Късното шоу

38

Шофирането до Ървайн в област Ориндж се оказа мъчително преживяване. Професор Хигс се бе съгласил да се върне в лабораторията и да се срещнат там. По пътя Балард размишляваше за следата, която следваше. Кен Частин недвусмислено й я бе оставил, за да тръгне по нея. Давал си бе сметка, че е навлязъл в опасна територия, и беше имал резервен план, който да се задейства, ако нещо се случи с него. Тя беше този план. Като бе пренасочил вещите на Хадел обратно към нея, Частин се бе подсигурил, че тя ще ги получи след почивните дни и ще установи връзка с професор Хигс.

Когато най-после стигна до университета, се наложи да се обажда на професора два пъти, докато открие сградата на департамента по естествени науки, в която, на четвъртия етаж, се намираше лабораторията му.

Сградата й се стори пуста. Завари Хигс сам в лабораторията. Беше висок и жилест, по-млад, отколкото бе очаквала. Поздрави я сърдечно и като че ли от плещите му падна някакъв товар или грижа.

— Не знаех — каза той. — Толкова съм зает, че не ми остава време да прочета вестник или да гледам телевизия. Научих едва вчера, когато позвъних на номера, който ми даде той, и жена му ми каза. Ужасно! Надявам се това тук да няма нищо общо.

И посочи към задната част на лабораторията, където имаше стоманена камера за ниско налягане с размерите на домашна перална машина.

— Тук съм, за да опитам да разбера — отговори Балард. — Говорили сте с жена му?

— Да, тя вдигна телефона — каза Хигс. — Разказа ми какво се е случило и останах като гръмнат.

Частин беше дал на професора домашния си номер, а не служебния или мобилния. Това беше важен факт и за Балард беше индикация — наред с поведението му на местопрестъплението и връщането на вещите на Хадел, — че е опитвал да скрие поне част от ходовете си по разследването на стрелбата в „Танцьорите“, така че да не могат да бъдат открити с нормални средства.

— Има ли къде да седнем да поговорим? — попита Балард.

— Разбира се, имам кабинет — отговори Хигс. — Елате.

Минаха през няколко свързани помещения и влязоха в малък кабинет, в който имаше място само за бюро и един стол за посетител. Седнаха и Балард помоли професора да й разкаже за контактите си с Частин от самото начало.

— Тоест още от първия случай? — попита той.

— Предполагам — каза Балард. — Какъв беше първият случай?

— За първи път разговарях с детектив Частин, когато ми се обади преди около две години. Каза ми, че бил чел за ДМВ в някакво списание — не помня кое, — и искаше да му кажа дали с този процес могат да се свалят отпечатъци от баскетболна топка.

Разказът на Хигс й звучеше убедително. От годините, когато бяха партньори, знаеше, че Частин се интересуваше и следеше развитието на техниките в криминалистиката, разпитите, юридическите правила. Някои от колегите им го наричаха Учения, защото наистина четеше много. И много често вдигаше телефона и разговаряше направо с учените, ако имаше въпроси относно някое доказателство.

— Каза ли какъв е случаят? — попита Балард.

— Да. Стрелба на баскетболно игрище — отговори Хигс. — Хлапета започнали да спорят заради игра един срещу друг, едното извадило пистолет от раницата си до игрището и застреляло другото. Детектив Частин смяташе, че стрелецът трябва да е оставил отпечатъците си по топката, защото е играл с нея. Криминалистите от полицията обаче не успели да свалят отпечатъци, защото гумените топки имат набраздена пореста повърхност. Помоли ме да опитам.

— И какво стана?

— Обичам предизвикателствата. Казах му да донесе топката. Опитахме, но не успяхме да свалим никакви използваеми отпечатъци. Имам предвид, имаше петна и ивици, но не можеха да се пуснат през базата данни за сравняване.

— Тогава какво се случи?

— Ами, нищо повече. Докато не ми се обади миналата седмица, за да ме попита дали може да ми изпрати нещо, от което да опитам да сваля отпечатъци.

— Какво беше то?

— Наричаше го „бутон за палец“.

— Кога точно се обади?

— Рано в петък. Бях в колата на път за тук и ме откри на мобилния. Мога да проверя в телефона ми, ако е нужно по-точно време.

— Да, моля.

— Разбира се.

Хигс извади телефона от джоба си и отиде на списъка с обажданията. Спусна се по него и стигна до разговорите от петък сутринта.

— Това е — каза той. — Обадил се е в седем и четирийсет и една сутринта, в петък.

— Може ли да видя номера? — попита Балард.

Хигс обърна телефона към нея и Балард се наведе към бюрото, за да го види по-добре. Номерът беше 213-972-2971 и не беше мобилният на бившия й партньор. Беше звънил през централата на управлението в Холивуд. Беше използвал стационарната линия в стаята за доказателства по времето, когато беше оглеждал вещите на Синтия Хадел.

— Какво точно поиска, когато се обади? — попита Балард.

— Каза, че имало извънредни обстоятелства в разследване на тежко престъпление — отговори Хигс. — Искаше да му кажа дали бих могъл да обработя много малък предмет, колкото десет цента, и да сваля от него отпечатъци.

— И какво му отговорихте?

— Ами, отговорих му, че мога да опитам, но първо попитах какъв е материалът, а той отговори че бил метален бутон, но с неравна повърхност заради щампа. Казах му, че веднъж свалих отпечатък от монета от десет цента, точно от челюстта на Рузвелт. Той каза, че ще изпрати въпросното нещо и че за него мога да разговарям единствено с него.

За Балард стана ясно, че към 7:41, петък сутринта, по-малко от осем часа след стрелбата в „Танцьорите“, Частин вече е знаел или поне е подозирал, че е бил замесен полицай. Взел е мерки да прикрие подозренията си и да се защити — обадил се е на Хигс от служебния телефон, а не от своя, и е оставил картичката си с името на Хигс в плика с вещите на Хадел.

— Изпрати ви предмета по пощата или го донесе лично? — попита тя.

— Изпрати го по пощата. Получих го в събота, с препоръчана поща — каза Хигс.

— Пазите ли случайно опаковката?

Балард мислеше как да документира движението на доказателствения материал. Ако някога започнеше съдебен процес, това би се оказало важно. Хигс се замисли за момент, после поклати глава.

— Не, изхвърлена е. Чистачките идват в събота вечер.

— И къде е сега този бутон?

— Ще отида да го донеса. Връщам се веднага.

Хигс стана и излезе от кабинета. Балард го зачака. Чу да се отваря и затваря чекмедже някъде в лабораторията, после професорът се върна. Подаде й малък плик за доказателства, в който имаше нещо подобно на малка черна капачка с резба отстрани.

Балард беше сигурна, че това са пликът и предметът, които бе видяла Частин да прибира на местопрестъплението рано в петък сутринта. Явно бе разпознал какво е и си бе дал сметка какво означава.

Обърна плика, за да огледа предмета. Беше всъщност малко по-малък от монета от десет цента, с плоска повърхност с щампована отгоре дума.

Lawmaster

Думата беше позната на Балард, макар и да не беше в състояние веднага да си спомни откъде. Извади телефона си, за да я потърси в интернет.

— Дойде с бележка — каза Хигс. — Беше в пакета. Пишеше, че ако нещо му се случи, да се доверя на Рене Балард. Така че когато се обадихте…

— Пазите ли бележката? — попита Балард.

— Ммм… Да, така мисля. Трябва да е някъде тук. Ще трябва да я потърся, но знам, че не съм я изхвърлил.

— Ако е възможно, бих искала да я видя.

Балард пусна търсачката и скоро получи два резултата за думата. Lawmaster беше името на мотоциклета, използван от съдия Дред в поредица комикси и филми. Също така беше името на фирма, произвеждаща кожени изделия, колани и кобури, предназначени за право-охранителните органи.

Балард чукна линка към страницата на фирмата, защото си спомни марката. „Ломастър“ специализираше в кожени кобури, особено раменните, които бяха предпочитани от маниаците на тема оръжия в полицията — напомпани с тестостерон бикове, които слагаха формата пред функцията и бяха готови да понесат неудобството на кожените ремъци, които се кръстосват на гърба им, пред удобството на обикновен кобур за колан, който обаче не им се струваше така мъжествен.

Повечето от тези маниаци бяха новодошли кариеристи, които не пропускаха шанс да проверят как изглеждат в огледало и винаги сваляха саката си, когато са на местопрестъпление, за да впечатляват околните и самите себе си. Все пак имаше и каубои от старата школа, които предпочитаха да изглеждат така. Лейтенант Оливас беше сред тях.

На интернет страницата имаше разнообразни кобури и Балард чукна върху един, който балансираше тежестта на пистолета от едната страна с тежестта на два резервни пълнителя от другата. Увеличи снимката и разгледа изработката на кобура. Видя няколко възможности за регулиране на ъгъла на пистолета, така че да има лесен достъп за носещия го. Тези регулировки ставаха чрез къси винтчета, които се навиваха в капси с резба, на които беше щамповано логото на фирмата.

Това беше моментът на водопада — когато елементите на разследването се събират в едно. Балард осъзнаваше, че Частин е знаел и разбирал какво прави, когато тайно е взел улика от местопрестъплението и е опитал да я анализира и запази далече от полицията.

Вдигна плика с капачката.

— Професор Хигс, успяхте ли да свалите отпечатък от това нещо?

— Да, успях. Имам идеален отпечатък.