Аха, ето ги двамата, които ще разкрият убийството - провикна се той, като видя Климент и Ратомир, и леко скочи от леглото. - Благодаря ти, писарю! Как само ме измъкна одеве. Вече си мислех, че ще ме арестуват за убийството на сърбина. Видяхте ли как гледаше онзи, военният. Как му беше името?

- Явица.

- Точно така! Явица - Докс щракна с пръсти. - Искате ли вино?

- Искаме само да зададем няколко въпроса.

- Хайде, хайде! Не бъдете толкова скучни! Кой е казал, че сериозното не може да е весело. Седнете и се отпуснете. Ще отговоря на всичко, което искате да знаете. Няма нужда да се притеснявате.

Климент и Ратомир се спогледаха и седнаха до масата. Намръщен, Стрез им донесе чисти чаши. Докс лично им наля питието.

- Така е по-добре - обяви той и се отпусна на стола си, застлан с овнешка кожа. - Какво искате да знаете? Или сам да разкажа?

Климент кимна.

- Бях си в леглото, където спах до сутринта. Стрез вече ви го каза. Както всички видяхте, добре си пийнах. Цяла нощ спах. Дори къщата да беше паднала отгоре ми, едва ли щях да разбера. Сутринта ме събуди някаква врява. Виковете се чуваха чак тук. Излязох да видя какво става. Намерих ви в стаята на Венда. Останалото го знаете.

- Защо се скарахте със сърбина? - попита писарят.

Докс се намръщи.

- Той ме обиди! Нарече ни страхливци! Спечелиха една битка и се мислят за непобедими. Ако съберем цялата си мощ, в честен бой ще ги размажем като мухи! Не се обиждай, сърбино! - обърна се към Ратомир братът на хана.

- Не се обиждам, но предпочитам да запазите подобни разсъждения за себе си - хладно отговори Ратомир.

- Все пак се обиждаш - констатира Докс. - Я пийнете малко и да забравим разправиите! - предложи той и вдигна чашата си.

Двамата гости последваха примера му. След това дружно пиха.

- Така е по-добре! - Докс премлясна и изтри устата си с ръка. - Какво друго искате да знаете?

- Подробности. Какво стана преди скандала? За какво си говорехте? Кой какво каза?

- Едва ли мога да си спомня много - Докс се почеса по главата. - Всички се надпреварваха да правят комплименти на домакинята. Тя е много хубава жена. Разбрах, че е била голяма борба кой да я спечели. Тя се държеше мило с всички, но беше ясно, че с нея шега не бива. Говорех предимно с Мугел и Добрин. Другите двама не участваха много-много в разговора.

- Те са си такива - намеси се Ратомир. - Студени и надути.

- Надменни са, да! Показват колко ни презират. Всъщност са жалки. Все едно - махна с ръка Докс. - Не за първи път се срещам с хора, които мислят, че са повече от това, което са. В крайна сметка го разбират на собствения си гръб.

- За какво си говорихте?

- Нищо особено. Как е било пътуването. Дукум разказа за нападението. Добрин обясни, че отдавна имали проблеми с тази банда. Била голяма, нападала бързо и организирано - Докс разкърши рамене. - Грабели наред и пречели на търговията. Все се канели да пуснат войската по петите им, но така и не се наканили. Е, направихме им услуга. Друго какво - братът на хана се замисли. - Обсъдихме качеството на виното, аз минавам за познавач. Мугел също се оказа, че разбира от вино. Беше ми приятно да си говоря с него, въпреки че го виждам за първи път. Цялата вечеря вървеше много добре, дори похвалих готвача. Печеното наистина беше чудесно.

- Мугел не каза ли нещо? Нещо свързано с Венда?

- Нека да помисля - Докс бавно отпи от чашата си. - Не се сещам. Не сме обсъждали останалите. Може би е станало дума, че другите двама не са много по приказките, но нищо повече.

- Как се стигна до скандала? - попита Ратомир.

- Скандалът, да... Наистина съжалявам, че се получи така. Не исках да се караме, но бях пил доста и ме предизвикаха. Знаете за железния отряд, обкованите от горе до долу в брони войници. С Мугел обсъждахме как може да се познае кой кон ще издържи всичкото това желязо по гърба си и ще има достатъчно сили за битка. Как трябва да се дресират, нещо такова. Венда подметна, че нашите коне наистина са най-добрите. Бях поласкан и му казах, че е точно така. Той отвърна, че ги учим да тичат бързо, за да можем по-лесно да бягаме от бойното поле. Попитах го какво иска да каже. Отговори ми, че в последната битка сме избягали толкова бързо, че сме оставили да пленят престолонаследника. Така се почна. Някои неща ми се губят. Наистина пих доста.

Тримата помълчаха известно време, загледани в чашите си.

- И цяла нощ спа? - попита писарят. - И нищо не се случи?

- Вече ви казах! - Докс се намръщи. - Спах и това е! Не можете ли да го разберете!

- Искам да знам друго. Някой идвал ли е в стаята, след като се прибра?

- Кой да идва? Защо?

- Мислех си за Стрез - каза писарят. - Дали не си го пратил да види сметката на жупана?

- Това са глупости! - личеше, че Докс едва се сдържа. - Бях пиян! Не съм искал да убивам никого, а ако съм искал, щях да го направя сам! Спах цяла нощ! Никой не е идвал, а ако е идвал, не съм го чул! Ясно ли е?

- Така ли е? - обърна се Климент към чигата.

Лицето на Стрез бе почервеняло от гняв.

- Аз не нападам хората в леглата им! - изсъска той. -Ако исках да убия някого, щях да го направя открито, лице в лице.

- Къде беше миналата нощ? - попита Ратомир.

- Тук! Стоях до леглото на господаря си. Може и да съм задрямал за малко. Но не съм излизал никъде.

- Някой може ли да потвърди това?

- Не!

- Но не си стоял цялата нощ при Докс. Той каза, че сутринта те е нямало, когато се е събудил.

- Бях излязъл да потърся нещо за закуска. И да разбера защо се вдига толкова шум! Обвинявате ли ме в нещо?

- Не, просто питам - опита се да успокои страстите Климент.

Всички неловко замълчаха, напрежението в стаята се покачи.

„Беше ли излизал през нощта Стрез от стаята? И ако да, къде бе ходил?“

- Чухте ли нещо нередно през нощта, стъпки, вик, каквото и да било? - попита Климент.

Докс и Стрез отрицателно завъртяха глави.

- Ами жупаните? Знаете ли нещо за тях?

- Откъде можем да знаем? Виждам ги за първи път - каза братът на хана, а чигатът кимна в знак на съгласие.

Ясно беше, че няма да научат нищо повече. Климент и Ратомир благодариха на Докс за виното и отделеното време и излязоха в коридора.

- Е? - побърза да попита сърбинът.

- Не знам за теб, но аз му вярвам. Докс имам пред вид. Наистина не виждам как Венда би го пуснал в стаята си. Пък и не ми прилича на човек, който се промъква тайно и прерязва гърлата на хората в гръб. Макар че е възможно и да бъркам. За Стрез не знам. Може да е излизал през нощта, а може и да не е. Но и за него важи същото. Венда не би го пуснал в стаята си и не би стоял по долна риза в негово присъствие.

Ратомир кимна.

- Така е.

- И все пак имам чувството, че не ни казаха всичко. Може да не ни излъгаха, но със сигурност спестиха част от истината.