Късното шоу

9

Държеше работните си дрехи в служебното си шкафче и се преобличаше за работа при пристигането си всяка вечер. Имаше четири различни костюма с еднаква кройка и стил, но с различен цвят и десен. Даваше ги на химическо чистене два по два, така че винаги да има на разположение резервен. След като се появи осем часа преди началото на смяната си, облече сивия костюм, който й беше любим. Носеше го с бяла блуза. В шкафчето си държеше също така четири бели блузи и една тъмносиня.

Беше петък и това означаваше, че по график трябва да работи сама. С Дженкинс трябваше да дежурят седем дни седмично, така че тя поемаше от вторник до събота, а Дженкинс — от неделя до четвъртък, при което три дни се застъпваха. Когато вземаха отпуска, дежурствата им обикновено оставаха непокрити. Ако в ранните сутрешни часове се окажеше, че е нужен детектив, се налагаше да вдигнат някого от редовната смяна от леглото.

Харесваше й да работи сама, защото така не се налагаше да изпълнява решенията на партньора си. В днешния ден, ако знаеше какъв е планът й, Дженкинс щеше да й попречи. Понеже обаче беше петък, двамата нямаше да работят заедно до вторник, така че тя имаше възможност необезпокоявана да предприеме каквото е нужно.

След като се преоблече, се погледна в огледалото над умивалниците в съблекалнята. Приглади с пръсти изруселите си от слънцето кичури. Обикновено се налагаше да го прави. Постоянното излагане на слънце и мокрене със солена вода през годините бяха направили косата й чуплива и трудна за поддържане, така че я носеше възможно най-къса. Отиваше на тена й и й придаваше леко мъжки вид, което обезкуражаваше опитите на колегите й да я свалят. Оливас беше изключение.

Капна няколко капки визин в очите си, които бяха зачервени от солената вода. Е, вече можеше да действа. Отиде в стаята за почивка и си направи двойно еспресо. Чакаше я работа през остатъка от деня и цяла нощ, при по-малко от три часа сън. Трябваше да се зареди с кофеин. Следеше часовника на стената, защото искаше да влезе в стаята на детективите малко преди четири следобед, когато водещият детектив от „Престъпления срещу личността“ също щеше да поглежда нетърпеливо часовника си в очакване да се прибере у дома за почивните дни.

Трябваше да убие поне петнайсет минути, така че се качи на горния етаж, в стаите на екипа по наркотиците, до „Борба с порока“. Отдел „Наркотици“ беше в центъра, но във всяко управление имаше подразделение, което действаше на улицата и реагираше светкавично при сигнали на граждани за продажби на дрога. Балард не познаваше добре всички полицаи от отдела, затова отиде без особени очаквания. Дежурният сержант прие информацията за приятеля сводник на Синтия Хадел и потвърди, че името, дадено от бащата на Синтия, им е познато — дилър на дребно, който се подвизава из клубовете в Холивуд. Балард се разочарова, когато сержантът й каза, че онзи имал по „приятелка“, която работела — тоест продавала за него — в почти всички популярни заведения на територията на града. Тръгна си. Питаше се дали Хадел е знаела за останалите приятелки, или си е мислела, че е единствена.

В 15:50 влезе в стаята на детективите и потърси с поглед бюро, на което би могла да работи. Онова, на което беше седяла предната вечер, не беше заето и тя предположи, че този, който работи на него през деня, вече си е отишъл. Седна на стола и погледът й се спря на четирите бюра, които бяха определени за хората от „Престъпления против личността“. Всички бяха празни, с изключение на бюрото на Максин Роланд, шефката на отдела. Тя като че ли събираше нещата си и се готвеше да си тръгва.

Балард отиде при нея в точния момент.

— Здравей, Макс.

— Здравей, Рене — отвърна Роланд. — Подранила си. Да нямаш дело?

— Не… дойдох по-рано, за да разчистя малко изостанала работа. Имам случай за теб от снощи, обаче стрелбата в „Танцьорите“ обърка всичко и това изостана.

— Разбирам, няма проблем. Какъв е случаят?

— Отвличане и нападение. Жертвата е транссексуална, биологичен мъж, открит полумъртъв на паркинг в Санта Моника. В кома е, в болница „Холивуд“.

— По дяволите.

Роланд просто видя как изходът от управлението се затваря. Точно на това разчиташе Балард.

— Имало ли е сексуално посегателство? — попита Роланд.

Балард разбираше какво си мисли — да прехвърли топката към отдела за сексуални престъпления.

— Много вероятно, обаче жертвата беше загубила съзнание, преди да успея да я разпитам.

— По дяволите — повтори Роланд.

— Виж, дойдох, за да напиша доклада си за случая. Мислех си, че преди смяната ми ще имам и време да се обадя тук-там по телефона. Защо не си отидеш и не ме оставиш да действам по въпроса? Утре също съм на работа, така че ще мога да работя и през почивните дни, и ще ти предам случая следващата седмица.

— Сигурна ли си? Ако е тежък побой, не искам да го занемарявам.

— Няма. Ще работя по него. От много време не съм имала възможност да работя по никакъв случай заради нощната смяна. Имаме и някакви следи. Появявал ли се е напоследък някой, който удря с бокс?

Роланд се замисли за момент, после поклати глава.

— Бокс… Не.

— А отвличане на проститутки? Била е откарана някъде, завързана, после захвърлена на улицата. Може да са минали ден-два.

— Нямам спомен за такова нещо, но можеш да говориш с „Порока“.

— Да, да. Там отивам, ако ме оставиш да работя по случая. Ами „обърнатата къща“? Това говори ли ти нещо?

— Какво имаш предвид?

— Казала го е. На патрулните полицаи. За момент е дошла в съзнание, докато са чакали линейката. Казала е, че са я нападнали в обърнатата къща.

— Съжалявам. За първи път чувам такова нещо.

— Добре. Да се е случвало нещо подобно в района ти друг път? Някой да е бил отвличан?

— Трябва да помисля, така веднага не мога да си спомня.

— Ще потърся в базата данни и ще видя какво ще излезе.

— Значи си сигурна, че ще се заемеш? Мога да се обадя на един-двама от моите и да ги върна на работа. Няма да се зарадват, но нямат избор.

— Да, да, ще се заема. Прибирай се у дома. Не се обаждай на никого. Ако искаш, ще те държа в течение през почивните дни.

— Честно казано, мога да почакам до понеделник. През почивните дни ще отидем до Санта Барбара с децата. Колкото по-малко тревоги, толкова по-добре.

— Разбира се.

— Не ме проваляй с тази история, Рене.

— Няма!

— Добре.

— Приятен уикенд.

Роланд винаги говореше прямо и Балард не се обиди. Нещо в работата по секс престъпленията като че ли беше премахнало фината деликатност от обноските й.

Балард я остави да си събира нещата и се върна на втория етаж — сега обаче влезе в отдел „Порок“. Както и колегите от „Наркотици“, ченгетата от този отдел работеха по най-невероятни часове и заради това нямаше гаранция, че изобщо ще завари някого. Влезе и надникна в нишата, в която седяха сержантите. Имаше късмет. Зад едно от бюрата седеше Пит Мендес Чепа и ядеше сандвич. Беше сам.

— Балард? Какво искаш? — попита той. — Влез.

Обичайното троснато посрещане. Балард протегна ръка зад преградата и дръпна ключалката, за да отвори. Влезе в нишата, седна на стола пред бюрото на Мендес и каза:

— Рамон Гутиерес. Работя по този случай в момента. Вие чули ли сте нещо за това снощи?

— Нито дума — отговори Мендес. — Работим обаче в Източен Холивуд и това е съвсем различна история.

— Така е. Кога за последен път сте били на булевард „Санта Моника“?

— Преди месец, защото нещата там сега са доста спокойни. Обаче те са като хлебарките — колкото и да пръскаш, рано или късно се появяват пак.

— Чувал ли си нещо за лош тип, който наема проститутки и ги наранява?

— От доста време не сме имали такъв случай.

— Рамон е бил удрян с метален бокс. Освен това нападателят обича да хапе.

— Доста такива имаме, но не си спомням метален бокс. Този… той или тя… ще оцелее ли?

— Ще трябва да изчакаме. Все още е в кома, в болница „Холивуд“, но ще я преместят в общинската веднага щом разберат, че не може да си плати лечението.

— Така е то. Тя?

— Да, тя. Имаш ли досие за Рамона, което да ползвам?

— Да, ще ти го дам. Обаче е за Рамон Гутиерес, доколкото си спомням. Какво друго?

— Чувал ли си нещо за „обърната къща“? Рамона е казала това пред униформените, които са отишли там първи.

Както Ролан, Мендес се замисли, после поклати глава.

— Не знам за такова нещо тук — отговори той. — Има подземен садо-мазо клуб, наречен „Световъртеж“. Сменя мястото си често.

— Не мисля, че е това — отговори Балард. — Световъртеж не значи „обърнат“. Освен това не мисля, че става дума за клуб. Нещо друго е. Жертвата има късмет, че е оцеляла.

— Е, не мога да измисля друго. Почакай да намеря папката.

Стана от стола си, а Балард остана седнала. Докато го нямаше, проучи дъската със съобщения до бюрото му. Отделът като че ли провеждаше операции всяка нощ на различно място в Холивуд. Пускаха офицери под прикритие и залавяха клиентите веднага щом предложат пари за секс. Както бе казал Мендес, бяха като хлебарки — нещо, което никога не изчезва. Дори интернет, с лесните връзки за свободен и платен секс, не беше в състояние да убие уличната проституция.

Чуваше как Мендес отваря и затваря шкафовете, докато търси папката на Гутиерес.

— Как приключихте предната вечер? — попита високо тя.

— Нищо — отговори Мендес от другия край на стаята. — Мисля, че онова на „Сънсет“ подплаши нашия контингент. Полицейските коли обикаляха улиците цяла нощ.

Върна се при бюрото и остави пред Балард папка с картонени корици.

— Това е всичко, което имаме. Вероятно същото го има и в компютъра.

— Предпочитам на хартия — отвърна Балард.

Винаги предпочиташе документ на хартия пред документ на компютърен екран. Винаги имаше шанс в документа на хартия да има нещо повече — ръкописни бележки в полетата, надраскани на папката телефонни номера, допълнителни снимки от местопрестъплението. В компютърен файл никога нямаше такива неща.

Благодари на Мендес и обеща да го държи в течение, ако се добере до нещо по случая. Той отговори, че ще си държи очите и ушите по улиците отворени.

— Надявам се да го хванеш — добави.

Балард се върна на първия етаж, но трябваше да се отбие на още едно място, преди да започне работа по случая. Лейтенантът, който отговаряше за детективите, имаше кабинет в другия край на стаята. Стаята имаше стъкла към стаята на детективите и през тях Балард виждаше лейтенант Тери Макадамс зад бюрото му. Понякога минаваха седмици, без да види прекия си шеф, заради часовете на работното й време. Макадамс обикновено работеше от осем до пет, защото обичаше да пристига след като детективите му са дошли и са задействали нещата за деня, но предпочиташе да си тръгва последен.

Почука на отворената врата на кабинета и Макадамс я покани да влезе.

— Отдавна не съм те виждал, Балард. Чух, че си имала интересна нощ.

— Зависи какво се разбира под „интересна“ — отговори тя. — Определено беше натоварена.

— Да, видях в дневника, че преди лайното да удари вентилатора в „Танцьорите“ с Дженкинс сте имали жертва на отвличане. Не видях обаче доклад за това.

— Защото няма. Точно за това искам да говоря с теб.

Разказа накратко случая с Рамона Рамон и му каза, че Максин Роланд се е съгласила да я остави да работи по случая няколко дни. Формално Балард би трябвало да започне с одобрението на Макадамс, но си даваше сметка, че лейтенантът е администратор и като всеки администратор обича да му представят въпроси, за които има готово решение. Така се улесняваше животът му. Просто трябваше да каже да или не.

Макадамс каза това, което Балард очакваше.

— Добре, но не допускай да пречи на обичайните ти задължения. Ако попречи, ще имаме проблем.

— Няма да попречи, лейтенант — увери го тя. — Знам си приоритетите.

Когато излезе от кабинета на лейтенанта, видя малка група задържали се в стаята детективи пред телевизионните екрани, монтирани на задната стена. Обикновено бяха тихи, но сега бяха пуснали звука на средния, за да чуят репортажите за стрелбата в „Танцьорите“, с които започна новинарският час в пет следобед.

Балард отиде при тях, за да гледа. Показаха кадри от пресконференция, провела се по-рано през деня. Шефът на полицията говореше от подиум, а до него стояха Оливас и капитан Лари Гандъл, шефът на отдел „Грабежи и убийства“. Шефът уверяваше журналистите, че стрелбата в „Танцьорите“ не е акт на домашен тероризъм. Макар точният мотив за престъплението да не бил известен, детективите преценявали обстоятелствата, довели до това крайно насилие.

Когато отново се появи на екрана, водещата обяви, че имената на жертвите все още не са съобщени от съдебния патолог, но източници на Канал 9 твърдят, че трима от убитите вероятно са били планирана цел на стрелеца, защото имат криминални досиета с обвинения за престъпления като търговия с наркотици, изнудване и насилие.

След това премина към следващата новина: за пресконференцията на полицията на Лос Анджелис, която съобщавала за арести във връзка с разследване на трафик на хора в пристанището на града, където по-рано през годината бил засечен товарен контейнер с млади жени, отвлечени в Източна Европа. Показаха и видеозапис на вътрешността на контейнера и как социални работници предлагат на момичетата вода и ги увиват в одеяла, за да ги отведат на безопасно място. След това показаха редица мъже с белезници, които полицаи извеждаха от затворнически автобус. Историята обаче не беше свързана с Холивуд и детективите в стаята бързо загубиха интерес. Онзи, който държеше дистанционното, изключи телевизора. Никой не възрази и групичката се пръсна — към бюрата си или към изхода и почивните дни у дума.

Балард стигна до временното си бюро и прегледа папката, която й бе дал Мендес. Имаше няколко доклада за арест, както и снимки, показващи физическите изменения на Рамона Рамон покрай промяната на пола. Тези изменения не бяха просто козметични, като оформяне на веждите например. От няколко снимки ясно личеше как бедрата стават по-пълни и как адамовата ябълка намалява.

С кламер на корицата на папката бяха защипани три картончета за обиск. Бяха картончета 10 х 6, на които полицаите записваха на ръка резултатите при проверки на улицата. Официално се наричаха карти за разговор на терен или РТ карти, но ги наричаха също и „карти за обиск“, защото Съюзът за граждански свободи често подаваше жалби, че тези безпричинни проверки на подозрителни лица са всъщност обиски. Полицаите бяха приели определението и ги наричаха така, но не прекратиха практиката да спират подозрителни индивиди и да разговарят с тях, като записват подробности за външния им вид, татуировки, принадлежност към банди и често посещавани места.

Картончетата за Рамона Рамон съдържаха едно и също — и предимно неща, които Балард вече знаеше. Някои от бележките разкриваха повече за характера на полицая, отколкото за Рамон. Един бе записал: „По дяволите! Това е мъж!“.

Единствената полезна информация, която Балард получи от картончетата за Еутиерес/Рамона, беше, че на негово име не е издадено разрешително за шофиране и следователно няма подлежащ на проверка домашен адрес. В официалните доклади беше записано само мястото, където е бил арестуван — най-често на булевард „Санта Моника“. По време на проверките обаче два пъти беше давал адрес на „Хелиотроп“. На друго картонче пишеше, че живее в кемпер и се движи в района на управлението. Информацията беше важна и Балард беше доволна, че бе отишла да поговори с Мендес.

След като прегледа папката за Рамон, включи компютъра и се зае да търси заподозрян. Идеята й беше да започне с дребни случаи и да премине към големите — да потърси местни нападения над хора, напомнящи това над Рамон. Ако търсенето не дадеше резултати, щеше да го разшири за целия щат Калифорния, после за цялата страна, дори света.

Работата с архивите на отдела беше вид изкуство. Официално системата се наричаше Система за проследяване на разследвани престъпления. И най-малката грешка в параметрите на търсенето можеше да доведе до резултат „не са намерени данни“, дори останалите параметри да са много близки до параметрите на наличен документ. Балард състави кратък списък с думи, които да въведе, за да търси съответствие:

транссексуален

бокс

проститутка

булевард „Санта Моника“

Въведе ги и зададе търсене в целия архив, но много бързо получи резултат „не са намерени данни“. Махна „булевард „Санта Моника“ и получи същия резултат. Продължи да изпробва различни комбинации и варианти на думите, например „компаньонка“ вместо проститутка, но в базата данни нямаше съответствия.

Ядосана и разочарована, Балард изведнъж усети ефекта от недостатъчното спане и тръгна да се разхожда между бюрата с надеждата да раздвижи кръвта си. Искаше да избегне кофеиново главоболие, така че се въздържа и не отиде до стаята за почивка да си налее още едно кафе. Застана за момент пред тихите телевизионни екрани и видя метеоролог, който показваше как зона с лошо време приближава Лос Анджелис.

Даде си сметка, че трябва да разшири територията на търсенето си извън града. С това щеше да си отвори доста работа, защото щеше да се наложи да отсява случаи, които само привидно са свързани с нейния, но всъщност не са. Щеше да е мъчително и перспективата беше неприятна. Върна се зад бюрото и се обади в болницата, за да провери как е жертвата, с невероятната надежда някак чудодейно да е дошла в съзнание, за да може да бъде разпитана.

Нямаше промяна. Рамона Рамон все още беше в изкуствено предизвикана кома.

Балард затвори телефона и погледна думите, които нямаха съответствия в базата данни.

— Ключови думи! Глупости! — каза на глас.

Реши да опита още нещо.

Калифорния беше единственият щат, в който притежанието на метален бокс беше незаконно. В други щати имаше минимална възраст и закони срещу използването на бокс за извършване на престъпление, но в Калифорния това нещо беше изцяло незаконно, а нарушаването на закона се тълкуваше като криминално престъпление.

Опита още едно търсене в архива на полицията на Лос Анджелис — всички дела през последните пет години, в които е имало арест за притежание на метален бокс при извършване на друго престъпление или хулигански прояви. Получи четиринайсет попадения, което беше изненадващо много предвид факта, че самата тя беше попадала на това оръжие много рядко през десетте години, откакто беше детектив.

Провери стенния часовник и се зае да прегледа разширените доклади за въпросните случаи, за да провери дали нещо би ги свързало с нападението над Рамона. Успя бързо да отсее повечето случаи, защото ставаше дума за арести на членове на банди в Южен Лос Анджелис, където металните боксове, изглежда, се използваха вместо огнестрелни оръжия от хора, които вероятно дори не знаеха, че са незаконни.

Имаше и случаи, при които сводници и биячи на мафията бяха залавяни с боксове и там намерението им да ги използват като оръжие беше очевидно. След това попадна на случай отпреди три години, който веднага привлече вниманието й.

Някой си Томас Трент беше арестуван от отдел „Борба с порока“ за притежание на метални боксове. Случаят не се бе появил при предишното търсене, защото не участваше никоя от останалите думи или комбинации от думи.

Трент беше обвинен единствено за притежание на метални боксове — нищо друго.

Случаят обаче беше в отдел „Борба с порока“. Точно тази особеност привлече вниманието на Балард. Когато изведе докладите на дисплея, научи, че Трент, по онова време на трийсет и девет, е бил арестуван при операция под прикритие в мотел на булевард „Сепулведа“. В резюмето пишеше, че е почукал на вратата на мотелска стая, в която чакал човек на отдела, с когото, както предполагали, Трент се бил свързал онлайн и който се преструвал на латиноамериканец, предлагащ садо-мазо изпълнения. Нямали обаче преки доказателства, че точно Трент е уговорил срещата в мотела, така че не успели да го идентифицират като някой от мъжете, преговаряли онлайн за среща.

Решили, че вероятно е бил сред онлайн кандидатите за секс, но тъй като не разполагали с нужните доказателства, не било възможно да го обвинят в увещаване на малолетен. Не се и наложило обаче да полагат усилия, за да го свържат с операцията, защото намерили в джобовете му метални боксове. Бил арестуван за притежание на опасно оръжие и бил регистриран в затвора „Ван Найс“.

В доклада се споменаваше само служебният номер на полицая, арестувал Трент. Балард го разпечати на принтера на отдела, вдигна телефона и се свърза с „Персонал“, откъдето получи името на полицая, арестувал Трент. Казваше се Хорхе Фернандес и все още работеше в „Порок“. Балард се обади в управлението му и й казаха, че Фернандес е в почивка. Тя остави номера на мобилния си телефон и помоли да му предадат да й се обади, колкото и да е късно.

След това се зарови в компютърния архив и извади доклада за делото на Трент. Научи, че след ареста Трент е договорил споразумение с кабинета на областния прокурор, при което той не възразява на обвиненията, че е притежавал опасно оръжие, плаща глоба от петстотин долара и го поставят в пробационен период от пет години. Споразумението било част от програма за предсъдебна намеса, която позволявала досието му да бъде изчистено, ако не бъде уличен в престъпление през пробационния период.

Според съдебния архив адресът на Трент беше на „Райтуд Драйв“ в Студио Сити. Балард написа адреса в Гугъл и получи карта, на която се виждаше, че „Райтуд Драйв“ се разклонява от „Мълхоланд Драйв“ на северния склон на планината Санта Моника. Премина към изглед от земята и видя съвременна къща с двойна гаражна врата. От картата знаеше, че е на скат; най-вероятно постройката продължаваше едно или две нива надолу, под улицата. Къщата беше типична за повечето домове на наклонен терен. На горните етажи са общите части — кухня, трапезария, дневна и т. н., а на долните са спалните. Най-често има стълбище, понякога и асансьор към долните етажи.

Балард си даде сметка, че за човек, незапознат с устройството на този тип къщи, спалните да са долу би било странно. Тоест къщата на Трент би могла да се смята за „обърната“.

Тази мисъл вкара инжекция адреналин във вените й. Тя се наведе към компютърния екран, за да проучи снимката на Трент от ареста и доклада за задържането му. Според личните подробности в доклада Трент беше търговец на автомобили в автокъща на „Акура“, на булевард „Ван Найс“, в долината Сан Фернандо. Първият въпрос, който изникна в главата й, беше как така един търговец на коли може да си позволи къща в хълмовете, където цените започваха със седемцифрени числа.

След това отиде на сайт с информация за публичните архиви и вписа името и рождената дата на Трент. Попадна на документи за разтрогване на брак, случило се седем месеца след ареста. В искането си за развод Беатрис Трент заявяваше непримирими различия и нямаше следа Трент да е протестирал срещу това твърдение. Тригодишният брак беше прекратен.

Имаше и запис за съдебно дело от 2011 година, в което Трент бил ищец по претенция за понесено лично нараняване срещу компания, наречена „Айланд Еър“ и нейния застраховател. Имаше само един иск — за наранявания, претърпени при катастрофа на хеликоптер на Лонг Бийч — но не и документ за резултата от делото. Балард реши, че спорът е бил решен преди да е започнал процесът.

Разпечата всички тези документи, после взе телефона на бюрото и се обади в автокъщата, в която работеше Трент. Поиска да говори с него лично и прехвърлиха разговора.

Чу глас:

— Аз съм Том. С какво мога да ви помогна?

Балард се поколеба и прекъсна връзката. Погледна часовника и видя, че минава шест и са започнали следобедните задръствания. Пътуването от Холивуд до автокъщата на „Ван Найс“ щеше да е зловещо пълзене.

Нямаше никаква гаранция, че Трент все още ще е там, когато се добере до мястото, но все пак реши да си опита късмета. Искаше поне да го погледне.