Кутия за птици

25.

Хъскито ближе ръката на Том. Джулс хърка на килима в хола на къщата. На дъбова поставка зад него има огромен замлъкнал телевизор. До стената са подредени кутии с плочи. Лампи. Кариран диван. Каменна камина. Над нея виси голяма картина с нарисуван плаж. На Том му прилича на Северен Мичиган. На тавана над главата му си почива прашен вентилатор.

Кучето му лиже дланта, защото предишната вечер Том и Джулс се черпиха с гранясал чипс.

Тази къща се оказа малко по-плодотворна от предишната. Преди да заспят, мъжете прибраха няколко консерви, хартия, два чифта детски ботушки, две якенца и твърда пластмасова кофа. И тук нямаше телефонен указател. В съвременната епоха, когато всеки има мобилен телефон, времето на телефонните указатели явно бе минало. Останали са доказателства, че собствениците са напуснали града. Упътвания до градче в Тексас на мексиканската граница. Наръчник по оцеляване, надраскан с химикал. Дълги списъци с провизии, включително бензин и резервни части за автомобил. Квитанциите подсказаха на Том, че хората са си купили десет фенерчета, три въдици, шест ножа, стекове вода, пропан, консервирани ядки, три спални чувала, генератор, лък, олио за готвене, бензин и подпалки. Докато кучето лиже ръката му, Том си мисли за Тексас.

— Кошмари — казва Джулс.

Том поглежда дали приятелят му се е събудил.

— Сънувах, че така и не намираме обратния път към къщата — продължава Джулс. — Никога повече не видях Виктор.

— Нали помниш, че забихме пръчка в моравата — подсеща го Том.

— Не съм забравил. Сънувах, че някой я е взел.

Джулс става и мъжете закусват ядки. Хъскито получава консерва риба тон.

— Да пресечем улицата — предлага Том.

Джулс се съгласява. Мъжете събират багажа. Не след дълго тръгват.

Отвън тревата свършва и започва бетон. Пак са на улицата. Слънцето прежуря. Свежият въздух им се отразява добре. Том тъкмо се кани да го отбележи, когато Джулс внезапно го вика.

— Какво има — обръща се незрящ Том. — Какво?

— Това е пост, Том. Прилича ми на… струва ми се, че е шатра.

— Насред улицата ли?

— Да. На платното на нашата улица.

Том се приближава до Джулс. Четката на метлата му опира в нещо, което издрънчава с металически звук. Той внимателно протяга ръка в мрака и опипва находката на Джулс.

— Не разбирам — казва Том.

Като оставя метлата, Том вдига ръце над главата си и напипва нещо като брезентова козирка. Напомня му за уличния панаир, на който веднъж заведе дъщеря си. Пътят беше блокиран с оранжеви конуси. Стотици художници продаваха картини, скулптури, рисунки. Наредени в безкрайна редица. Продаваха стоката си под увиснал брезентов навес.

Том пристъпва под него. С помощта на метлата описва широка арка над главата си. Тук навесът е поддържан от четири кола.

Военна шатра, мисли си Том. Това няма много общо със спомена му за уличния панаир.

Когато Том беше малък, майка му обичаше да се хвали пред приятелките си, че синът ѝ не допуска да остане неразрешен проблем. Опитва се да намери изход, казваше тя. В тази къща всичко го интересува, абсолютно всичко. Том си спомня как наблюдаваше лицата на приятелките на майка си, жените се усмихваха, докато тя им говореше тези неща. Играчки ли?, продължаваше майка му. Том няма нужда от играчки. За него клонът на дървото е играчка. Кабелите на видеото са играчки. Механиката на прозорците. През целия си живот го бяха описвали така. Той е от хората, които се интересуват как функционират нещата. Питай Том. Ако не знае нещо, ще го научи. Умее да ремонтира разни неща. Всякакви неща. Но Том не намираше в това нищо забележително. Докато не се появи Робин. Тогава го обзе едно неподправено детско изумление пред устройството на нещата. Сега, застанал под шатрата, не може да определи дали се чувства като дете, което се опитва да разбере какво има над него, или е по-скоро бащата, който съветва детето си да се махне оттам.

Мъжете опипват шатрата слепешката, прекарват доста време там.

— Може да ни влезе в употреба — казва Том на Джулс, но Джулс вече го вика някъде отдалеч.

Том пресича улицата. Следва гласа на приятеля си, докато се срещат на съседна ливада. Първата къща, на която попадат, се оказва незаключена. Разбират се да не отварят очи в нея. Влизат.

Вътре се усеща течение. Мъжете знаят, че прозорците са отворени, още преди да са проверили. Метлата на Том му показва, че първата стая е пълна с кашони. Тези хора, мисли си, са се канели да заминат.

— Джулс — казва Том, — провери какво има в кашоните. Аз ще обиколя по-навътре. — Минали са двайсет и четири часа, откакто са напуснали собствената си къща. Сега, усетил килим под краката си, той върви бавно из чуждия дом. Стига до диван. Стол. Телевизор. Джулс и хъскито са почти безшумни. Вятърът свисти през отворените прозорци. Том спира до една маса. Опипва повърхността ѝ, докато пръстите му се спрат в нещо.

Купа, казва си.

Докато я повдига, чува как нещо пада върху масата. Опипва, намира го и установява, че е прибор, който не е очаквал да открие.

Нещо като лъжица за загребване на сладолед, само че по-малка.

Том прокарва пръст по нея. Вътре има нещо гъсто.

Потръпва. Не е сладолед. Веднъж вече му се е случвало да докосне нещо подобно.

На ръба на ваната. До китката ѝ. Кръвта там бе подобна. Гъста. Мъртва. Кръвта на Робин.

Треперещ, придърпва купата към гърдите си и оставя лъжицата. Бавно плъзва пръста си по гладката керамична извивка на купата, докато достига до нещо на дъното. Ахва и изпуска купата на килима.

— Том?

В първия момент Том не отговаря. Това, което е докоснал току-що, му прилича на нещо, което вече някога е докосвал.

Робин го донесе от училище. От часа по биология. Държеше го в отворена метална кутийка от кафе, пълна с монети. Том го намери, докато Робин беше на училище. Опитваше се да установи източника на миризмата.

Разбра, че го е намерил, когато току до ръба от вътрешната страна на кутийката, над купчината монети, забеляза изсветляло топче. Инстинктивно посегна към него. Топчето се смачка между пръстите му.

Око на прасе. Изрязано. Робин беше споменала, че са правили дисекция в час.

— Том, какво става там?

Джулс те вика. Отговори му.

— Том?

— Добре съм, Джулс! Просто изпуснах нещо.

Докато отстъпва, обзет от желание да се махне от тази стая, бутва нещо. И това усещане му е познато.

Това беше рамо, мисли си. На стола до тази маса има труп.

Том си го представя. Седнал. С избодени очи.

В първия момент не помръдва. Обърнат е с лице към мястото, където би трябвало да се намира трупът.

После се изнася с бърза крачка.

— Джулс — казва той, — да се махаме оттук.

— Какво стана?

Том му казва. За броени минути се изнасят от къщата. Решават да се отправят към дома. Едно куче е достатъчно. Между шатрата и онова, което Том намери в купата, никой от двамата не иска да се задържа повече наоколо.

Прекосяват ливадата. После една автомобилна алея. Още две. Кучето дърпа Джулс. Том се мъчи да ги следва. Има чувството, че започва да се губи тук, в тъмнината зад превръзката на очите си. Подвиква на Джулс.

— Насам! — вика Джулс.

Том следва гласа му. Настига го.

— Том — казва Джулс. — Кучето направо ще се скъса да лае срещу този гараж.

Все още треперещ от находката в къщата и все така стреснат, още по̀ из основи, от нелепото присъствие на онази шатра насред улицата, Том настоява да се прибират. Но Джулс държи да видят какво е привлякло вниманието на кучето.

— Това е гараж, отделен от къщата — обяснява Джулс. — Кучето се държи сякаш вътре има нещо живо.

Страничната врата е заключена. Джулс намира един-единствен прозорец и го чупи. Казва на Том, че е бил защитен. С картон. Дупката е малка, но един от двамата трябва да се пъхне през нея. Джулс казва, че ще го направи. Том също е готов. Връзват кучето за една водосточна тръба и пропълзяват през прозореца един след друг.

Вътре ги посреща ръмжене.

Том понечва да се върне през прозореца.

— Май е друго куче! — вика Джулс.

И на Том така му се струва. Сърцето му бие лудо, може би твърде учестено, и той стои с една ръка на перваза, готов да се върне обратно навън.

— Не мога да повярвам — казва Джулс.

— Какво?

— Още едно хъски.

— Моля? Как разбра?

— Пипам му лицето.

Том се плъзва от прозореца. Чува как кучето яде. Джулс го храни.

После Том чува друг звук откъм лакътя си.

Отначало му заприличва на детски смях. После сякаш е песен. Накрая различава непогрешимия звук на чуруликане.

Птици.

Том внимателно се отдръпва. Чуруликането спира. Тръгва пак напред. Усилва се.

Разбира се, мисли си Том, усетил въодушевлението, което на тръгване се бе надявал да изпита.

Докато Джулс говори кротко на кучето, Том тръгва към птиците, в един момент крясъците им стават непоносимо силни. Той опипва един рафт.

— Том — предупреждава го Джулс в тъмното, — внимавай.

— В кутия са.

— Моля?

— Израснах с момче, чийто баща беше ловец. Неговите птици издаваха същия звук. Колкото повече ги приближаваш, толкова по-шумни са.

Ръцете на Том са върху кутията. Мисли.

— Джулс — казва, — да се прибираме у дома.

— Трябва ми още време с това куче.

— Ще трябва да си го наваксаш вкъщи. Можем да ги заключим в някоя стая, ако има проблем. Но намерихме каквото търсехме. Да си вървим.

Джулс слага повод на второто хъски. То се поддава по-лесно. Щом излизат от гаража през страничната врата, Джулс пита Том:

— Взе ли птиците?

— Да. Имам идея.

Вън отвързват първото хъски и се отправят към къщи. Джулс води второто куче, Том е с първото. Прекосяват бавно ливади, после алеи за автомобили, докато стигат до маркера, който са си оставили предния ден.

На верандата, преди да почукат, Том чува как съквартирантите вътре се карат. После сякаш дочува звук откъм улицата зад тях.

Обръща се. Чака.

Пита се колко ли близо е шатрата до мястото, където стоят. После чука.

Споровете вътре секват. Феликс се провиква. Том отговаря.

— Феликс! Том е!