Кутия за птици

15.

— Няма да пия тази вода — казва Малори. Съквартирантите са изтощени. Спали са сгушени един в друг на пода в хола — не че някой е спал кой знае колко.

— Няма да изкараме дълго без вода, Малори — предупреждава я Том. — Помисли за бебето.

— Точно за него мисля.

В кухнята, на плота, двете кофи, донесени от Феликс, са все още недокоснати. Съквартирантите един подир друг облизват пресъхналите си устни. Минали са двайсет и четири часа и мислите им са обсебени от вероятността да минат още доста повече.

Жадни са.

— Речната вода дали става за пиене? — пита Феликс.

— Бактерии — отговаря Дон.

— Зависи — казва Том. — От това колко е студена водата. Колко дълбока. Колко бързо тече.

— Както и да е — включва се Джулс, — ако нещо е влязло в кладенеца, то със сигурност е стигнало и до реката.

Заразяване, мисли си Малори. Това е ключовата дума сега.

В зимника има три кофи с урина и изпражнения. Никой не иска да отиде да ги изхвърли. Днес никой не иска и да припари навън. Миризмата в кухнята е натраплива и се стели невидимо в хола.

— Аз бих пила речна вода — казва Черил. — Бих рискувала.

— Готова си да излезеш? — пита Олимпия. — Може ей там, от другата страна на вратата, да дебне нещо!

— Не знам какво чух — добавя Феликс. Повторил го е вече много пъти. Уверил ги е нееднократно, че се чувства виновен, задето е уплашил всички.

— Вероятно е било човек — казва Дон. — Сигурно някой, който иска да ни ограби.

— Точно сега ли трябва да го обсъждаме? — пита Джулс. — Мина цял ден. Нищо повече не сме чули. Да изчакаме. Още един ден. Да видим дали ще се почувстваме по-добре.

— Бих пила даже от кофите — казва Черил. — Та това е обикновен кладенец, за бога. В кладенците непрекъснато падат животни. Умират вътре. Възможно е през цялото време да сме пили вода, в която е умряло животно.

— Водата в този квартал винаги е била хубава — възразява Олимпия.

Малори става. Отива до входа на кухнята. Водата проблясва на ръба на дървената кофа, блести в металната.

Какво може да ни стане?, мисли си.

— Готова ли си да я пробваш? — пита Том.

Малори се обръща. Той стои до нея. Рамото му се остъргва в нейното на прага.

— Не мога да го направя, Том.

— Не бих молил теб. Но мога да помоля себе си.

Малори го поглежда в очите и разбира, че той говори сериозно.

— Том.

Той се обръща към останалите в хола.

— Ще пия.

— Не ни трябва герой — парира го Дон.

— Нямам и намерение да се правя на герой, Дон. Жаден съм.

Съквартирантите притихват. Малори вижда по лицата им изписани собствените си чувства. Защото колкото и да е уплашена, иска някой да пие от водата.

— Това е лудост — казва Феликс. — Хайде, Том. Ще измислим нещо друго.

Том отива в трапезарията. При масата поглежда Феликс в очите.

— Заключи ме в зимника. Ще пробвам водата там.

— Ще откачиш от вонята — казва Черил.

Том се усмихва тъжно.

— Имаме кладенец тук, в собствения си двор — отбелязва той. — Ако не можем да го използваме, значи съвсем сме закъсали. Позволете ми да го направя.

— Нали знаеш като кого звучиш? — провокира го Дон.

Том не отговаря.

— Звучиш като Джордж. Само дето той имаше теория.

Том поглежда към масата, избутана под прозореца.

— Тук сме вече няколко месеца — казва. — Ако вчера нещо е влязло в кладенеца, значи е било там и преди.

— Теории — отвръща Малори.

Том ѝ отговаря, без да се обърне да я погледне.

— Имаме ли друг вариант? Да, разбира се, реката. Но може да се разболеем. Сериозно да се разболеем. Нямаме никакви лекарства. Досега сме разполагали само с вода от кладенеца. Това е единственото ни лекарство. Какво ни остава? Да намерим друг кладенец? А после? Да се надяваме, че в него не е влязло нищо.

Малори наблюдава как съквартирантите един по един започват да отстъпват. По лицето на вечния бунтар Дон е изписано притеснение. Страхът в очите на Олимпия се трансформира във вина. Що се отнася до Малори, тя не иска той да го прави. За пръв път, откакто е дошла в къщата, поведението на Том, това, което той прави за живота в къщата, ѝ се струва безразсъдно.

Но вместо да го спре, се чувства насърчена от него. И му помага.

— Не в зимника — казва. — Ами ако полудееш и унищожиш всичките ни хранителни запаси?

Том я поглежда.

— Добре. Значи на тавана.

— Скок от прозореца там ще е доста по-отвисоко, отколкото оттук.

Том гледа втренчено Малори в очите.

— Ще направя компромис — казва той. — Вторият етаж. Заключете ме някъде. Тук долу няма къде.

— Използвай моята стая.

— Това е същата стая — казва Дон, — в която Джордж се затвори да гледа видеото.

Малори поглежда Том.

— Не знаех.

— Да го направим — слага край на разговора Том.

Той застива за минутка, преди да мине покрай Малори и да влезе в кухнята. Съквартирантите се изнизват подире му. Докато той си взема чаша от бюфета, Малори нежно го хваща за ръката.

— Пий през това — казва му. Подава му филтър за кафе.

— Не знам. Филтър. Кой знае?

Том го взема. Гледа я в очите. После потапя чашата в дървеното ведро.

Вади чашата и я вдига високо в ръка. Съквартирантите са застанали в полукръг около него. Взират се в съдържанието на чашата.

Подробностите от разказа на Феликс за преживяното навън за пореден път сковават Малори от страх.

Том изнася чашата от кухнята. Джулс взема въже от килерчето и отива след него.

Другите не говорят. Малори слага едната си ръка на корема, другата е на плота. Веднага я отлепя, сякаш за миг е докоснала смъртоносна отрова.

Зараза.

Но там, където е била дланта ѝ, няма вода.

На втория етаж вратата на нейната стая се затваря. Тя чува как Джулс връзва въжето около дръжката на вратата и го пристяга около парапета на стълбището.

Том е заключен вътре.

Като Джордж.

Феликс крачи. Дон се обляга на стената, скръстил ръце, забил поглед в пода. Когато Джулс се връща, Виктор отива при него.

От втория етаж се чува звук. Малори ахва. Съквартирантите гледат в тавана. Чакат. Слушат. Феликс сякаш се кани да се качи. Внезапно спира.

— Сигурно вече я е изпил — казва тихо Дон.

Малори пристъпва към входа на хола. На около три метра оттам е долната площадка на стълбището.

Отеква само тишина. После се чува почукване. И Том вика.

Том вика Том вика Том вика Том

Малори вече се насочва към стълбите, но Джулс я изпреварва.

— Стой тук! — нарежда ѝ.

Тя го гледа как се качва по стълбите.

— Том!

— Джулс, добре съм.

При звука на гласа на Том, Малори издиша. Посяга към парапета, за да се подпре.

— Изпи ли я? — пита Джулс през вратата.

— Да. Изпих я. Добре съм.

Другите съквартиранти бързо се събират зад нея. Започват да говорят. Отначало тихичко. После въодушевено. Горе Джулс отвързва въжето. Том излиза от стаята, вдигнал празната чаша пред себе си.

— Как беше? — пита Олимпия.

Малори се усмихва. Другите също. Смешно е, макар и някак мрачно, да го питат какво е усещането да изпиеш чаша вода.

— Ами — подхваща Том, слизайки, — май беше най-вкусната чаша вода, която някога съм пил.

Щом стъпва на долната площадка, поглежда Малори в очите.

— Хареса ми идеята с филтъра — казва ѝ. Продължава нататък и оставя чашата в края на масата при телефона. После се обръща към останалите.

— Да върнем мебелите по местата им. Да оправим всичко както си беше.