Кутия за птици

37.

За пръв път, откакто пристигна в къщата, Малори знае нещо, което другите не знаят.

Том и Джулс тъкмо са се върнали. Докато съквартирантите приготвяха вечеря, Том занесе новите запаси от консерви в зимника. Малори го последва долу. Може Гари да е запазил тетрадката, защото е искал да изучи писането на Франк. Или пък сам я е написал. Но Том трябва да знае. Сега.

На светлината на лампата в избата ѝ се стори уморен, но триумфиращ. Русата му коса беше мръсна. Чертите му изглеждаха по-състарени, отколкото когато го срещна за пръв път. Отслабнал. Том съсредоточено вадеше консерви от чантата си и от тази на Джулс и ги подреждаше по рафтовете. Започна да разказва за влизането им в бакалията, за вонята на купищата развалена храна, и тогава Малори видя възможност.

Но тъкмо да започне да говори, когато вратата на зимника се отвори. Гари.

— Бих искал да ти помогна, ако мога — каза той на Том от горната площадка на стълбите.

— Добре — каза Том. — Ела.

Малори излезе, щом Гари стъпи на пръстения под.

Сега всички седят около масата в трапезарията. И Малори търси възможност. Том и Джулс бавно описват седмицата си. Фактите са невероятни, но мисълта на Малори е съсредоточена върху Гари. Тя се опитва да се държи нормално. Слуша ги какво си говорят. Всяка изминала минута е поредната, в която Том не знае, че Гари представлява заплаха за всички.

Сякаш тя и останалите нахълтват в пространството на Гари. Сякаш Гари и Дон са проявили приличието да поканят останалите в своята трапезария, любимото им място за размяна на прошепнати реплики. Двамата са прекарали толкова време там, че мястото вече мирише на тях. Дали биха се присъединили към останалите, ако се реши вечерята да бъде сервирана в хола? Малори се съмнява.

Докато Том обяснява как е вървял пет километра със завързани очи, Гари е приветлив, разговорлив и любопитен. И всеки път, когато той отваря уста, на Малори ѝ идва да му изкрещи да спре. Ти първо свали картите на масата, идва ѝ да му каже. Но се сдържа.

— В такъв случай — подхваща Гари, натъпкал устата си с рачешко, — сигурни ли сте, че животните не са поразени?

— Не, не мога да го твърдя със сигурност — признава Том. — Все още не. Възможно е просто да не сме минали покрай същество, което те да са могли да видят.

— Малко вероятно е — включва се Гари. Малори едва не изкрещява.

Тогава Том обявява, че има още една изненада за всички.

— Твоята торба е същинска количка на фокусник! — усмихва се Гари.

Когато Том се връща, носи кафява кутийка. Вади отвътре осем тромби за велосипед.

— Намерихме ги в бакалията. На детския щанд.

Подава им ги.

— Моята е с името ми — обажда се Олимпия.

— Всички са надписани — казва Том. — Обаче писах с превръзка на очите, с тънкописец.

— Защо са ни? — пита Феликс.

— Предстои ни да излизаме все повече — сяда Том. — Така ще можем да си даваме сигнали.

Гари внезапно натиска своята тромба. Звучи като гъска. После всички започват да натискат своите един през друг и гъските стават цяло ято.

Кръговете под очите на Феликс се източват, докато той се усмихва.

— А ето го и грандиозния финал — добавя Том. — Вади от торбата си бутилка. Ром.

— Том! — вика Олимпия.

— Това е истинската причина да искам да отидем до моята къща — шегува се той.

Малори, докато слуша как съквартирантите се смеят, докато гледа усмихнатите им лица, не издържа.

Изправя се и удря с длан по масата.

— Отворих куфарчето на Гари — казва. — Видях тетрадката, за която той ни каза. Онази, в която се говори за махнатите одеяла. Дето я бил взел Франк.

Стаята се смълчава. Всички погледи са съсредоточени върху Малори. Тя цялата пламва от жега. По ръба на косата ѝ се процежда пот.

Том, който все още стиска бутилката ром, изучава лицето на Малори. После бавно се извръща към Гари.

— Гари?

Гари е свел очи към плота на масата.

Печели време, мисли си Малори. Копеленцето печели време за мислене.

— Ами… не знам какво да кажа сякаш.

— Ровила си в чужди вещи? — става Черил.

— Да. Направих го. Знам, че това е нарушение на правилата в къщата. Но сега е по-важно да поговорим за това, което намерих в куфарчето.

Стаята пак притихва. Малори все така стърчи. Като наелектризирана е.

— Гари? — подканва го Джулс.

Гари се отпуска назад на стола. Поема дълбоко дъх. Скръства ръце на гърдите си. После ги отпуска. Изглежда сериозен. Отегчен. После се ухилва. Става и отива при куфарчето си. Носи го обратно и го оставя на масата.

Другите гледат куфарчето, но Малори наблюдава лицето на Гари.

Той щраква ключалката и го отваря, вади тетрадката.

— Да — казва Гари. — У мен е. Тетрадката на Франк е у мен.

— На Франк ли? — повтаря Малори.

— Да — обръща се към нея Гари. После добавя с типичния си театрално-показен галантен тон: — Любопитке.

Изведнъж всички започват да говорят един през друг. Феликс иска да види тетрадката. Черил се интересува кога я е намерила Малори. Дон сочи с пръст Малори и крещи.

В хаоса Гари, все още вторачен в Малори, казва:

— Параноична бременна курва.

Джулс му се нахвърля. Кучетата лаят. Том застава помежду им. Изкрещява на всички да престанат. Малори не помръдва. Само гледа Гари.

Джулс омеква.

— Тя трябва да даде обяснение веднага — избухва Дон. Скочил е на крака и сочи яростно към Малори.

Том я гледа.

— Малори?

— Не му вярвам.

Съквартирантите я чакат да продължи.

— Какво пише в тетрадката? — пита Олимпия.

— Олимпия! — вика Малори. — Тетрадката е ей тук. Прочети си сама, да му се не види.

Но Феликс вече я е разгърнал.

— Защо си взел за спомен вещ на човек, който е изложил живота ти на опасност? — пита той.

— Точно затова я задържах — настоява Гари. — Исках да проумея начина му на мислене. Живях с него седмици наред, без да заподозра, че е способен да се опита да ни убие. За да се уверя, че не съм започнал да мисля като него. За да се погрижа и вие да не започнете да го правите.

Малори яростно клати глава.

— Нали ни каза, че Франк е взел тетрадката със себе си — казва тя. Гари започва да отговаря. Но рязко спира.

— Нямам задоволителен отговор за това — казва Гари. — Сигурно съм си помислил, че може да се уплашите, ако разберете, че е у мен. Мислете си каквото искате, но бих ви препоръчал да ми вярвате. Аз не ви виня, задето тършувате из чужд багаж, предвид обстоятелствата, при които всички ние живеем. Но поне ми позволете да се защитя.

Том оглежда тетрадката. Думите се промъкват под очите му.

Думата взема Дон. Гневното му изражение постепенно е заменено от гримаса на объркване. После, сякаш Малори е наясно с нещо по-сериозно, отколкото би могло да бъде решено с гласуване, тя казва:

— Не можеш да останеш повече тук. Трябва да си вървиш.

— Стига, Малори — не особено убедително казва Дон. — Човекът ни обяснява.

— Дон, ти съвсем ли изперка? — прекъсва го Феликс.

Все още с тетрадката в ръце, Дон се обръща към Гари.

— Гари — казва той, — сигурно осъзнаваш колко сериозно изглежда това.

— Да, разбира се, че осъзнавам.

— Това не е твоят почерк, така ли? Можеш ли да го докажеш?

Гари взема химикалка от куфарчето и си пише името на един лист от тетрадката.

Том поглежда за секунда.

— Гари — казва Том, — искам да поговоря с останалите. Ако искаш, стой тук. И бездруго ще ни чуваш от съседната стая.

— Разбирам — кима Гари. — Ти си капитанът на кораба. Както кажеш.

На Малори ѝ иде да го фрасне.

— Добре — спокойно се обръща Том към останалите, — какво ще правим?

— Той трябва да си върви — отвръща Черил без колебание.

После Том започва с гласуването.

— Джулс?

— Не може да остане, Том.

— Феликс?

— Ще ми се да ви опонирам. Ще ми се да кажа, че не можем да изпратим човек там навън. Обаче просто няма причина тази тетрадка да е у него.

— Том — включва се Дон, — този път не гласуваме за това да изпратим навън човек, който сам иска да излезе. Гласуваме, за да го накараме да излезе насила. Искаш ли това да ти тежи на съвестта?

Том се обръща към Олимпия.

— Олимпия?

— Том — продължава Дон.

— Ти гласува, Дон.

— Не можем да изгоним човек, Том.

Тетрадката е на масата. Отворена. Думите са безупречно изписани.

— Съжалявам, Дон — казва Том.

Дон се обръща към Олимпия с надежда.

Но тя не отговаря. И няма значение. Къщата се е произнесла. Гари става. Взема тетрадката и я прибира в куфарчето. Застава зад облегалката на стола и повдига брадичка. Диша дълбоко. Кима.

— Том — казва Гари, — дали бих могъл да получа някой от шлемовете ти? По съседски.

— Разбира се — отронва Том.

Тогава Том напуска стаята. Връща се с шлем и малко храна. Подава всичко на Гари.

— Значи така се слага? — пита Гари, намествайки каишката на шлема.

— Ужасно е — хленчи Олимпия.

Том помага на Гари да си сложи шлема. После го изпраща до входа. Съквартирантите го следват вкупом.

— Мисля, че къщите нататък по улицата са празни — казва Том. — Доколкото успяхме да преценим с Джулс. Можеш да си избереш някоя от тях.

— Да — нервно се усмихва под превръзката си Гари. — Това сигурно трябва да звучи окуражаващо.

Малори, разпалена отвътре, внимателно наблюдава Гари.

Когато затваря очи, когато всички го правят, чува входната врата да се отваря и после затваря. Между двата звука сякаш долавя стъпките му по ливадата. Когато отваря очите си, Дон го няма във фоайето при останалите. В първия момент тя си помисля, че е тръгнал с Гари. После чува движение в кухнята.

— Дон?

Той изсумтява. Тя знае, че е той.

Промърморва нещо, след което отваря и трясва зад гърба си вратата на зимника.

Поредица от ругатни. Насочени към Малори.

Докато останалите се разпръскват безмълвно, тя осъзнава жестокостта на стореното от тях.

Сякаш Гари е навсякъде навън. Прокуден.

Отлъчен.

Кое е по-лошо, пита се тя. Той да остане в къщата, където можем да го държим под око, или да го прогоним и да не можем да го следим?